Птицата убийца

25.

Нямаше как да е обикновено представяне на книга. „Птицата убийца и други стихотворения“ беше получила невероятна реклама. Вниманието на медиите беше балансирано от няколко злостни отзива от критици, които твърдяха, че известните писатели задължително са посредствени, но Тревър каза на Сам да не се тревожи за тях. Беше сигурен, че щом шумотевицата утихне, стихотворенията ще бъдат оценени заради неповторимия си глас, заради хумора и възприятията и поетичния талант на Кърстен. Може да беше сгрешила самоличността на птицата убийца, но беше тънък наблюдател на човешката природа и природата въобще. Човек можеше да препрочита стиховете й пак и пак.

За премиерата издателите бяха наели една галерия в Блумсбъри. Гостите стояха около черно-бели снимки на домакински предмети, направени от толкова невероятни ъгли или в такива необичайни положения, че приличаха на странни скулптури.

В четири следобед в деня на премиерата Сам се обади на Мик да му каже, че няма да ходи.

— Не мога да го понеса — каза. — Няма смисъл. Как мога да празнувам издаването на книгата, когато Кърстен я няма? Единствената причина да вдигат такъв шум около нея е, че беше убита. Все едно се облагодетелстваме от смъртта й. Просто не мога.

— Знам — каза Мик. Бяха водили този разговор няколко пъти през седмицата. Сам развиваше силно отвращение към всеки тип реклама. Беше се оттеглила от „Фробишър“ и бе заявила, че няма да участва в публични изяви поне година. Ужасяваше се, че я слушат само защото майка й е била убита, а и самата тя насмалко да последва участта й, а не заради способностите й на музикант. Щеше да използва парите от „Птицата убийца и други стихотворения“ да учи една година в Париж.

— Знам, че не ти е лесно да идеш на премиерата — съгласи се той. — Но ако не отидеш? Няма ли да е по-лошо? Кърстен е искала работата й да стигне до хората и точно така става. Тази вечер ще честваме майка ти, живота и работата й. Трябва да отидеш.

— Ти нали също ще си там? Няма да закъснееш?

— Разбира се, че ще съм там.

И беше. Сам понякога се тревожеше, че прекалено много разчита на Мик, но в дните след смъртта на Мириам, докато Раф се луташе между живота и смъртта в интензивното, имаше нужда да се опре на някого. Беше непоследователно от нейна страна, след като през цялото време се беше опитвала да бъде възможно най-независима, но Мик беше до нея, когато й трябваше, и тя започваше да разбира, че да оставиш някой да се грижи за теб понякога е друг и по-здравословен тип сила.

Но все още смяташе, че близостта им е направо лудост. Това беше една от причините за годината в Париж. Ако връзката им беше стабилна, разсъждаваше тя, значи щеше да преживее раздялата, ако ли не… е, по-добре да разбереш по-скоро, отколкото по-късно, така смяташе.

Мик говореше с Тревър, но дойде и застана до нея, а Тревър изнесе кратка реч за Кърстен и книгата. После беше ред на издателката.

Мик плъзна ръка около кръста й. Усещането беше някак невероятно успокоително. Сам почти не слушаше речите, думите им бяха предсказуеми: трагичната ненавременна смърт на Кърстен в разгара на творческите й способности, странното предчувствие в заглавието, дело, което ще остане във времето.

— А сега — каза издателката и се обърна към Сам, — дъщерята на Кърстен би искала да каже няколко думи.

Сам излезе напред. Челото й вече беше подпряно на стойката си.

— Майка ми беше поетеса, така че може би по-добре от повечето хора разбираше ограниченията на думите. Веднъж ми каза, че най-добрият отговор на едно произведение на изкуството е друго произведение на изкуството. Така че вместо да говоря за майка си, бих искала да изсвиря една пиеса, която беше важна и за двете ни, сюита номер едно на Бах в сол мажор. И моля ви, тъй като това е премиера на книга, а не концерт, не спирайте да разговаряте, докато свиря.

Тишината в залата беше абсолютна, когато тя вдигна лъка и се приготви да свири музиката, която беше означавала толкова много за Кърстен, музиката, която беше изстреляла собствената й кариера и която винаги щеше да вярва, че е спасила живота й, когато стоеше ужасена над бездната.

И започна да свири.

Не много далеч, но все пак завинаги далеч, Раф лежеше в болницата. Извън опасност, между операциите, без да знае дали някога отново ще може да ходи.

На завивката му лежеше екземпляр от „Птицата убийца и други стихотворения“ от Кърстен Уолър. Тревър му я беше донесъл и му беше казал за днешната премиера. Поне издателите бяха проявили повече вкус и не бяха сложили на корицата картина на птица — само прост шрифт на син фон. На Кърстен щеше да й хареса.

— Още ли я четеш? — попита го Даяна, когато дойде да го види. — Донесох ти списания. По-весели са, не мислиш ли?

Сега седеше до него, разлистваше списанията и му четеше местата, които смяташе, че ще са му интересни. Доколкото виждате, тя беше излязла от изпитанията в затвора забележително невредима. Беше започнала да носи шапки, когато идваше да го види, а може би и иначе. Днес беше с жизнерадостна зюмбюлено синя шапчица с малка воалетка. Много неща могат да се кажат за отказа да се приеме реалността. И той трябваше да пробва някой път.

Можеше да почне, като се престори, че Мириам още е жива, че Даяна е все още в затвора. Така трябваше да бъде. Майка им беше виновна. Защо не ги беше защитила, когато имаха нужда? Но Раф беше виждал достатъчно садистични съпрузи насилници през кариерата си на адвокат — която вече беше свършила — и знаеше, че никога не е толкова просто. Вероятно Даяна се беше опитвала да оцелее по единствения начин, който е познавала — като се опитва да успокои съпруга си, да предугади избухванията му, да ги смекчи с кексове и баналности.

Така че се беше намесила Мириам. Бедната Мириам, вярната му сестричка, неговият тъмен ангел. Щеше да скърби за нея винаги, но въпреки това изпитваше виновно облекчение, че тя вече никога няма да изпълнява убийствените му фантазии.

През онзи ужасен следобед, свит в задушния миризлив шкаф, пълен със стари ботуши със засъхнала кал по тях, остри инструменти и миши изпражнения, той искаше баща му да умре. Представяше си как го убива, как го гледа как гори.

— Не си играйте с кибрита — жизнерадостно ги предупреждавате Даяна. — Не искаме къщата да стане на пепел, нали?

О, да, той искаше. Искаше къщата да изгори — с всяка частица на шестгодишното си същество. Искаше го толкова много, че Мириам беше доловила убийствената му енергия като полтъргайст и беше превърнала фантазията му в реалност.

Така ли беше станало?

Беше го направила пак, когато новият мъж в живота на Даяна искаше да го изпрати в интернат. Раф си представяше, че го гледа как се дави. Мириам го беше направила.

А после? Беше ли искал и Антъни да умре? Не съзнателно, но може би Мириам беше усетила подсъзнателните му желания. Ами Кърстен? Беше сигурен, че не искаше тя да умре — все още я обичаше, за бога, — но пък това е проблемът с желанията. Човек не може да ги контролира. Понякога дори не знае какви са.

Мириам обаче излезе от контрол. Той си мислеше, че може да я заплаши с дневника на Кърстен, но не се получи. Беше й се разминавало толкова пъти, че се мислеше за непобедима, а Сам беше следващата в списъка й, той го усещаше с мозъка на костите си. Когато видя Сам да свири на концерта, разбра, че ако не спре Мириам, Сам ще плати с живота си.

Мириам. Даяна. Раф. Кой от тях всъщност беше птицата убийца?

Даяна вдигна очи от списанието и каза:

— Има една интересна статия за видрите. Искаш ли да ти я прочета?

— Не, благодаря, майко. По-добре да поспя.

— Тогава ще изляза да разходя Бобо на паркинга. Да ти донеса ли нещо преди това?

— Благодаря. Имам си всичко.

— Много хубаво, миличък — каза Даяна. И се усмихна.