Птицата убийца

12.

— Съпротивата е безсмислена. Не приемаме не за отговор, така че за разнообразие веднъж можеш да направиш каквото се иска от теб.

— А ако не го направя?

— Наказания. Ужасни наказания.

Сам се усмихна като че ли за първи път от сто години. Това беше различен вид тормоз, и беше добре дошъл. Джони имаше богат и звучен глас, който много добре се справяше с насилствените убеждения, а перспективата да я поглезят в Уордли пред уикенда беше наистина примамлива. Беше се обадила, защото искаше да поговори с него за майка си — за едно-две неща в дневника, на които само той можеше да отговори, — но и без това Джони сигурно щеше да е по-разговорлив в Уордли.

— Амииии…

— След половин чие идвам да те взема. Ако си вземеш челото, ще е чудесно. Можеш да ни направиш серенада на лунна светлина, или само да ни посвириш. Този път няма да ти се налага да плащаш за вечерята си с пеене.

— Чакай! Не съм казала, че ще дойда.

— Аз го казвам. Сам, този уикенд сме решили да те поглезим. Недей да спориш — само си хабиш думите. След половин час да си готова, иначе просто ще те измъкна насила.

Джони затвори телефона ухилен. Не знаеше защо толкова много иска Сам да дойде в Уордли за уикенда. Всъщност много внимаваше да не издаде нарастващото си нежелание да остава сам с Мириам дори в любимия си Уордли. Просто се радваше, че Сам ще дойде. Само това.

За краткото време, откакто с Джони живееха в Уордли, Мириам наглед без усилия се беше превърнала в истинска провинциална домакиня. Седеше под огромна кремава тента на терасата до кръглата маса, подредена за следобедния чай: пресни кифлички, къдрави резенчета масло в малки купички, домашно сладко от сливи и малини в керамични гърненца, реване „Виктория“ в чиния с десен на върби. Сериозна под широкополата шапка, с тънка блуза на цветя, тя наливаше чай от големия чайник. Единствено обрамчените й със сенки очи зад тъмните очила и напрегнатите бръчки около устата й разваляха външния й покой. Явно беше лежала в къщата през по-голямата част от деня, повалена от поредния ужасен пристъп на мигрена, и главоболието започваше да утихва чак сега.

— Радваш ли се, че дойде? — попита Джони, усмихна се широко на Сам и си взе още една кифличка.

— Труден въпрос. — Сам се престори, че обмисля отговора си. — Тесен апартамент в Камбъруел през горещ септемврийски следобед или изискана вечер в стила на Уордли? Трябва да помисля.

— Аз пък се радвам, че си тук.

Сам усещаше как напрежението се свлича от плещите й като змийска кожа. Дневникът беше на сигурно място в чантата й, подпряна до крака й, имаше копия у Тревър Клей и в пощата в Менверен. Последният й разговор с Раф вече не й се струваше толкова заплашителен, колкото когато си бе изключила телефона. Може би беше преувеличил с предупрежденията си. Може би просто искаше да задържи нещо, което е било на Кърстен. Въпреки че бракът им се беше разпаднал, Сам знаеше, че той и майка й не бяха спрели да се обичат.

— Още кейк, Сам?

— Не, благодаря. Чаят беше превъзходен.

— Искаш ли да се разходим до езерото, преди да се стъмни? — попита Джони.

Сам се протегна.

— Ммм, това ще е страхотно. Но знаеш ли какво искам наистина? Дълга отпускаща вана.

— Отличен план — каза Джони.

— Вечерята е в осем — каза Мириам с натегната усмивка. — Ще бъдем само тримата. Надявам се, че няма да ти е скучно.

— Разбира се, че няма. Имаш ли нужда от помощ?

— Забранено е — бързо каза Джони. — Тази вечер аз готвя. Наденици с пюре.

Мириам събираше трошици на спретната купчинка с края на дланта си. Малко облаче затъмни слънцето. Тя каза:

— Майка ще дойде утре за обяд. Казах й, че ще си тук.

— О! — каза Сам. А после, усетила, че разочарованието й може да е било прекалено явно, добави: — Чудесно.

Не вярваше фалшивият й ентусиазъм да е заблудил Джони или Мириам. Но дори те трябваше да са наясно колко трудна е Даяна. Стана и започна да вдига чиниите.

— Остави ги — каза Джони колкото можа по-строго. — Пак си в стаята на кулата като миналия път. Ще ти занеса чантата. Помни, че имаш строги заповеди да си почиваш и да се забавляваш. — И се намръщи, както правеше, когато усетеше, че става прекалено темпераментен.

Сам си помисли, че на някои заповеди е много лесно да се подчиниш. Джони взе чантата й и двамата бързо влязоха в къщата.

Сам прекара следващите два часа с майка си.

Или попе така се чувстваше. Когато се прибра след срещата с Мик, прелисти дневника бързо, търсеше нещо за себе си и за Раф, нещо за „Птицата убийца“. Забави, когато стигна до последните страници, внимаваше за знаци за душевното състояние на Кърстен в последните дни в Гъл Котидж. Сега, в безопасност в Уордли, можеше да се наслади на лукса да прочете дневника бавно.

Заключи вратата на банята, пусна ваната да се пълни, седна на килимчето на пода със свити към гърдите колене и зачете. Това й беше навик от годините в Менверен с баща й, Линда и момчетата, където беше трудно да се усамотиш.

Четеше бавно, внимателно, беше решена да изстиска и последния грам значение от привидно безразборните вписвания.

Повечето стихове, фрази, набързо надраскани бележки и наметки бяха написани от Кърстен все още в Щатите. Няколко по-дълги пасажа описваха съседи и приятели в града, в който живееше в Кънектикът — дългия студ, носталгията й по Англия, това, че й липсваше Сам. Някой на име Т. й бил на гости. Вероятно Тревър. И други: Б. и Н., и Дж. Навикът на Кърстен никога да не пише цялото име, когато може да мине само с буква, беше обезсърчаващ. Сам знаеше, че Джони е ходил при нея по това време, така че предположи, че той е Дж. Трябваше да го попита, когато й се удадеше възможност, по-добре, когато Мириам не беше наоколо. Често се споменаваше М., който се опитвал да закърпи нещата между нея и Р. А накрая споменаваше, че С. ще дойде да я види — „Да попитам С. за ПУ“… и после — нищо.

Когато свърши да чете, влезе във ваната, която вече беше ледена, и бързо отми сълзите си заедно с потта и лондонската мръсотия. Уви се в хавлията и се върна в стаята си; по пътя спря, дръпна брезентовата завеса и надникна в празната кула: непрогледна колона празнота, миришеше да влага и гнилоч. Някакъв кос или гълъб, който вдигна шум като за цяло ято, хвръкна от гредите и излетя през една дупка до покрива. Сам бързо се отдръпна, зави й се свят. Кърстен сигурно щеше да напише стихотворение за уплашената птица и пустата кула.

Извади от багажа си памучна пола и тениска и се облече. После се зае отново да изследва първата част на дневника. Имаше нещо, което избягваше, но знаеше, че трябва да се изправи срещу него: Тревър й бе казал, че видял стихотворението „Птицата сбогом“ — или поне негова чернова, — когато ходил при Кърстен през зимата. Бележките към стихотворението, фразите и образите, с които си играеше Кърстен, когато в ума й се оформяше стих, се срещаха тук-там в началото на дневника, още докато бе живяла в САЩ. Това, което озадачаваше Сам, беше, че същите тези фрази — или много подобни на тях — се явяваха в документа, който беше наречен нейно „предсмъртно писмо“ от коронера — документ, който всички, освен Сам смятаха за доказателство, че майка й е посегнала на живота си.

Сам можеше да разбере официалната версия — Кърстен вече е била в депресия и кой би могъл да я обвини? Сама в жилище под наем в някакво градче в Кънектикът посред зима, бракът й почти сигурно съсипан, нищо чудно, че е обмисляла последното си „Сбогом“. Но не вярваше на това. Трябваше да има друго обяснение, въпреки че точно сега не й идваше наум.

Проблемът я човъркаше по време на вечерята, помрачена единствено от това, че главоболието на Мириам се връщаше и за нея беше мъчително да води какъвто й да било разговор. Когато приключиха, Джони настоя жена му да си легне, въпреки че беше само девет. Сам му помогна да вдигне масата, после излязоха на терасата и гледаха звездите.

Беше леко и приятно да седят така в тъмнината, оранжевият връх на пурата на Джони припламваше и угасваше до нея, докато си говореха. Разговаряха небрежно, шегуваха се. Сам се изтегна на стола и се отпусна.

Гледаха за падащи звезди.

Преди да заспи, Сам отново прегледа дневника. Сигурно се беше унесла на запалена лампа, защото изведнъж, докато се плъзгаше в пространството между съня и будното състояние, решението на един от проблемите, които не й даваха мира цял ден, изскочи в ума й ясно и завършено.

„Птицата сбогом“ — разбира се! Седна в леглото задъхана, напълно будна, и бързо се върна на по-ранната част на дневника. Победоносно размаха юмрук във въздуха. Ако човек се вгледаше по-отблизо, можете да види неравния ръб на хартията, където беше откъснат един лист. И хартията съвпадаше. Те грешаха, грешаха, грешаха! Елегичните фрази, прочетени с такава съкрушителна окончателност на разследването, не бяха начинът на Кърстен да се сбогува със света, както всички бяха предположили. Бяха бележки към стихотворението, писано, докато се е канела да напусне временния си дом в Щатите и да се върне в Англия. „Да отлети към сивотата“ — не беше ли сивотата фраза, която често беше чувала в Корнуол с неговия вездесъщ гранит, притъмняло небе и море като от метал?

Кърстен не беше писала прощално писмо, по простата причина че не се беше самоубила. Но щом не беше отнела живота си сама, оставаха две възможности: нещастен случай или убийство.

Пред стаята й изскърца дъска. Някой отиде на пръсти в банята в коридора. Сам се запита защо Джони или Мириам ще използват банята за гости, след като техните спални имаха вътрешни бани. Сигурно беше Джони, за да не събуди Мириам. След малко чу казанчето и отдалечаващи се стъпки по скърцащите дъски.

Беше възможно, но малко вероятно смъртта ни Кърстен да е била нещастен случай. И някой да е осъзнал, че може да го заподозрат, и да го е представил за самоубийство. Също така беше възможно Кърстен да е била убита и някой да го е направил да изглежда като самоубийство.

Някой?

Раф беше скрил дневника.

Вероятно пак той беше откъснал страницата. Като се замислеше, точно Раф беше „забелязал“ бележката, толкова удобно подпряна на масата, когато отидоха заедно в Гъл Котидж.

Да не би Раф да пазеше някого? Възможно ли беше убиецът да е действал от негово име?

Колкото повече обмисляше възможностите — Лола? Мириам? Джони? Кой? — толкова повече се объркваше. Моментът на тържество, когато свърза измислената прощална бележка и дневника, отстъпи на озадачение.

Изгаси лампата и легна, мушнала дневника на сигурно място под възглавницата, но не можеше да заспи. Беше онова време на нощта, когато тишината е липса на всякакъв звук. Нито шепотът на вятър, нито пукотът на старата къща, която се сляга в мрака. Нито…

Дъските пред вратата й отново изскърцаха. Нервите й се опънаха. Дръжката на вратата й изстена недоволно и бавно се завъртя, после вратата тихо се отвори.

Сам посегна към дневника на Кърстен, напъха го по-навътре под възглавницата и зачака.

Някаква тъмна сянка се раздвижи в мрака към стола, където беше оставила раницата и чантата си. Сам чакаше. Чу подрънкване на монети, когато сянката премести портмонето й. После запали лампата и попита високо:

— Джони! Какво правиш, по дяволите?!

— Сам! — Той се извъртя и насмалко да загуби равновесие; изглеждаше по-стъписан и от нея. Беше с широка памучна пижама на червени и бели райета, русата му коса беше разчорлена. Изведнъж, нелепо, Сам си спомни за един тромав мечок, който беше дошъл в лагера им, когато с Кърстен обикаляха националния парк Алгонкин. Имаше същото почти комично виновно изражение.

— Какво правиш? — повтори тя.

— Извинявай, Сам. Не исках да те притеснявам, но Мириам не може да се оправи от главоболието, а ни свърши парацетамолът. Помислих, че може да имаш. Не исках да те будя.

— Стресна ме — каза Сам. — За жалост нямам. Мириам не е ли на доста по-силни хапчета всъщност?

— Старае се да не ги взима. Ако не се наложи. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Извинявай… — Джони вече се измъкваше от стаята, пантофите му се тътреха по пода.

— Няма нищо, Джони — повтори Сам. — Лека нощ.

— Да спиш в кош.

Но тя естествено не заспа. Още дълго. Дори за миг не повярва на извинението за парацетамола… но как беше замесен във всичко това Джони?

Раф ли го беше накарал да го направи? Бяха приятели отдавна и не беше трудно да си представиш как Джони помага на приятеля си дори да не разбира причината напълно.

Джони беше толкова гостоприемен, толкова сърдечно настояваше тя да им дойде на гости, че Сам беше започнала да се отпуска — а през цялото време той беше искал дневника.

Дълго лежа будна. Обмисляше как да подходи към него на сутринта.