Птицата убийца

17.

— Казала си му, че съм тук?!

Линда я изгледа невъзмутимо.

— Не си казвала, че Раф Хаус не бива да знае.

— Казах, че не искам никой да знае.

— Така ли? Мислех, че важи само за онова гадже. Онзи, който ти създава неприятности. — Линда не си направи труда да прикрие скептицизма си. — Реших, че Раф може да ти помогне.

— Това аз го решавам.

— Добре. Не е страшно, нали?

Сам знаеше, че няма смисъл да се опитва да й обясни. Дори ако кажеше на Линда и Дейви истинските причини да се укрива, те сигурно щяха да решат, че си измисля. Освен това, докато се качваше на горния етаж да си събере малкото багаж, трябваше да признае, че Менверен не беше най-оригиналният избор. Тук я беше довел някакъв дълбоко закодиран инстинкт за връщане у дома.

И близостта до Гъл Котидж.

След двайсетина минути слезе в кухнята. Линда тъкмо слагаше нещо да се пече във фурната.

Сам каза:

— Ще ми кажеш ли телефона на някоя фирма за таксита, Линда? Ако си тръгна сега, мога да хвана последния влак за Лондон.

— Но ти току-що пристигна — каза Линда.

— Нещо изскочи. Трябва да се връщам.

Линда въздъхна.

— А какво ще стане с гаджето, от което се опитваш да стоиш настрана?

— Мисля, че се паникьосах.

— Не е заради Раф, нали?

— Не.

— Е, слава богу. Баща ти ще е наистина разочарован.

— Кажи му, че съжалявам. И че скоро пак ще дойда.

Сега, когато Сам си тръгваше, Линда бе по-внимателна. Каза:

— Няма защо да даваш пари за такси. Ще те закарам.

— Чудесно. Ако не те затруднява.

— Това е най-малкото, което мога да направя — каза Линда. А после, когато спряха на паркинга на гарата, добави: — Надявам се, че скоро пак ще дойдеш. Знаеш, че винаги се радваме да те видим.

— Благодаря.

— И извинявай, че казах на Раф.

— Не се тревожи. Той и без това щеше да се сети. Няма значение.

— Значи всичко е наред.

— Ще дойда скоро, обещавам. — Сам слезе от колата, свали челото и чантата си и добави: — Нали знаеш колко мразя да се сбогувам, а и ти сигурно бързаш да се прибереш. Чао, Линда.

— Довиждане, Сам. И успех на конкурса.

Сам гледаше как Линда обръща и изчезва сред уличното движение. Остана още няколко секунди, а после, вместо да отиде на перона, тръгна към единственото такси на стоянката и даде на шофьора адреса на Гъл Котидж.

Май й ставаше навик да влиза с взлом в чужди къщи.

Когато таксито я остави пред Гъл Котидж, вече се стъмваше. През цялото пътуване шофьорът се опитваше да си спомни подробностите около трагичната смърт, която станала там през лятото.

— Не сте ли чели за това? — питаше. — Всички вестници писаха.

Докато отклоняваше въпросите му, Сам се опита да звънне на Джуди Сондърс в Полуитик, за да я попита дали може да остане няколко дни, но както и преди това, й отговаряше телефонният секретар. След смъртта на Кърстен Джуди бе отменила всички резервации за Гъл Котидж и Сам беше сигурна, че няма да възрази, ако пренощува там една-две нощи. А може би повече.

Нямаше планове. Отсега нататък щеше да й се наложи да действа по слух — не особено добра метафора за челистка, която вече не чува музиката. Щеше да й се наложи да се простира според чергата си — каквото и да значеше това.

По пътя каза на шофьора да спре до супермаркета и купи мляко, хляб и някои други неща, но не знаеше колко дълго ще остане. Трябваше да намери място, където никой нямаше да я търси и където никой от близките й да не е достатъчно близко, за да пострада.

Съобщенията от Мик за кратко я бяха изкушили да наруши самоналоженото си мълчание. „На твоя страна съм — казваше. — Вярвам ти и искам да ти помогна“. Де да беше сигурна, че може да му вярва. Възможно беше промяната в мнението му да е искрена, но пък не беше ли прекалено удобно? Все пак той работеше за Раф, а нали стажантите се стараят да научат занаята. Раф може да го бе убедил да поеме някои извънредни задължения. По-добре беше да действа сама.

Слънцето вече се беше скрило зад вилата. Сам хапна сардини направо от консервата и си направи чай, после седна ни прага и свири на челото във вечерния здрач. Двама туристи, които минаваха по крайбрежния път зад вилата, спряха и се заслушаха, лицата им грееха. Неочаквана комбинация от музика, красива гледка и сумрак.

— Никога няма да забравим тази вечер — казаха, преди да продължат по пътя си. Сам обаче знаеше, че това не е истинско свирене. Все още не чуваше музиката в себе си, както не чуваше и гласа на Кърстен.

Накрая не можеше да отлага повече — трябваше отиде до тоалетната. Да влезе там, където бе умряла майка й.

Бавно се качи по стълбите; искаше й се да беше дошла, докато вилата още беше огряна от слънцето. Никога досега не беше идвала сама в Гъл Котидж. Идваше доста често, докато живееше в Менверен, а Кърстен почти всяка година пристигаше за около месец — обикновено през май или юни.

На площадката спря. Беше съвсем тихо. Кърстен веднъж й бе казала, че къщите са като чужди градове, че никога не ти се разкриват напълно, докато не постоиш в тях сам. Сега, когато се чуваше единствено шумът на вълните под къщата, Сам разбра какво бе искала да каже майка й.

Тръгна по коридора между двете спални към банята. Гърдите й се стегнаха. Малкото прозорче на банята беше почти до пода, под стрехата, гледаше към далечните ниви на семейство Уърн.

Тъмно ли е било през онази лятна вечер, когато майка й беше напълнила ваната?

Сам спря на прага на банята. Нямаше сили и кураж да влезе. Във въображението й се въртяха картини, които беше блокирала месеци наред.

Кърстен пуска водата във ваната. Кърстен взима радиото от спалнята, където е включено, и го донася в банята. Сложила е разклонител, за да стигне кабелът.

Съблича се и влиза вън водата.

Лежи отпусната. Дали е сама във вилата? Или някой, на когото вярва, се качва по стълбите?

Някой, който застава там, където сега стои Сам.

Някой, който взима радиото и прави крачка напред по износения линолеум.

Кърстен тръгва да излиза от банята. Посяга към хавлията си. Но не достатъчно бързо.

Радиото литва във въздуха и Кърстен изпищява.

Птицата убийца е прекалено бърза.

Но кой? Кого е видяла Кърстен, докато електричеството е преминавало през тялото, за да спре сърцето й?

Сам се насили да влезе, седна на чинията и погледна към вратата; почти й се стори, че там има някой. Смътен силует. Не можеше да разбере кой е…

Сам легна да спи на дивана — не можеше да спи горе, достатъчно ужасно беше, че й се бе наложило да използва банята. Заслуша се в шума на морето, който се носеше през отворения прозорец. Дневникът на майка й беше под възглавницата. Не можеше да заспи — само се унасяше във видения за насилие и смърт.

Събудиха я слънцето, птичките и увереността, че трябва да действа, да направи нещо, каквото и да е, за да намери изход от тази ситуация. Стана, излезе и отиде до ръба на скалата. Почти до него — обзе я старият страх от височини. Но планът, на който се беше решила, я плашеше повече и от световъртежа. Налудничаво ли беше? Да, но в момента беше най-доброто, което бе успяла да измисли.

Трябваше да разбере кой е убил майка й. Ако нямаше друг начин, значи трябваше да го уплаши, за да го накара да се издаде.

Върна се в къщата и седна на разклатената маса, където майка й сигурно беше работила всеки ден, докато беше живяла в Гъл Котидж. Първо написа писмо до Тревър Клей. После го преписа до Мик Брейди и до баща си, а после написа съкратена версия на Григори, учителя си, и на Надира. Ако с нея се случеше нещо, някой „нещастен случай“ или „явно самоубийство“, все някой от тях щеше да повярва на писмото й. Не че имаше намерение да позволи да й се случи нещо. Във вилата нямаше нито пликове, нито марки. Трябваше да купи от селото.

Извади телефона от чантата си, гледа го няколко секунди, после набра Лола — все трябваше да започне отнякъде. Докато слушаше сигнала, си пое дъх, готова да заговори, и усети същото замайване, което чувстваше, когато, за да се пребори със страха си от височини, се качваше на най-високия трамплин на уроците по плуване в училище. Надяваше се да й отговори секретар, но Лола вдигна на второто позвъняване.

— Лола, Сам се обажда. — Приближаваше се до ръба на трамплина.

— Да? — Тонът на Лола подсказваше, че Сам е сто пъти по-безинтересна от пиленето на ноктите на краката й.

— Лола, просто исках да ти кажа нещо. — Навеждаше се през ръба, поглеждаше надолу, далеч под нея водата я очакваше. — Намерих стихотворението. „Птицата убийца“. — Хвърли се. — Знам кой е убил майка ми.

Водата студенееше по лицето й. Беше го направила.

В слушалката настъпи кратко мълчание. После Лола каза:

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Чу ме. — И преди се беше съмнявала в интелектуалните способности на Лола. — Знам кой е убил майка ми. Намерих стихотворението.

Затвори, преди Лола да успее да каже нещо.

После звънна на мобилния на Раф. Също като с гмуркането и това ставаше по-лесно с повече практика. Този път имаше късмет. Раф сигурно беше в съда или на среща, защото се включи гласовата му поща и тя му остави съобщение. Същото: че е намерила изчезналото стихотворение „Птицата убийца“. Че знае кой е убил майка й.

Докато набираше телефона в Уордли, в нея се надигна вълнение. Край с патовото положение. Сега вече нещо трябваше да се случи. Телефонът иззвъня седем пъти, преди Джони да вдигне.

— Сам! Колко се радвам да те чуя! — Звучеше почти нормално и толкова приятелски, че Сам трябваше да си напомни, че този човек се беше промъкнал в стаята й посред нощ, за да открадне дневника на майка й. И после беше излъгал за това.

— Джони, намерих стихотворението на майка ми. „Птицата убийца“. Знам как е умряла.

Последва пауза. После Джони каза:

— Сам, къде си? Добре ли си? — Стори й се искрено загрижен. От друга страна, той беше специалист да се преструва на загрижен — все пак имаше години опит с Мириам.

— Добре съм, благодаря. И съм в Гъл Котидж.

— Сама ли си?

Тя се напрегна. Защо искаше да знае? После попита:

— Мога ли да говоря с Мириам, ако обичаш?

— Да, разбира се… чакай малко. Ей сега ще й занеса телефона. Какво правиш в Гъл Котидж? Искаш ли да дойдеш у нас? — Гласът му стана по-тих, но все още се чуваше ясно, когато даде слушалката на жена си. — Мири, Сам е. Иска да говори с теб. Нещо за смъртта на Кърстен. Виж дали няма да я убедиш да дойде за малко. Сигурен съм, че не е добре да остава сама.

После се обади Мириам, с глас, който казваше „моля те, недей да ме тревожиш, нали знаеш, че не ми е добре“.

— Сам? Какво е станало?

— Здравей, Мириам. — Сам автоматично заговори пресилено бодро, както човек говори с инвалиди. — Просто исках да ти кажа, че намерих онова стихотворение на майка ми. „Птицата убийца“. Знам как е умряла.

Дали си въобразяваше, или гласът на Мириам стана мъничко по-задъхан?

— Къде го намери?

— Намерих го. Това е важното. Знам.

И затвори.

Набра телефона на Даяна, повече, за да блокира входящите повиквания, отколкото, защото си мислеше, че майката на Раф може да е замесена в смъртта на Кърстен. Но пък беше добре да прозвъни всички от списъка.

Даяна вдигна почти веднага.

— Добро утро? Вие новият шофьор ли сте? — Говореше малко немощно, но изключително официално.

— Здравей, Даяна. Сам Бозуин се обажда.

Кратка пауза.

— Сам. Да. Ти ще можеш ли да ме закараш?

— Аз съм в Гъл Котидж.

По-дълга пауза, после Даяна каза предпазливо:

— Днес ми е ден за бридж. Два пъти в седмицата, точно като по часовник. Но Крейг си счупи ръката. Много неприятно.

— О, съжалявам. — Сам се насили да бъде нелюбезна и каза: — Намерих стихотворението на майка. „Птицата убийца“. Знам как е умряла.

— Днес е ред да играем у Емили. Всички знаем как умря Кърстен, Сам. Ти не беше ли на следствието?

— Не е било самоубийство, Даяна. И… — Вече почти си вярваше. — Знам кой го е направил.

— И аз щях да ида на следствието, но Раф каза, че било по-добре да не ходя.

— Извинявай за безпокойството, Даяна, но реших, че трябва да ти кажа. Довиждане.

Затвори. Даяна най-вероятно щеше да си помисли, че е непоносимо груба и не е наред с главата. Но все пак имаше малък шанс майката на Раф да знае точно защо й се е обадила.

Изключи телефона. Заля я прилив на енергия. Трябваше да го направи отдавна. Вече се чувстваше по-добре и почти тича чак до Полуитик с писмата. На излизане от пощата, точно когато се канеше да пусне писмата в пощенската кутия, видя пред дома на Джуди Сондърс да спира фиатче. В следващия момент самата Джуди — едра и висока, с буйна сива коса — слезе от колата.

Сам мушна писмата в процепа, повика я и се затича към колата.

— Сам! — Джуди се стресна. — Какво правиш тук?

— Търсех те — каза Сам и се усмихна широко.

— Мен ли? Защо?

— Ами първо исках да те питам дали мога да остана за няколко вечери в Гъл Котидж. — Лицето на Джуди помръкна и Сам продължи забързано, преди тя да успее да й откаже: — Опитах се да ти се обадя, но понеже те нямаше, все пак спах там снощи. По-скоро лагерувах.

— Как влезе?

— През прозореца. Извинявай, помислих, че няма да имаш нищо против…

Джуди изглеждаше все едно има доста против, но за облекчение на Сам не го каза направо. Съседката, възрастната жена, с която Сам беше говорила предния ден, вече излизаше от къщата си с отегчена неизбежност, готова да се включи в разговора. Джуди я изгледа измъчено и каза:

— Здравейте, госпожо Пиърс. Да, благодаря ви, прекарах чудесно. След малко ще намина да ви видя, само да поговоря с приятелката си. Няма да се бавя. — После каза на Сам. — По-добре влез.

От входната врата се влизаше направо в дневната, която беше натъпкана с мебели, стените й бяха миш-маш от корнуолските картини на Джуди, изобразяващи скали, лодки и канички. Джуди затвори вратата, дръпна пердетата и отвори прозореца да проветри.

— Гъл Котидж вече не е обитаем. — Успя да го каже извинително и отбранително едновременно.

— На мен ми е добре — каза Сам. — Бих искала да остана няколко дни там сама. Струва ми се… важно.

Джуди я изгледа и каза:

— Кафе? Карам чак от Бристол.

— Да, благодаря. На почивка ли беше?

— Не точно. — Джуди беше отишла в кухнята отзад, но къщата беше малка и можеха спокойно да продължат да си говорят. — Бях при брат си, мръсната гад. Но беше по-добре от нищо, а имах нужда да се разнообразя малко. Излишно е да казвам, че не беше кой знае какво разнообразие. — При Джуди всяко изречение звучеше неохотно.

Сам се огледа. Някога Джуди излагаше в една лондонска галерия. Тогава, преди Кърстен да почне да публикува, Джуди беше преуспялата и насърчаваше приятелката си. Когато късметът им се обърна, приятелството им също пострада. Джуди завиждаше на успеха на Кърстен. Доколкото Сам знаеше, не беше правила изложби от години. Все още говореше за Кърстен като за „най-добрата ми приятелка“, но дружбата им беше станала неловка и мъчителна. Гъл Котидж беше основната причина Кърстен да се връща в Корнуол.

— Предполагам, че ти е било тежко — каза Сам. — Заради Гъл Котидж.

— Разбира се. Но не толкова тежко, колкото на теб. Все пак се радвам, че си тук. Мислех, че ме избягваш.

— Защо?

— Ами заради вилата.

— Може ли да остана там?

— По-добре да ме беше предупредила. Можех поне да поизчистя.

— Извинявай. Беше нещо като инстинкт.

— Догодина я продавам.

— Чух.

— Обичам я, но след това, което се случи… Струва ми се, че така е най-добре.

Джуди се върна с поднос и го сложи на масата. Изглеждаше угрижена. Приглади сивата си коса, но тя веднага пак щръкна.

— Седни — каза. — Разполагай се. — Махна раздразнено към един стол.

— Мерси — отвърна Сам и когато седнаха, каза, преди да изгуби кураж: — Намерих стихотворението на Кърстен, „Птицата убийца“.

Беше по-трудно да лъже някого в очите.

Джуди остана невъзмутима.

— Добро е, нали?

Сам внимателно следеше изражението и.

— Знам как е умряла майка ми — каза, но после внезапно осъзна какво й е казала Джуди и се сепна: — И ти ли си го чела?

— Разбира се — надменно каза Джуди. — Аз съм най-старата приятелка на майка ти, Сам, не го забравяй. През годините може да сме имали разногласия, но тя винаги е държала на моето мнение.

— И какво мислиш за него?

— Честно казано, не можах да разбера защо вдига толкова шум около него. Каза, че щяло да предизвика раздвижване, и искаше да е водещото стихотворение в новата й стихосбирка, въпреки че аз й казах направо, че „Морски ветрогон“ е много по-въздействащо. Кърстен беше много упорита за тези неща. Ти какво мислиш за него?

— Ами аз… е, „Морски ветрогон“ наистина е хубаво, но…

— Каза, че трябвало да те пита за него. Не знам защо. Винаги съм мислила, че ти си по музиката.

— Казала ти е, че иска да ме пита?

— Да. Изглежда, мислеше, че някой може да се обиди. Не разбрах защо, но сигурно си е имала причини. Бедната Кърстен. — Изведнъж лицето й омекна. — Наистина ми липсва.

Преди пет минути думите на Джуди щяха да разчувстват Сам. Но сега, изведнъж, залогът беше невъзможно висок. Сам се поколеба. После небрежно, все едно това беше най-нормалният въпрос на света, попита:

— Случайно да имаш копие? С Тревър мислим, че е възможно да има и друга версия и не сме сигурни…

— Разбира се — каза Джуди. — Донесе ми го няколко дни преди да умре.

Сърцето на Сам биеше като лудо.

— Може ли да го видя?

— Тук някъде е.

Джуди се извърна и посегна към куп хартии на тежката дъбова масичка. Отмести няколко стари вестници и извади една жълта папка. Вътре имаше напечатани страници. И когато Джуди ги извади, Сам видя спретнатото заглавие на първата страница — „Птицата убийца“.