Птицата убийца

19.

Джони си наля половин чаша чисто уиски, после, без да я докосне, я остави на бюфета. Когато земята се разтваря под краката ти, е по-добре да си с бистра глава.

Първо си беше помислил — беше се надявал всъщност — обаждането на Сам да е шега или поне признак, че бедното момиче си е изгубило ума. Но един поглед към Мириам му беше достатъчен, за да го убеди, че всичко това е ужасно, смъртоносно сериозно.

— Какво става? — попита. Отдалеч чуваха работниците, които вадеха подовите дъски от кулата, за да ги подготвят за реставрация.

— Трябва да говоря с Раф — каза Мириам. Трепереше.

— Не можеш ли да говориш с мен? Аз съм ти съпруг.

— Трябва да говоря с Раф — повтори тя като зомби.

И тогава телефонът иззвъня. Беше Раф, така че стана както тя искаше. На Джони му се стори, че Раф говори повече, но накрая Мириам затвори и каза съвсем спокойно:

— Джони, трябва да ти кажа нещо.

— Ами давай.

— За… за смъртта на баща ми. — Не смееше да го погледне. — Искам да ти кажа, преди… преди нещо да се случи с майка ми.

Той я хвана за ръка и седна до нея на дивана. Докато слушаше историята за двете объркани и уплашени дечица, го изпълни непреодолимото желание да й помогне, представяше си какво е преживяла в деня, когато баща й е бил убит.

— Бедничката ми — каза и я прегърна. Питаше се защо не му го е разказала преди.

— Не исках да те товаря с това — каза тя с разтреперан глас. — С Раф живяхме с тази тайна толкова време… — Той почти й вярваше.

Съчувствието обаче се превърна в неверие, а после в отвращение, когато тя стигна до смъртта на Антъни. Брат му е бил убит? Джони стана и я остави да седи на дивана сама и скована. Тя трепереше неудържимо, но да я прегърне сега беше все едно да пъхне ръка в буркан с тарантули. Някъде — далеч, в по-нормален свят — един от работниците си подсвиркваше „Ке сара, ке сара“.

— Даяна е убила брат ми?! — Той почти се задави. — И ти си я прикрила?!

Мириам го гледаше с големите си безизразни очи, опитваше се да спечели съчувствието му, но той вече възприемаше само част от думите й. Тя искаше разбиране и прошка. Но най-лошото — искаше уверение, че той я обича. А той не можеше да се преструва повече. Нуждата й го задушаваше. Заслепяваше го. Зависимостта й беше замъглявала ума му твърде дълго, но сега мъглата се беше разсеяла, той си спомни… и се отврати. Кърстен беше знаела.

Мислите му полетяха към последната им среща, когато беше отишъл да я види през март в наетия й апартамент в снежния Кънектикът. Бяха говорили както обикновено, леко и приятелски. И този следобед във временното си жилище, докато късният зимен сняг се стелеше тежко на земята навън, тя му беше доверила историята на проваления си брак.

Не го беше планирала.

— Това е между мен и Раф — каза.

— Но ти още го обичаш?

— Винаги ще обичам Раф.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не се ли досещаш, Джони? Никога ли не си се чудил за Даяна?

— За Даяна ли?

— Сигурно си подозирал нещо. Не си ли се чудил за нещастния случай с Антъни?

— За какво говориш?

И тя му разказа теорията си за Даяна. Не бяха нужни много думи, за да преобърнат света с главата надолу.

— Виж — каза тя с крива усмивка, — това не е типичното оплакване на снаха от свекърва й. Не са много жените, които откриват, че свекървата им е убийца.

Джони беше смаян. Смаян от това, което му казваше, и още повече от лековатия й тон. Но черният й хумор вероятно беше единственото, което я беше крепило през изминалите месеци.

Даяна била причината бракът й да се разбие в скалите. Кърстен каза на Джони, че се била досетила по-рано от една-две забележки, които се изплъзнали на Раф, от бълнуването му в някакъв кошмар, от недоизказаните думи и мълчанието и от чувството, че в семейната им история има нещо гнило, че смъртта на баща му не е била нещастен случай, каквато беше официалната версия. Раф и Мириам бяха прикрили майка си с мълчанието си. Тогава и двамата били малки — Раф на шест, а Мириам на десет или единайсет — и Кърстен изпитваше единствено съчувствие към двете осиротели деца. В един ден бяха загубили и баща си, и дома си. Нямало е как да рискуват да изгубят и майка си.

— Бедничките — каза; седеше по турски на пода. — Нищо чудно, че са пораснали с такова изкривено чувство за морал. Нали знаеш, че човек си мисли, че това, което правят родителите му, е нормално? Освен това какво са можели да направят? Нямало е да я предадат. И знаеш ли, дори изпитах съчувствие към Даяна. Сигурно е било ужасно да живееш с насилник тогава, когато никой не е искал да чуе за това. Може дори да е било самозащита.

— Сигурна ли си, че го е направила? — попита Джони. — Може да е било нещастие.

Кърстен го изгледа със спокойния си ясен поглед, който беше такава неразделна част от нея.

— Бъди честен, Джони каза кротко. — И ти си имал същото чувство, нали?

— Ами… — Той се размърда неспокойно. — Понякога съм се чудил, но убийство… никога не съм си представял убийство.

— Не си ли?

— Стават нещастия — запелтечи той. Но още докато го казваше, си спомни стотици дребни странности, които беше забелязал между Мириам, майка й и брат и, стотици издайнически знаци, които беше предпочел да игнорира.

Кърстен сигурно отгатна какво си мисли.

— Все си повтарях, че смъртта на баща им може да е била нещастен случай — каза тихо. — Но след като умря брат ти, вече не можех да се залъгвам. Вечерта, когато се прибрахме, щях да се пръсна. Попитах го направо: „Какво стана днес, Раф?“. Дори тогава все още се надявах да съм си въобразила. Хората не блъскат други хора просто така. Не и в моя свят.

— И Раф призна?

Тя поклати глава.

— Разбира се, че не. Отрече, изкара идеята ми глупост, изкара ме луда и така нататък. Но точно в началото, преди да почне да отрича, видях в очите му поглед, който ми каза всичко, което исках да зная. Прочетох вина, паника и ужас. Той знаеше.

Джони изпита внезапно облекчение.

— Поглед в очите му? Това ли е всичко? Няма да издържи в съда.

— Което обаче не го кара да изчезне. Попитай Мириам, Джони, виж тя какво мисли.

— Мислиш, че и тя знае? — Джони изведнъж изстина.

— Разбира се. Освен това тя седеше в колата до майка си. Когато баща им е умрял, е била прекалено малка, за да носи отговорност, но нищо не й пречеше да каже истината за Антъни.

— Нямаш доказателства — каза Джони. — Никога нямаше да взема Уордли, ако мислех, че… — Думите му заглъхнаха. И двамата знаеха, че би си затворил очите за почти всичко, за да се докопа до Уордли.

— Трудно е, нали? — каза Кърстен, гласът й изведнъж беше станал нежен. — Нямаш представи колко пъти се изкушавах да не разбърквам гнездото на осите, за да спася брака си. Но беше прекалено късно за това. Бяхме отворили кутията на Пандора, а нея никога не можеш да я затвориш. И кутията излезе пълна с червеи, а? — И двамата се усмихнаха. — Раф знаеше какво мисля и то се издигна като огромна стена помежду ни. Дори когато не се опитвах да го убедя да направи нещо за майка си, Раф знаеше, че си го мисля. Чудех се защо не може да излезе чист от това.

— Той потвърди ли го някога?

— Не. Но започна да сънува кошмари за пожар и коли. И за кучета. Каза ми, че в деня, когато умрял баща им, някой прегазил кучето им Чипи. Баща им се напил и заспал в леглото си. Затова не успял да избяга от къщата, когато се запалила — нищо чудно Даяна да му е сипала нещо в питието. Раф беше близо до Антъни, когато го блъснаха, така че трябва да е видял всичко.

Джони крачеше нервно в стаята, а Кърстен продължаваше да седи по турски на килима. Той погледна навън — сивите облаци бяха натежали от сняг — и се запита дали Кърстен не е права. Но пък смъртта на брат му беше разследвана от съответните органи. За всеки случай. Както и смъртта на съпруга на Даяна. Определено имаше възможност.

Но когато се качи на самолета за Англия, теорията на Кърстен започна да му изглежда пресилена. А когато се върна в Уордли, съмненията му затихнаха. Говори с Мириам почти веднага, разбира се, но тя се изсмя на мисълта, че майка й би могла да убие човек.

— О, Джони! — възкликна, дори не прие думите му на сериозно. — Нали не вярваш на това, което ти е казала Кърстен? За бога, тя е поетеса. Професията й е да си измисля разни неща. Знаеш, че наистина я обичам и че ако има някакъв шанс пак да се съберат с Раф, ще направя всичко по силите си, за да помогна, но тя явно е била сама твърде дълго, щом главата й ражда подобни щуротии. Как можа изобщо да си помислиш, че майка ми би наранила някого, да не говорим да го убие? Не знам дали да се смея, или да плача. Това е направо абсурдно.

Между редовете имаше още. Джони, разбира се, можеше да е по-настоятелен, но версията на Мириам беше толкова лесна за приемане. Какви усложнения само би имало, ако Кърстен се окажеше права: трябваше отново да се извадят наяве обстоятелствата около смъртта на Антъни. Освен това, когато се върнеш в познатия коловоз на ежедневието си, не е лесно да разрушиш всичко само защото някой, на другия край на света, ти е казал, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Какво да направи без подкрепата на Мириам? Да иде в полицията? Нямаше никакви доказателства. Да говори с Раф? Щеше да рискува да изгуби най-близкия си приятел. Да се изправи срещу Даяна? Нещо не можеше да си го представи. Щеше да й отиде на гости и после какво? Да застане в басмената й дневна с чаша шери в ръка, докато Бобо се бори с връзките на обувките му, и да каже:

— Между другото, Даяна, ти да не би да си убила мъжа си? А, и дали не си сгазила брат ми Антъни? Не си ли? А, добре. Просто питам.

Беше им гостувала през уикенда, след като той се върна от Щатите, и беше невъзможно да си представиш тази крехка изискана възрастна дама като човек, който е убил, и то не веднъж, а два пъти. Освен това, ако интерпретацията на събитията на Кърстен беше правилна, тогава все някой щеше да се е досетил. Защо трябваше да е негова работа? Но винаги, в дъното на ума му, се таеше страхът, че ще загуби Уордли в мига, когато около смъртта на Антъни изникне някаква въпросителна.

Сега, докато стискаше чашата уиски, докато работниците тропаха в кулата, а жена му му казваше, че брат му е бил убит, единственият, когото обвиняваше — освен, разбира се, Даяна — беше тази презряна жена, тази непозната, за която беше женен от петнайсет години, която го гледаше с такава тъга, че все едно изсмукваше целия въздух от стаята.

— Раф сигурно също е участвал — студено каза той.

— Раф беше бебе.

— Но не беше бебе, когато умря Антъни.

Тя не отговори.

— Кърстен… — Когато си помислиш, че си чул най-лошото, идва нов шок.

— Какво Кърстен?

Джони млъкна. О, не, не и Кърстен. Познатата земя сякаш се отдръпваше под краката му. Не искаше тя да пострада… стъпките бяха ясни: Кърстен беше разбрала за Даяна; Кърстен беше готова да я разобличи. А сега Кърстен беше мъртва.

Изпи уискито на един дъх. Стисна празната чаша. И каза:

— Даяна е убила Кърстен.

Мириам го гледаше, без да мига.

— Знаела си, нали?

Тя продължи да го гледа.

— И Раф е замесен.

И тогава тя заговори: как искала да защити Даяна, че трябвало да го направи, че знаела, че тя никога вече нямало да нарани никого, но той не я слушаше. Чашата за уиски излетя от ръката му и се пръсна в стената на хиляди парчета.

На прага стоеше мъж в работен комбинезон. Беше дошъл тъкмо навреме, за да види как чашата се пръска.

— Извинете — каза. — Ще дойда по-късно, шефе. — Усмихна се притеснено и изчезна.

— Проклета да си, Мириам! Проклета да си! Знаела си за Даяна, знаела си на какво е способна, но когато ти казах какво ми каза Кърстен, ти ми наговори куп лъжи! Ти си виновна, че тя е мъртва. Господи, никога няма да ти го простя! Никога!

— Джони, моля те, чуй ме!

— Не, Мириам. Повече никога няма да те слушам. Повече никога няма да ти вярвам.

Тя се сви като дете, хлипаше, умоляваше го да й прости, уверяваше го, че не е искала Кърстен да пострада, че ако дори за миг й било хрумнало, че…

Беше достойна за презрение. Не, не беше достойна и за презрение. Правдивият гняв на Джони издуха чувството за вина, че бе подвел Кърстен, когато тя му бе доверила истината за Даяна. Жена му беше виновна за всичко.

— С Раф сте можели да спрете Даяна. Ти каза ли му какво мислеше Кърстен? Посмяхте ли се дружно? — А после го осени още по-ужасна мисъл. — Ти ли каза на Даяна за Кърстен? Ти ли я предупреди?

— Не! Не, разбира се! Кълна ти се!

— Тогава как е разбрала?

— Не знам!

— Лъжеш — каза Джони. Този път беше констатация, лишена от всякакви емоции. Вече не го интересуваше, че жена му го лъже, вече не го интересуваше, че го беше излъгала, когато говориха пролетта, и че лъжите й бяха довели до смъртта на жена, която обичаше и уважаваше. Вече дори не го интересуваше, че донякъде целият им брак беше измама, защото Мириам беше решила да не му доверява единствения определящ факт от детството си — истинските обстоятелства за смъртта на баща й.

А причината тази увереност да не е толкова трагична, колкото се очакваше, беше, че го освобождаваше. Духът скъсваше невидимите окови. От години не изпитваше истинска привързаност към Мириам, а още повече време беше минало, откакто я беше обичал. Не можеше да си спомни каква беше тази любов. Освен няколко забежки — които не се брояха, защото не представляваха реална заплаха за брака им, — той й беше останал верен, защото просто беше такъв човек. Винаги беше знаел за зависимостта й, зависимост, която преминаваше отвъд физическата слабост, неспособността да има деца и осакатяващите главоболия. Знаеше, че когато тя му казва, че той е целият й живот, това е вярно. Но също така беше разчитал на нея, на способността й да се справя с практическите аспекти на живота му. Да му осигури семейство и дом, което беше най-важно за него. Макар че ако беше по-щастлив в брака си, ако имаше истинско семейство, за което да се грижи, а не невъзможните Хаус — дали къщата щеше да е толкова важна за него? Толкова важна, че си беше затворил очите пред убийство.

Но всичко това беше вече минало. Бракът му беше приключил, освен на документи и дори това да значеше, че ще загуби и Уордли, ами… той изведнъж почувства, че е готов за ново начало.

— Спри да ревеш, Мириам. Ще се обадя в полицията.

— Защо? — попита тя и го погледна с просълзените си очи.

— Знаеш, че трябва. Преди да пострада още някой.

— Чакай. Недей да бързаш. Помисли за вестниците, за скандала. Това ли искаш?

— Няма да прикривам майка ти.

— Какво ще им кажеш?

— Истината, за бога!

— Няма нужда да им казваш всичко. Чуй ме, кажи им за Кърстен, това що е достатъчно да спре Даяна. Но не им казвай за Антъни. Все още можем да запазим Уордли.

— Ние ли?

— Моля те, умолявам те. Не зачерквай всичко. Почакай да се успокоиш и да почнеш отново да виждаш нещата ясно. Залогът е прекалено висок.

Джони се поколеба. Но не можеше да си позволи да чака и да размишлява, не и този път. Веднъж вече беше пропилял шанса да спре убийствения импулс на Даяна и не смееше да рискува втори път. Имаше усещането, че ако сега действа смело, може да изтрие част от вината от предишното си мълчание. Мириам знаеше колко е важен за него Уордли. Ако изчакаше, може би пак щеше да успее да го манипулира.

— Прекалено е късно за това. Майка ти трябва да бъде спряна, преди да убие още някого. Преди да разбере за Сам.

— Просто почакай, моля те!

— Не.

Мириам въздъхна тежко, предаде се и се отпусна на облегалката на дивана. Изглеждаше истински изтощена.

— Добре, Джони. Прав си. Трябва да защитим Сам.

Беше я нарекъл Мириам. Не Мири. За него тя вече никога нямаше да бъде Мири. Беше се случило най-лошото, точно както знаеше, че ще стане някой ден. Нямаше смисъл да се мъчи да преследва невъзможното. Трябваше да се стегне и да се изправи пред новото си странно бъдеще в самота.

Той си мислеше, че тя е крехка и слаба — всички мислеха така, — но щеше да се изненада колко е жилава, когато се налага. Всичко по реда си обаче. Тя се качи в банята, изми се и си оправи грима, после облече по-официални дрехи — семпла сива пола и тъмносиня блуза. От опит знаеше, че с подходящ външен вид е по-лесно да играеш каквато и роля да ти налагат обстоятелствата.

И когато полицейската кола спря пред къщата, Мириам отново беше спокойна. Хладнокръвна, спокойна и много съсредоточена.

Нещата не се развиваха, както очакваше Сам. Представяше си по-силна реакция, когато с Дейви влязоха в полицейското управление с нейното разкритие — „Идвам да съобщя за едно убийство“. Беше очаквала да се завъртят колелца, да има енергия и целеустременост. Но вместо това й се наложи да чака безкрайно дълго, докато дежурният запише подробностите коя е и къде живее, които нямаха никаква връзка с това, което искаше да им каже. Дори когато най-накрая отиде да говори с по-висш служител, той се държа така, все едно си говорят неофициално, приятелски и обнадеждаващо, но в никакъв случай спешно. Детектив сержант Дженкинс беше усъвършенствал изкуството да изразява едновременно съчувствие и дълбока скептичност. Под подробния му разпит Сам усети как историята й започна да се разбрида по ръбовете, после как опасно заплашва да се разпадне напълно. Не че тя се съмняваше в истината на думите си, нито за миг, но осъзна, че едва ли ще пратят полицейска кола с включена сирена в Ексетър да арестува Даяна и да я завлекат с писъци в затвора на основата на това, което им казваше тя. Дали и Кърстен беше знаела, че ще стане така? Затова ли беше решила да оповести теорията си в стихове?

— Значи основното ви доказателство — каза сержант Дженкинс, професионално любезен още от самото начало, — е стихотворението? Така ли? — Произнесе думата „стихотворение“ все едно беше нещо, за което трябват клещи за език и което определено не може да е доказателство в разследване за убийство.

— Вече ви казах — каза Сам. — Майка ми е щяла да използва стихотворението, за да изобличи Даяна Хаус…

— Която е нейна свекърва — каза Дженкинс.

— Да, за да изобличи свекърва си. Смятам, че е щяла да отиде и в полицията. Затова Даяна я е убила.

— Заради стихотворението. Разбирам. А после синът й, адвокатът Раф Хаус, е дошъл с кола от Лондон и е маскирал нещата като самоубийство.

— Той или някой друг — каза Сам. — Взел е стихотворението и е откъснал от дневника й една страница, за да прилича на предсмъртно писмо. — Гадеше й се, гадеше й се, защото не й вярваха. Репутацията на Раф беше поредният препъникамък. Известен адвокат от уважавана кантора едва ли беше гражданин, от когото сержант Дженкинс очакваше да възпрепятства правосъдието. Отвън дъждът, който беше завалял, докато Сам свиреше на чело в Гъл Котидж, не спираше.

— Значи така — каза накрая сержант Дженкинс. — Ако обичате, изчакайте тук, госпожице Бозуин. Ще изпратя полицай Чърч да снеме показанията ви.

И стана.

— А после какво? — попита Сам. — Ще говорите ли с Даяна Хаус?

— Първо ще вземем показанията на господин Хаус и сестра му — спокойно каза Дженкинс. — Може би утре.

Утре или другата седмица. Или никога.

— Те ще отричат — каза Сам.

— Трябва да действаме последователно — каза Дженкинс. — Не се тревожете, госпожице Бозуин, можете да сте сигурна, че всички процедури ще бъдат спазени.

Сърцето й се сви. Това значеше, че ще правят всичко по учебник, за да са сигурни, че са покрити, и че щяха да отлагат докато… докато какво? Докато Даяна не удареше отново? А коя беше най-вероятната й следваща жертва? По дяволите глупавият й оптимизъм! Всичко изглеждаше толкова ясно, докато седеше на хълма над морето със стихотворението в ръка и Мик й казваше по телефона, че й вярва.

Полицай Чърч се оказа ниска добросъвестна млада жена с тежък бретон и лунички. Явно беше с много нисш чин и категорично не беше очарована от задачата си. Беше ясно, че нито за миг не вярва, че показанията, които й е наредено да запише, ще доведат до започването на разследване за убийство. Нямаше да рискува доверието на колегите си, като си спечели репутацията на наивница. А Сам знаеше, че щом показанията й се записваха от някой толкова ниско в йерархията, историята й не се приема сериозно.

И за двете началото беше лошо. След двайсетина минути Сам вече беше убедена, че всичко това е загуба на време. Мислите й блуждаеха. Защо толкова лесно бе повярвала на Мик? Може да я беше насърчил да иде и да разкаже версията си на полицията, защото знаеше, че няма да й повярват. Ако работеше с Раф, значи участваше в непрестанните машинации на втория й баща да опази Даяна от закона. Ами Джуди? Защо Джуди беше дошла да я търси в Гъл Котидж веднага след като й бе дала стихотворението? Джуди и Раф се познаваха, така че беше възможно и тя да е замесена по някакъв начин.

Дъждът валеше все по-силно, сива безрадостна завеса. Сам потрепери, после осъзна, че полицай Чърч е повторила последния си въпрос поне два пъти.

— Извинете — каза Сам. — Бях се замислила. Какво казахте?

Въздишката на полицай Чърч намекваше, че щом Сам не си дава труда да внимава, лично тя не вижда защо си губят времето.

— Питах ви защо мислите, че майка ви е искала да си изясни нещата с вас, преди да публикува стихотворението. Това е доста необичайно.

Сам се вгледа в безстрастните очи на полицай Чърч и търпението й преля. Каза рязко:

— Добре. Да свършваме вече. Вие не ми вярвате и това няма да доведе доникъде.

— Почти приключихме.

— Аз приключих съвсем — твърдо каза Сам. — Тръгвам си.

— Не сме свършили.

— Аз да.

— Поне ще подпишете ли това, което вече ми казахте? Ако си тръгнете просто така, може да има последствия, защото губите времето на полицията.

— Добре. Имате ли химикалка?

— Преди да подпишете, трябва да го прочетете.

Сам се ядоса. Дотук показанията й бяха четири страници със заобления почерк на полицай Чърч. Докато преглеждаше набързо третата, вратата се отвори и сержант Дженкинс се появи отново.

— Така — каза той. — Как върви, Кейт?

— Госпожица Бозуин проверява показанията си. Но не сме свършили.

— Не виждам смисъл — каза Сам. — Вие и без това не ми вярвате и няма да направите нищо по въпроса.

— С такова впечатление ли останахте? — попита сержант Дженкинс. — В такъв случай ви дължа извинение. През последните десет минути ми се обадиха от полицията в Бъркшир и ме уведомиха, че някой си господин Джонатан Джонс се е свързал с тях. Показанията му потвърждават всичко, казано от вас, госпожице Бозуин. И съпругата му, дъщерята на госпожа Хаус, казва същото. Май все пак имаме разследване на убийство.