Птицата убийца

5.

Обикновено последните километри от пътуването към Уордли напълваха Джони с удовлетворение и доброжелателност към живота като цяло. Случваше се, когато свиеше от магистралата, намалеше скоростта и скучните бетонни изкуствени склонове отстъпеха пред древните лъкатушещи пътища и живи плетове с гъсти зелени листа и узрели плодчета. Сладкото предчувствие нарастваше, когато наближеше древната кула на Уордли.

Но не и днес. Сам спеше на седалката до него, а Джони премисляше разговора, който бяха водили, докато пътуваха по А30 над Бодмин Моор.

— Ти си бил при Кърстен през март, нали? — попита го тя. (Освен когато говореше с баща си, винаги я наричаше Кърстен, а не „мама“, което му се струваше правилно. Бяха близки, но не с обикновената близост между майка и дъщеря.)

— Точно така. — Нямаше защо да отрича. Тя знаеше, че е ходил до Кънектикът, когато Кърстен беше в Щатите. Той продължи, все едно беше посещение като всяко друго: — Мириам ме помоли да ида, макар че сигурно и без това щях да го направя. Мири все още си мислеше, че е възможно нещата между Кърстен и Раф да се закърпят.

— За Раф ли говорихте?

— Ами… да. И за много други неща.

— Тя открай време те харесваше — каза Сам.

Това, разбира се, беше вярно, но го болеше да го чува. Не можеше да се отърси от усещането, че е подвел Кърстен.

— Беше взаимно — отвърна бързо. — Аз й се възхищавах. Наистина беше най-забележителната жена, която съм срещал. — И за да не прозвучат последните му думи прекалено силно, добави: — Няма да кажеш на Мириам, нали?

Сам замълча за момент, обмисляше думите му. После въздъхна и каза:

— Изобщо не беше в депресия.

— Беше тъжна, защото се разделиха с Раф — каза Джони. — Каза ми, че още го обича. Че винаги ще го обича.

— И на мен ми го каза. Но не разбирам защо го напусна.

Джони не отговори. Тя не го беше формулирала като въпрос, така че нямаше нужда да й отговаря направо. Според него колкото по-малко се говореше за последната му среща с Кърстен, толкова по-добре. Каза:

— Искаш ли да послушаме музика?

Тя поклати глава.

— Мислиш ли, че щяха пак да се съберат?

— Не знам.

— Да, никой не знае. — Сам се обърна и го погледна. Той усети погледа й, но нито за миг не откъсна очи от пътя пред себе си. Тя бавно каза: — Не вярвам, че Кърстен се е самоубила. — Пауза. — Ти вярваш ли?

Той отговори без колебание:

— Трябва да е станало така, Сам. Какво друго обяснение може да има?

— Тя показа ли ти стихотворението, което е пишела? Това, което е изчезнало от последната й стихосбирка.

— „Птицата убийца“ ли? — Въпреки следобедната топлина по гръбнака му пробяга тръпка, докато изричаше заглавието. — Може и да ми го е показала. Не си спомням.

Сам не сваляше очи от него. Да не би да се опитваше да прецени дали й казва истината?

— Мисля, че знам за какво е било стихотворението — каза тя.

— Така ли? — Джони й хвърли бърз поглед. Нима Кърстен беше говорила и с нея?

— За един дрозд. Видяхме го да убива… нещо.

— Дрозд ли? А, ясно. — Беше изненадан какво облекчение изпита.

Бедното момиче просто се опитваше да разбере истината и естествено той щеше да й помогне с каквото може. Сам беше част от семейството от години, а човек не може просто ей така да изключи тези връзки. Погали я по ръката и се навъси, когато пак върна поглед към пътя. Сигурно затова колите бяха толкова удобни места за разговори: има желязна причина контактът очи в очи да се сведе до минимум.

— Знам колко ти е тежко — каза. — Е, очевидно не знам, но си представям. Както каза коронерът в заключението си, никой не може да знае със сигурност какво е ставало в главата на Кърстен през последния й ден. Това, което е направила, е наистина нетипично. Знам, че и тя изпадаше в депресии — на всеки се случва, — но винаги беше толкова… толкова изпълнена с живот. Бог ми е свидетел, че на всички ни е трудно да го приемем. Но трябва. Сигурно е било в момент на умопомрачение. Не знам. А може да е било просто тъпа случайност. Никога няма да научим отговора. Но няма как да се справиш със станалото, ако не приемеш решението на коронера. Всички улики сочат към едно…

— Не всички — упорито каза Сам. — Само някои.

— Все пак достатъчно.

Тя се обърна и се загледа през прозореца, така че той не можеше да види лицето й, но по стиснатата й челюст виждате, че не я е убедил. Щеше да е нужно време, но Джони беше сигурен, че рано или късно Сам ще свикне със заключението на коронера и останалите професионалисти, както и приятелите и роднините на Кърстен. В крайна сметка нямаше друго обяснение. Сам едва ли си мислеше, че някой психопат се е заблудил в пущинака и е убил майка й, докато е била във ваната. Гъл Котидж беше усамотено място и вратите винаги бяха отключени, но дори така вероятността да е имало убиец беше малка. Нямаше следи от насилие. Нищо не беше откраднато.

И все пак разговорът им оставяше горчив вкус в устата му. Достатъчно горчив да развали удоволствието от завръщането в Уордли. Ей сега, на следващия завой, щеше да види как кулата се извисява отвъд полята, преди отново да се скрие зад дърветата от двете страни на пътя. Усмихна се — но само защото винаги се усмихваше в този момент от пътуването. За първи път го направи насила, а не спонтанно от удоволствие.

— Почти стигнахме — каза на Сам.

Тишина. Тя беше заспала точно след Бристол, беше си подложила чантата в етно стил като възглавница. Изглеждаше непоносимо крехка и млада. Спомни си я, когато за първи път беше напуснала дома на баща си и беше дошла да живее с Кърстен и Раф в Холанд Парк. Беше кисело и според него неестествено бледо петнайсетгодишно момиче, облечено цялото в черно, с обици на всевъзможни места и коса, сякаш подстригана с градински ножици. Трудно беше да си представиш как такава бликаща от енергия жена като Кърстен е родила толкова несимпатична дъщеря. Докато за първи път не я видя да свири на чело. Преобрази се от грозно патенце в красив лебед в мига, когато вдигна лъка и го прекара по струните.

През следващите две-три години Сам се промени изцяло. Някак си все едно ставаше по-малка през годините с Раф и Кърстен, все едно отново се възползваше от правото си да е дете, да е невинна, докато самоувереността и зрелостта й нарастваха, а музиката й разцъфтяваше. Миналото лято, преди Кърстен да замине, Сам сякаш беше на гребена на вълната. Една от най-талантливите студентки в Кралския музикален колеж.

Джони се натъжаваше, като гледаше как, поне на повърхността, тя унива след смъртта на Кърстен. Връщаше се в черупката си. Той се надяваше, че е само временно и че музиката ще й помогне да се измъкне. Предстоеше й важен конкурс и ако се представеше добре, кариерата й наистина щеше да тръгне нагоре. Щеше да й помогне с каквото можеше. Може би защото с Мириам не бяха благословени да имат деца, Джони изпитваше бащинска загриженост към Сам. Искаше най-доброто за нея.

Превключи на втора и зави по алеята на Уордли. Сред дърветата беше по-тъмно, но той не включи фаровете. Познаваше тази отсечка от пътя толкова добре, че можеше да кара и с вързани очи. Тук дърветата образуваха тунел, а ето тук — след последния завой — беше мястото, където беше умрял Антъни. Сърцето му винаги се свиваше, когато минаваше оттук. Искаше да сложи някакъв паметник — камък с името на брат си, или да посади дърво, но така и не можеше да реши какво е най-подходящо. Вече беше на открито, къщата и кулата се издигаха пред него. У дома.

Добре, че Сам се беше съгласила да пренощува в Уордли. С Мириам щяха да пътуват за Лондон рано сутринта, така че тя щеше да стигне съвсем навреме за урока си. Джони искрено вярваше, знаеше го от личен опит, че времето, прекарано в Уордли, винаги има лечебен ефект.

Спря пред къщата. Незабележителна, но по свой начин идеална къща от осемнайсети век, построена до шестоъгълна средновековна кула. Самата кула беше почти единствената следа, останала от времето, когато дори фермерите е трябвало да се крият зад високи стени. Певзнър беше поетичен. За Джони домът на англичанина наистина беше неговата крепост. Въздъхна доволно и изключи двигателя. Вече се чувстваше по-добре. Предишният дискомфорт — дори вина, — че не е бил съвсем откровен със Сам за последния си разговор с Кърстен през онзи странен мартенски следобед в Кънектикът, беше прогонен от убеждението, че го е направил за добро. Ако Сам знаеше какво всъщност е било в ума на Кърстен — явно вече тръгнал към момента, където равновесието му е щяло „да се наруши“ — само щеше да й стане по-трудно да приеме присъдата на коронера.

А въпреки всичко той беше убеден, че коронерът е права. Обективно погледнато, фактите сочеха единствено към самоубийство.

Когато видя колата на Джони да минава сред дърветата по алеята, Даяна вървеше през поляната с Бобо. Първо си помисли, че може да е Крейг, че идва да я вземе с нейния фолксваген голф, но Крейг едва ли щеше да дойде преди десет. Макар младият й шофьор да беше роднина — всъщност син на брат й Роналд, — винаги беше по-лесно, когато контактите между него и настоящото й семейство се ограничаваха до минимум.

— Не е точно моят тип човек — каза веднъж на Мириам и Джони, а Джони се разсмя и каза:

— Всъщност не е ничий тип, Даяна. Сигурно затова прекарва толкова време зад решетките.

Това беше проява на лош вкус, да спомене това, което не бива да се споменава, и съвсем не беше присъщо на Джони, на чиято дискретност обикновено можеше да се разчита. Според Даяна дискретността беше всичко. А Крейг беше хубав младеж като цяло, съвсем не приличаше на баща си. Слава на бога, че самата тя беше добро момиче и красавица, така че беше успяла да се спаси с чудесен брак. Всъщност никога не се беше чувствала на място в семейството, в което се беше родила: там беше като подменено дете от благородническо потекло, захвърлено в къща на простолюдието. За щастие децата й приличаха на нея. Всички казваха, и така си и беше, че е възпитала Раф и Мириам прекрасно — и двамата бяха успели и, най-важното, безукорно порядъчни.

Даяна беше ужасена, когато след смъртта на Антъни й казаха, че ще й вземат шофьорската книжка. Не беше съвсем честно, защото всичко около злополуката беше ужасна грешка. Със зрението й всичко си беше наред. Но Раф настояваше и през последните години тя беше свикнала да разчита на Крейг. През повечето време той беше доста затворен, но беше приятно да може да разчита на някого, когато трябва да вдига или да мести нещо. А и Бобо го харесваше.

Даяна вярваше, че човек трябва да е положително настроен спрямо неизбежните обстоятелства. Тъкмо така постигаше завидното си спокойствие.

Спокойно влезе през вратата откъм градината и видя в антрето Джони, Сам и Мириам. Последваха ритуални целувки по бузите и въпроси за това как е минал денят. Разследването явно беше минало в общи линии както беше предвидил Раф. Слава богу, той винаги беше прав по тези въпроси.

— Това е чудесно — твърдо каза Даяна. — Значи можем да оставим тази неприятност зад гърба си. Сам, искам да ми разкажеш всичко за музиката си. Ще ни посвириш ли довечера?

Сам я зяпна, все едно беше казала нещо невероятно, след това смотолеви нещо за преобличане или къпане и изчезна по стълбите с Мириам.

— Искаш ли питие, Даяна? — попита Джони.

— С удоволствие — отвърна тя.

— Денят беше тежък за Сам — каза той, докато влизаха в гостната. — Заради разследването за Кърстен и всичко останало.

— Но нали свърши — твърдо каза тя. Ако беше научила нещо за седемдесетте си години на този свят, то беше, че независимо колко трудни са обстоятелствата — а бог е свидетел, че животът й съвсем не беше само цветя и рози, само тя знаеше за всички пречки, пред които се беше изправила и които бе преодоляла, — усмивката и добрите обноски са най-голямото богатство на всяка жена.

— Ще спиш в стаята на кулата — каза Мириам.

— Мислех, че кулата не става за живеене.

— Не е точно в кулата, а до нея. Тази вечер Крейг, шофьорът на мама, ще спи във втората гостна. Ако знаех, че ще идваш, нямаше да го настаня там.

— Не се притеснявай, това е добре.

Беше повече от добре. Малко стайче в задната част на къщата, отделено от останалите спални от дълъг коридор. Имаше куполообразен таван и висок тесен прозорец към градината.

— Имаш и отделна баня.

Сам остави чантата си на леглото и последва Мириам в коридора. На едно място, точно пред вратата на банята, стената беше покрита с голям сиво-зелен брезент.

— Какво е това? — попита Сам.

— Входът за кулата. Или по-скоро ще бъде, когато приключи ремонтът.

— Може да се объркам и да вляза там през нощта.

— О, не! — Мириам я сграбчи за ръката, все едно Сам се канеше да се метне от кулата. — Подът е издънен. Опасно е.

Сам измъкна ръката си. Избягваше физическия контакт с Мириам. Сестрата на Раф го правеше от добро, но беше толкова напрегната, че като те прегърнеше, все едно те омотаваха в бодлива тел.

— Не бой се, няма.

— Повикахме човек да го погледне и да ни каже как да го оправим.

Но Сам не се интересуваше от текущия ремонт на семейното имение на Джони и без никакви встъпления, защото това можеше да се окаже единствената възможност да говори с Мириам насаме, каза:

— Защо си мислеше, че Раф може да е взел дневника на Кърстен?

Мириам я зяпна. При нея присвитите очи на семейство Хаус бяха по-широки, по-изпъкнали, особено когато зяпваше.

— За какво говориш?

— Не помниш ли? На панихидата на Кърстен. Стана дума за дневника й и че никой не знаел какво е станало с него. Чух те да питаш Раф.

— Нещо не си разбрала.

— Каза го, все едно мислиш, че е у него.

— Не. Не сме говорили за никакъв дневник. — Мириам я гледаше немигащо. Все едно обмисляше нещо. След това поклати глава, сякаш да прогони някаква нежелана мисъл, и каза: — Вечерята е в осем. Слез, когато решиш. В гостната има питиета. Ще отида да нагледам храната.

И избяга. Почти ненужно бързо. Явно за да задържиш компанията на Мириам — ако искаш това, — не трябваше да повдигаш въпроса за изчезналия дневник на Кърстен. А може би Сам си въобразяваше.

Между стената и брезента леко подухна. Сам дръпна плата и надникна вътре. Очите й се настроиха към непрогледната тъмнина на запуснатата кула. Вдигна очи. Виждаха се няколко светли пукнатини — явно и покривът се нуждаеше от ремонт. И да имаше прозорци, бяха заковани. На този етаж имаше напречни греди и няколко дъски от пода, между тях чернееше празнота.

Дръпна се бързо. Пак й се зави свят. Още от тийнейджърка все сънуваше един кошмар, в който трябваше да прекрачи над бездна, над празно пространство, което беше толкова дълбоко, че дъното не се виждаше. Като кладенец, в който хвърляш камък и не го чуваш да пада. Мислеше, че ще успее да премине, но когато се засилеше да скочи, отсрещната страна се отдръпваше и тя щеше да падне… Винаги се събуждаше в този момент. Трепереше от страх и се питаше дали, ако сънят продължи, ще успее да стигне отсрещната страна.

Е, Мириам нямаше защо да се тревожи. Сам изобщо не мислеше да влиза в празната кула.

Влезе в стаята и погледна сумрачната градина. Джони безброй пъти я беше канил да им дойде на гости. Беше странно, че най-сетне беше дошла тук в деня на разследването за смъртта на Кърстен. Тук, в тази къща, която винаги щеше да свързана с насилие и внезапна смърт.

Макар никога да не беше виждала стихотворението „Птицата убийца“, имаше смътна представа, че е написано заради случката, която с Кърстен бяха видели в Уордли при единственото идване на Сам. Преди две години, когато Сам още беше студентка по музика, а Кърстен и Раф бяха щастливо женени и слънцето озаряваше деня им в провинцията.

Потръпна при спомена, прииска й се да беше взела влака за Лондон. А не да се връща в къщата, където беше видяла птицата убийца.