Птицата убийца

14.

Мик имаше късмет. Чуваше чистите звуци на чело да прииждат и да се оттеглят през шума на уличното движение. Не можеше да познае пиесата, но още преди да завие зад ъгъла знаеше коя е музикантката.

Тръгна бавно напред и застана зад групата зяпачи, защото не искаше тя да го види. Нямаше нужда от тази предпазна мярка. Седнала на сгъваемото столче пред едно кафене, прегърнала челото с колене и ръце, Сам беше потънала в музиката. Беше с черна памучна рокля без ръкави. Червено-зелената й чанта на райета бе стисната зад челото, все едно тя се боеше да я остави дори за миг. От нея се подаваше дневникът на Кърстен. Мик беше поразен от това как цялото тяло на Сам участва и свиренето, от грациозната извивка на главата и врата й, наклонени към лъка, от раменете и силните й ръце.

На излизане от кафенето хората пускаха монети в омачканото дънково яке, което беше проснала на земята, и се усмихваха, за да благодарят за музиката. Сам не им обръщаше внимание. „Мила както винаги“, помисли си Мик. Може би не трябваше да идва. Но после тя завърши със замах и неофициалната й публика избухна в спонтанни аплодисменти. Сам примига, сякаш изненадана, че не е сама, и бавно се огледа. На лицето й разцъфна широка усмивка, усмивка, която внезапно напомни на Мик за една снимка на майка й, която беше виждал. Когато се отпуснеше и спреше да стои на нокти като котка, Сам беше истинска красавица.

Точно когато тръгна към нея, една американска двойка — бяха пуснали сред монетите банкнота от пет паунда — попита Сам дали ще се снима с тях. Тя веднага се съгласи, застана между тях и се ухили на обектива, а чантата й увисна на едното й рамо. Американците си тръгнаха, тълпата се пръсна и Сам се наведе, за да развинти шипа на челото.

Мик се поколеба. Някакъв тип със зелена бейзболна шапка се приближи. Държеше справочник и сочеше нещо в него, но Сам се мръщеше. Явно се беше върнала към обичайното си студено поведение. Изведнъж това, което Мик беше дошъл да й каже, му се стори не толкова важно. И досега познанството им не беше смях и закачки. Нека друг да й го каже. А и като се замислеше, тя сигурно вече го знаеше.

И тъкмо да си тръгне, улови с периферното си зрение странно движение и бързо се обърна. Не беше сигурен какво е привлякло погледа му, освен ако не беше някакво невидимо силово поле, свързващо мъжа с бейзболната шапка и един велосипедист, анонимен зад черната си каска със спуснат визьор, който се беше появил отникъде и май се беше засилил право към Сам. Нещо метално проблесна в едната му ръка. И Мик се затича.

— Сам! Внимавай!

Велосипедистът връхлетя на тротоара, наведен напред към кормилото и настрани, с опънати за равновесие крака. Забави и протегна ръка. Мик видя проблясък на острие, което се спусна към Сам…

— Не!

Сам се завъртя и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Раираната чанта се люшна и острието преряза дръжката. Сам я сграбчи, но платът се изплъзна от ръката й, защото велосипедистът опря крак на земята за стабилност, стисна чантата по-здраво, дръпна я и бясно отпраши сред движението. Всичко стана само за секунди. А младежът с бейзболната шапка, вероятно примамката, вече не се виждаше никъде.

— Спрете го! — изкрещя Сам, извика на някого в кафенето да й пази челото и хукна след крадеца.

Но Мик имаше няколко метра преднина. Тичаше бързо, макар да не се беше упражнявал напоследък, но велосипедистът явно идеално знаеше какво прави. Лавираше между превозните средства, разминаваше се на косъм с коли и таксита, преценяваше разстоянията с брилянтна точност. Дистанцията между него и Мик неизбежно се увеличаваше.

— Спрете колелото! — викаше Мик, но хората се отдръпваха и само гледаха.

Мик спря да вика. Трябваше да пази дъха си за гонитбата.

Светна червено и движението спря. Велосипедистът се промушваше в тясната пролука между колите и тротоара към началото на опашката. Някаква жена — говореше по мобилния си — хвърли поглед на зеления светофар за пешеходците и слезе от бордюра право пред велосипедиста, който едва не загуби равновесие, а тя падна назад и изпищя.

— Спрете го! — извика Мик задъхано. Велосипедистът обаче успя профучи на червено и зави наляво, където платното беше празно.

— Майната ти! — Жената си го изкара на Мик, когато той я подмина тичешком.

Нещата бяха зле. Приведен над кормилото, велосипедистът набираше преднина и Мик скоро щеше да го изгуби от поглед. Мик забави ход. На открита отсечка нямаше шанс срещу велосипедиста. Огледа се за такси и изведнъж…

Заради насмалко избегнатия сблъсък с жената на пешеходната пътека велосипедистът вече не държеше чантата толкова здраво. Притискаше я до тялото си с дясната си ръка, но междувременно презрамката се беше измъкнала и висеше до крака му. На края на улицата, докато задминаваше някакъв тъмносин цветарски камион, се наведе наляво, готов да завие. Изобщо не намали. Изведнъж носещата се във въздуха презрамка изчезна. След миг задното колело на велосипеда полетя нагоре и велосипедистът, грациозен като минойски танцьор с бикове, на забавен каданс излетя в плавна дъга над кормилото и падна тежко на асфалта.

Един автобус, който идваше от противоположната посока, успя да спре само на сантиметри от него. Велосипедистът лежеше неподвижно, а колелото му се стовари върху него. Чантата на Сам беше до проснатата му ръка, презрамката беше заплетена в задното колело.

Събра се тълпа. Както се очакваше, някой попита велосипедиста — скрит зад тъмното стъкло на каската — дали е добре. Не последва отговор.

Мик се промъкна покрай една едра жена с бяла бродирана блуза и клекна да вземе чантата. Догади му се. Проснатият на асфалта човек можеше да е мъртъв. И то за какво?

Над главата му гласове се надпреварваха със съвети:

— Повикайте линейка!

— Свалете му каската!

— Не го местете!

Шофьорката на автобуса слезе от кабината. Беше ядосана и уплашена. По лицето й се стичаше пот, псуваше.

Мик вдигна задното колело от гърдите на велосипедиста и започна да разплита презрамката на чантата от спиците.

Жената — под бродираната блуза гърдите и кипяха от възмущение — се наведе и сложи ръка на рамото му. Миришеше на ментови бонбони.

— Какво правите? — попита го с глас на човек, свикнал да му се подчиняват. — Видях всичко. Ако не го гонехте, това нямаше да се случи.

— Той открадна чантата — каза Мик.

— Моля?

— Тази чанта. Той я открадна.

— Откъде да сме сигурни, че казвате истината? — попита тя. — Не може просто да я вземете.

— Мога и още как — каза Мик. Беше прекалено задъхан за пространни обяснения.

— О, не! — каза някакъв дребен мъж с щръкнала коса, явно беше решил да застане на страната на жената.

— О, да ви се не знае! — ядоса се Мик. — Този тип е крадец.

— Това го твърдите вие — каза жената. — Ще изчакаме полицията и те ще решат.

Изпод каската се чу стон и вълна облекчение заля Мик.

— Жив е — каза жената.

— Да. Да видим какво ще каже. — Дребният мъж настъпи презрамката на чантата, която Мик тъкмо бе успял да разплете от колелото.

— Защо не се заемете с нещо полезно? — попита Мик. — Звъннете за линейка или нещо подобно. — А после пристигна Сам и той каза: — Слава богу, че дойде. Тези кретени мислят, че се опитвам да ти открадна чантата.

Да ги нарече кретени беше тактическа грешка — осъзна го в мига, когато го изрече, — която изтриваше всяко предимство от появата на Сам.

— Как смееш! — възкликна едрата жена, а Сам коленичи и се опита да си вземе чантата. Мъжът не помръдна крака си.

— Махай се! — каза Сам. — Моя си е, по дяволите!

— Тогава ни кажи какво има вътре.

— Като начало една синя тетрадка — каза Мик.

— Това и ние го виждаме — каза мъжът и се ухили самодоволно. Вярно беше: ъгълчето на дневника се подаваше от чантата.

Сам побесня. Бутна с рамо мъжа в коленете, за да издърпа чантата изпод крака му.

— Почакай, госпожичке — каза досадницата. — Кажи ни какво има в чантата и може и да ти повярваме.

— Не е ваша работа — каза Сам и й обърна гръб.

Но между двамата непознати се беше родил нездрав съюз и дребният мъж сграбчи чантата за единия край.

— Пускай бе! — каза Сам.

— Ей! — възкликна мъжът. — Тоя къде тръгна?

Докато бяха погълнати да спорят, велосипедистът, все още с каска, беше успял някак да се изправи и се отдалечаваше тихомълком и накуцвайки, зарязал колелото на улицата. Обърнаха се точно навреме, за да видят как се качва в едно такси.

— Това според вас постъпка на невинен човек ли е? — попита Мик.

Вдигна колелото и го премести на тротоара. Шофьорката на автобуса се качи в кабината и запали двигателя. Зяпачите почнаха да се пръскат.

Жената с бялата блуза изглеждаше искрено оскърбена.

— Опитвахме се да помогнем — каза.

— Да — добави мъжът. — А ето каква благодарност получихме.

А Сам се разхълца. Беше стиснала чантата до гърдите си. Очите й обаче блестяха весело.

И Мик разбра, че тя се смее.

— Имах късмет, че минаваше оттам, или какво? — попита тя, когато се върнаха в кафенето, където си беше оставила челото. — Съвпадение?

— Не — каза Мик. — Търсех те.

— Така ли? Защо?

— Исках да ти кажа нещо. Но не тук. Да седнем някъде на спокойствие. Искаш ли да пийнем по нещо?

Сам се огледа.

— Не. Предпочитам да се поразходим. Чакай малко да си паркирам челото. — Влезе в кафенето и мъжът зад бара — бицепсите му явно не бяха напомпани с правене на капучино — обеща да й пази челото. Мик гледаше през витрината. Сам беше въодушевена, направо сияеше. Но и той самият сякаш кипеше от енергия.

— Дан ще ми наглежда челото — каза тя, когато излезе. — Музиката ми е добра за бизнеса му и той ме черпи с кафе, така че всички са доволни.

— Добра уговорка — каза Мик.

— Аха.

Вървяха към Линкълн Ин Филдс в почти пълно мълчание. Мик направи един-два коментара, просто от добро възпитание, но Сам беше потънала в собствените си мисли. Стигнаха сенчестата градинка в центъра на площада и седнаха на една празна пейка.

— Благодаря, че го подгони, Мик — каза тя. — Ако го бях изгубила…

— Ама че късмет — да се опитат да ограбят точно теб — каза Мик.

Сам го изгледа някак особено.

— Късмет ли? — Изхъмка и попита: — Та за какво искаше да говориш с мен?

— Ами, опитвам се да измисля защитата на една жена, Грейс Хобдън, която е наръгала мъжа си, докато спял, и си мислех, че ъгълът на нанасяне на раните може да помогне.

— Не съм специалист по наръгванията — каза тя.

— Ти не си, но говорих с една приятелка, която разбира от съдебна медицина.

— Помогна ли ти?

— Не особено. Но после я попитах за електрически удар във вода.

Беше привлякъл вниманието й. Изцяло.

— И? — подкани го Сам.

— За разлика от обикновения токов удар, който оставя следи от изгаряне, подводният токов удар не оставя никакви. Поне според нея това е почти идеалният начин да се отървеш от някого. Когато жертвата умре, вадиш електрическия уред от водата и го изхвърляш. Причина на смъртта — сърдечен удар. Почти никога не се откриват подозрителни следи.

— Значи все пак ми вярваш? — нетърпеливо попита Сам. — Съгласен си, че майка ми е била убита.

— Не, точно обратното. Не виждаш ли? Това доказва, че трябва да е било самоубийство.

Тя се намръщи.

— Как пък го измисли?

— Помисли, Сам. Представи си, че някой е убил майка ти, като е пуснал радиото във ваната. След като тя е умряла, е трябвало само да извади радиото, после пак да пусне тока, да си тръгне и да изхвърли радиото някъде. Всички биха решили, че смъртта е естествена. Точка по въпроса. Което значи, че няма нужда някой да го прави да прилича на самоубийство. Знам, че е трудно, но наистина изглежда, че майка ти все пак се е самоубила.

— О.

Направо я виждаше как се вмъква обратно в черупката си.

— Съжалявам, Сам. Знам, че не ти е леко, но винаги е по-добре да знаеш истината.

— Глупости — каза тя. — Аз знам истината — или поне част от нея. Просто съм разочарована, защото мислех, че си съгласен с мен. Това е.

— Но защо му е на някой да го прави да прилича на самоубийство, когато би било толкова просто да е нещастен случай?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Все още. Но знам, че не е било самоубийство. И това не е само шесто чувство. Има доказателства.

— Например?

Тя не отговори веднага и Мик попита:

— Каза ли на полицията какво мислиш?

— Опитах. Но те вече си бяха направили заключението и не искаха да повярват на нищо, което не се връзва с версията им.

Мик клонеше към гледището на полицията, но каза:

— Виж, Сам, може да ти повярвам, ако има доказателства, че е убийство. Но трябва да ми кажеш какви са.

— Според теб защо се опитаха да ми откраднат чантата точно сега?

Мик я зяпна.

— Ами… на хората непрекъснато им крадат чантите. Лондон е раят на крадците. Убийствата нямат нищо общо.

— Сериозно? А ти ако си крадец, наистина ли щеше да си дадеш толкова труд за това? — И посочи чантата си. — Аз много си я обичам, защото една приятелка, Джина, ми я донесе от Гватемала, но не бих казала, че изглежда да съдържа нещо ценно. Забеляза ли оня тип със зелената бейзболна шапка, който ми отвлече вниманието, докато велосипедистът се приближаваше? Това беше добре планиран удар. Защо им е на професионалисти да се занимават с това? Дори мобилният ми е на две години. Крадците на чанти обикновено нападат богати американски туристи, а не мърляви улични музиканти.

— Може да са били аматьори. Някакви недоучили чираци.

— Нещо не ми се вярва.

— Мислиш, че е искал дневника?

— Да. И двамата при това.

— Чакай, Сам. Защо някой ще си дава толкова труд да краде дневника на майка ти? Освен ти де, но ти вече го открадна. Знам, че е страхотна поетеса, но това е нелепо. Освен това — Мик се ухили — тези двамата едва ли си падат по четенето.

— Искаха да вземат дневника. — В гласа й нямаше и капка съмнение.

— Добре. Де предположим, че си права. Това значи ли, че мислиш, че те са я убили? — Мик се опитваше да говори неутрално, но въпросът все пак прозвуча скептично.

— Не. Но мисля, че някой ги е накарал.

— Кой? И защо е цялата тази шумотевица около този дневник? Няма смисъл.

Тя помълча, после попита:

— Нали знаеш, че Кърстен е оставила предсмъртно писмо, преди да се убие?

— И какво?

— Само че не е. Виж. — Тя извади дневника и прелисти десетина страници. Близо до гръбчето Мик видя неравния ръб на откъснат лист. — Тази липсваща страница е така наречената предсмъртна бележка. Всъщност са части от стихотворението, което е пишела точно преди да се върне в Англия — „Птицата сбогом“. Някой е откъснал страницата и я е сложил на масата в Гъл Котидж, все едно е оставила писмо.

— Сигурна ли си? Хартията съвпада ли?

— Проверих.

— Добре, но това все още не доказва нищо. Може сама да е откъснала листа. За да спести време.

Погледът, който му хвърли Сам, беше изпепеляващ.

— Майка ми пишеше — каза тя натъртено, сякаш това обясняваше всичко. — Няма начин да използва стари бележки, за да се сбогува със света. Думите бяха нейната страст и тя би искала да са както трябва. А и щеше да ми пише. Сигурна съм.

В очите й Мик видя пламъка на искрена увереност. Не беше сигурен дали й вярва, но изведнъж, противно на всички рационални инстинкти, осъзна, че му се иска.

— Значи мислиш, че убиецът просто е намерил в дневника й страница, която малко прилича на предсмъртно писмо, откъснал я е и я е оставил на масата, за да изглежда, че се е самоубила? Защо да се мъчи толкова, щом е било толкова лесно да го представи като нещастен случай?

— Не знам. Може да не е знаел, че изглежда като естествена смърт. И аз не знаех, докато ти не ми каза. А и ти не си знаел, преди да ти го каже приятелката ти от съдебната медицина. Но предполагам, че човекът, който е подправил прощалното писмо, е взел стихотворението, за което ти казвах — „Птицата убийца“.

— Какво искаш да кажеш, Сам? Че майка ти е знаела, че ще я убият, и предварително е написала стихотворение за това?

— Може би не. Но трябва да са свързани — иначе защо някой би взел стихотворението и дневника?

На Мик му се стори, че вижда накъде клонят нещата.

— Дневникът беше у Раф — каза той. — Според теорията ти той трябва да го е взел от вилата. Мислиш ли, че той е отговорен за смъртта на майка ти? Смяташ ли, че я е убил? — Натърти на последната дума с надеждата, че Сам ще осъзнае колко е абсурдна теорията й. — Наистина ли мислиш, че Раф е пътувал чак до Корнуол, убил е майка ти, а после се е погрижил да го представи за самоубийство?

Сам не отговори веднага. По бузите й плъзна лека руменина, но беше стиснала зъби. Мик вече знаеше, че това е знак за упорита непоколебимост.

— Раф е участвал в покриването, това е сигурно, но не мисля, че я е убил той. Не би могъл, освен ако не са объркали часа на смъртта — каза тя.

Мик изпита облекчение, че Сам не обвинява неговия ръководител в убийство. Но това беше нищожно отстъпление пред реалността.

— Ако не е бил Раф, кой тогава? Според теорията ти де.

Този път Сам мълча дълго. Мик вече се надяваше, че тя започва да разбира колко фатално погрешна е хипотезата й. Накрая тя каза:

— Този уикенд бях в Уордли, в къщата на Джони Джонс, зетя на Раф. През нощта Джони влезе в стаята ми, мислеше, че спя, и се опита да открадне дневника. Каза, че сестрата на Раф искала само да го погледне и после щял да го върне.

— Защо просто не те е помолила да го погледне?

— И аз се чудя.

— Попита ли я?

— Канех се, но не ми се удаде възможност.

— В това няма никакъв смисъл. — Мик се обърка.

— Майка ми казваше, че нещата винаги имат смисъл, когато знаеш всички факти. Просто още не знаем всички факти.

Мик си помисли за Грейс Хобдън. Щеше ли в поведението й да има смисъл, ако той знаеше всички факти? Не беше сигурен, че иска да разбира този тип убийствен „смисъл“. После си помисли за Сам, която седеше напрегната и непоколебима на пейката до него. Въпреки нарастващата му симпатия към нея нищо в думите й не променяше факта, че най-вероятното обяснение беше най-простото: Кърстен Уолър беше посегнала на живота си и дъщеря й, единственото й дете, кроеше сложни измислици, за да избегне истината.

Най-добре беше да е прям — беше болезнено, но беше най-добро в дългосрочен аспект.

— Съжалявам, Сам, но теорията ти просто издиша. Рано или късно, колкото й да ти е тежко, ще трябва да приемеш факта, че не си я познавала толкова добре, колкото си мислела. Иначе това ще те изяжда отвътре, а не е хубаво.

— И откога стана такъв специалист по въпросите на майка ми?

— Не съм лично замесен и сигурно затова ми е по-лесно да гледам нещата отстрани.

— Замесен си. Чрез Раф.

— Това няма нищо общо.

— Фактът, че Раф ти е отговорникът, няма нищо общо с мнението ти?

— Няма, разбира се.

— Не ти вярвам. Господи! — Тя кипеше от гняв. — Как може да съм толкова тъпа! За малко почти ти повярвах. Трябваше да се сетя, че си на негова страна.

— Не става дума за това на чия страна съм.

— Така ли? Защо тогава ми задаваш всички тези въпроси и се правиш, че си съгласен с мен, а всъщност искаш да разбереш какво знам?

— Исках да разбера дали си открила нещо.

— Нещо?! Защо? За да докладваш на Раф ли?

— Не говори глупости.

Тя скочи.

— Така ли? Той ли те накара? Това да не би да е извънкласна дейност за големия бял вожд? Той ли те накара да разбереш какво смятам да направя? Така ли е?

— Сам, кълна се…

— Не си губи времето! И без това няма да повярвам нито дума. И можеш да кажеш на драгоценния си шеф, че не знам как е замесен, но ще го разбера! И мога да го направя сама. Нямам нужда от помощ нито от теб, нито от никого.

— Сам, грешиш! — Мик също скочи. Но беше твърде късно. Сам се отдалечаваше през градината, самотен изпълнен с решителност и абсолютно умопобъркан силует в черна памучна рокля. Мик изрита крака на пейката от безсилие.

Понечи да я настигне, да я убеди, че не е разбрала правилно. После реши да не го прави. Тя беше толкова убедена, че целият свят е срещу нея, че той просто нямаше шанс. Всъщност какво му пукаше?

И изобщо защо да си губи времето в грижи за Сам? Все пак отношенията, които започваха с изнудване и после лесно прерастваха в параноя и обвинения в убийство, не му бяха по вкуса.

Да, отдавна трябваше да изхвърли от ума си Сам Бозуин и тъжната й мания по смъртта на майка й.

Този следобед параноята не измъчваше само Сам. Надира губеше битката със страховете си от големия град. Бяха свършили кафето, но тя не смееше да излезе от апартамента. Опитваше се да се съсредоточи върху свиренето, но този път това разсейване не помагаше. Домът й се беше превърнал в обсадена крепост. Какво ставаше със Сам? Трябваше вече да се е прибрала. Щяха да упражняват Шуман. Беше й написала съобщение, но нямаше отговор.

Дали Сам знаеше кой е мъжът, който се беше обадил преди малко? И изобщо какви бяха тези обаждания?

Пощенската кутия издрънча: поредните картички на фирма за мини таксита. Надира отиде да ги вземе и да ги хвърли в кошчето. Трепереше. Къде се беше дянала Сам?

В шест и половина чу ключа на Сам в ключалката и познатото й раздразнение, че веригата е сложена.

— Над! Пусни ме да вляза!

— Извинявай. — Надира се засуети с веригата. — Забравих, че съм я сложила. — Обичайното извинение. — Не, не съм забравила. Сам, някой те търси и не казва кой е. Някакъв мъж звъни непрекъснато.

— Раф ли е?

— Мисля, че не. Но… ти добре ли си? — Сам внасяше челото в апартамента. — Изглеждаш ужасно.

— Това комплимент ли е? Добре съм, Над. Но един тип се опита да ми открадне чантата и се наложи да го гоня.

Надира погледна чантата й.

— Догонила си го все пак.

— Е, помогнаха ми.

— Какво става, Сам? — Очите на Надира бяха огромни. — Всичките тези обаждания, а и сутринта един човек те търси тук.

— Кой?

— Не каза. Не го пуснах да влезе. Каза, че било спешно.

— Ти видя ли го?

— Не. Какво става, Сам?

— Съжалявам, че забърквам и теб, Над. — Сам се мръщеше.

— Ако ми кажеш какво става…

— И аз не знам точно.

— Кажи ми каквото знаеш.

Сам замълча, все едно не можеше да прецени колко да й каже. После отиде в малката дневна и седна.

— Дай да пием по един чай и да се пробваме с Шуман. Ако не е прекалено късно за теб.

— Добре. Но първо трябва да ми кажеш какво става.

Сам въздъхна.

— Цял следобед бях с един човек, който смята, че си измислям всичко. Не знам дали мога да го понеса още веднъж. А може и да е прав. Може би просто съм откачалка, която не може да приеме истината.

— Не го мислиш наистина, нали?

— Не. Но пък лудите винаги смятат, че са нормални.

— Ти не си луда, Сам.

— Мерси. — Сам се усмихна. — О, Над, ти си единствената, която все още вярва в мен, а виж как ти се отблагодарявам. Изплашена си до смърт, нали? И аз съм виновна. Не мога да продължа да ти причинявам това.

— Нямам нищо против, ако знам за какво е.

Сам се замисли, мълчеше. Накрая каза:

— Не мога да ти кажа. Не е честно да те забърквам в това. Някой иска дневника на Кърстен и няма да се откаже, докато не го получи. Затова ми откраднаха чантата и затова са се навъртали тук през деня. Май трябва да замина за няколко дни. Ако не съм тук, ще те оставят на мира.

— Кои са тези хора? И защо трябва да заминаваш?

— Скоро ще се върна. Не се бой.

— Къде отиваш?

— Не знам.

— Знаеш.

— Добре де, но няма да ти кажа. Трябва да се справя с това сама, Над.

— Не мога ли да ти помогна?

— Не. Всъщност може и да можеш. — Сам внезапно се обърна към нея и погледът й накара Надира отново да се уплаши, но по различен начин. — Над, искам да ми обещаеш нещо.

— Добре. Каквото кажеш.

— Обещай ми, че ако нещо се случи с мен, дори ако прилича на нещастен случай — или на самоубийство, — няма да го приемеш. Няма да им позволиш да се измъкнат с тази лъжа, не и с мен.

— О, Сам! Кажи ми какво става!

— Ще ти кажа. Обещавам. Но не сега. Трябва да остана сама за малко.

Надира се сети, че Сам вече е взела решение. Но не можеше да спре да й задава въпроси. Сам настоя да се поупражняват и каза, че щяла да се върне за урока при Григори другата седмица и че все пак ще се явяват на „Фробишър“ през ноември, но Надира чувстваше, че приятелката й се отдръпва от нея. И не можеше да направи нищо, за да я задържи.