Птицата убийца

13.

— Внимавайте! — Мириам беше страшно напрегната. — Не бива да влизате! Подът е съвсем изгнил!

— Не се бойте за мен — каза Саймън Реднал. Мириам придържаше брезента, който висеше пред дупката в стената срещу стаята на Сам. Оригиналното дърво! Господи, какво съкровище!

— О, моля ви, внимавайте!

— Няма страшно. — Неспособен да сдържа вълнението си, той влезе в кулата.

Светило в опазването на стари сгради, Саймън Реднал беше дошъл от Бат сутринта. Малко след закуска. Бяха го повикали да ги посъветва как най-добре да запазят кулата от петнайсети век. Над четирийсетте, дребен и жилав, той преливаше от ентусиазъм. Кошмарната му папийонка се подаваше под работния гащеризон, който бе облякъл, когато пристигна. Сам ги чу да идват по коридора към стаята й и излезе при тях. Джони обаче не се виждаше никъде.

— Не знам къде е отишъл — въздъхна Мириам и сложи ръка на челото си. Сам никога не я беше виждала да изглежда толкова немощна; кожата й лъщеше, устата й беше свита, стисната от болка. — Знаеше, че ще дойдете, а обикновено е толкова отговорен…

Саймън Реднал беше прекалено захласнат по съкровищата на Уордли, че да се притеснява от отсъствието на Джони и тревогите на Мириам. Застанал в кулата, той се завъртя, за да огледа тавана.

— О! — възкликна щастливо. — Оригиналният купол си е на мястото. А тази дърворезба!…

Унесен в разкрилите се пред него красоти, той направи още една крачка.

Мириам изпищя.

— Внимавайте! Надолу са десет метра!

— Не се тревожете за мен — отвърна той доволно. — Аз съм неразрушим!

Сам отиде до Мириам на входа за кулата.

— Божичко! — възкликна нещастно Мириам. — Опасно е. — И закърши бледите си ръце.

— Той знае какво прави — опита се да я успокои Сам.

Саймън Реднал стъпваше внимателно, опитваше всяка дъска с върха на лъснатите си обувки, преди да отпусне тежестта си.

— О, да — каза и в гласа му прозвуча нотка обреченост, като на лекар, който дава диагноза на ужасна болест. — Не са само дървояди, страхувам се. — Отново погледна към тавана и продължи въодушевено: — Течове! Течове и… — Клекна, за да отчупи парченце от една дъска с джобното си ножче, а Мириам затаи дъх. — А тук, ако не се лъжа, е нашият стар враг hestobium rufovillosum. Сериозно нашествие според мен.

— Ще трябва ли да се сменят дъските? — попита Сам, тъй като Мириам май временно беше изгубила дар слово.

— За бога, не! — Господин Реднал беше толкова ужасен от самата идея за подобно архитектурно светотатство, че мигом скочи на крака, внезапно движение, което едва не му струва живота. — Ще трябва да се обработват с препарати, разбира се, но… — Спря насред изречението, ентусиазмът му се превърна в ужас, когато дъската, на която стоеше, с тих пукот поддаде и се огъна като мокър картон.

Мириам изпищя. Левият крак на Саймън Реднал изчезна в разпадащото се дърво, той залитна, изгубил равновесие, но в последния момент се хвърли към вратата, хвана се за касата, изпъшка и се измъкна в коридора.

— Какво става? — Гласът на Джони долетя откъм стълбите. — Мири!? Какво става? — И дотича по коридора.

Саймън Реднал се облегна на стената, за да се съвземе, но вече се усмихваше.

— Това не е тест, препоръчван от експертите, но май ни каза всичко, което искахме да знаем за вашите подове. Дъските на пода трябва да се извадят, за да се третират с препарати. С напречните греди ще се занимаваме на място.

— Можеше да се убиете! — вайкаше се Мириам и трепереше безпомощно.

— Не, не. Нищо работа — каза Саймън и избърса потта и няколко паяжини от челото си. — Гредите щяха да ме издържат, сигурен съм. Просто тази дъска…

Мириам не изглеждаше убедена.

— Изобщо не трябваше да ви позволявам да го правите. Знаех си, че подът е смъртоносен. Ако бяхте паднали… До долу са десет метра! О, ако нещо се беше случило, никога нямаше да си простя!

— Джони Джонс — каза Джони, наведе се над строителния експерт и сграбчи ръката му в топло ръкостискане.

— Саймън Реднал — каза консултантът, докато ръката му се тресеше нагоре-надолу. Въпреки възраженията си все още изглеждаше разтреперан.

— Съжалявам, че закъснях — каза Джони. Беше с мърляви дрехи, лицето му беше прашно и потно. — Започнах да чистя една от конюшните и загубих представа за времето. От месеци се канех да го свърша. Мириам показа ли ви всичко, което трябваше?

— Ще ми е интересно да видя приземния етаж.

— Разбира се. Използван е за склад години наред, но миналата година го разчистихме. Красиви стари каменни плочи. Да идем да го погледнете.

Джони го поведе по коридора и надолу по стълбите. Не погледна Сам. Все едно не я беше видял. Изобщо не бе типично за него.

Когато Саймън Реднал си замина, Сам отиде с Джони в кухнята и тупна на масата шишенце парацетамол.

Джони се дръпна изненадан. После каза:

— Значи все пак си имала.

— Не, вие имахте.

— Моля?

— В шкафчето в банята. — Докато Джони и Мириам бяха говорили с господин Реднал за гниене, дървояди и безвъзмездни помощи за културно наследство, Сам се беше възползвала и тя да подуши наоколо. Не й отне много време.

Вдигна шишенцето с хапчета и го разклати.

— Така ли? Не съм го видял.

Джони й обърна гръб и изсипа в мивката пресни картофи. Агнешкото приятно цвъртеше във фурната. На голямата излъскана чамова маса в средата на стаята имаше връзка пресен джоджен. Обикновено кухнята беше най-спокойната част от къщата, особено когато готвеше Джони. Стилът му беше точно обратното на Раф: проста храна, сготвена без много суетня и с щедри количества алкохол за готвача.

— Искаш ли шери. Сам?

— Не, благодаря. Не може да не си го видял. Там има още пет-шест вида хапчета за глава. Всъщност си е цяла аптека.

— Аха. — Джони се взираше напрегнато в пресните картофки, все едно те можеха да му кажат как да се измъкне от ситуацията. — И теб ли те боли главата? Бедната Мири също е доста зле. Сигурно е от жегата.

— Какво всъщност търсеше? — попита Сам.

— Нощес ли? Нали ти казах. Не исках да те будя, а Мири ме помоли да проверя дали нямаш нещо за глава и…

— Моля те, Джони. Това и нощеска беше тъпо, а за сега да не говорим. — Във всяко състезание Джони Джонс щеше да се прояви като най-лошия лъжец на света. Изглеждаше толкова нещастен, че Сам почти се засрами, че го разпитва. Почти. И пак попита: — Какво търсеше?

— Ммм… Ами, извинявай, че те събудих. Не исках…

— Дневника на майка ми ли търсеше?

— Какво?!

Сам потупа чантата, която стискаше между лакътя и хълбока си.

— Дневникът на Кърстен. Него ли търсеше?

Джони хвърли жаден поглед към вратата към градината. Беше се изчервил като домат и дишате тежко.

— Дневникът на Кърстен ли? Сам, за какво говориш?

— Раф ли ти каза да го откраднеш?

— Раф? — Този път изненадата му беше искрена. — Не, разбира се, че не. — После млъкна и се изчерви още повече, осъзнал, че като отрича всъщност си признава.

— Кой тогава? Не мога да си представя, че го искаш ти.

— Не бих си и помислил да взема дневника на майка ти.

— А кой? — Сам беше толкова убедена, че виновникът е Раф, че не се сещаше за никой друг. След като Джони не отговори, а просто продължи да я гледа, тя каза: — Да не би да е Мириам? — И по начина, по който той се отдръпна, видя, че е улучила. — Мириам?! — повтори тя. Внезапно си спомни за разговора между Раф и сестра му, който беше подслушала след панихидата на Кърстен.

— Виж, Сам, не съм казвал нищо за Мири.

— Стига си увъртал, Джони. Изобщо не те бива да лъжеш. Защо Мириам те е накарала да откраднеш дневника на Кърстен?

— Не да го открадна — каза той, искрено нещастен. — Не искаше да го крадем.

— А как ще го наречеш?

— Ами виж сега… работата е там, че… искам да кажа, съжалявам, че те събудих, и вече ти се извиних, нали? Какво друго да направя?

— Кажи ми истината.

— Но…

— Моля те, Джони. Трябва да знам защо го искате.

Той избърса ръцете си с някаква кърпа и седна на масата.

— За бога, Сам, толкова съжалявам. Добре. Но трябва да обещаеш да не задълбаваш повече. Обещаваш ли?

— Защо? — Тя седна срещу него. Най-сетне говореха истински.

— Работата е там, че Мири ме помоли да взема дневника — не да го открадна, нали разбираш, а да го взема назаем за няколко часа, за да го прегледа. Щях да го върна, преди да се събудиш.

Най-накрая като че ли казваше истината.

— Защо искаше да го разгледа?

— Не знам. — Пак изглеждаше несигурен.

— Все трябва да ти е казала нещо. Не ми се вярва да тръгнеш да правиш нещо такова без обяснение.

— Ами… Каза ми… че е нещо, свързано със семейството й. Нали дневниците на Кърстен ще бъдат публикувани — или най-малкото ще идат в академичните архиви, където, който си поиска, ще може да ги чете, така че е разбираемо, че иска да види какво пише вътре, за всеки случай. Сигурен съм, че и ти щеше да се чувстваш така на нейно място. Всъщност е въпрос на поверителност. Това е.

— Тогава защо тя не ме помоли? Можех да й кажа, че няма за какво да се притеснява. Кърстен почти не споменава семейството на Раф.

— Е, това е добре. Ще й предам, ако нямаш нищо против.

— Защо? От какво се страхува Мириам?

— Нямам представа. Обичайните работи предполагам. Семейни разправии, такива неща.

— Тайни?

— Може би.

— Какви тайни?

— Ами обикновените неща, които всяко семейство… А! — Джони не довърши изречението, на лицето му разцъфна облекчена усмивка, когато чу как по алеята се приближава кола. — Това трябва да е Даяна. — Погледна си часовника. — Точна, както винаги. По-добре да се заема със зеленчуците. Според мен изчерпахме въпроса за… сещаш се… за бележника на майка ти.

— Не — каза Сам. — Не и докато не ми кажеш от какво се страхува Мириам.

— Съжалявам, Сам. Бих си поприказвал още с теб, но наистина трябва да изляза да посрещна Даяна. Знаеш каква е. Добрите обноски и така нататък.

И целеустремено излезе от кухнята. Сам го последва в антрето и оттам през отворената входна врата загледа как шофьорът на Даяна й помага да слезе от колата. Тя не беше карала от нещастния случай, когато загина Антъни, и много млади роднини се бяха изредили на длъжността неин шофьор. Досега Крейг беше най-успешният. Строен и тъмнокос, като младеж той си беше имал проблеми с полицията, но сега мислеше да учи за компютърен анализатор.

Бобо изхвърча от задната седалка и залудува в краката им, лаеше развълнувано. Джони забърза да посрещне Даяна. Сам го чу как пита Крейг дали не иска да се присъедини към тях за обед, но той каза, че щял да иде в близката кръчма. Разбраха се кога да вземе Даяна. Джони я хвана под ръка и двамата влязоха в къщата. Джони обясняваше, че Мириам имала главоболие, но че той се надявал да обядва с тях. Беше идеалният домакин — не оставяше Даяна сама нито за миг. Тя изискано говореше на неутрални теми и отпиваше шери. Естествено това означаваше, че Сам няма как да продължи да разпитва Джони. Вероятно на него това идеално му изнасяше.

През поляната долиташе дим — щом вдигнаха масата от обяда, Джони отиде при конюшните и купчината стари кашони и боклуци, която беше струпал сутринта. Мириам се беше оттеглила в гостната, пердетата бяха спуснати, за да спират яркото слънце. Лежеше на дивана, тъмните й очила бяха сгънати на корема й. Щом Сам влезе, тя отвори очи.

— Извинявай — каза Сам. — Да не спеше?

— Просто си почивах — отвърна отпаднало Мириам. Вентилаторът едва раздвижваше душния въздух.

— Главата не ти ли мина?

— Не — каза Мириам. — Ще се оправя. Имала съм и по-тежки главоболия.

— Исках да те питам нещо — започна Сам. После млъкна. В сенките в другия край на стаята нещо се раздвижи.

Даяна седеше в стол на сини и кремави райета. Цветната неделна притурка се беше плъзнала от коленете й и тя се наведе, за да я вдигне от пода. Бобо, който спеше в краката й, отвори едно черно оченце и направи вял опит да я гризне за ръката.

— Само боклуци пишат — каза Даяна горчиво, а Бобо пак заспа. — Глупави млади момичета, за които никой не е чувал. Помня времето, когато имаше истински статии. Неща, от които да научиш нещо.

Мириам си надигна и каза:

— Искаше да ме попиташ нещо.

Сам се поколеба. Никога не беше виждала на лицето на Мириам такова изражение — твърдо и студено като натрошен лед.

Ако се притесняваше, че Сам ще я пита защо иска да види дневника на Кърстен, нямаше нужда да се тревожи. Сам нямаше намерение да го обсъждат пред Даяна. Нещо в Даяна винаги я караше да се чувства неспокойна.

— Не е важно — каза Сам. — Ще те питам, като се почувстваш по-добре.

— Питай ме сега. — Това беше заповед.

Сам се запъна, после каза:

— Добре.

Даяна се покашля и се обади:

— Каква е тази миризма? Да не би нещо да гори? Какво става?!

Мириам подуши, седна и изохка:

— Дим! Сигурно има пожар. Господи, пожар!

Тревогата им можеше да е комична, но Сам си помисли, че този ден май нищо не буди желание за смях.

— Джони запали огън — каза им. — Нали сутринта разчисти една от конюшните и сега е запалил боклуците.

Мириам се давеше, все едно стаята изведнъж се беше напълнила с дим, въпреки че той едва се надушваше.

— О, затвори прозорците! Как може да е толкова безразсъден? Бързо, преди да сме се задушили. — Закашля се толкова силно, че се строполи обратно на дивана.

Сам отиде да затвори прозорците. Даяна беше станала и трескаво събираше нещата си, готвеше се за бягство. Бобо я наблюдаваше.

— Сигурна ли си, че е навън? — попита Даяна. — Може да е в кухнята. Пожарите се разпространяват толкова бързо… Ставай, Мириам, ставай! Може да е опасно.

— Навън е. Уверявам ви, че не сте в опасност — каза Сам, докато затваряше здраво последния прозорец. — И е доста надалеч. Наистина няма за какво да се тревожите.

Даяна се сопна:

— Няма как да не се тревожиш, когато има пожар. Не знаеш за какво говориш. — Вееше си със списанието.

Мириам отново се беше наместила на възглавниците.

— Огън — изпъшка. — Как може да пали огън? Знае колко мразя огньове. О, този дим ще ме убие!

Сам дръпна завесите, за да спре светлината.

— Ето. Вече няма да влиза дим. — Обърна се. Мириам тихо стенеше, стиснала чело с бледата си ръка, и се поклащаше. Даяна пак беше седнала, сякаш нащрек да усети първите признаци за дим.

Изведнъж Сам се ядоса на Джони, че не бе помислил. Съпругът на Даяна беше загинал при пожар — това беше голямата трагедия в живота им, нищо чудно, че се бяха уплашили толкова.

— Ще отида да му кажа да го изгори по-бързо. Тогава няма да има толкова много дим.

— Накарай го да спре — тихо каза Мириам. — Да спре дима.

— Какъв дим? — попита Даяна и се огледа. — Няма дим, Мириам. Няма дим.

— Надушвам го. — Мириам се обърна на една страна и зарови лице в меката дамаска на дивана.

— Глупости — отсече Даяна. — Вече го няма. Никога не е имало дим.

— Имаше. Знам, че имаше.

— Мисли си за хубави неща, Мириам. Не мисли за лошите.

Мириам извърна лице към майка си. Отвори очи и й хвърли поглед, изпълнен с такава омраза, че Сам я побиха тръпки.

— Така ли, майко? Е, ти би трябвало да знаещ, нали? Все пак ти си специалистката.

— Не знам за какво говориш — каза Даяна.

— Не знаеш ли? Не виждай злото, не чувай злото, не говори зло. Това е твоето мото открай време, нали?

Даяна се наведе, вдигна Бобо и го притисна към себе си. Той я лизна по лицето.

— Не знам за какво говориш, Мириам. Всичките тези приказки за зло… Това са глупости.

— Да, майко. — За ужас на Сам Мириам започна да се смее; безрадостен смях. — А сега дори не подушвай зло. Няма дим. Никога не е имало дим. Сигурно съм си го измислила. Глупавата Мириам — да си представя гаден дим. Какво ли още ще измисли. Слушай мама, Мириам. Тя знае как да се оправя с нещата. — И отново се разсмя, после внезапно млъкна и притисна челото си с пръсти.

— Държиш се много глупаво. Стига, Бобо! — Мириам продължи да се смее, а Даяна пусна кученцето на пода. — Няма да ти обръщам внимание, докато не започнеш да се държиш разумно. Ето, виждаш ли, Мириам, сега си чета. — Взе притурката и напрегнато се взря в първата страница, която й попадна. Лицето й беше безизразно, толкова безизразно, колкото можеше да бъде само нейното.