Птицата убийца

20.

Мик се опитваше да се съсредоточи върху документите по делото на Грейс Хобдън преди срещата с правния й консултант, която с Раф биха насрочили за следобед. Не се получаваше. Въздухът беше горещ и лепкав и по небето се търкаляха летни гръмотевици. Все се питаше как се справя Сам с корнуолската полиция, как ще реагира Раф, когато разбере какво става. Все още се чудеше, когато Раф се върна от съда и пусна съобщенията на секретаря си.

С първите три се отнесе с обичайния си нетърпящ възражения стил.

— Да, да. — Късите му дебели пръсти барабаняха по бюрото. — Стига си дрънкал и давай по същество, за бога!

После прозвуча гласът на Сам, ясен и отчетлив и определено по същество:

— Раф? Намерих „Птицата убийца“ на Кърстен. Знам кой я е убил. Знам коя е птицата убийца. — Щрак.

За момент Раф се втренчи в телефона, после кимна, все едно го беше очаквал. Вдигна очи и погледна Мик. Намръщи се.

— Ще трябва да ме покриеш на срещата следобед, Мик. Преговорихме основните точки, така че с Алън ще се справите.

— Имаме нужда от теб, Раф — каза Мик. — Знаеш какво мислим за идеята да заложим всичко на самозащитата. Алън е съгласен с мен, че трябва да запазим като възможност непредумишлено убийство с провокация или невменяемост, поне за резерва. Не е честно спрямо Грейс да изоставим тази опция. Самозащитата е сложна — ако загубим, бедната жена остава зад решетките до живот.

— Откога ти се плаща да имаш мнение?

Мик го изгледа твърдо.

— Добре де. — Раф се обърна и остави някакви документи на бюрото си. — Сега нямам време да споря с теб. Значи отмени срещата. Кажи на Алън, че ще се видим другата седмица.

— Няма да му хареса.

— Знам. Обаче имам друг проблем. Семейни работи.

Мик се замисли. Изведнъж осъзна сериозността на това, което се случваше с ръководителя му.

— Ако искаш да намалиш щетите, вече си закъснял — каза Мик. — Сам говори с полицията.

— Ти пък откъде знаеш, по дяволите?

— Тя ми каза.

Раф го изгледа невярващо.

— Вие двамата точно колко добре се познавате?

— Честно казано, и аз не знам.

— Знаеш, че се заблуждава, нали?

Мик не отговори.

Раф вдигна телефона и бързо набра някакъв номер. Мръщеше се.

— Не можеш ли да го спреш? — попита непознатия в другия край на линията. — Не, твърде късно е за това. Да. Отивам веднага. Не, няма нужда да ходим и двамата. Ще се справя. Знам. И аз съжалявам. Но повече не можем да я защитаваме. Да, ще ти се обадя. Горе главата. — Затвори и каза: — Трябва да тръгвам.

— Ще ми кажеш ли какво става?

Раф забеляза промяната в тона му.

— Това го решавам аз. Ти се съсредоточи върху срещата следобед.

Мик стана.

— Нали ми каза да я отменя. Ще кажа на Алън и ще съобщим на Грейс. Взимам си свободен следобед.

— Какво?! — Раф го изгледа, после сви рамене. — Е, после ще се разправям с теб. Сега имам по-важна работа.

— Да предупредиш майка си ли? Не смяташ ли, че точно сега трябва да се тревожиш за Сам? Не е ли тя тази, която трябва да бъде защитавана? Къде са ти приоритетите? Къде…

Последният му въпрос отекна в празна стая.

Мик стовари юмрук по бюрото. Очакваше Раф да остане и да се скарат, да му даде смислено обяснение. Пълните последствия от излизането на Раф стигнаха до съзнанието му: майката на наставника му щеше да бъде обвинена в убийство; самият Раф най-вероятно беше съучастник, ако не и пряко замесен; стажът на Мик беше на пангара; след още три седмици кантората, на която беше заложил бъдещето си, щеше да бъде погълната от скандал.

— Мамка му! — каза той на празната стая.

Мик беше ходил в Корнуол само веднъж: ваканция с кофичка, лопатка и родителите му, когато беше десетинагодишен. Спомняше си бял пясък и скали и студен вятър, който духаше откъм морето. Беше забравил колко е дълъг пътят дотам.

Преди да тръгне от Лондон, остави съобщение на телефона на Сам, че идва при нея. В Ексетър, където спря да зареди, се обади пак, за да разбере как да стигне до Менверен. Този път тя вдигна. Не беше нито изненадана, нито доволна, че идва, но не и истински враждебна. Всъщност говореше някак вцепенено. Денят й не беше от леките. Той каза, че ще е при нея до час. Тя отвърна, че ще е страшен късмет, ако успее.

След два часа, поради състоянието на пътищата и един преобърнат камион, Мик все още пълзеше в проливния дъжд по А30. Не беше ясно дали тук се стъмва по-рано, или тежките облаци скриват светлината. Когато стигна отбивката за Менверен, чистачките му губеха битката с дъжда и му се искаше да не беше тръгвал. Защо да пътува толкова много за проклета като кактус жена? Любопитство? Тя не изглеждаше от тези, които се изповядват. Защото искаше да помогне? Е, това вече го беше опитал и за благодарност му захапаха ръката. Защото я харесваше? Ега ти смешката.

Беше заради нуждата да действа, да направи нещо — каквото и да е — и да си тръгне от кантората веднага след Раф. Сега обаче, след като вече го беше направил и беше отказал да покрие Раф, докато щеше да отсъства, вероятно за да спасява майка си, Мик беше готов да обърне колата и да се върне в Лондон.

Менверен беше купчина малки сиви къщи на ръба на зелена пустош. Тук Томас Харди сигурно би се чувствал като у дома си. Мик се запита дали тъкмо безрадостният пейзаж не е причината за безкомпромисните обноски на Сам.

А после, както винаги, тя обърка очакванията му. Тази Сам, която изтича през дъжда, когато той спря колата, беше приветлива, изглеждаше все едно целият товар на света се е смъкнал от плещите й. Дори — удивително — беше благодарна.

— Това е Мик — каза тя, когато го въведе под ръка в топлата, пълна с хора кухня. Той не беше предполагал, че тя има толкова голямо семейство. — Много ми помогна.

Той им се усмихна широко, почувства се пак на петнайсет. Докосването на ръката на Сам върху неговата му напомни защо е дошъл толкова надалеч.

Прекара нощта на дивана в дневната, заслушан в дъжда, който се лееше по улуците и плющеше по прозорците.

— Може ли да взема колата ти? — попита Сам втората си майка на следващата сутрин. — Искам да покажа на Мик Гъл Котидж. — Обърна се към него. Освен ако не искаш веднага да се върнеш в Лондон.

— Не бързам — каза той. — Но може да идем с моята кола.

— Не познаваш пътя.

— Ще трябва да си ми навигатор тогава.

— Добре. — Тя се ухили.

Караха по лъкатушещи пътища покрай стръмни брегове, които изглеждаха на Мик еднакви. Беше ясно, че Сам познава всяка извивка и завой.

— Тук си различна — каза той. Пълзяха след един огромен трактор, който влачеше толкова широко ремарке, че брулеше живия плет.

— Не е тук — каза Сам, — а сега. Докато не намерих стихотворението и хората не започнаха да ми вярват, не го осъзнавах, но да си на едно мнение, когато всички останали са на друго и те смятат за луда заради това, което мислиш, си е нещо като лудост. Май не се изразих много добре.

— Даже доста зле. Но май разбирам какво имаш предвид.

— Знам, че разбираш — каза Сам, гледаше напред. — Затова си тук. — Пресегна се през лявата му ръка и натисна клаксона. — Виж го тоя ненормалник! Защо трябва да влачи това проклето огромно ремарке по тези пътища? Съсипва ги!

Изгледа гневно трактора, когато той сви в една нива.

После каза почти небрежно:

— Между другото са арестували Даяна за убийство.

— Откъде знаеш?

— Докато ти говореше с баща ми сутринта, се обадих в полицейското управление. Казаха, че я прибрали за разпит. Но неофициално ми казаха, че днес ще повдигнат обвинения. Раф и Мириам очевидно са подкрепили това, което им разказах вчера.

— Значи са решили да спрат да я защитават. Крайно време беше.

— Сигурно. Завий наляво.

— Къде отиваме?

В Гъл Котидж?

— Имаш ли ключ?

— Няма нужда.

— О, бях забравил. Сам Бозуин, прочутата корнуолска взломаджийка.

— Да. Но дори ти можеш да влезеш в Гъл Котидж. Това е лесна работа.

— Искаш да кажеш, че няма да те гледам как се катериш по отвесна скала?

— Само като се стъмни.

— Мислех, че имаш вендузи на ръцете и краката.

Тя протегна ръце с длани нагоре, за да ги огледа.

— Първо правило на челистите — винаги махай вендузите.

Но в Гъл Котидж настроението й отново се промени. Почти не говореше, когато го пусна да влезе. Права беше — можеше да влезе през прозореца на приземния етаж, който беше отворен, но тя отиде до входната врата все пак и му показа дневната и кухнята, където майка й беше прекарала последните си дни.

Качиха се на горния етаж в мълчание. Надникнаха в спалните. Влязоха в банята. Дъждът беше спрял и слънцето се процеждаше по дървения под през ниското прозорче.

— Тук ли? — попита той. Чувстваше се неудобно и глупаво, но искаше някак да наруши тишината.

Тя кимна. Беше обгърнала раменете си с ръце. Мик пристъпи към нея. Инстинктивно искаше да я прегърне, да й предложи утеха. Но това вече нямаше да е просто жест на подкрепа, така че се отказа. След малко слязоха долу, без да говорят.

Вече в дневната той каза:

— Да идем в някоя кръчма. Ще те черпя един обед.

Тя — сякаш не го чу — каза:

— Майка ми обичаше тази къща.

— Сигурно е чудесно тук, когато времето е хубаво.

— Щях да идвам на гости. Чакаше ме с нетърпение.

Той зачака. Сам може би имаше нужда да поплаче. Нищо чудно.

— Ще ми се да я беше познавал. Щяхте да се харесате. — Тя се обърна към него, очите й преливаха от сълзи.

Мик се чувстваше като от камък.

— Сигурно е била страхотна жена. — Това очевидно беше вярно, но нямаше защо да го казва. Всъщност просто беше начин да я държи на една ръка разстояние, и тя го знаеше.

Сам остана неподвижна за малко, после бързо излезе. Може би идеята за кръчмата — и за място, където могат отново да се шегуват и да избягат от тази тежест — все пак й допадаше. Но тя не се върна при колата. Тревата до ръба на скалата беше хлъзгава от дъжда. Той тръгна след нея — в един момент на лудост си помисли, че Сам иска да се хвърли, но тя спря до ръба. Любопитен, той я задмина и застана на самия ръб. Земята беше далеч долу, но не беше толкова опасно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Ако пристъпеше или залитнеше, храстите по стръмния склон щяха да спрат падането му.

Размаха ръце, все едно губи равновесие, после се обърна ухилен.

— Недей! — извика тя. Беше пребледняла. — Махни се от ръба!

— Ела да ме прибереш! — каза той и се наклони опасно. — Оооо, падаааам!

— Стига! — Тя почти плачеше. — Стига, Мик! Не мога да ти помогна. Страдам от световъртеж.

Той спря, доловил истинския ужас в гласа й.

— Какво?

— Имам световъртеж, идиот такъв!

— Да де, чух. — Върна се и застана срещу нея. — Изкатерила си се по задната стена на къщата на Раф, а страдаш от световъртеж?

— Да. Лудост, нали?

— Или смелост.

— Не достатъчно, за да застана на този ръб. — Тя извърна очи. — Не че ми пука какво става с теб.

— Да бе, как не. — Той я докосна по бузата и после бързо, преди тя да осъзнае какво прави, се наведе и я целуна. Леко. Чакаше някой добре насочен кактусов шип да му покаже, че се е изложил.

Без да го поглежда, тя каза:

— Защо го направи?

— Сигурно съм искал.

— Хм. А защо спря?

— Почивам си.

Ъгълчетата на устата й се извиха нагоре в усмивка, подобна на неговата, когато пак я целуна. Устните й бяха изненадващо меки.

— Дай да пропуснем почивките, какво ще кажеш? — попита тя следващия път, когато той се дръпна.

— Щом настояваш.

— Настоявам.

След малко се върнаха в Гъл Котидж. Не забелязаха кога отново заваля, наистина.