Птицата убийца

10.

— Защо, за бога, не ни каза веднага? — Раф беше настръхнал от безсилие.

— Не мислех, че е важно.

— Не е важно? Че си имала любовник? Нали ти е ясно, че обвинението ще умре от щастие?

Грейс Хобдън го зяпна неразбиращо. В такива моменти широкото й бледо лице напомняше кравешка муцуна. Затворническата храна и без съмнение солидното количество медикаменти изобщо не бяха подобрили външния й вид. Беше напълняла, косата й висеше на безжизнени кичури около лицето й. Чоплеше неспокойно кожичките на ноктите си. Мик я гледаше с някакво смутено очарование и се опитваше да си представи как тази наглед обикновена жена взима кухненския нож и го забива в търбуха на спящия си мъж. Видеоклипчето, което се опитваше да прожектира в ума си, непрекъснато засичаше. Просто не ставаше. През цялото време си беше мислил, че някакво парче информация липсва — може би ключът беше в тайнствения любовник.

Алън Колдър, правният консултант на Грейс Хобдън, каза:

— Грейс, трябва да се помъчиш да ни помогнеш. — За втори път всички се срещаха с нея. Не че тя отказваше да сътрудничи, по-скоро сякаш се предаваше без бой. — Опитваме се да измислим как да те защитаваме, но ако не ни дадеш нещо, за което да се хванем… — Изречението му заседна в рифа на собствената му увереност, че Грейс Хобдън я чака доживотна присъда. Беше го казал на Мик и Раф преди срещата.

— Съжалявам — каза тя почти шепнешком. — Не мислех. Фъргъс няма нищо общо с… с това, което направих.

Раф се наведе напред.

— Да не би да ми казваш, че е съвпадение?

Тя кимна.

— Не ти вярвам — каза Раф.

Грейс сведе очи. Няколко секунди никой не проговори. Някъде далеч, от другия край на затвора, се чуваха гласове. Тропане на врати и женски глас, издигащ се до писък.

Изведнъж Раф попита:

— Грейс, ти бременна ли си?

Тя подскочи.

— Откъде разбрахте?

— Шесто чувство. — Раф се усмихна, все едно интуицията му беше изградила връзка между тях. — Грейс, слушай ме много внимателно. На твоя страна съм. Всички сме на твоя страна. Може би има хора, които мислят, че си зла жена и че заслужаваш да гниеш в затвора, но според мен това, което си направила, си има основание.

— Той ме биеше — каза тя глухо.

— Да, вече ни каза. Но според мен има още.

— Трябваше да го направя.

— Защо?

Мик никога не беше чувал Раф да говори така. Говореше на Грейс, все едно бяха само двамата на място по-усамотено и по-удобно от тази мрачна стая без прозорци, с белеща се боя и издраскана маса. Като любящ баща, проповедник и лекар наведнъж той беше решил да обели пластовете, с които Грейс Хобдън се беше научила да се защитава.

Тя вдигна очи и го погледна. На Мик му се стори, че го преценява, че се чуди доколко може да му вярва. Тъпото изражение, което понякога я караше да изглежда глупава, се смени с пресметлива интелигентност.

Тя се извърна. На какъвто и тест да беше подложила Раф, той се беше провалил.

— Не можете да ми помогнете — каза. — Убих го и това е доживотна присъда.

— Може и да не е.

Грейс сви рамене, но не отговори. Тишина. Алън изглеждаше притеснен от отказа на Грейс да сътрудничи на най-добрия адвокат, когото можеше да намери, и каза:

— Грейс, ако ни дадеш информацията, която ни трябва, можем да намалим обвинението от убийство до убийство по непредпазливост. Така присъдата е по-кратка. Знаеш го, нали? Ако можеш да докажеш, че си била провокирана или си действала без умисъл, няма да прекараш толкова време в затвора. Дори може да е доста кратка присъда. Това ще е добре, нали?

Искрица оживление. После тя каза презрително:

— Няма да стане.

— Защо? — попита Раф.

Грейс загриза ноктите си и не отговори.

— Ти от хората, на които се случват лоши неща ли си? — попита Раф.

Тя кимна.

— Колко лоши?

Беше се извърнала от тях със стола си почти на сто и осемдесет градуса.

— Той щеше… — Говореше към ъгъла на стаята и краят на изречението й не се чу.

— Щеше какво? — подкани я Раф.

Тя прошепна нещо, но не се чу какво — беше сложила ръка пред устата си.

— Щеше какво? — отново попита Раф. Беше се навел напред толкова много, че почти я докосваше.

Тя отново прошепна нещо.

— Да те убие? — попита Раф.

Тя кимна.

— Защо?

Тя не отговори. Задъхваше се.

— Защо? — отново попита Раф. — Защо Пол Хобдън щеше да те убие?

Изведнъж, без предупреждение, тя се завъртя с лице към разпитващите я. Изправи се, яростта я изду като платно.

— Заради бебето! Защото не е от него!

— Съпругът ти знаеше ли, че си бременна?

— Не, по дяволите! Не разбирате ли? Щеше да ме убие, ако разбереше!

— Защото не е бил бащата.

— Да, мамка му, не беше! — Лицето й беше неузнаваемо. Отвращение, ярост и отчаяние. — Не можеше да го вдигне от месеци. Опита виагра и какво ли не, но не можеше. Така че стана избухлив, тъпакът му гаден. Подозираше, че има нещо, но така и не разбра, че е Фъргъс. Но въпреки това се погрижи да разбера какво ще стане, ако реша да го напусна.

— И какво е то? — попита Раф.

Грейс не отговори веднага. Отново седна, бавно, все едно спадна. Укротена, сякаш събитията я бяха направили безчувствена.

— Каза, че ако някога се опитам да направя нещо такова, ще ме намери, мен и децата, и ще ни убие. След което ще убие и себе си.

— И ти му повярва?

— О, да.

— Как щеше да го направи?

— Брат му има пушка. Има ферма до Нюкасъл. Би трябвало да я държи заключена, но миналата година я даде на Пол, понеже в гаража се бяха завъдили плъхове.

— Мислиш, че би убил и децата?

— Знам го.

— Аха — каза Раф.

Сега тя му се ядоса.

— Мислите, че си измислям, за да се отърва, нали? Но се случва. Четем за това непрекъснато. Мъжът убива жена си и после дечицата. След това и себе си. Имаше един такъв случай няколко седмици преди да го направя. Някакъв азиатец. И такива хубави деца. — По лицето й се стичаха сълзи, но тя продължаваше, все едно никога нямаше да спре. — Най-малкото било бебенце. Убил майка им с нож и после заклал децата. След това се убил, гадният нещастник. Е, нямаше да стоя и да чакам Пол да ме погне. Може да изглеждам глупава, но не съм пълна идиотка. Това, което направих, беше лошо, но поне съм все още жива. И децата също. Те са в безопасност. — Хлипаше. — Това копеле вече не може да ги нарани, независимо какво ще стане с мен. Така че не съжалявам, че го направих. Пак бих го направила. И пак, и пак, и пак. Трябваше да го направя!

Раф се облегна на стола си.

— Благодаря ти, Грейс. — Хилеше се, все едно някой му беше направил подарък. — Това беше повече от полезно. Мисля, че в крайна сметка ще мога да ти помогна.

Алън попита нетърпеливо:

— Провокация? Намалена отговорност?

Грейс рязко се извърна към него. Ставаше все по-лесно да си я представиш как коли мъжа си с кухненския нож като прасе.

— Знаех какво правя! Никой няма да ме изкарва ненормална!

— Грейс… — Алън не искаше тя да казва нищо, за което после да съжалява.

Но Раф кимна одобрително.

— Сигурен съм, че си знаела точно какво правиш, Грейс. Всъщност убийството на Пол е било пресметнат, осмислен акт. Не си имала избор, нали?

Тя беше спряла да плаче и го погледна подозрително, все едно се опитваше да я подмами да каже нещо погрешно.

— Трябваше да го направя — каза глухо.

Алън Колдър каза разтревожено:

— Умисълът е последното, което ни трябва, Раф. Това е убийство. Задължителна доживотна присъда.

— Забравяш за самозащитата — ведро каза Раф. Ако докажем самозащита, Грейс ще бъде свободна.

— Но…

Раф стана, пристъпи към нея, стисна ръката й и каза:

— Грейс, не губи вяра. Ще те измъкна оттук, независимо от всичко. Ще бъдеш у дома с децата до Коледа, какво що кажеш?

Мик и Алън се спогледаха. Обнадежденият клиент е отзивчив клиент, но етично беше незащитимо да се правят обещания при толкова несигурен изход. Сбогуваха се набързо и излязоха след Раф от стаята за разпити.

Докато вървяха през фоайето след яката надзирателка и никой не можеше да ги чуе, Алън каза:

— Раф, знам, че ти е жал за нея, но дали беше умно да й даваш такива надежди? Знаеш, че я очаква затвор дори ако успеем да убедим журито, че е било непредумишлено убийство.

Раф цепеше напред и отвърна през рамо:

— Законно убийство. Но го забравяй. Ако успеем да докажем, че е взела рационално решение в името на благото на децата си, съдът ще трябва да склони на самозащита. Грейс е изстрадала достатъчно, бог е свидетел. И бедните й деца. Време е за малко справедливост, не смяташ ли? Искам тя да си е вкъщи с децата до Коледа и смятам да го направя. Мик, започвай да работиш по въпроса.

— Моля? — Мик настигна шефа си при поредната заключена врата, където чакаше пазач с дрънчаща връзка ключове. — Ако погледнем на нещата реалистично, мисля, че най-добрата линия ще е…

— Зарежи реалистичното! Тази жена трябва да се измъкне. Всичко или нищо. Остави защитата за непредумишлено убийство, Мик. Защо трябва да признава такова нещо? Това, което е направила, е законно убийство. Ние само трябва да убедим журито, че логически тя не е имала друг избор.

Говореше толкова убедено, че Мик почти повярва, че е възможно. После моментът отмина.

Разделиха се пред затвора. Мик и Алън размениха няколко тревожни реплики за ексцентричната линия на защита, предприета от Раф, и Мик му обеща, че ще продължи да налага по-традиционни възгледи. Въпреки че никой от двамата не каза нищо, те споделяха тревогата, че Раф е прекрачил невидимата бариера, която разделя професионалиста от клиента му. Мик се питаше защо. Нямаше начин Раф да си пада по нея. Трудно беше да си представиш, че мъж, който живее с маце като Лола, би се увлякъл дори за миг по раздърпаната и безнадеждна, да не говорим за склонността й към убийства, Грейс Хобдън. Но предполагаше, че е възможно. Като онези мъже с красиви съпруги, които плащат за секс с грозни курви. Явно имаше много неща, които не знаеше за Раф.

Мик взе автобуса до Юстън и тръгна по Гоуър стрийт. Спря да си купи вода от едно кафене. Имаше половин час до срещата със Сам, така че седна на една сенчеста пейка на Бедфорд Скуеър. Все още не беше сигурен дали да й даде дневника. Когато й се обади, й каза само, че иска да поговорят.

— Взе ли го? — веднага попита тя.

— Трябва да поговорим — само каза той.

Което беше гадно — да държи момичето в напрежение. Но пък след последната им среща ставаше гаден само като се сетеше за Сам. В края на краищата той се беше държал дружелюбно и ето докъде се беше докарал. И той можеше да се поупражнява в извиване на ръце. Освен това нямате начин да й даде дневника, преди да го прочете.

Нормално Мик би изпитал известни угризения, че чете личен дневник, но този път дори не му хрумна. Първо на първо, търсачката в интернет му беше дала информацията, че всички книжа на Кърстен Уолър, включително всичките й ранни дневници, вече са част от архива на някакъв американски университет, собственост на учени и биографи, и същото несъмнено щеше да се случи и с този. Така че Кърстен трябва да беше писала със съзнанието, че рано или късно мислите й ще станат обществено достояние. Ако не го бе искала, би унищожила дневника, преди да се самоубие. Освен това поведението на Сам беше толкова безскрупулно, че Мик се чувстваше в правото си и той да е безскрупулен. А освен това — и това беше достатъчна причина само по себе си — беше любопитен.

И все още беше любопитен. Беше прочел целия дневник в деня, когато го беше извадил от скривалището в пианото на Раф, и беше обърнал специално внимание на последните страници. Когато го затвори, имаше повече въпроси, отколкото когато го беше започнал. Най-големият въпрос беше също така най-простият: за какво беше цялата врява?

Защо Раф беше положил такива старания да скрие дневника от Сам и защо тя беше толкова настървена да си го върне?

Кърстен Уолър имаше широк старомоден почерк, който се виеше и танцуваше по страниците; на места ставаше толкова едър, че имаше място само за няколко думи, които понякога бяха неясни — вероятно бележки, нахвърляни за някое стихотворение, като „небе и вода сини като възмездие“ или други прекрасно земни като: „Не забравяй — рожденият ден на Сам“. На други страници почеркът беше толкова ситен, че целите листове бяха изписани с думи, парчета стихове и фрази, наблюдения. Обикновено бяха оформени по нормалния начин, но от време на време тя си играеше с тях: едно дълго подробно описание на фермер, който връща кравите си от паша под косите лъчи на залязващото слънце, беше написано по ръба на листа, в спирала, която се виеше навътре и завършваше с една-единствена дума в средата — „Дом“. Няколко страници по-нататък имаше друга версия на същото стихотворение в проза, написано във формата на кравешка глава. До него имаше нещо като списък за пазаруване: мармалад, чай, батерии.

По-голямата част от дневника беше написана миналата зима, в Щатите. Кърстен Уолър невинаги слагаше дата, но имаше достатъчно, за да се добие обща представа. Писаното в началото намекваше за болката, че е напуснала Англия, за нуждата да се потопи в работа. Когато се споменаваха хора, обикновено беше само с инициали. Р. и С. не бяха проблем, но кои бяха А. и М.? Кой беше този Дж., с когото се беше видяла и дълго бе разговаряла за Д.? Някой ден това сигурно щеше да е задачка за студентите, които щяха да пишат за нея. Вероятно щеше да има повече смисъл за Сам, отколкото за него.

Кърстен Уолър беше запленена от птиците — нямаше съмнение. Мик също беше преминал тази фаза, когато беше единайсетинагодишен, малко преди вниманието му да се насочи към Ейми Тагарт, красива шестокласничка, и бе забравил гмурците и бекасите. Кърстен обаче не беше обикновена почитателка на птиците: всъщност изобщо не говореше за птиците с истинските им имена. „Птицата на лятното небе“ — какво беше това? Чучулига ли? Или ястреб? И „крадецът на сладолед“ можеше дори да не е птица, въпреки че другите бележки показваха, че е. Споменаваше и една птица-лъжкиня, птица-сбогом и птица-убийца — е, това можеше да е сврака или орел, въпреки че една друга бележка на същата страница, където говореше за строшени черупки, го наведе на мисълта за дроздове. Чудеше се какво е станало със завършените стихове. Вероятно бяха у Сам.

Едно нещо в дневника беше озадачаващо — енергията и ентусиазмът, които бликаха от всяка страница. Сигурно беше престанала да пише известно време преди да посегне на живота си, защото нямаше и намек за депресия или самоубийствени мисли, но не беше възможно да се определи кога беше писала за последно. Мик не беше специалист по самоубийствените настроения, но очакваше да види някакъв намек, някакъв знак, някакъв поетичен еквивалент на последната картина на Ван Гог, преди да се самоубие — черните гарвани, вещаещи смърт, сбрали се над пътеката сред нивята, пътека, която не води наникъде.

Мик прибра дневника в куфарчето си. Не бързаше да го даде на Сам и не само защото не му харесваше да го изнудват. Беше се привързал към Кърстен Уолър, докато я опознаваше чрез дневника й. Тя беше жизнена, интересна, състрадателна и чудата жена с чувство за хумор. Като цяло приятна. Жалко, че дъщеря й не беше наследила никое от прекрасните й качества.

Чу Сам, преди да я види. Беше му казала да я чака пред един магазин на Ковънт Гардън Пиаца. Не му беше казала обаче, че ще свири на улицата. Математически чистите ноти на сонатата за соло чело на Бах се издигаха над шума на трафика и гласовете на минувачите.

Мик застана малко встрани и я загледа. Беше сменила бойните панталони в цвят каки и черната тениска — най-сетне! — и беше с памучна рокля на цветя с тънки презрамки, които разкриваха ръцете и раменете й. Женственият ефект на роклята беше уравновесен от обувките й — черни платнени кубинки — и от късата й тъмна коса, но всъщност изглеждаше почти хубава по някакъв безпризорен градски начин. Веждите й бяха сключени, цялото й внимание беше насочено към музиката, дори не забелязваше, когато хората се навеждаха да пуснат пари в смачканото дънково яке, което беше проснала на тротоара пред себе си. Мик отбеляза, че това става доста често, и не беше чудно. Сам беше добра. Той не разбираше много от класическа музика, но усещаше сериозността, с която Сам подхождаше към пиесата.

Когато свърши, през групата насъбрали се минувачи премина вълна аплодисменти. Сам леко се поклони и се усмихна. Мик се изненада от начина, по който лицето й се променяше, когато се усмихваше, и я правеше да изглежда много по-млада. И определено привлекателна.

Пристъпи напред и пусна една лира в купчината монети. Тя вдигна очи и благодарната усмивка се стопи в мига, в който го позна. Наведе се, взе монетата и му я върна. Очите й се задържаха на куфарчето, което той държеше в лявата си ръка. Мик виждате, че тя отчаяно иска да разбере дали е взел дневника, но беше прекалено горда, за да попита. Е, какво лошо да я поизпоти малко?

Сам се наведе и започна да развинтва шипа на челото.

— Нали искаше да говорим? — попита, без да го поглежда.

— Да. На по едно питие.

— Добре. Ще пийна една бира. От тази работа се ожаднява.

— От колко време свириш?

— Само от час. Това е моята дупка.

— Не знаех, че уличните музиканти са толкова организирани.

— Организирани са.

Прибра челото в калъфа, сгъна столчето, на което беше седяла, и ги вдигна.

— Да ти помогна ли? — попита той.

— Свикнала съм.

Всички маси пред кръчмата бяха заети, така че влязоха в дъното на бара. Мик поръча две бири, а Сам остави челото до стената, за да не пречи да се минава. Докато чакаше рестото, той погледна към нея. Седеше, лицето й беше безизразно, проследяваше с пръст шарките по кръглия плот на масата. На колкото и хладнокръвна да се правеше, той виждаше напрежението в позата й и стиснатата й уста. Изведнъж се почувства гадняр, че си играе игрички с толкова отчаян човек, макар на предишната им среща тя да го беше заплашила.

Остави чашите на масата, взе си стол и седна.

— Наздраве — каза.

— Наздраве.

— Взех дневника.

— Предположих — каза тя.

— Така ли? — Мик се почувства измамен. Беше очаквал различна реакция.

Тя кимна.

— Раф непрекъснато ми оставя съобщения. Предположих, че е заради дневника.

— Не смятах да го правя. Не ми харесва да ме изнудват, а и не мислех, че наистина ще изпълниш заплахите си. — Мик направи пауза, за да й даде възможност да се съгласи, че е блъфирала, но тя не се възползва от нея, така че той продължи: — Раф ми помогна случайно. Помоли ме да ида до тях, когато откриха, че някой е влизал, така че не беше трудно. Но решаващият момент за мен беше като видях откъде си се покатерила. По дяволите, Сам, ти си луда!

— Исках дневника — каза тя. — Не мислех за опасността. — Но потрепери, сякаш едва сега осъзнаваше поетия риск. Отпи от бирата.

— Реших, че щом си готова на такъв риск, мога да ти помогна поне малко.

— Да. И благодаря.

— Сигурно е важно — каза Мик. Опитът го беше научил, че понякога е полезно да казват очевидното, но Сам не пое намека. За да изкопчи информация от нея, човек явно имаше нужда от психологическия еквивалент на нож за отваряне на стриди, а той не разполагаше с такъв. Чудеше се защо изобщо се опитва. Внезапно нетърпелив, отвори куфарчето, извади дневника и го сложи на масата. Сам си пое дълбоко дъх и алчно го дръпна към себе си.

— Слава богу! — въздъхна. — Там имаше ли скрито още нещо?

— Само това, което ти дадох.

Нямаше причина да продължават срещата си, освен двете чаши недопита бира. Мик каза, повече, за да поддържа разговор, отколкото с надежда да научи нещо ново за Сам и майка й:

— Сигурно е била забележителна жена.

Сам кимна. Стискаше дневника до гърдите си, все едно беше грейка с топла вода или одеяло. Мик изведнъж се ядоса на Раф, че я е накарал да преживее това.

— Защо според теб Раф не иска да го получиш?

— Не знам. Може би вътре има нещо за мен, но не ми се вярва. По-вероятно е написала нещо за него, нещо, което той не иска никой да прочете. Или се опитва да защити някой друг. — Тя се замисли за миг и Мик я загледа. Сега, когато дневникът вече беше в ръцете й, цялото й поведение се беше променило. Макар да не можеше да я нарече мила, беше поне по-малко бодлива. — Или може би вътре име някои не особено ласкателни неща за него?

— Но в такъв случай защо не го е унищожил?

— Не знам. Като го прочета, ще разбера повече.

Мик реши да смени тактиката. Попита я за свиренето и изобщо не се изненада, когато научи, че е на прага на професионалната кариера.

— След няколко седмици има много важен конкурс — каза тя. — „Фробишър“. Ако се представя добре, ще…

— Ще станеш звезда? — попита той, полу на шега.

Тя дори се усмихна, срещна погледа му за част от секундата и бързо извърна очи.

— Не. Не притежавам онова вълшебство, което отделя добрите от истински великите. Но ако се представя добре, това ще означава работа като солист, а не просто оркестър, в който да вляза. И камерна музика, такива неща.

— Звучи важно.

— Да — каза тя. — Отдавна работя за това.

Той усети несигурността в думите й.

— Но? — попита.

— Но… ами, технически съм готова. Повече от готова, но… трудно ми е да го обясня. Откакто… — Тя се запъна, но Мик безмълвно допълни липсващите думи „майка ми умря“. — През последния месец в главата ми, там, където трябва да е музиката, сякаш има тишина. Уцелвам правилните ноти — това никога не е било проблем, но някак си ми липсва тръпката.

— Това учудва ли те предвид случилото се? Да загубиш майка си и…

Тя поклати глава.

— Не е това. — Млъкна, погледна го бързо, после се втренчи в бирата. Мик започваше да свиква с тези мимолетни погледи, все едно се опитваше да прецени дали да му се довери. По някаква незнайна причина се надяваше тя да реши, че е достоен за доверието й.

— Стана, когато открих, че всички мислят, че се е самоубила — каза тихо тя.

— Да. Това сигурно е направило нещата още по-тежки.

Тя го погледна и каза простичко:

— Да.

— Имам един приятел от университета, баща му се самоуби и…

— Но е било самоубийство — каза тя.

— Какво?

— Кърстен Уолър не се е самоубила.

— Да не би да мислиш, че е било нещастен случай?

— Не.

— Тогава… — Мик я погледна в очите и бавно каза: — Мислиш, че някой я е убил?

— Сигурна съм.

— Но кой?

— Не… — Тя се запъна за първи път. — Не знам. Може да е бил непознат. Някой, който е дошъл във вилата, докато тя се е къпела — тя никога не заключваше вратите, — и я е убил. Но…

— Мислиш, че е бил някой, когото е познавала?

Тя кимна.

— И по някакъв странен начин си мисля, че го е очаквала.

Мик се канеше да каже „това е лудост, хората не знаят тези неща, преди да се случат“, но после си спомни бележките в дневника, фразите от „Птицата убийца“, и въпреки жегата по гръбнака му премина тръпка.

— Очаквала го е?

— Да. Стихосбирката, по която работеше миналата зима, беше озаглавена „Птицата убийца и други стихове“.

— И това заглавно стихотворение дава ли някакви следи?

— Възможно е, не знам. Беше изчезнало от папката й също като дневника, когато с Раф отидохме в Гъл Котидж — вилата в Корнуол, в която беше на почивка, когато умря. Мислех, че и то може да е у Раф.

Той поклати глава.

— Значи мислиш, че този, който я е убил, е взел стихотворението?

— Може би.

— Дневникът беше у Раф.

— Не може да е бил той. Бил е на вечеря, когато е умряла.

— Но как се връзва с дневника?

— Не знам. Стихотворението може да е било в дневника. Или Раф може да го е видял, когато стигнахме във вилата, и да го е скрил някъде, където е знаел, че няма да потърся. Изобщо не би било трудно. Бях като замаяна…

— Представям си.

— И не е сигурно, че бих забелязала.

Мик се умисли. Убийството беше нещо, с което се занимаваше професионално — беше го учил, познаваше го юридически, подготвяше се да помогне в защитата на обвинената в убийство Грейс Хобдън. Знаеше какво опустошение носи в живота на хората. Но това беше през работното му време, когато беше стажант. Убийствата не би трябвало да се разливат върху личния му живот, но се беше уговорил така. Не че Сам и майка й бяха точно в личния му живот, по все пак…

Най-правдоподобното обяснение беше, че Кърстен се е самоубила и че Сам просто не може да се примири с това. И все пак, ако Сам се надяваше да открие доказателства, че майка й не е мислела за самоубийство през последните седмици от живота си, може би щеше да намери каквото търсеше.

— Може и да си права — каза.

Сам не го очакваше.

— Така ли мислиш? — попита. Лицето й разцъфна в широка усмивка. Начинът, по който се променяше, когато се усмихнеше, беше изключителен. — Наистина ли мислиш така?

— Да — каза Мик. — В крайна сметка, ако искаш да убиеш някого, сигурно винаги е добра идея да го представиш като самоубийство.

— Майка ми не би се самоубила. Понякога униваше, както всички, но беше борец. Никога не се поддаваше на такива неща. И щях да й ходя на гости съвсем скоро. Чакаше с нетърпение да се видим, сигурна съм. Няма начин да се е самоубила — просто няма начин.

Сам се преобрази. Цялата й докачливост и раздразнителност изчезна. Мик се пресегна, хвана я за ръка и каза:

— Ще ми се да я познавах.

Тя погледна ръката си, сгушена в неговата, но не я издърпа.

— Щеше да ти хареса — каза с усмивка. — Знам, че бихте си допаднали.

Мик се ухили.

— Аз все едно мъничко я познавам, от дневника.

Сам го погледна озадачена.

— От дневника ли?

— Права си. Вътре няма нищо, което да говори, че е имала намерение да се самоубие.

Щом го каза, му се дощя да си бе прехапал езика. Ледовете помежду им бяха почнали да се стопяват, а сега беше направил кардинална грешка.

С леден поглед Сам измъкна ръката си от неговата и избухна:

— Ти си го прочел?!

— Ами… да… попрегледах го. Ти не каза да не го чета, нали си спомняш, а и така и така всичките й дневници стават обществено достояние, така че…

— Нямаш право да го четеш! Той е личен!

— Ей, какво стана с благодарността? — попита Мик. — Получи го това проклето чудо единствено благодарение на мен.

— Да прочетеш чужд дневник е абсолютна низост!

— О, така ли? Много великодушно от устата на изнудвачка!

Сам стана.

— Да. Ами добре. Благодаря.

— Искреността ти е съкрушителна.

— Не съм добра в преструвките.

— Не си ли? Според мен си спец. Няма ли да си допиеш бирата?

Но не, тя натъпка дневника в червено-зелената си платнена чанта и вдигна челото и столчето. Явно пътуването с малко багаж не беше за нея. При други обстоятелства Мик би й предложил да й помогне да хване такси или да я изпрати до спирката, но имаше чувството, че всяко предложение за помощ ще бъде отхвърлено на мига, а от студеното отношение на Сам Бозуин започваше да му писва. Не просто студено, а направо като от северния полюс.

— Благодаря ти, че взе дневника.

— Няма за какво.

Без да каже и дума повече, тя бързо излезе.

Мик си допи бирата и придърпа нейната чаша. Все още се ядосваше на себе си, че се бе изтървал за дневника. Можеше да се сети, че ще кипне, ако разбере, че някой го е прочел преди нея.

Но от друга страна, имаше предчувствието, че рано или късно пак щяха да се сдърпат. Изглежда, тя беше от ония чепати характери, които моментално съжаляват за всяко нехарактерно понижаване на защитите и сигурно го обвиняваше, че я е накарал да бъде откровена.

„Е, прав й път“ — помисли си кисело, докато я гледаше през отворената врата на кръчмата. Сам крачеше през пиацата към автобусите, всяка крачка бе изпълнена с решителна самонадеяност. Беше забележително как го караше да реагира с дребнава злоба, каквато не беше изпитвал от години. Хубаво беше, че надали щяха да се срещнат отново. Той обичаше весели и забавни приятели, а и в двете отношения Сам беше по-зле от всички, които познаваше.