Птицата убийца

4.

В августовската жега в съда беше претъпкано и задушно. Сам седеше до баща си Дейви Бозуин и една набита жена с лимоненожълт костюм с воланчета. Раф предположи, че тя е настоящата съпруга на Дейви — Линда. Беше се наложило и Раф да дойде тази сутрин. Когато Кърстен умря, двамата все още бяха женени, въпреки че живееха разделени. Нямаше как да остане настрана от разследването. Сам беше облечена в тъмна рокля и отгоре носеше риза, вързана хлабаво на кръста. С подстриганата си черна коса и изпити черти изглеждаше ужасяващо малка и беззащитна. Спомни си я преди година, грееща и изпълнена с енергия. Тогава беше красива. На Раф му се искаше Сам да беше отказала да присъства, но като знаеше колко е упорита и как никога не клинчи от неприятните задължения, не беше изненадан, че е тук. Беше много неприятно, че онази история с Лола и ключовете беше вбила клин между тях. Но може би такъв клин все някога щеше да е неизбежен.

Много от корнуолските приятели на Кърстен също бяха тук, включително Джуди Сондърс, собственичката на вилата, в която беше умряла Кърстен, и фермерите, които живееха най-близо. Доктор Райли, коронерът1 — имаше излъчването на доброжелателен авторитет като строга, но справедлива училищна директорка — представи случая. Последваха показания от полицаите, повикани след откриването на тялото, от лекаря, констатирал смъртта, и от Анди Борлейз, местния електротехник, който бе работил за Джуди Сондърс във вилата. Той каза, че електрическата инсталация не отговаряла на съвременните стандарти, но подчерта, че не е и технически незаконна. Имаше и снимки. Повечето — снимките на вилата и на банята, в която бяха открили трупа на Кърстен — ги пуснаха да обиколят залата. Тези, които показваха голото тяло на Кърстен, провесено през ръба на ваната, в която беше намерила ужасната си смърт, се предаваха „дискретно“ между коронера, длъжностното лице и преките свидетели, които първи бяха стигнали мястото на самоубийството.

Раф гледаше Сам и знаеше, че тя сигурно извиква картината във въображението си. Искаше му се да може да я защити.

Именно той й съобщи ужасната вест в жаркия ден, когато бяха намерили трупа на Кърстен. Отиде в апартамента й и веднага тръгнаха за Корнуол. Пътуваха мълчаливо, но тогава връзката помежду им все още беше достатъчно силна и думите бяха излишни. Тя сигурно знаеше колко тъгува и той. Надеждата, че с Кърстен може да се съберат отново, всъщност никога не го беше напускала.

Привечер пристигнаха в Гъл Котидж. Къщата беше построена само на няколко метра от ръба на скалата и беше всъщност лятна вила. Спокойствието на пейзажа жестоко контрастираше с току-що случилата се трагедия. Морето беше тихо и синьо; над носа пееха чучулиги, в дълбокия залив между скалата и открито море плаваха чайки. Дори Гъл Котидж, всъщност тясна и паянтова, приличаше на къщичка от приказките, залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци по прозорците й.

— Сигурна ли си, че искаш да влезеш? — попита я Раф, когато слязоха от колата. Знаеше, че вече са изнесли трупа на Кърстен, но иначе нещата бяха същите, както когато Дейви беше намерил тялото сутринта.

— Все някога ще трябва да вляза. По-добре да свършваме бързо — каза Сам и отстъпи от ръба на скалата: страдаше от световъртеж.

— Смелото ми момиче — каза Раф. — Да влизаме тогава.

Сам кимна. Все още беше в шок, правеше всичко като насън.

Влязоха. Вещите на Кърстен бяха разпилени навсякъде, точно както ги беше оставила: туристическите й обувки бяха до вратата, брезентовото й яке беше преметнато на облегалката на един стол, навсякъде се търкаляха книги и листове хартия, обичайната смес от практични и лични вещи. Циганка до мозъка на костите си, Кърстен можеше веднага да превърне всяко място в свой дом, оставяше отпечатъка на индивидуалността си дори в хотелските стаи. Любимата й чаша за чай, диви цветя в евтина ваза на масата, снимки на Сам, снимката, която Раф им беше направил само преди година — майка и дъщеря в деня на дипломираното на Сам в Кралския музикален колеж. Сам изглеждаше, сякаш светът е неин.

Сам не можеше да спре да трепери.

— Ще ти направя чай. Седни — каза Раф.

Тя седна.

— Ако искаш, мога да ти помогна да оправиш нещата й.

— Може би… утре. — Ръката на Сам почиваше нежно върху тънка купчина листа. На заглавната страница пишеше: „Птицата убийца и други стихотворения“.

Раф направи чай, сложи чашата пред нея, погледна заглавието и каза:

— Тревър ще иска да ги види. Дано да са готови за публикуване.

— Дано — каза Сам.

Раф си помисли, че ако имаха този късмет, в идните месеци за Сам ще е добре да се погрижи последната стихосбирка на майка й да бъде публикувана. Щеше да има нужда от това.

— Виж — каза той и взе един лист, подпрян на настолната лампа. — Прилича на бележка.

— Стихотворение е — каза Сам.

Прочетоха го заедно, мълчаливо. Лист от тетрадка с редове, отгоре набързо беше написано: „Птицата сбогом“. Не беше точно стихотворение, а по-скоро бележки към стихотворение. Ако не беше така подпрян на лампата, щеше да е неразличим от останалите листа, с които винаги се заобикаляше Кърстен.

„И любовта изкорени, и миналото също“ и „Лети към сивотата и отвъд“. И свършваше: „Сбогувам се и тръгвам“.

— Господи! — каза Раф. В очите му пареха сълзи. — Значи не е било нещастен случай.

Сам го зяпна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Според мен това е доказателство, че Кърстен се е самоубила. Съжалявам, Сам. Мислех си, че може да е нещастен случай. Надявах се да е нещастен случай. Толкова съжалявам.

— Не се е самоубила — каза Сам, все още не можеше да го осъзнае. — Мама никога не би се самоубила.

Раф се извърна. Гледаше през прозореца към морето и хоризонта. Трябваше да накара Сам да приеме, че Кърстен сама е сложила край на живота си.

— Не е било нещастен случай, Сам. Знам, че не е лесно да го приемеш, но няма друго обяснение.

— Но… щях да й дойда на гости. Другата седмица. Говорихме по телефона. Имахме планове.

— Но този лист, Сам.

— Ами ако е било убийство? — попита Сам. — За това помисли ли?

— Не е било. Но почти ми се иска да е било — въздъхна той.

Тя сведе очи, сълзите й закапаха по заглавната страница на „Птицата убийца и други стихотворения“. Но не му възрази.

Дейви Бозуин стана да се закълне и съдебната зала притихна. Малко над петдесетте, бащата на Сам все още беше красив мъж, среден на ръст, синеок, с къдрава, леко прошарена кестенява коса. Беше строен и мускулест по характерния селски начин: телосложение, придобито от цял живот физическа работа, а не от часове във фитнес залата. Единствените тежести, които беше вдигал, бяха бетонни блокове и пълни с риба каси.

В съдебната зала не се чувстваше на мястото си. Първо на първо, беше с костюм, а никога не се беше чувствал удобно с костюм. Нищо не подчертаваше толкова разликата между двамата съпрузи на Кърстен Уолър, колкото костюмите, които бяха облекли, за да дойдат в съда. Костюмът на Раф беше от светлобежова вълна и като всичките му костюми беше ушит по поръчка в Савил Роу. Умелата кройка правеше масивното му тяло да изглежда елегантно и изискано. Дейви имаше само един костюм, конфекция, беше висял в гардероба години и излизаше оттам за сватби, погребения, а сега и за съда. Платът беше със странен лъскав синкавочерен цвят и костюмът не му беше по мярка. Но тромавия начин, по който Дейви Бозуин държеше раменете си, все едно беше забравил да свали закачалката от сакото, личеше, че няма търпение да натика проклетия костюм обратно в гардероба и пак да облече работните си дрехи. Носеше вратовръзката — тясна и на зелени точки — все едно беше гарота.

Именно Дейви беше открил тялото.

— Били сте женен за покойната, нали, господин Бозуин? — попита коронерът.

— Да.

— Но сте били разведени от години?

— От почти двайсет. — Дейви беше учтив, внимаваше да не издаде отвращението си от ситуацията.

Сам знаеше, че на баща й — изключително затворен човек — му е много неприятно да разкрива личния си живот в съда. А когато беше нещастен, ставаше по-тих и по-бавен от обикновено. Сутринта на закуска не бе казал почти нищо и за ужас на Сам едва не закъсняха.

Предния следобед тя бе дошла в Корнуол с влака и пренощува в Менверен, в селската къща, в която бяха израснали и тя, и баща й.

— Трябва да сме там по-рано, татко — каза му на закуска, макар да не хранеше надежда, че той ще откликне на настойчивостта й. — Ще има журналисти и така нататък. Трябва да стигнем преди тях.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш, Сам? — попита той. Както винаги искаше да я защити от болката. — Коронерът каза, че няма да има нужда да разпитват и теб.

— Разбира се, че ще дойда.

— Нали знаеш, че няма да чуеш нищо ново, Сам? — Дейви знаеше за подозренията й, но явно и той беше приел лъжата за самоубийството, така че тя не говореше за това пред него.

— Трябва да съм там, татко. Не може ли поне веднъж да подраним?

— Не се ядосвай, Сам — каза Дейви. — Съдът няма да ни избяга. Разследването е само формално, така казаха.

Линда, жена му, не участваше в разговора, но стиснатите й устни казваха всичко: докато беше жива, Кърстен Уолър носеше на Дейви само неприятности, така че нищо чудно, че и смъртта й създаваше проблеми. Сам се надяваше, че Линда няма да си направи труда да отиде в съда, но тя беше предана съпруга и нямаше да пропусне да види как мъжът й дава показания.

Стигнаха пет минути, преди да започне делото. Както Сам беше очаквала, скамейките бяха натъпкани с журналисти и хора, които бяха познавали Кърстен, докато беше живяла в Корнуол, и докато чиновникът ги настани, имаше доста суетене и разместване.

— Виж ти! — Дейви беше озадачен. — Кой би си помислил, че нашата Кърстен ще привлече такава тълпа?

Сам не отговори. Дейви така и не беше свикнал с факта, че жена му е станала международно известна поетеса. За него тя винаги щеше да си остане странната млада американка, която се беше появила без нищо, беше останала при него няколко години и беше заминала също толкова неочаквано, като някоя от северноамериканските птици, които понякога вятърът отвява встрани от пътя им и довежда в далечна Англия, самотна и странна птица, която привлича вниманието за малко, а после я забравят напълно.

Кърстен обаче не беше забравена: беше станала прочута в поетичните среди. Така че не само местната преса отразяваше следствието. Бяха дошли журналисти от националните вестници и няколко телевизионни екипа. Сам знаеше, че ако не излязат наяве някакви нови доказателства, до вечерта лъжата за смъртта на майка й ще бъде издълбана на камък от медиите. Ако не станеше чудо — а Сам нямаше причини да вярва в чудеса.

Коронерът, преднамерено непринудена, разлисти документите пред себе си и попита:

— Господин Бозуин, точно в колко часа отидохте в Гъл Котидж?

Дейви внимателно претегли въпроса, преди да отговори със силния си корнуолски акцент:

— Трябва да е било към девет и половина, защото оставих момчетата на училище и бях тръгнал при сестра си Шийла. Мислех да се отбия във вилата, понеже Кърстен искаше да се видим предния ден, а аз не успях да ида.

— Разбирам. — Коронерът си водеше бележки. — Защо не сте успели да отидете вечерта на двайсети юни?

— Имах проблеми с колата. Не палеше. — Дейви се ухили неловко. — Обикновено не е толкова зле, но онази вечер се нуждаеше от малко работа.

— Имало е проблем с колата ви?

— Когато я оправих, беше станало късно и тя ми каза да не ходя. Тя… — Той се поколеба, намръщи се, след това тихо повтори: — Каза ми да не ходя.

Сърцето на Сам се стегна от срам. Оголените кости на живота на семейството й бяха изложени на показ и глозгани от непознати. Защо поне веднъж не бе успял да стигне навреме? Ако беше, майка й можеше да е… Не, дори не трябваше да си го помисля. И без това беше достатъчно ядосана. Дейви винаги се беше гордял, че може да поправи всяка стара таратайка и да я приведе в движение, след като всеки друг би се отказал. Детството й, преди да отиде да живее с Раф и Кърстен, когато беше на петнайсет, беше пълно с разнебитени стари брички, вмирисани на мазни парцали, коли и ванове, които никога не палеха, когато трябваше, и въобще се държаха като свадливи роднини.

Сам погледа към Раф: сигурно тази сутрин беше дошъл с тъмнозелената си Ти Ви Ар — колата му за дълги пътувания. Имаше и ауди, и ситроен. Гледаше Дейви с любопитство, все едно изборът му на коли е лека ексцентричност, а не навик, роден от години усилия да свърже двата края.

— Госпожа Уолър е искала да се видите вечерта на двайсети юни?

— Да, обади ми се и ме попита дали мога да намина, а аз казах, че ще опитам.

— Когато ви позвъни от Гъл Котидж, каза ли защо иска да се видите?

— Извинете — каза Дейви учтиво, — но във вилата няма телефон. Никога не е имало. Това беше една от причините тя да е толкова щастлива там — спокойствието. Ако искаше да се обади по телефона, или трябваше да иде до къщата на Уърн, това е съседната ферма… — Той хвърли поглед на Ан Уърн, която стоически седеше в дъното на залата, и продължи: — Или да отиде в селото. Полуитик. До пощата има телефон. Мисля, че ми се обади от пощата, защото спомена нещо за някакво писмо.

Госпожа Уърн кимна в съгласие с думите му.

— Значи ви се е обадила пак, за да ви каже да не ходите при нея?

— Не, каза ми го в същия разговор. Казах й, че май имам проблеми с колата, а тя каза в такъв случай да не се притеснявам и да отида друг път.

— Разбирам. Благодаря ви, господин Бозуин. А когато говорихте с нея на двайсети, тя стори ли ви се притеснена? Или потисната?

Сам затаи дъх, чакаше отговора на баща си. Както обикновено Дейви удостои въпроса с пълното си внимание, преди предпазливо да отговори:

— Не, не бих казал, че беше притеснена. Или потисната. Не.

— Как бихте описали настроението й, когато ви се обади?

— Ами, трудно е да го опиша. Говореше общо взето както обикновено, макар че човек не можеше винаги да отгатне настроението й по това как говори. А и не говорихме дълго.

— Можете ли да се опитате да си спомните точните й думи?

— Малко ми е трудно, но… беше, в смисъл че тя ме попита дали мога да отида вечерта, а аз й казах, че ще опитам. И тя каза да не се притеснявам, ако стане късно, защото… ами защото не било толкова спешно, така каза. И това беше. Ще се видим значи, това беше последното, което й казах, преди да затворя и… — Изведнъж спокойният глас на Дейви потрепери. Той млъкна, погледна ръцете си, които лежаха пред него, покашля се и тихо каза, все едно говореше на ръцете си: — И Кърстен каза: „Тъй да е. Ще се видим, Дейви“. И това беше… това.

Той се покашля, след това избърса очи. Все още се мръщеше от усилието да не се поддаде на емоциите. През залата премина вълна съчувствие към този кротък, все още красив мъж, който толкова очевидно беше потресен от загубата на жената, изоставила го преди повече от двайсет години. Дейви Бозуин притежаваше вътрешно достойнство, което предизвикваше уважение.

Сам обаче нещо я притесняваше в избора му на думи. „Тъй да е…“ Кърстен никога не би се изразила така. Това бяха думи на Дейви. Кърстен щеше да го каже другояче. Кърстен щеше да каже… но Сам не беше сигурна какво щеше да каже Кърстен. През последните няколко седмици беше изгубила способността да чува как гласът на майка й отеква в главата й и понякога я обземаше паника: чудеше се дали с времето ще забрави и как е изглеждала. Знаете единствено, че Кърстен не би казала: „Тъй да е“.

— Искате ли вода, господин Бозуин?

Дейви вдигна очи и примига.

— Не, благодаря. Добре съм.

— Значи госпожа Уолър не ви е посочила конкретна причина защо е искала да се видите този ден?

— Не. Каза само, че иска да намина. Помислих, че може да има нужда от помощ за някоя крушка или за да премести нещо. Кърстен не беше много сръчна в домакинството. И през ум не ми мина, че е… разстроена.

— А когато стигнахте в Гъл Котидж в девет и половина на двайсет и първи?

— Беше към девет и половина — внимателно я прекъсна Дейви. — Плюс-минус половин час. Може би девет. Или дори десет. Но най-вероятно е било към девет и половина.

— Разбирам. Ще ни кажете ли какво стана, когато отидохте?

— Да. Паркирах отляво на вилата и влязох през страничната врата.

— Имахте ли ключ?

Дейви като че се стресна от въпроса.

— Не ми трябваше ключ. Вратата на Гъл Котидж никога не се заключва. Кърстен не вярваше на ключове и ключалки.

— Значи всеки би могъл да влезе?

— Ами… да.

— И когато влязохте във вилата, забелязахте ли нещо необичайно?

Ето пак. Сам стисна юмруци. Винаги, когато слушаше разказа, беше като за първи път и тя чувстваше как предишният й живот се разпада и черна паника залива сърцето й.

Дейви отишъл във вилата и повикал Кърстен. Не забелязал бележката на кухненската маса, но пък около Кърстен винаги имаше купища разхвърляни листа с надраскани бележки към стиховете й. Според него щяло да е изненадващо, ако нямало бележки. Погледнал в другата стая, после излязъл в градината и я повикал още няколко пъти. Решил, че сигурно е отишла да се разходи, но после нещо — не можеше да обясни какво — го накарало да се усъмни, че нещата не са наред. Върнал се във вилата и пак я повикал. След това се качил на втория етаж. Надникнал в спалнята. Видял, че вратата на банята е открехната, по пода вървял кабел от разклонител. Надникнал вътре.

Кабелът бил преметнат във ваната. Малкото радио, потопено в мълчание, било свършило смъртоносното си дело.

Имаше снимки — нямаше нужда да ги показват отново, дори „дискретно“ — и на другото, което беше видял: отпуснатото тяло на Кърстен, наполовина във ваната, наполовина навън, голо и сгърчено, и мъртво… но Сам не ги беше виждала и умът й отказваше да си представи картината. Ставаше й още по-зле, защото знаеше отношението на Кърстен към голотата. Годините бохемски живот не бяха успели да изтрият строгостта на възпитанието й.

А сега разказът на Дейви беше стигнал до загадката на изключения контакт.

— В тогавашните си показания, господин Бозуин, твърдите, че уредът, който е причинил смъртта на Кърстен Уолър, е бил изключен, когато сте отишли във вилата. Това така ли е? — попита коронерът.

Дейви се поколеба.

— Така казах, да.

— Но впоследствие сте казали, че може и вие да сте го изключили?

— Ами, да. — Той млъкна. После продължи, мръщеше вежди: — Не си спомням добре, но… може би от шока да я видя така… може би съм го изключил аз. Инстинктивно. Без да съзнавам какво правя.

— Възможно ли е? — попита коронерът.

— Ами, мисля, че може така да е станало. Да.

Но не погледна коронера, когато го каза, и някак неусетно съчувствието, което допреди малко беше насочено към него, започна да се топи. Вече не изглеждаше несигурен. Изглеждаше уклончив.

Докато гледаше как баща й се мъчи, Сам изпита познатото неприятно чувство. Дай му лодка, която трябва да се върне в пристанището при страшна буря, или каменна стена, която трябва да се поправи, и на света няма никой по-компетентен от Дейви Бозуин. Но ако го изправиш, пред който и да е с власт данъчен инспектор, учител, дори лекар, — самоувереността му се изпаряваше. Сега се държеше така, все едно в действията му, след като бе открил трупа на бившата си жена, имаше нещо подозрително.

В малката съдебна зала се възцари тишина. Няколко души си вееха със сгънати вестници. През отворените прозорци се чуваше шумът от преминаващите коли, но вътре всичко беше притихнало в очакване. Коронерът беше задала въпрос, а Дейви не беше отговорил. Щом разклонителят, който беше сложил край на живота на Кърстен, беше изключен, когато беше дошла линейката, значи го беше изключил някой от хората, които са стигнали там първи. Нямаше нужда да изглежда толкова виновен, все едно го обвиняваха, че той я е убил с ток.

Дейви се изкашля, за да прочисти гърлото си, и погледна Линда, която не откъсваше очи от него дори за миг. Беше съвсем близо до Сам, но изглеждаше, сякаш е много далеч. Набита, в лимоненожълтия си костюм с воланчета, тя седеше стабилно на скамейката, леко приведена напред, все едно се напряга да чуе какво казва съпругът й. Или все едно се канеше да побегне.

Дейви кимна едва забележимо, после върна вниманието си към коронера и спокойно каза:

— Да, мисля, че е било така.

— Сигурен ли сте?

— Да — каза Дейви. — Мисля, че да.

— Благодаря ви, господин Бозуин. Може да се върнете на мястото си.

И се свърши. Коронерът обобщи как вижда фактите с хладен безстрастен тон, като подчерта трагедията на случилото се и съболезнованията, които съдът изказва на семейството и приятелите на Кърстен Уолър, но заключението беше недвусмислено. Тя е отнела живота си сама. Никой не знаеше причината, но бележката не оставяше съмнение.

Излязоха и застанаха на тротоара на малки групички. Всички копнееха да се махнат, но знаеха, че ще е неприлично да хукнат веднага. Коронерът — изглеждаше по-дребна, не толкова като директорка, когато не председателстваше съда, разговаряше с Раф и Джони. Няколко души дойдоха да изкажат съчувствието си на Сам. Някакъв местен телевизионен екип вземаше интервю от Джуди: „Най-добрата приятелка разказва“. Тя обясняваше колко много означавала Гъл Котидж за Кърстен, как често мислела да ремонтира вилата, но приятелите й, които отсядали там, я молели да я остави както си е. Линда изглеждаше мрачна въпреки лимонените волани. Сграбчи Дейви за ръката, все едно беше пакет, който щеше да си отнесе вкъщи, но в последния момент той се освободи от хватката й, прошепна й нещо и отиде при Сам.

— Как си, Сам?

Сам се насили да се усмихне. Как си — фраза, която покриваше какво ли не. Преди няколко години, докато беше в Гъл Котидж, Кърстен бе написала стихотворение, озаглавено „Птицата Как си“, птица, която имала само един въпрос за всички случаи.

— Добре съм, тате — каза Сам.

— Ужасно е, нали? Такава загуба.

— Да.

Той се поколеба.

— Искаш ли да дойдеш у дома с нас, Сам? Може да пренощуваш и тази вечер.

— Благодаря, но Раф предложи да ме закара, а утре имам работа. — Не изгаряше от желание да пътува с Раф, но колата му беше най-бързият вариант, а тя не виждаше защо да се бави.

— Раф ли? — Лицето на Дейви помръкна. Погледна Раф, който стоеше с Джони и коронера. Раф, изглежда, нямаше търпение да си тръгне, така че основно говореше Джони. — Че защо ще пътуваш с него?

— По-лесно е, отколкото с влака.

— Аха. — Продължаваше да се въси. — Значи се виждате, а?

— От време на време — каза тя. — Смъртта на мама много го разстрои.

— Мислех, че си е намерил друга.

С крайчеца на окото си Сам виждаше Линда.

— Това не значи, че е спрял да обича мама, нали?

— Хм. Ами… — Дейви плъзна ръка под лакътя на Сам и я дръпна настрани, където беше сигурен, че няма да ги чуят.

— Между нас да си остане, Сам… Ако бях на твое място, щях да се пазя от него.

— От Раф?

Дейви кимна.

— Защо?

— Ела с мен и Линда и ще поговорим.

— Не мога. Утре трябва да съм в Лондон.

— Жалко.

— Какво има, тате? Какво е станало?

Дейви се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе, и каза тихо:

— Ами… просто не му вярвам.

Сам беше готова да пропусне това покрай ушите си — Дейви и Раф бяха от различни светове, така че не беше изненада, че… Но после се спря. Дейви винаги беше щедър в похвалите си за всичко, което Раф бе направил за нея.

— Защо, тате?

— Той знае повече, отколкото показва.

— Какво? — Сам инстинктивно погледна към Раф. Сбогуваше се с коронера с позата си на самоуверен лондонски адвокат, но Сам го познаваше достатъчно добре и по приведените му рамене и по усмивката, която повече приличаше на гримаса, виждаше, че и той е изтощен от този ден. Раф тръгна към колата, след това се обърна и сякаш се канеше да й махне, че потеглят, но Джони явно му каза нещо, сигурно му каза да не бърза толкова, защото той сложи ръка на вратата на колата и двамата пак се заговориха.

— Някой е бил в Гъл Котидж преди мен онази сутрин — каза Дейви толкова тихо, че Сам едва чу думите му. — Не бях първи там. Не ме питай откъде знам, но това е истината, кълна се. Казаха, че бил мъж, среден на ръст, с тъмна коса и лондонски дрехи. Карал скъпа чуждестранна кола. Лъскава. Зелена или сива.

Сам погледна Ти Ви Ар-а на Раф.

— Раф? Но с Раф дойдохме заедно по-късно същия ден. Той… — Тя млъкна. Пресмяташе времето. Предполагаше се, че Кърстен е умряла вечерта. По същото време Раф беше ходил на вечеря с приятели. Беше й съобщил за смъртта на Кърстен преди обед. Но между полунощ и обед? Беше напълно възможно, ако Раф се е върнал от вечерята с приятелите си в единайсет, да шофира до Корнуол и да стигне в Гъл Котидж към четири-пет сутринта, а след това да се върне в Лондон към единайсет. А после да се обади на Сам, когато „чул новината за Кърстен“, и да се върне с нея в Корнуол в късния следобед. Беше ужасно много път, но беше възможно. На косъм.

— Раф е бил във вилата, след като Кърстен е умряла? Но защо?

— И аз бих искал да знам.

— Някой друг знае ли?

— Няма нужда да го обсъждаме.

„Защо не каза на полицията?“ Сам преглътна въпроса. Вече знаеше отговора. В кризисни моменти корнуолците сгъстяваха редиците. Достатъчно лошо беше, че Кърстен се е самоубила и че идиличната вила е станала сцена на всеизвестна трагедия: силното им чувство за срам и инстинктивният порив да тъгуват насаме бяха съвсем достатъчни да ги накарат да си държат устата затворена. И Дейви, и който и да беше тайнственият му познат, видял в Гъл Котидж мъж, който приличал на Раф, точно преди да открият трупа на Кърстен. Никой не разбираше този инстинкт по-добре от Сам: все пак и тя си мълчеше за увереността си, че Кърстен не е посегнала на живота си. Нейната причина обаче беше различна. Беше се опитала да сподели опасенията си с полицая, който се занимаваше със смъртта на майка й, но се сблъска с високата стена на недоверието му. И по-лошо, на съжалението му. Не можеше да понесе съжалението на хората, не можеше да понесе да си мислят: „Горкото момиче, не може да приеме истината и затова си измисля убиец“. Така че мълчеше, точно като баща си.

— Сигурен ли си татко?

— Само повтарям каквото чух.

Сам се сети за семейството във фермата, най-близките съседи на Кърстен.

— Ан и Боб Уърн ли ти казаха?

— Няма значение кой ми е казал — каза Дейви. — И по-добре да не питаш. Просто се пази, нали?

— Добре, татко. — Сам си пое дъх. Може би все пак щеше да отиде с него в Менверен. — И ти не мислиш, че мама се е самоубила, нали?

Дейви извърна очи към Линда, която чакаше с явно нетърпение.

— Чухме присъдата — каза тихо. — Няма значение какво мислим, нали? Вече няма. Тя е мъртва. Нищо няма да я върне, Сам.

— Не е в това въпросът. Ако мислиш, че някой я е убил…

— Не съм казвал такова нещо, Сам.

— О, за бога, от какво те е страх?

— Не се разстройвай, Сам. Животът продължава. Всички имаме свой собствен живот. Ти имаш музиката.

Търпението на Линда се беше изчерпало и тя се приближи.

— Идваш ли, Дейви?

— Да, само да се сбогувам със Сам. — Разтвори ръце да я прегърне, но тя се дръпна, беше прекалено развълнувана. Той кимна, приел решението й, и каза: — Пази се.

— Довиждане, татко.

Раф я чакаше и тя отиде при него.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Раф.

Тя го погледна. Четири часа насаме в колата с него. Можеше да ги използва и да го попита за това, което бе казал Дейви. И щеше да се наложи да понесе неизбежното му отричане. Какъв смисъл имаше?

— Мислех да пътувам с Джони — каза хладно.

Лицето на Джони светна. Доволната му физиономия на кокер шпаньол.

— Идеално. Фантастично. Страхотно. Ще трябва да спрем в Уордли да вземем Мириам, но ти нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не.

— Както искаш — каза Раф. — Довиждане на всички.

— Хайде, Сам. — Джони вече беше тръгнал към колата; отвори вратите, за да влезе хладен въздух. — Беше ужасен ден. Ти беше страхотна. Не мога да си представя какво ти е било. Понякога животът е наистина много гаден!

Не можеше повече да сдържа чувствата си и я прегърна. Раф се качи в колата и бързо потегли.

Раф почти не забеляза как едрият русокос мъж, най-старият му приятел, спонтанно даде на Сам утехата, която явно не беше по силите нито на родния, нито на втория й баща. Всъщност докато се отдалечаваше от съда и караше към еднопосочния път, не забелязваше почти нищо. Някаква контролна лампичка в ума му му подсказваше, че не е в състояние да кара, не и бързо поне, но той знаеше, че не може да спре, преди да се отдалечи поне малко от ужаса на днешния ден. Като криминален адвокат, той познаваше подробностите на смъртта. Всъщност обикновено се наслаждаваше на начина, по който непоносимите събития се смекчаваха с правни номера и фрази. Но смъртта на Кърстен беше различна. Виждаше тялото й, тялото, което беше познавал и обичал като никой друг, голо и провесено през ръба на ваната. За колко време беше настъпила смъртта? Времето си играе шегички в моменти на криза. На забавен каданс ли се случваше? Беше ли се опитала да се спаси, да избяга? Бързо и безболезнено ли е било, или се е мъчила и крещяла в агония преди края?

Задъхваше се, ругаеше натовареното движение, което пълзеше нагоре по хълма до Труро. Нямаше търпение да се махне, инак ужасът щеше да го връхлети отново. Но не можеше да кара достатъчно бързо.

Ето я, другата смърт, първата смърт; смъртта, от която никога нямаше да избяга. Тази, която бе отворила вратата към останалия му живот. Незабележително събитие, нещо толкова често срещано, че човек не му обръща внимание. Кученце, беличко с черно ушенце и черно петно на задницата, скимти и го гледа от другата страна на шосето.

— Чипи! — вика уплашено момченцето. Вижда колата, кола, която изскача иззад ъгъла на селския път, където почти не минават коли, където никой не се пази от коли. Чува как кученцето изскимтява от радост и после…

— Чипи, не! — вика отново, но Чипи разбира вика му погрешно и скача на платното право пред колата. Шофьорът изобщо не го вижда, дори не спира. Колата профучава и оставя след себе си празнота и тишина — и едно малко момче, което плаче в тревата до пътя.

— Чипи! Чипи, не умирай! Чини, Чипи!

Потръпването го подвежда. Не знае, че това са предсмъртни спазми. Мисли си, че има надежда. Но след това вдига кученцето, за да го занесе на сигурно място; все едно всичките му костици са се стопили и кожата му е пълна с дървени стърготини. Опитва се да задържи главата, да задържи гръбчето и краката заедно, като части от живо същество, но не се получава.

Тръгва към къщи с безжизненото телце на кученцето в ръце и го обзема нов ужас.

Гласът на баща му отеква в ушите му:

„Да не си посмял да го извеждаш! Той не е домашен любимец! Знаеш какво става с непослушните момчета, нали?“

Но Чипи го беше погледнал с черните си очи, молеше го да го изведе на разходка, само до поточето, където растяха кестените и можеха заедно да си ги събират. И те се бяха измъкнали, когато баща му излезе за неделното си питие. Щяха да се върнат, без да ги усети.

А сега…

Знаеше какво го чака.

Раф стигна двойното платно на шосето — простираше се равно чак до Лондон — и спря в една отбивка. Трепереше, изобщо не можеше да кара.

Но щеше да му мине. Винаги му минаваше. Просто му трябваше малко време.

След това щеше да продължи. Отново.

Както правеше винаги.