Птицата убийца

2.

На задната стена на къщата на Раф, по средата между първия и втория етаж, Сам насмалко да се откаже.

Беше се включила охранителната светлина и тя се чувстваше изложена на показ като морска звезда върху камък. Предполагаше, че прозорецът на банята над кухнята ще е открехнат, но нямаше късмет. Беше плътно затворен и заключен. Не смееше да рискува и да строши някое стъкло, докато не излезе от обхвата на охранителната светлина, което значеше, че трябваше да се качи по-високо.

На двайсет стъпки от земята страшно й се зави свят. Сърцето й заби като лудо. Това пълзящо растение не беше от полезния театрален тип, по който се катереха ромеовците — лесно, все едно е стълба. Имаше опасност всеки момент да поддаде. Плочките отдолу щяха да направят приземяването твърдо. Представи си как пада, как черепът й се пръсва на изисканите йоркски плочки във вътрешния двор на Раф.

„Съсредоточи се. Не мисли“.

Протегна ръце и се вкопчи в увивното растение, опряла буза в затоплените през деня тухли. Заради световъртежа й се струваше, че може да се хвърли от стената като новооперено птиченце и да полети. „Не го прави! Дишай. Спокойно. Не бързай!“

И без това вече нямаше избор, слизането винаги беше по-трудно. Освен това залогът беше прекалено висок, за да се откаже.

От отвъдната страна на къщата долиташе нестихващият шум от уличното движение по Холанд Парк авеню. Не спираше дори в два през нощта.

Непреклонно, бавно, като опитваше всеки клон, преди да му повери тежестта си, Сам се катереше по стената. Раницата нарушаваше равновесието й. Чукът, който беше затъкнала в колана си, се впиваше в ребрата й. Главата и раменете й вече бяха извън обсега на светлината. А след малко и тялото й.

Протегна ръка нагоре и задра с кокалчетата си долната страна на каменен перваз. Перваз на прозорец. Замоли се на бога да е отворен, поне открехнат.

Премести се вляво, за да се качи странично.

Докато се протягаше, стената избухна в шум и някаква птица с крясък забърса бузата й. Тя се изпусна, за миг увисна във въздуха, мускулите й бяха вцепенени от шока, и се загледа в локвата светлина на плочника. Едва не полетя надолу, но в последния момент пръстите й сграбчиха един клон и се вкопчиха в него; сърцето й биеше като лудо. Пронизителните крясъци на изплашения кос замряха в тъмнината.

— Проклета птица! — Не можеше да си поеме дъх. Едва не я беше убила.

Студена пот обля тялото й. Беше се вкопчила в пълзящото растение; само силата на волята й я задържаше.

Охранителната светлина угасна. След секунда очите й привикнаха с мрака.

В кошмарите си, когато трябваше да мине през някоя дупка в пода, винаги беше тъмно, дори по-тъмно от тук. Слепи очи, взиращи се в чернотата.

„Просто се катери!“

Бавно, болезнено, тя се набра, докато бедрата й не се изравниха с перваза на прозореца. След това, не смееше да диша, намести крака на клона и се протегна, за да опита прозореца. Здраво затворен. Разбира се. „Примири се, Сам. Заминали са за уикенда. Ти какво очакваше? Да оставят изтривалка с «добре дошли» на крадците ли?“

Непохватно измъкна чука от колана си. Преди да тръгне, го беше увила в памучен шал и го беше овързала с канап. За да заглуши шума. Молеше се да се получи.

Чукът удари стъклото с мек звук. Прозорецът не се счупи. Тя опита отново, по-силно. Пак не стана. Третия път — обзета от гняв срещу всички чукове и упорити прозорци — замахна широко, забравила тежестта на раницата на раменете си, забравила неустойчивостта на клона, на който се крепеше. Когато чукът мина през стъклото, лявата й ръка все още беше вкопчена в бръшляна, който вече се откъсваше от стената, и тя се люшна назад. Черната пустота се завъртя около нея. В последния момент тя се хвана за ръба на прозореца, хвърли чука вътре, стъклата се забиха в дланта й, по тя се държеше, за да остане жива, драскаше с тъпите носове на маратонките си, за да намери опора. След това постепенно, болезнено, всеки сантиметър й костваше огромни усилия, се издърпа, напипа резето от вътрешната страна на прозореца, махна го, а после се преметна през перваза и падна сред стотици парченца стъкло в още по-гъстия мрак в къщата.

На сигурно място.

Едва не изгуби съзнание.

Не, още не беше в безопасност. Да влезе беше само началото.

От антрето долетя силно пищене, усилваше се. Сам имаше по-малко от четири минути да изключи алармата.

Вдигна чука, за да го пъхне в колана си. Усети, че по ръката й се стича нещо топло и лепкаво. Кръв. Кръв по безценната й ръка на музикант. Но нямаше време да мисли за това. Смъкна шала от чука, стисна го на топка в дясната си ръка, за да спре кръвта, и хукна надолу по стълбите към алармата до входната врата.

Може би Раф не беше сменил кода. Набра рождената дата на Кърстен — 4-5-52, след това #, но пищенето се усилваше. Е, значи трябваше да гадае. Опита с рождената дата на Раф, но пищенето само стана по-силно. Всеки момент алармата щеше да се задейства в полицейското управление на Нотинг Хил. Тя отчаяно набра първите четири цифри от телефона на Раф.

Усилваше се.

След това последните четири цифри и после…

Тишина.

Златна тишина, от която ушите й звъняха.

Липсата на шум беше осезаема, като металически вкус на езика. Цяла минута Сам остана неподвижна, заслушана в тихото бръмчене на трафика отвън. Тези къщи бяха разположени по-навътре от пътя зад вечнозелени дървета — високи пристани на спокойствие.

Вдигна ръка и си погледна часовника на светлината от улицата, която проникваше през ветрилообразния прозорец над вратата. Два и десет. Имаше три часа до съмване, така че можеше да не бърза. Заля я усещане за триумф, чувстваше се, все едно може да направи всичко — и беше ужасно гладна. Е, поне хладилникът в тази къща винаги беше добре зареден. Отиде до кухнята в сутерена — широките гранитни плотове самодоволно блестяха в мрака — и отвори огромния хладилник. Както очакваше, вътре имаше запаси за много угощения — студено патешко и сирена, маслини и пастет, пушена сьомга и пъдпъдъчи яйца. На вратата имаше няколко вида плодов сок, неизменните бутилки шампанско на Раф, няколко шишета „Шабли“ и три вида минерална вода.

Решително затвори хладилника. Все пак имаше гордост. Не беше някоя крадла. Нямаше да докосне нищо, което беше на Раф. Дори минералната вода. Беше тук само за да вземе това, което си беше нейно.

Оставаше само да го намери.

Къщата на Раф в Холанд Парк имаше издигнат първи етаж с огромна гостна от лявата страна, стигаше чак до другия край. Вдясно от гостната една врата водеше към просторната столова. Кабинетът на Раф беше разположен зад нея, но в него можеше да се влезе само през гостната. Сам извади фенерчето от раницата и го включи, обърна се наляво и влезе. Бледият лъч светлина улавяше предметите, които навремето бяха част от ежедневието й.

Беше харесала тази стая още когато я видя за първи път преди седем години, когато дойде в Лондон — объркано и непокорно петнайсетгодишно момиче. И не само размерите и луксът на помещението я бяха впечатлили — двата големи бели дивана и древният персийски килим, голям колкото игрище за тенис, вазите, в които винаги имаше натопени лилиуми, порцеланът от осемнайсети век и изумителните съвременни картини. Впечатли я съвкупността от всички тези неща и още нещо — това, което стаята казваше за самия Раф. Това беше място, от което лъхаше самоувереност, стая, създадена от мъж, който знае собствения си статус в света. Къщата на Раф, особено тази стая, беше вдъхнала на Сам увереност, когато тя най-много беше имала нужда от това.

Инстинктивно тя отиде до рояла пред високия прозорец, който гледаше към задния двор. Вдигна капака и безшумно докосна клавишите, и в ума си видя пръстите на Раф, къси, но енергични и целенасочени като притежателя си, да свирят проста мелодийка, докато той ревеше насърчително.

С обичайната си смесица от арогантност, упорита работа и бърз ум Раф се беше научил да свири на пиано, за да може да й акомпанира при упражненията й с челото.

— Щом аз мога да се науча да свиря проклетата пиеса ей така, най-малкото, което можеш да направиш ти, е да научиш своята част! — ръмжеше.

И тя го беше направила благодарение на него. Едва ли щеше да влезе в Кралския музикален колеж без неговите насърчения и решимост. Дължеше му много.

На този мръсник.

Затвори капака на рояла с глух звук и започна да търси. Освен в библиотеката нямаше много места, където да скриеш нещо, но тя все пак ги прегледа.

Е, не беше тук. Всъщност не беше и очаквала да го открие в гостната.

Кабинетът на Раф беше най-вероятното място. Високи двойни врати свързваха двете стаи. На панихидата на Кърстен те бяха широко отворени. Сега не бяха. Сам още стискаше подгизналия от кръв шал в дясната си ръка, така че отвори с лявата. Едва доловима промяна във въздуха отбеляза преминаването между двете стаи — восъкът за полиране на мебелите и тежкият аромат на лилиумите отстъпиха пред мириса на кожа и на намека за пури. Тази стая не беше за външни хора, беше лична и силно мъжествена.

Тук имаше предостатъчно скривалища. Сам остави фенерчето, запали лампата и бързо претърси облицованото с кожа бюро, но безуспешно. Стените бяха покрити с рафтове с книги и шкафове. Щеше да е лесна работа да мушнеш тетрадка с размер А4 със светлосиня кожена подвързия, каквито Кърстен винаги използваше, на някоя от полиците. Случайният наблюдател не би я забелязал.

Щеше да й се наложи да претърси рафтовете методично, сантиметър по сантиметър. Реши да започне от най-горния вляво. Избута библиотечната стълба по пода и започна бавно да прокарва пръст по гръбчетата на книгите на най-горния рафт. Беше стигнала до втората част на третия рафт, когато изведнъж спря. Застина.

Всеки нерв в тялото й звънтеше от напрежение, докато се вслушваше, за да различи новите звуци. Не беше трафик. Гласове.

Гласове отвън, приближаваха се. Входната врата се отвори. Приглушен смях.

Тя потръпна. Раф? Но нали беше казал, че отива в Бейзъл да се види с клиент? Да не би да беше отменил пътуването? Да не би да си беше променил решението и да си идваше по-рано?

Женски глас, мек и дрезгав. Сам тихо изруга. Би познала този глас навсякъде — Лола. Господи! Проклетата тъпа Лола се появяваше винаги точно когато не ти трябва. Какво правеше тук сега? Сам мислеше, че е заминала за Бейзъл с Раф.

С Лола имаше някакъв мъж. Може пък Сам да беше объркала датите и те всъщност да не бяха заминали за уикенда. Раф и новата му приятелка бяха ходили някъде вечерта и сега…

Не беше Раф обаче. Гласът беше мъжки, но беше по-тънък, тенор, а не богатият баритон на Раф. Глас, който Сам не познаваше.

Какво ставаше, по дяволите?

Сам изгаси лампата и побърза да затвори вратите към гостната. Какво да прави? Огледа се отчаяно. Като че ли имаше избор. Прозорците на кабинета на Раф, както и всички останали на първия етаж и в сутерена, бяха с железни решетки. Единственият път за бягство беше оттам, откъдето беше влязла.

Под вратата се появи тънка ивица светлина.

— Ха! Не мога да повярвам, че Раф е забравил да включи алармата! — Лола говореше завалено, но тържествуващо. — И то след като вечно ми натяква за това. Само чакай да му кажа! И ти ще си ми свидетел. Ммм… — Кратка пауза, а след това, когато заговори пак, гласът й беше още по-мек и дрезгав. — Това беше хубаво.

Пак пауза.

— Трябва да си тръгвам — каза мъжът.

— Е, нали тъкмо дойде. Дай да пийнем по нещо. Не обичам нощем да съм сама тук. Тръпки ме побиват, честно.

— Но аз съм стажант на Раф, не искам…

— Една чашка де. Той винаги има нещо хубаво в хладилника. Чакай тук. Сега ще донеса бутилката. Опа!

— Леко. Май не трябва да пиеш повече?

— Миличък, след това, което изпих, от шампанското само ще изтрезнея. Опаааа! С тези платформи ще се претрепя. Ето, така е по-добре. Отивам за мехурчетата. Недей да бягаш.

Фалшивото пеене на Лола заглъхна надолу по стълбите. Сам изскърца със зъби. В най-добрите си моменти Лола беше просто загуба на пространство. Но точно сега беше пречка.

„Защо не идеш след нея?“ — безмълвно попита Сам непознатия от другата страна на вратата. „В кухнята ще ти хареса“. Той се разхождаше, приближаваше се. Дали мислеше да влезе? Сам отиде на пръсти до масивното бюро на Раф, достатъчно голямо, за да се скрие зад него. Лявата й маратонка изскърца в знак на протест… и изведнъж вратата към гостната рязко се отвори и вътре се разля светлина.

— Какво…

Мъжът бе също толкова смаян.

Веднага се виждаше защо Лола го сваля. Дори разрошен и с измачкани дрехи като след дълъг купон, младежът, който беше казал, че е стажант на Раф, беше привлекателен. Рошава кестенява коса и големи кафяви очи, в момента опулени от изненада. Челюстта — сега увиснала от смайване — беше волева и силна.

Той примига, пое си дъх и отвори уста.

— Шт! — изсъска Сам. — Лола не бива да разбере, че съм тук.

— Лола? Познаваш ли я?

— Разбира се, че я познавам.

— Коя си ти? И какво правиш тук?

— Аз съм… — Тя се поколеба. Напоследък не и беше приятно да дава информация на никого, да не говорим за непознати, особено на непознат, който е приятел на Лола.

— Откъде да знам, че не си крадла? — попита той.

— Не ставай смешен.

— Така ли? И какво правиш в кабинета на Раф? На загасени лампи? В два през нощта?

— Аз… мога да ти обясня.

Той беше изтрезнял от шока. Гледаше я внимателно.

— Давай тогава.

— Търсех нещо.

— На тъмно?

— Нещо, което е мое.

— Тогава защо се криеш?

— Имам си причина.

— Каква?

Лола извика нещо от кухнята.

— Лично е — каза Сам.

— Не ти вярвам. Ще извикам полиция.

— Тогава ще изглеждаш като съучастник. — Сам дълбоко си пое дъх. — А не вярвам на Раф да му хареса. Аз съм дъщеря на Кърстен. — Изражението му не се промени, така че тя добави: — Не знаеш ли? Кърстен, жена му. Тя умря.

— А! — Той отстъпи в гостната и затвори вратата точно когато Лола се върна. Сам задържа дъха си. „А“. Какво значеше това „А“? Че й беше повярвал и няма да я издаде, или че ще вдигне тревога?

— Какво правеше там? — попита Лола.

— Стори ми се, че чух нещо. Помислих си, че може да е крадец — отвърна мъжът.

— И?

Кратка пауза, след това Сам го чу да казва:

— Явно ми се е сторило.

Тя въздъхна с облекчение.

— Нали ти казах!? — Лола отново тържествуваше. — Тази къща може да ти изкара акъла.