Птицата убийца

18.

Сам седеше на покрития с трева склон на хълма над пропастта. Отдясно и малко по-надолу виждаше покрива на Гъл Котидж, единствената сграда наоколо. Морето се простираше отпред, сребристосиньо, пресичано от тъмните ивици на студените течения. Край скалите плаваха няколко рибарски лодки. Шамандури бележеха къде са спуснали кошовете за омари. Над нея се рееха и крещяха чайки. Няколко пешеходци се катереха един по един към вилата, следваха неразличимите очертания на крайбрежната пътека. Въздухът беше лепкав и горещ.

У Джуди беше преписала стихотворението на ръка. Винаги носеше дневника със себе си. Сега, седнала под топлите лъчи на слънцето, за първи път имаше и двете. Ядеше сладки и препрочиташе стихотворението. Вече беше започнала да запомня наизуст някои откъси, особено фразите, които разпознаваше от дневника като мисли към стихотворението, докато се беше оформяло в ума на майка й. Колкото й да ги препрочиташе, последните стихове носеха смъртоносен удар.

Първите четири строфи описваха битката между дрозда и гущера, която бяха наблюдавали в запуснатата градина в Уордли. Думите връщаха шока от борбата на живот и смърт. Тя си спомни как клюнът на дрозда мушкаше и раздираше, помнеше и все по-отчаяните опити на гущера да се защити. По-лошо — стихотворението я накара да си спомни съучастничеството си в това убийство. Беше искала да се намеси, но Кърстен я беше спряла. „Така е в природата. Случва се непрекъснато. С тази разлика, че този път го видяхме“.

И тя го бе приела и беше останала да гледа.

Истинските изненади идваха в петата строфа:

Рибарските лодки се отдалечаваха, вдигнали кошовете. На запад се събираха големи купести облаци, на места морето беше черно. Седнала със свити колене, Сам се любуваше на гледката, някак изненадана, че е същата като сутринта, когато бе тръгнала за Полуитик. Беше й леко, все едно се носеше. През последния час се бяха променили цели светове.

Птицата убийца вече имаше лице. Възрастно гордо лице. Лицето на Даяна.

Трябваше да е тя.

Кракът на педала, когато беше убит Антъни с тънките гущерски крайници, беше нейният. И огънят беше убил съпруга на Даяна — това също очевидно не беше нещастен случай. Стихотворението на Кърстен даваше ясно да се разбере, че Даяна е убила два пъти. Собствената й смърт означаваше, че е убила и трети път. Тази птица убийца не грешеше.

И Раф я беше прикрил. Какъв избор бе имал? Не би могъл да предаде родната си майка, нали?

Към Гъл Котидж идваше някой. Джуди Сондърс. Какво ли искаше? Нищо в думите й сутринта не показваше, че тя осъзнава важността на стихотворението. Възможно бе обаче Сам да не беше успяла да скрие вълнението си и Джуди да се беше досетила, че се крои нещо. Сам се отпусна сред папратите и високата трева — точно сега не й се занимаваше с Джуди.

Трябваше да действа, и то бързо. Щом видя, че Джуди тръгва към селото, включи мобилния си телефон. Той я уведоми, че има девет пропуснати повиквания и че пощенската й кутия е препълнена. Набра Тревър. Той вдигна моментално:

— Сам, къде си?

Тя каза само:

— Имаш ли химикалка? Намерих „Птицата убийца“.

Тревър възкликна от радост, не го беше чувала да възкликва досега.

— Чудно! Чудно! Можеш ли да ми го пратиш? Това е фантастично! Не, прати ми го по мейла и ще го получа веднага. Господи, прекрасна новина! Къде го намери?

— Джуди Сондърс имаше копие.

Тревър изруга. Сам си представи как се бие по челото от яд.

— Разбира се! Защо не се сетих за нея? Няма значение. Пратих ръкописа преди два дни, но веднага ще се обадя на издателите. Това е страхотно!

— Тук нямам имейл, но ще ти пратя копие. Но за всеки случай… ами, за всеки случай, ако нещо се случи, дай да ти го продиктувам.

— Добре. Чакай… да му се не види, защо химикалките никога не пишат, когато ти трябват? А, тази пише. Добре, слушам.

Диктуването на стихотворението отне по-дълго, отколкото Сам очакваше, и телефонът й избибипка, за да й каже, че кредитът й свършва.

— Последните строфи… не ги видях през март.

— Точно за тях е искала да ме пита. Знаела е, че ще разбунят духовете. Искала е да е сигурна, че ще я подкрепя. Щях да го направя така или иначе.

— Да разбуни духовете? Какво значи това?

— Значи — внимателно почна Сам, — че майката на Раф е убила Антъни Джонс. — В слушалката се възцари смаяно мълчание. Сам продължи: — Даяна вероятно е убила и съпруга си. Пожарът не е бил нещастен случай. Поне Кърстен е мислела така. — Още смаяно мълчание. — Затова ти е казала, че стихотворението ще донесе неприятности. И затова са я убили. Даяна я е убила, та стихотворението да не види бял свят и тя да не влезе в затвора.

Тревър като че ли се разкашля; явно нямаше думи.

Сигурно щеше да му трябва време да свикне с новината, но Сам нямаше време да се прави на бавачка. Така че каза:

— Вече имаш стихотворението, това е важното. Ще ти звънна.

— Да, но…

— Извинявай, Тревър. Трябва да свършвам. — И затвори.

Без да обръща внимание на пропуснатите повиквания, веднага влезе в пощенската кутия. Имаше две съобщения от Мик — той все по-настойчиво я молеше да се свърже с него и повтаряше, че й вярвал. Преди два часа това щеше да означава много за нея, но сега — сега всичко се беше променило. Скоро всички щяха да й повярват. Тя му прати съобщение да й се обади и той го направи след по-малко от минута.

— Здрасти, Мик. Благодаря, че се обаждаш. Почти ми свърши кредитът и…

Той я прекъсна, думите му се заизсипваха една след друга:

— Дължа ти извинение, Сам. Чух как Раф говори по телефона. Ти си в опасност. Някой иска да…

— Да, знам. Знам даже и кой.

— Така ли?

И Сам му каза. Наложи се да обяснява доста и му прочете стихотворението два пъти, но той не беше толкова поразен като Тревър. Това, което беше чул от разговора на Раф по телефона, явно го беше подготвило.

— Леле — каза той, когато тя свърши. Реакцията му изглеждаше нормална. — Знаех си, че има нещо. Но майката на Раф… това е малко неочаквано.

Изведнъж Сам си го представи как се хили.

— Чакай, сетих се нещо. Смяташ ли, че Даяна караше колелото? Дърта обирджийка?

— Тя наистина е стара, Мик. И не е супержена. Може обаче да е бил шофьорът й, Крейг. А и тя има доста връзки, така че едва ли е било трудно да намери кой да й свърши мръсната работа.

— Какво ще правиш сега?

— Каквото е искала Кърстен естествено. Вече се погрижих стихотворението да бъде публикувано. Но това ще отнеме време. Мисля да го пусна в интернет, така че всеки, който иска, да може да го прочете. — Замисли се за миг, после добави: — Сега остава само да отида в полицията. — Сигурно и Кърстен би искала същото.

— Къде си, Сам? Ще дойда в полицията с теб. Не е зле да отидеш с адвокат. Само стихотворението може би няма да е достатъчно убедително. Мога да им повторя думите на Раф. Освен това Даяна вече знае, че си я разкрила, и сигурно те е взела на мушка.

— Знам. Но Гъл Котидж е на три часа с кола от Ексетър и на шест от Лондон. И съм сигурна, че никой от роднините на Даяна не живее наблизо. Ако отида в полицията веднага, мога да дам показания, преди някой да ме спре. Ще ти се обадя, като свърша.

— Наблизо няма ли някой, който да отиде с теб? Просто за всеки случай.

— Има — каза Сам и се зачуди как не се е сетила досега. — Ще помоля баща ми.

Сам беше толкова погълната от стихотворението и телефонните разговори, че не беше забелязала промяната в небето. Докато говореше с Тревър и Мик, облаците, които се бяха струпали на западния нос, бяха станали заплашително оловносиви и беше станало по-студено. Тя стана и тръгна надолу към Гъл Котидж. Тъмните облаци скриха слънцето.

Обади се в Менверен и както се беше опасявала, никой не вдигна.

— В Гъл Котидж съм и трябва да отида в полицията — каза тя на безстрастния телефонен секретар. — Ще ти обясня, като се видим, но моля те, ела да ме вземеш колкото се може по-бързо. Спешно е. Наистина спешно. Мерси. — Можеше само да се надява Дейви да си проверява съобщенията.

Кредитите в телефона й свършиха, така че дори не можеше да се обади на местната фирма за таксита.

Можеше единствено да чака.

Заваля дъжд — на едри капки. Тя грижливо прибра дневника и стихотворението в чантата си, после си облече пуловер. А сега какво? Можеше да направи само едно. Извади челото от калъфа, седна в средата на стаята и изсвири няколко упражнения. За първи път от много време музиката не се съпротивляваше. Цялото й тяло откликваше на прииждащите и оттеглящи се ноти, все едно и то беше инструмент също като челото и лъка в ръцете й. С лекота премина към пиесата, която за първи път беше слушала с Кърстен преди толкова години: сюитата на Бах в сол мажор, по която работеше за „Фробишър“. И докато свиреше, а сухата земя отвъд прага потъмнявате от дъжда, си спомни думите на Григори на последния им урок: „Понякога, Сам, когато кладенецът пресъхне, трябва да почакаш отново да завали“ и се зачуди що за странно унгарско вълшебство го е накарало да избере тази метафора. А после, докато музиката се носеше около и през нея, си представи как майка й я слуша и разбра, че когато беше прочела „Птицата убийца“, ей сега, на хълма, гледащ към морето, гласът на Кърстен беше изричал думите. Силният звучен глас, който не успяваше да чуе от седмици. А със звука на майчиния си глас в ушите си тя можеше да се отдаде на музиката по начин, който се боеше, че е изгубила завинаги.

И й се отдаде. Музиката я завладя и тя полетя.

Спря да свири и се облегна назад. Цялото й напрежение, всичките й емоции бяха изчезнали, бяха я оставили изстискана и изпълнена едновременно. Вдигна очи и видя, че Дейви стои на прага. Нямаше представа откога я слуша. Остави лъка.

На лицето му цъфна топла усмивка.

— Добра си, Сам — каза. — Много си добра.

— Благодаря, татко.

Той влезе. Дъждът навън вече се лееше, силен, изпълваше канавките, напояваше спечената пръст.

— Мислех, че си се прибрала в Лондон — каза той.

— Не исках никой да знае къде съм.

— Криеше ли се?

— Нещо такова.

— А какво е това с полицията, проблеми ли имаш?

Тя стана и отиде до него.

— Не. Става дума за мама.

— За Кърстен?

Тя кимна.

— Не се е самоубила, татко. Убили са я.

— О, Сам! — Мъчно му беше за нея. — Знам, че мислиш така, но разследването…

— Сега е различно. Имам доказателство. Ще го занеса в полицията.

— Сигурна ли си?

— Мама е знаела, татко. Всичко е тук, в ето това стихотворение. Щяла е да изобличи някого и затова са я убили.

Нещо в увереността, с която говореше, го убеди. Той въздъхна тежко, все едно беше носил страшен товар месеци наред.

— Никога не съм мислил, че би посегнала на живота си. Тя не беше такава. Имаше си трески за дялане, но беше борец. — Прегърна я през раменете и я притисна до себе си. — Като теб, Сам. Всички се съмняваха, но ти не се предаде заради нея, нали?

Сам се опита да сдържи сълзите си.

— Трябва да се погрижим убиецът да не се измъкне. Нали, тате?

— Да, Сам. Кой е убиецът?

— Ще ти разкажа всичко по пътя към полицейското управление. Вече няма начин да не ми повярват.