Птицата убийца

22.

Сам излезе на сцената. Дългата й черна рокля беше прилепнала на гърдите и талията, а после се разперваше чак до тънките токчета. Беше пуснала косата си от лятото и тъмни виещи се къдрици галеха врата й. Раменете й бяха голи, но не й беше студено. Беше толкова напрегната, че можеше да излезе и във виелица, без да забележи.

Аплодисментите не утихнаха дълго. Ако забелязваше тези неща, Сам щеше да знае, че е популярна кандидатка и фаворитка за първото място. Докато наместваше челото, Херман Шрайбър, който щеше да дирижира пиесата от Дворжак, стисна окуражително лявата й ръка. Зад него водещата втора цигулка срещна погледа й и се усмихна широко.

Сам се подготвяше за този миг от дни — в известен смисъл от години, откакто беше научила, че е сред шестимата финалисти; но дори да не беше, преживяването да седне между оркестъра и публиката беше завладяващо. Това щеше да е напълно различно от когато репетираше с Надира, която храбро се опитвате да изсвири на пианото целия оркестър. „Не бързай — отекнаха в ума й думите на Григори — Това е твоят голям момент. Наслади му се“.

И той беше тук, разбира се. Когато Херман Шрайбър вдигна палката си, само един поглед беше достатъчен, за да види познатите лица, които я гледаха от предните редове. Григори се въсеше — беше почти толкова нервен за представянето й, колкото самата тя. Времето им заедно беше почти изтекло, тя беше готова да премине към друг учител, може би в Европа. И не беше единствената, чиято репутация беше заложена в близкия половин час.

Трябваше да покаже, че Григори я е учил добре.

Надира седеше до него. Присъствието й означаваше за Сам повече от присъствието на всеки друг. Ако не беше приятелката й, тя щеше да се откаже от конкурса. Общественото внимание след ареста на Даяна я беше сварило напълно неподготвена, искаше да се скрие. Но „Фробишър“ имаше три части — чело без акомпанимент, чело и пиано и концерт за шестимата финалисти.

— Знаеш, че не мога да се справя, ако не ми акомпанираш ти — каза й Сам, което си беше безсрамно изнудване, а после, все едно не я беше притиснала достатъчно, добави: — Стигнахме дотук заедно. Не можеш да ме изоставиш сега. — Мисълта, че нейните драми слагат край на мечтите на приятелката й, беше непоносима.

— О, така ли? — попита я Надира, наполовина развеселена, наполовина ядосана. — Както си тръгнала, защо просто не ми опреш пистолет в главата? — Но беше дошла в Лондон две седмици преди първите кръгове на „Фробишър“. Сам можеше да си представи какъв натиск от страна на семейството си й се е наложило да понесе, за да се върне в ужасния град, но сега, когато я погледна, лицето й грееше от ентусиазъм. Значи си беше струвало.

Дейви беше дошъл с колата от Корнуол предния ден — и не сам, а с Линда и момчетата. Предната вечер всички заедно бяха отишли в „Лондон Ай“, Надира и Мик също бяха с тях. Ядоха сладолед и гледаха как над Хампстед Хилс се изви буря. Истинско семейно излизане.

Единственият човек, когото Сам не очакваше да види на конкурса, беше Джуди Сондърс, но ето я и нея, изглеждаше както винаги недоволна и тревожна, но все пак беше дошла да я подкрепи по свой начин. Джуди изкарваше доста пари от ролята си на пазителка на изчезналото стихотворение. Даваше интервюта, а Сам я беше чула, когато се събраха в бара след кръга за соло чело, да пита Тревър дали може да й намери агент, защото пишела книга за приятелството си с Кърстен.

Тревър го нямаше. Беше присъствал на първите два тура, но в последния момент се беше отказал с думите, че не можел да понесе толкова напрежение. Каза й, че ще изслуша записа после, когато резултатите от конкурса станат ясни. Както винаги, непосредственият опит беше нещо, което той предпочиташе да избягва.

Мик седеше далеч от останалите и някак встрани. Изглеждаше, все едно не мисли само за предстоящия концерт. Сам внимаваше да не срещне погледа му. Знаеше какво го разсейва и точно сега не искаше да мисли за това. Между тях се възцари хлад, след като тя предната вечер му каза, че Раф я е попитал дали има нещо против да дойде на финала на конкурса.

— И ти му каза, че нямаш нищо против?

— Казах, че ми е все едно.

— Как така нямаш нищо против? — Мик не можеше да повярва. — Как е възможно? След това, което направи? След това, което не е направил?

— Е, и? Ти все още работиш с него, нали?

— Не е същото. Това е професията ми. Не е лично.

Сам и преди се беше опитвала да му обясни смесените си чувства към Раф. Да, той беше прикрил майка си, но тя не можеше да е сигурна, че ако беше на негово място, не би постъпила по същия начин. И в някои отношения мислеше, че той е жертва на Даяна почти колкото Кърстен. Не го съжаляваше, не точно. Изобщо не й беше ясно какво изпитва към него.

— Защо изобщо трябва да идва? — настоя Мик.

— Ти го питай. Винаги ме е подкрепял. Ако не беше той, сигурно никога нямаше да съм на „Фробишър“.

— Глупости. Ти си на финала, защото си блестяща. Това няма нищо общо с него. И освен това така той демонстрира, че не му пука за скандала с майка му. Прави го заради своя имидж, а не защото ти помага.

— Може би. Но вече е късно. Казах му, че ще се радвам да дойде.

Би предпочела да не идва. Защото ако семейство Хаус ги нямаше, Джони щеше да дойде със сигурност, а на нея й липсваше ободряващото му насърчаващо присъствие. Но Мириам, която напоследък следваше малкия си брат като сянка, седеше до него, а където отидеше Мириам, Джони гледаше да не стъпва.

Раф и Мириам седяха отстрани. Скандалът се беше отразил и на двамата и те май завинаги щяха да странят от другите хора. Раф се стараеше да го прави, Мириам — не й беше нужно.

Един човек липсваше: лице сред тълпата, което Сам би искала да види, докато вдигаше лъка, за да започне да свири, но пък Кърстен винаги щеше да й липсва, където и когато да свиреше.

Херман Шрайбър вдигна палката и оркестърът изсвири началните тактове. Сам затвори за миг очи, за да се изключи от ежедневния свят и от ужасите на изминалите седмици. Отметна коса назад, изви рамене и вдигна лъка, готова да разцепи първата нота.

Изведнъж публиката и журито изчезнаха от ума й. Както и безкрайните тревоги за Даяна и Кърстен, за Мик и Раф и всички останали. Съществуваше само настоящето. Нямаше минало, нямаше бъдеще, нямаше конфликти и тъга, съществуваше само възвишената музика. Когато започна да свири, сякаш пристъпи в непознат свят, където всичко беше съвсем ново, но в същото време съвсем познато, свят без думи, изпълнен с цвят, мирис и допир.

На Мик му беше трудно да се съсредоточи. Сам го беше избягвала цял ден. Той знаеше защо, но въпреки това го болеше. Тя трябваше да насочи цялата си енергия към музиката и не искаше да се разсейва от тревогите и съмненията му. И съсредоточаването й даваше резултат. Той не разбираше особено от музика, но беше очевидно, че публиката направо яде от музикалната й ръка.

Не беше учудващо. Тя не просто свиреше фантастично и изглеждаше млада и красива на сцената във възхитителната си черна рокля — макар че тези неща все пак имаха значение; а вече беше невъзможно да разделиш Сам от историята й. Още преди да изсвири първата нота, тя беше позната на аудиторията като дъщерята на Кърстен Уолър, известната поетеса, брутално убита в отдалечена корнуолска вила. Младата жена, която сега изваждаше магията от лъка и челото, упорито бе отказвала да приеме официалната версия. Упорството й беше дало резултат — убийцата беше заловена.

„Де да беше толкова просто“, мислеше си Мик.

Беше се опитал да говори с нея преди десет дни.

— Нещо не ми е ясно — каза, когато донесе кафето и се върна при нея в леглото в тясната й спалня в Клапам. Вече все по-често прекарваше уикендите с нея. — Нещо не ми дава мира, откакто арестуваха Даяна.

— Не може ли да почака? — Сам се прозина и се надигна на лакът.

— Мисля, че не.

— Казвай тогава — каза тя, но той виждаше, че го слуша с половин ухо. Откакто Надира се беше върнала и тя се беше посветила на конкурса, пак се беше потопила в света, който познаваше и обичаше, света на музиката. Сякаш времето, което бе прекарала далеч от него, докато се бореше с въпросите около смъртта на майка си, я беше накарало да го цени още повече.

— Кърстен е познавала убиеца си, нали? — каза той.

— Естествено. Как няма да познава свекърва си.

— И й е вярвала. Все пак, докато Даяна е била в къщата, тя си е приготвила ваната в баня без ключалка.

Сам кимна.

— В Гъл Котидж нямаше ключалки, докато Джуди не го затвори. Знаеш го.

— Тогава защо Кърстен се е изложила на опасност пред Даяна? Мислела е, че Даяна е убийца, птицата убийца. Щяла е да го публикува. Не мислиш ли, че би трябвало да е поне малко предпазлива? Все пак човек не си сваля всичките дрехи и не влиза да се къпе, когато някой, за когото знае, че е убиец, и когото се кани да изобличи, е в къщата с него. Нали?

— Но така е станало. Знаем го. Може Даяна да се е престорила, че си тръгва, и да се е върнала.

— А може и да не го е направила Даяна.

Мълчание.

— Това е смешно — каза Сам. — Знаем, че е тя. Убила е съпруга си, Антъни Джонс, а после майка ми. Тя е хладнокръвна убийца, Мик.

— Но преди месец и половина всички „знаеха“, че майка ти се е самоубила. И това не беше вярно.

— Да, защото я е убила Даяна.

— Просто ми се струва, че не е била тя.

Сам се замисли, после каза:

— Кой друг може да е?

— Точно това се чудя.

— О, това е нелепо! Разбира се, че е тя. Никой не решава да иде в затвора за нещо, което не е извършил.

— Може Раф да й е казал, че няма да остане дълго в затвора. Че ще получи условна присъда.

— Защо? — Сам се намръщи. — Освен това Даяна е в стихотворението.

— Ами ако майка ти се е объркала?

— Тогава защо са я убили? Не се връзва, Мик. Съжалявам.

Не се връзваше. С това бяха съгласни и двамата. Той изостави темата, но съмнението остана — тревога, която глождеше ума му.

Опитваше се да я загърби и да се съсредоточи върху музиката.

Доколкото можеше да прецени от мястото си на втори ред близо до Раф и Мириам, Сам се справяше добре. Беше спечелила съдиите и по лицата им се виждаше, че се наслаждават на всеки такт. Помисли си, че да преценяват съдиите на музикален конкурс е почти като да анализираш членовете на съдебното жури.

Усмихна се и тъкмо започна да се отпуска, когато случайно погледна към Раф. Първата му мисъл беше, че е получил удар. Лицето му не беше обърнато към сцената, а беше посивяло, вцепенено. Мик внезапно си спомни как беше подслушал Раф да говори по телефона, как му се беше сторил странно уязвим, съвсем различен от обикновено.

В паузата преди финала Мириам също забеляза промяната у брат си.

Наведе се към него и тихичко попита:

— Раф, добре ли си?

Той бавно поклати глава.

— Не… Не мога…

Думите му потънаха във встъпителните акорди на финалната част.

Мириам сви устни.

Точно четирийсет и една минути, след като Сам започна да свири, заключителните ноти затихнаха в тишината и аплодисментите гръмнаха. За Сам беше неповторимо усещане да се завърне от невидимото пространство, където се раждаше музиката. Тя примига, ръката с лъка се отпусна до тялото й, после тя се изправи и огледа залата. Първо видя Григори. Той ръкопляскаше бавно и отначало Сам се уплаши, че не е впечатлен от представянето й, въпреки че чувстваше, че е дала най-доброто от себе си. Но после го видя как се опитва да стане, продължаваше да ръкопляска.

— Браво! — извика той; по бузите му се стичаха сълзи.

А след това всички станаха на крака и завикаха. Дейви, Линда и момчетата, Мик и Надира. Раф беше сред първите, които се изправиха, а Мириам стоеше до него и ръкопляскаше, все едно от това зависеше животът й. Дори Джуди Сондърс се беше присъединила, завладяна от силата на музиката. Беше толкова неочаквано, че Сам не знаеше какво да направи. Усмихна се, поклони се, поклони се пак и после диригентът я спаси — хвана я за ръка, целуна я по бузата и я изведе от сцената.

Далеч от погледите на публиката Херман Шрайбър я прегърна и каза:

— Браво. Беше великолепна.

— Наистина ли?

Все още замаяната Сам трябваше да излезе на сцената за още един поклон. Публиката зарева одобрително. Членовете на оркестъра също ръкопляскаха и се усмихваха. Сам пак се поклони и Херман Шрайбър отново я целуна, тя стисна ръката на първата цигулка, усмихна се и заръкопляска на оркестъра, а после, когато погледна към залата, видя как Мик си пробива път през редовете. Закъде бързаше толкова? Ядоса се, че не изчаква аплодисментите да стихнат.

Когато Херман Шрайбър я изведе на сцената за последния поклон, Раф се промъкваше покрай хората на своя ред, а Мик не се виждаше никакъв.

Сам най-сетне разбра клишето за това как аплодисментите гърмят в ушите ти. Искаше й се това да продължи вечно.

После останалите участници в конкурса я наобиколиха да я поздравят. Един шотландски цигулар, основният й конкурент, който щеше да свири след нея, каза уж на шега:

— Май помага, когато вече си медийна звезда.

Тя беше прекалено възбудена, за да се обиди. Прегърна го и каза:

— Успех. Ще ти стискам палци.

— Благодаря. — Той се ухили. — Всъщност свири страхотно.

Сам пак го прегърна.

Мик вървеше към нея, навъсен. Проправи си път през наобиколилата я тълпа и каза:

— Сам, трябва да говоря с теб. Насаме.

— Добре ли беше?

— Прекрасно. Но трябва да поговорим.

— После — каза тя. Точно сега искаше да слуша единствено похвалите, попиваше ги като гъба, докато членовете на оркестъра минаваха покрай кея и всеки й се усмихваше и добавяше няколко думи към пороя от одобрение.

— Спешно е, Сам. Мисля, че…

Но Сам не искаше да знае какво мисли, не сега. Беше чакала този момент толкова дълго — сякаш цял живот, — за да остави Мик или който и да било да й го отнеме. Искаше да се наслади на успеха си с Дейви и Линда. Радваше се, че докато свиреше последният участник, се бяха уговорили да идат на пица с момчетата. Щеше да се види с Мик чак на обявяването на резултатите и на партито след това.

— Остави го за по-късно, Мик. Имам среща с татко и Линда.

— Може ли да дойда?

— Не. Ще сме само петимата. — Истината беше, че не искаше мрачното му настроение да й развали купона.

— Но…

— Наистина, Мик… — Тя се обърна и видя Раф да идва към нея през залата. Изглеждаше също толкова навъсен като Мик. Защо просто не можеха да се зарадват заради нея? Мик все още я гледаше, все едно се канеше да й даде особено гадно лекарство. Да вървят по дяволите и двамата. Нямаше намерение да кисне с хора, които бяха рошили да й съсипят момента слава.

— Трябва да намеря Дейви и Линда — каза тя. — Ще се видим после.

— Сам, почакай!

Но тя се промъкна между тубиста и няколкото цигулари и излезе в коридора, за който предполагаше, че води към страничния изход. Носеше челото и беше вдигнала полата на роклята си с ръката, в която държеше лъка. Зад нея отекнаха стъпки, приближаваха се.

Тя тръгна към един изход. Ако водеше до задната страна на театъра, щеше да се наложи да повърви само пет минутки с черната си рокля и високите токчета до пицарията, където щяха да я чакат Дейви, Линда и момчетата. Щом обаче излезе във влажната сива вечер, видя Мириам.

Тя като че ли се стресна, после се усмихна.

— Моите поздравления, Сам. Беше невероятна.

— Благодаря.

— Да те откарам?

— Много мило от твоя страна, но отивам на пица с татко и Линда.

— Знам. Дейви ме помоли да те откарам. Било по-далеко, отколкото си мислел. И челото ти, разбира се. — Мириам се усмихна. — Колата ми е ей там.

Пресякоха и фаровете на аудито на Мириам примигаха.

— Сигурна ли си, че челото ще се побере? — попита Сам.

— Не. Ще трябва да го оставиш тук.

— Какво?

— Качвай се — каза Мириам. — Ти ще караш.

— Какво става? — попита Сам и се втренчи в пистолета, който изникна изневиделица в ръката на Мириам. — Това някаква шега ли е?

Мириам поклати глава.

— Мислех, че си се сетила.

Очите на Сам не се откъсваха от пистолета.

— Чик-чирик — каза Мириам.

Сам ахна. Стиснала пистолета в дясната си ръка, Мириам се преобрази. Всички следи от напрежение се стопиха, тя буквално излъчваше сила.

— Заблудих те, нали? Както заблудих и майка ти. Последното, което чу Кърстен, беше чудната ми песен. А сега е твой ред. Чик-чирик. — Тя се изкиска, после пак стана сериозна. — Сега, Сам, прави каквото ти казвам, иначе… — И помръдна пистолета. — Нали помниш какво пише в стихотворението? „Тази птица убийца не греши“.