Птицата убийца

3.

Въпреки че с Кърстен бяха разделени през последните девет месеца преди смъртта й, лондонската им къща, в която бяха живели щастливо, изглеждаше най-подходящото място, където приятелите и роднините да се съберат да я поменат.

Последния път, когато Сам беше идвала тук, валеше. Беше само преди две седмици, но средата на август все едно беше друга епоха. Просторната гостна на Раф беше пълна с опечалени, жените в черен лен и сива коприна, мъжете — с тъмни костюми. Двойните врати към кабинета на Раф бяха широко отворени и хората се струпваха и там. Навън дъждът се лееше върху лятната градина.

И всички се държаха много мило със Сам.

И тактично. Беше особено важно да са тактични. Все още не беше имало разследване, така че думата „самоубийство“ не се изричаше на глас, но се виеше между говорещите като дим, мушваше се в джобове мълчание, заливаше празното пространство на недовършените изречения. „Горката Сам. За нея сигурно е още по-страшно, като знае как е умряла майка й… Най-лошо е, когато… Човек никога не би си помислил, че Кърстен е от типа, който… може да направи нещо подобно. Бедната Сам. Дали ще се оправи?“

Бедната Сам. Бедната Сам искаше да разбие чашата си в изисканите стени и да изкрещи, че не знаят какво говорят.

Бедната Сам се чудеше защо изобщо участва в този фарс. Трябваше да зареже всичко и да си тръгне веднага, но остана, защото имаше хора, които искрено обичаха майка й, и въпреки че бяха заблудени за начина, по който беше умряла Кърстен, Сам усещаше подкрепата им, нещо от духа на майка й витаеше в стаята, когато те говореха за нея.

Хора като сестрата на Раф — Мириам и съпруга й Джони Джонс. Сам хареса Джони още първия път, когато го видя. Всички го харесваха. Когато се беше нанесла с Раф и Кърстен, той се беше втурнал в живота й като целогодишен Дядо Коледа. Едър и щедър, румен, с глас като греяно вино и смях, който подобрява настроението при всякакви обстоятелства.

— Милата ми Сам — каза той и я стисна в прегръдка, с която би се гордяла всяка самоуважаваща се мечка, — ти си толкова смела и прекрасна. Трябва да ни дойдеш на гости в Уордли. Нали, Мири?

Мириам се вкопчи в ръката му и кимна. По-бледа и не толкова ъгловата като брат си, тя изглеждаше вечно изтощена от усилието да не изостава от жизнерадостния си съпруг. Джони беше приятел с всички, а Мириам като че ли нямаше приятели — в поведението й имаше нещо високомерно и непреклонно, което отблъскваше хората — но през следобеда на панихидата на Кърстен дори тя беше мила със Сам. Отдалечена и сдържана както винаги, но се опитваше да бъде мила.

Дори майката на Раф, Даяна, която не се славеше с особена състрадателност, потупа Сам по ръката и каза:

— Трудно е, Сам. Много е трудно. Но, повярвай ми, ще го преживееш. — Бързо извърна поглед, разтревожена от това, което за нея беше равносилно на изблик на чувства. У Даяна характерният нос и стреснатите очи на клана Хаус създаваха почти папагалско излъчване.

Тревър Клей, лондонският агент на Кърстен, беше по-директен. С Кърстен бяха големи приятели и той беше защитавал работата й от самото начало.

— Двойна трагедия — каза на Сам, вече беше изпил доста чаши от виното на Раф. Повечето опечалени вече се бяха разотишли, беше останало само твърдото ядро. Въздъхна и продължи: — Такава прекрасна и неповторима жена. Е, това всички го знаехме. Но работата й… Беше на върха… Следващата й стихосбирка ще е най-добрата.

— Толкова ужасно — нещастно каза Джони. Челото му беше набраздено от бръчки, като вълни, оставени от прибоя в пясъка. — Като си помислиш колко можеше да постигне. — И поклати глава.

Седяха — групичка близки хора, изтощени от емоциите на деня. Раф разхлаби вратовръзката си и им наля пак. Ъгловатите му черти бяха напрегнати. Сам се чувстваше замаяна, повече от дълбоката невъзможност да повярва на случващото се, отколкото от алкохола, въпреки че сигурно и той имаше нещо общо.

Тревър каза на Сам:

— Не мога да повярвам обаче, че е унищожила дневника си. Не би го направила. Само да знаехме какво е било в ума й, когато, когато… — Поредното изречение увисна във въздуха. — Преди да умре — нескопосано завърши той.

— Със Сам го търсихме — каза Раф. — Ако имаше дневник, щяхме да го видим. Тя нямаше кой знае колко вещи във вилата.

— Дневникът й не беше единственото, което не успяхме да намерим — каза Сам.

Тревър въздъхна.

— Просто не разбирам.

— Защо? — попита Джони. — Какво друго липсваше?

— Едно стихотворение — каза Тревър. — Щеше да е главното стихотворение в следващата й книга.

— И него ли е унищожила? — попита Джони.

— Сигурно — каза Раф. — Не го намерихме.

— Видях част от него — каза Тревър. — Още не беше завършено. Но не ми позволи да го задържа. Сигурно е унищожила единствения екземпляр.

— Господи, това е ужасно — каза Джони. Мириам мушна ръка под неговата и той небрежно я погали.

— Знаеш ли как се казва стихотворението? — попита Сам. И когато никой не отговори, каза тихо. — „Птицата убийца“.

Настъпи мълчание.

— Всъщност доста мрачно.

„Мрачно — помисли си Сам — или вещаещо?“

— Птицата убийца — каза Джони някак предпазливо. — За какво ли е било?

— И аз се чудя — каза Сам.

В настъпилата тишина всички чуха как входната врата се отвори и затвори, чуха и стъпки, които прекосиха антрето. На прага застана млада жена, едва ли много по-голяма от Сам. Изглеждаше като слязла от страниците на списание „Хелоу“: права руса коса, плътни лъскави устни и невъзможно дълги крака.

— Подраних ли? Бавих се, колкото можах.

Тогава Сам видя Лола за първи път. Знаеше, че Раф има приятелка, всъщност то се очакваше. Винаги беше мразил да е сам и беше имал много жени, откакто Кърстен беше заминала миналия октомври. Но въпреки това Сам се шокира от появата й в този момент, когато Кърстен все още някак присъстваше в стаята. И не беше единствената. Надигна се вълна от неудобство.

А Раф каза:

— Лола, не очаквах да се върнеш толкова рано.

— Е, дойдох. Няма ли да ми предложите нещо за пиене?

Тя влезе и Раф я представи. Лола изглеждаше отегчена, нямаше търпение всички да си тръгнат. Ефектът й върху Джони и Тревър беше незабавен. Двамата мигом скочиха на крака в желанието си да й налеят питие, да й направят място, да й се представят. Лола притежаваше онази концентрирана сексуалност, която може да превърне група опечалени мъже на средна възраст в разгонени котараци. Докато се навеждаше, за да й запали цигарата, Джони хвърли на Раф одобрителен поглед, който сякаш казваше „Браво на теб!“. Кърстен, която по някакъв начин беше присъствала в стаята, докато говореха за нея, се плъзна в сенките.

Сам се изправи и каза:

— Трябва да тръгвам.

— Ти оправи ли се с ключовете? — обърна се Лола към Раф. Все още не беше обърнала никакво внимание на Сам.

— Лола — каза Раф, — не мисля, че моментът е подходящ.

— Ключовете ли? — попита Сам.

— Да — спокойно каза Лола, с очи, вперени в Раф. — След като тази къща повече не е твоя, не е редно да имаш ключове. Никой друг няма.

Сам се поколеба, оставяше на Раф време да се намеси. Той изглеждаше нещастен и засрамен, но не срещна погледа й и не каза нищо.

— Раф? — каза Лола.

— Може да ми ги върнеш и по-късно — каза той.

„Жестоко — помисли си Сам. — Значи без повече преструвки“.

— Мога и сега. — Бръкна в чантата си, извади ключодържателя си и свали двата ключа. — Вземи си тъпите ключове.

Остави ги на стъклената маса.

— Сам — каза Раф, — няма нужда да преиграваш.

— Майната ти! Всъщност съм направо самото спокойствие.

— О — обади се Даяна, която мразеше всякакви конфликти и винаги бързаше да ги заглади с нежно връщане към нормалното. — Не знам за вас, но аз съм доста гладна.

— Ще направя бъркани яйца — каза Раф. — Сам, ще останеш да хапнеш, нали? Има и пушена сьомга.

— Не, благодаря. — Вече беше стигнала до вратата към антрето. — Щом като това вече не е моя къща, просто ще си събера каквото е останало.

Раф я настигна на стълбите.

— Сам, моля те. Не искам да се караме. Знаеш, че винаги си добре дошла тук. Просто първо трябва да ми се обаждаш. Съжалявам заради Лола, но… ами, в момента нещата са малко деликатни.

— Деликатни? — Сам едва не се изсмя. — Неподходяща дума, Раф.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не ми пука какво имаш предвид.

И изтича на втория етаж, където преди беше нейната спалня, и извади изпод леглото една кутия.

Основно снимки. Нищо друго не беше важно. Но беше прекалено тежка, за да я вземе наведнъж.

Слезе долу и видя, че Лола е заобиколена от почитатели, Тревър и Джони се състезаваха в остроумие и чар. Даяна, доволна от възстановената хармония, им се усмихваше снизходително. Гласовете от кухнята в сутерена издаваха местонахождението на Раф и сестра му. Сам вече нямаше ключове, така че трябваше да му каже, че ще се върне за останалите си вещи. Заслиза към сутерена.

На половината път чу как Мириам пита:

— У теб е, нали?

— Не ставай смешна — отвърна Раф.

— Там пише ли нещо за… за семейството? — упорстваше Мириам.

— Казах ти, че не… О, Сам. — Хвърли й бърз поглед: колко ли е чула? — Няма ли да размислиш и да останеш да хапнем?

Не, щеше да си тръгне веднага. Той настоя да й повика такси. Така щяла да може да си вземе целия багаж. Тай също би я закарал, но бил пил прекалено много. Тревър и Джони също. Сам не възрази. Нямаше търпение да се махне от тази къща, къща, пълна със спомени за щастливи мигове и с настоящето, изтъкано от компромиси и лъжи.

Но Мириам беше казала: „У теб е, нали?“

Раф се беше ядосал. Сигурен знак, че лъже.

Беше само въпрос на време Сам да се върне.

Което всъщност направи, с риск да си строши врата, докато се катереше по стената — заради настояването на Лола за ключовете и хлъзгавото измъкване на Раф да вземе нейна страна. А може би беше доволен, че Лола му върши мръсната работа. Може би имаше свои си причини да не иска Сам да има свободен достъп до дома му. Може би той беше подучил Лола.

Разтърка очи. Понякога се чудеше дали взима рационални решения, или ужасът от смъртта на майка й замъглява преценката й. Каквито и да бяха причините, сега беше заклещена в кабинета на Раф, не можеше да го претърси както трябва, докато Лола се забавляваше с онзи красив младеж, който, изглежда, беше стажант в кантората на Раф. Хрумна й, че нищо не я спира да връхлети без покана при веселата двойка и да продължи да търси — нищо, освен гордостта й, която отказваше да има нещо общо, което дори бледо да напомня на това да иска помощ от Лола.

Просто трябваше да изчака.

Оттатък тапата на шампанското изгърмя и Лола изписка.

— О, по цялата ми рокля!

— Съжалявам.

— Може да го оближеш, ако искаш.

— Не, блато даря.

— Както искаш. Аз и без това ще я сваля.

— Ей…

— За да ни е по-удобно.

— Виж, Лола, наистина трябва да тръгвам.

— Стига си дрънкал. Всички ще решат, че съм се опитала да те съблазня. Не се ласкай, Мики. Ето, доволен ли си?

Очите на Сам вече бяха привикнали към полумрака в кабинета на Раф. Ръката й бе спряла да кърви. Тя сви пръсти — слава богу, нямаше скъсани сухожилия — после пъхна окървавения шал в чантата си. Тихичко развърза маратонките си и ги събу, отиде до библиотеката и прокара пръст по следващия ред гръбчета. Нямаше да е трудно да открие тетрадка А4 дори на тази светлина.

Оттатък настроението се промени.

— Ммм, нещо ми се доспа.

— Лягай си тогава.

— Да, ама не тук.

— Ще ти помогна да се качиш горе.

— Е, това вече е приказка.

— И после си тръгвам.

— Аха. Знаеш ли, Мик, бива те да разваляш купона.

Сам чу лекия му смях.

— Слушай, Лола, може да си смъртоносно красива, но за мен може да е наистина смъртоносно да се забърквам с теб. Забрави ли, че случайно работя с Раф? И в CV-то ми няма да изглежда блестящо, че са ме изхвърлили, защото съм сложил рога на адвоката, който отговаря за мен.

— Дрън-дрън-дрън.

— Дай да те сложим в леглото.

— Мммм. Добре.

Още мърморене, тътрене и тих кикот. Шумовете заглъхнаха нагоре по стълбите. В мига, когато гласовете им затихнаха, Сам щракна фенерчето и продължи търсенето. Беше щателна, опипваше и зад книгите, гледаше и под папките в шкафовете с по четири чекмеджета.

Остави бюрото на Раф за накрая. Защото първия път, докато беше ровила из старите му чекови книжки и купчината писма, беше усетила бодване на вина от това, което правеше. Сега обаче нямаше време за скрупули. По стълбите се чуха стъпките на мъжа. Сам автоматично изгаси фенерчето, но в стаята вече просветляваше. Беше време да си върви.

И тъкмо докато затваряше най-долното чекмедже, ръката й напипа нещо хладно и метално в дъното, под купчина плътни пликове. Извади го.

Пистолет.

Прилягаше добре в ръката й. Сам нищо не разбираше от оръжия, но това изобщо не приличаше на играчка.

Имаше време само да го пъхне обратно там, където си беше, преди вратата да се отвори и кавалерът на Лола за вечерта — Мик или Мики, или както там се казваше — да се появи отново. Беше разгащен и изглеждаше още по-разчорлен. Отиваше му.

Той се ухили и започна да напъхва ризата в дънните си.

— Тя откърти — каза. — Ти намери ли каквото търсеше?

— Ако бях, вече щях да съм си отишла.

— Кажи ми какво е и ще ти помогна.

— И защо?

Мик всъщност си задаваше същия въпрос. Натрапницата, която твърдеше, че е дъщеря на Кърстен Уолър и която беше прекарала смешно много време затворена в кабинета на Раф Хаус, беше дружелюбна като кактус. Явно беше любопитство. Трябваше да има обяснение защо това кльощаво момиче с къса тъмна коса и боси крака се е промъкнало в къщата на Раф, докато той се занимаваше с дело за измама в Бейзъл.

— Подозрителна си, а? Почти като човек с нечиста съвест. Май повярвах на историята ти малко прибързано и все пак ще трябва да поговоря с Раф. Винаги ли си носиш чук?

— Не е твоя работа.

— Вече е моя.

— Сериозно? Обаче, когато Раф се върне от Бейзъл и те намери тук в седем сутринта плюс — тя кимна към гостната, където дрехите на Лола бяха разпилени по големия бял диван, — всичко това, може и на теб да ти се наложи да даваш обяснения.

— Мамка му. — Мик се ухили. — Ти ще гарантираш за мен, нали? Аз просто я изпратих дотук след едно парти. Не беше в състояние да се оправи сама.

— Да бе. — Кактусът си погледна часовника. — И ти трябваше цял час да й помогнеш да се качи по стълбите?

— Ами… доста са стръмни.

— Раф може да не види нещата така.

— Хм. Май сме в безизходица. — Мик се забавляваше. Ситуацията допадаше на чувството му за абсурд. — И какво трябва да направим според теб?

— Ти прави какво искаш. Аз си тръгвам.

— И аз ще отлитам.

— Не и с мен.

Мик не беше свикнал на такава враждебност. Като цяло хората го харесваха.

— Ти винаги ли си толкова недружелюбна? — попита я. — Кажи ми какво търсиш и ще ти помогна.

Тя се поколеба, изглеждаше почти готова да приеме предложението му за помощ. Съмваше се бързо и в този миг на колебание Мик видя несигурността и болката, които прозираха под враждебността й. За момент наистина искаше да й помогне.

Моментът отмина.

Тя промърмори — повече на себе си, отколкото на него:

— Този мръсник сигурно го е унищожил. — Обу си маратонките и метна раницата на рамо. В градината вече пееха птици.

— Няма да кажа нищо на Раф — каза той.

— Има си хас.

И с тези думи тръгна към входната врата, излезе и я тръшна.