Птицата убийца

23.

Пицарията беше наполовина празна и Мик веднага видя Дейви и семейството му. Седяха на масата до една голяма палма, пред тях имаше чинии с недоядена пица. Мълчаха и явно им беше неудобно — това беше първата изненада.

— Здрасти — каза Мик и отиде при тях. — Къде е Сам?

— Мислехме, че е с теб — каза Дейви.

— Да — каза Линда и остави приборите си. — Запазихме маса, да не би и на други хора да им хрумне същата идея, но тя вече явно е прекалено велика дори да вечеря със семейството си.

— Линда… — Дейви предупредително сложи ръка върху нейната.

— Ами така си е — оплака се Линда. — Доста ни струва да дойдем тук и да я подкрепим. Знам, че е заета и че после ще има голямо тържество, но се бяхме уговорили за днес още преди няколко дни. Казахме си, че ще хапнем заедно по една пица и ще си поприказваме. Ще прекара малко време с момчетата. А тя дори не си направи труда да дойде.

— Линда, моля те… — пак почна Дейви.

— Тя къде е? — попита Мик.

— Мислехме, че ти знаеш.

— Получихме съобщение по телефона — каза Линда. — Дори не дойде да ни каже лично.

— Съобщение ли? Какво точно? Пазите ли го?

— Толкова се ядосах — каза Линда, — че веднага го изтрих. Пишеше само, че я повикали и щяла да се свърже с нас по-късно. Нещо такова. Пожелавала ни приятна вечеря. Дори не се извиняваше.

Дейви, не така натъжен като жена си, забеляза изражението на Мик и каза:

— Какво има, Мик? Къде е Сам?

— И аз бих искал да знам.

Линда се усмихна.

— И тебе ли те разкара? Може да си има друг.

— Нещо не ми се вярва — каза Мик и набра номера на Сам. Телефонът й беше изключен. — По дяволите!

— Какво има? Сам не се ли обажда? — попита Дейви.

— Не — каза Мик.

И без да каже друго, излезе от ресторанта. На улицата се затича.

Сам никога не беше карала автоматик и лявата й ръка инстинктивно посягаше към скоростния лост. И всеки път Мириам, която седеше до нея и държеше пистолета почти небрежно, го размахваше подчертано и грубо казваше:

— Ръцете на кормилото. Или…

На третия път, вече наближаваха първия знак за Ф4, Сам попита:

— Или какво, Мириам?

— Или ще те застрелям, разбира се — каза Мириам.

— Докато летим с тази скорост? — Сам погледна скоростомера. Мириам й бе казала да настъпи газта и тя не възрази. Да ги спре полицията сега май беше най-добрата й възможност. — Не мисля. Не и ако не искаш и двете да загинем.

— Не възразявам — спокойно каза Мириам. — Това е решение, нали? С повече късмет ще има голяма верижна катастрофа. Много хора ще умрат заедно с нас.

Сам стисна кормилото още по-силно.

— Понякога — продължи замислено Мириам, — когато не мога да засия, си представям, че умирам в страхотна катастрофа. Карам все по-бързо и по-бързо и изведнъж — бууум! Купища смазани тела, разрушение. Добър начин да свъртиш.

Сам я погледна, за да види дали се шегува. Не се шегуваше.

Мириам улови погледа й и като видя ужасеното й изражение, попита:

— Знаеш ли на кого завиждам най-много, Сам?

— Нямам представа.

— На камикадзетата.

— Защото си мислят, че ще отидат в рая?

— Не вярвам в рая. Всичко, което съществува, е тук и сега. Но какъв край само! Какъв начин да накараш хората да се сепнат и да те забележат поне веднъж. Човешки фойерверк. А и цялата касапница! Блестящо!

— Наистина ли мислиш така? — Сам имаше идея, май беше чела някъде, че когато си отвлечен, а тя определено беше отвлечена, е най-добре да караш похитителя да говори. Да създадеш взаимоотношения. Не знаеше дали същото важи в ситуация като тази, когато тя вече имаше взаимоотношения с похитителката. Или си мислеше, че има.

Мириам погледна през прозореца към шофьора на един камион за пренасяне на покъщнина, който задминаваха. Той я погледна и й се усмихна, явно мислеше, че е обикновена пътничка в обикновена кола в обикновено пътуване. На Сам й се стори, че той е от друга планета. Мириам се обърна и леко сви рамене.

— Разбира се. — Тонът й беше сопнат, все едно да искаш да загинеш във верижна катастрофа е най-естественото желание на света. — Често мисля за това.

— Защо искаш да умреш така? — попита Сам.

— Това е само вариант. Не съм казала, че е първото ми желание.

После се наведе напред и започна да бърника копчетата на радиото.

— Ти уби майка ми, нали? — попита Сам.

— Да де — призна Мириам. — Вече ти казах. — А после промърмори: — По дяволите! Тук радиото се хваща толкова лошо!

Сам се поколеба. Все още й беше трудно да повярва, че води този разговор, но при тези обстоятелства не беше в настроение за празни приказки. След малко каза:

— Защо? В крайна сметка тя е сгрешила за птицата убийца. Щяла е да разобличи майка ти. Ти все още щеше да си на свобода.

— Знам. Бедната Кърстен. Мислеше се за много умна, но изобщо не беше познала. Като всички.

— Защо тогава?

— Имаш ли нещо против да не говорим за това?

Сам едва не се разсмя. Любезният въпрос на Мириам беше наистина неуместен.

— Има ли значение какво искам в момента?

— Всъщност няма. — Мириам беше намерила Класик ФМ и тържествените акорди от „Музика на водата“ на Хендел изпълниха колата. Беше толкова нелепо, че Сам потръпна. Светът беше полудял, а тя караше в здрача жената, убила майка й, и слушаше Хендел. Мириам се облегна и каза:

— Но Кърстен беше познала едно.

— Какво?

— Понякога, в моменти като този например, човек наистина се чувства като птица. Носи се високо над всичко, като орел. Лети високо… „Моята любима птица“ — затананика тя и чертите й сякаш се озариха отвътре, все едно дребните грижи на обикновените хора вече никога нямаше да я тревожат.

— Затова ли го правиш?

— Кое?

— Затова ли убиваш.

— А, това ли. — Мириам я изгледа изпитателно, после извърна поглед и махна с пистолета. — Не ми се говори повече. Не и с теб. Ти не си важна. Просто карай.

— А ако откажа?

— Тогава ще те убия. Бум — и готово. — Изведнъж изглеждаше като десетгодишно дете, все едно играеха на стражари и апаши. — Вече съм убила — тя преброи на пръсти — четирима души. Някой трябва да стане номер пет. Като нищо може да си ти.

Чак когато слязоха от магистралата и завиха по тесния път към Уордли, Сам осъзна какво й каза Мириам.

— Четирима? — попита тя. — Баща ти, Антъни, майка ми, кой е четвъртият?

Но Мириам само нареди:

— Карай!

Раф тъкмо беше стигнал до колата си, когато Мик го настигна. Хвана го за рамото. Завъртя го към себе си и викна.

— Къде е Сам?

— Мислех, че е с теб.

— От къде на къде?

— Изпрати ми съобщение.

— Мамка му!

— Какво има? — попита Раф.

— Нещо става. Опитах да й се обадя, но телефонът й е изключен. Не мога да се свържа. Виждал ли си Мириам?

— Мириам? — Лицето на Раф стана пепеляво.

— Копеле мръсно! — изкрещя Мик. — Какво става, по дяволите?

— Аз… не знам.

— Мириам е била, нали?

Раф кимна и отвърна глухо.

— Да.

Джони беше в кухнята. Слушаше „Бохемска рапсодия“ на „Куин“ и тъкмо започваше чинията полуготова тайландска храна, на масата имаше наполовина празна бутилка „Кларет“ и чаша. Телефонният му тефтер беше до лявата му ръка, отворен беше на М.

На хубавото му румено лице се изписа изненада, после радост, че вижда Сам, но изражението му бързо се промени, когато веднага след нея влезе Мириам, а после, когато видя пистолета в ръката й, пистолет, насочен право в гърба на Сам, го заля бавно ужасяващо разбиране.

— Сам… — каза и остана безмълвен, със зяпнала уста, смаян и невярващ.

Мириам каза тихо:

— Добър вечер, Джони. — После се намръщи и продължи: — Как можеш да ядеш тази гадост? Във фризера има прилична храна. — Протегна ръка към шкафа и спря музиката. Тишината отекна в стаята.

— Забравих — каза Джони, после се обърна към Сам. — Как мина конкурсът?

— Моля?! — Струваше й се невероятно, след като беше пътувала дотук с насочен към нея пистолет, че изобщо е свирила на „Фробишър“, и то днес, само преди малко. А по-лошо от невероятното беше, че Мириам и Джони си говореха за храна във фризера и за музика в момент като този. — Има ли значение? — И посочи пистолета, който Мириам все още държеше насочен към нея.

— А — каза Джони. — Виждам.

Бутна стола си назад, за да стане, но гласът на Мириам изплющя като камшик:

— Не мърдай! Стой там!

Джони замръзна. Гледаше я с опулени очи.

— Това някаква шега ли е? — попита, но гласът му поддаде. Знаеше, че не е шега.

Мириам издърпа един стол изпод масата и нареди на Сам да седне, после застана зад нея, така че с Джони се гледаха през масата. Сам виждаше лицето на Мириам в огледалото на бюфета отсреща. Не виждаше пистолета, но го усещаше с всеки нерв на тялото си. И нито за миг не се съмняваше, че Мириам ще го използва, ако се разстрои.

— Слушай, Джони. Много внимателно — тихо каза Мириам. — Няма да повтарям. Не ме напускай. Не мога да живея без теб. Няма да живея без теб.

— Добре — веднага каза Джони. Нямаше как да се пазари. — Разбрахме се. Няма да те напусна. Сега свали пистолета и пусни Сам.

— Не ставай глупак — сопна се Мириам. — Сам е виновна за всичко. Няма да я пусна.

— Аз ли съм виновна? — попита Сам и се опита да се обърне, за да погледне Мириам, но получи предупредително чукване с дулото отстрани по главата. Изохка и попита: — Това пък откъде го измисли?

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза напрегнато Мириам. — Нямам намерение да го обсъждаме.

— И какво ще правиш?

Телефонът иззвъня, преди да чуе отговора й.

Мириам се обърна към съпруга си.

— Чакаш ли някого? — Наведе се покрай Сам и надникна в отворения телефонен тефтер на Джони. — Памела Мур може би? Уредил си си срещичка?

Джони поклати глава, без да сваля и за миг очи от жена си, от странното й плоско лице и от ръката, която държеше пистолета.

Мириам отиде до края на масата и вдигна телефона с лявата си ръка. Познаваше този глас. Подаде слушалката на Джони.

— Говори! — каза само с устни. Посочи към Сам. — И нито дума, или…

— Ало, Раф? — каза той. — Джони е. — И след малко: — Сам ли? — Мириам продължаваше да клати глава и Джони каза: — Ами не. Нямам представа къде е. Нито Мириам. Да, разбира се, ако ги видя, ще ти се обадя. Съжалявам, че не мога да ти помогна. Хайде чао.

И затвори.

— Браво — каза Мириам. — Тази вечер не искаме гости, нали?

— Какво ще правиш? — попита Джони.

— Това зависи от теб — отвърна Мириам.

— От мен ли?

— Да, от теб. Трябва да докажеш, че никога няма да ме напуснеш. Никога, никога, никога.

— Добре. Съгласен съм. Само ми кажи какво искаш да направя и ще го направя. Каквото и да е, Мири, всичко.

Мириам се усмихна.

— Най-сетне — каза с въздишка.

— Кажи какво искаш от мен.

— Всъщност дреболия. Просто трябва да убиеш Сам, Джони. Тя трябва да умре, но този път искам ти да го направиш вместо мен.

Раф затвори мобилния си телефон, пъхна го в джоба на ризата си и каза:

— В Уордли са.

— Откъде знаеш? — попита Мик.

— От гласа на Джони. Познавам го от сто години. Той е най-лошият лъжец на света.

— За колко време ще стигнем?

— За час. Четирийсет минути, ако караме бързо. Мик го погледна. Неговият ментор в момента не изглеждаше способен дори да изкара колата от паркинга, без да се блъсне някъде.

— Дай ми ключовете. Аз ще карам. А ти можеш да ми разкажеш за Мириам.

Раф го изгледа невярващо.

— Не.

— Да. Хайде, качвай се. Губим време.

— Прекалено е късно — каза Раф.

— Качвай се в проклетата кола! — изръмжа Мик и го сграбчи за лакътя. — Трябва да ми казваш накъде да карам.

— Безсмислено е — каза Раф. — Ще стигнем твърде късно.

Мик го натика в колата, тръшна вратата и я заобиколи. Влезе и запали. Раф отчаяно се беше свлякъл на седалката.

— Накъде? — попита Мик.

— По Д4 — каза Раф. — Отбивката Нюбъри.

— Сложи си колана — каза Мик. — Ще трябва да се засилим малко.

— Няма да успеем.

През следващите петнайсет минути Мик беше насочил цялото си внимание към това да се промъкнат през трафика възможно най-бързо и безопасно. Но когато излязоха на магистралата и колата на Раф вече пътуваше стабилно със 110 километра в час, се обърна към спътника си и каза:

— През цялото време си знаел, че сестра ти е убийца, но въпреки това продължаваш да я защитаваш. Защо?

— Тя ми спаси живота — каза Раф. — Какъв избор имах?

Мик го погледна невярващо.

— Кърстен Уолър е заплашвала живота ти?

— Разбира се, че не. — Раф нетърпеливо махна с ръка. — Това е друго. Когато бяхме деца. Дължа всичко на нея.

— Разкажи ми — каза Мик. — Трябва да разбера.

Но Раф не можеше да му разкаже, никога нямаше да може да говори за това. Нуждата да мълчи бе част от него от толкова отдавна, че вече не можеше да се промени. Спомените бяха там някъде вътре, спомените никога нямаше да изчезнат, но за това, за централния факт от детството му, за централния факт в живота му, Раф Хаус, сладкодумният адвокат, завинаги щеше да е неспособен да каже и дума…

Както и сестра му. Беше опитала веднъж, преди много време. Около месец и половина, след като пожарът беше погълнал дома им и беше убил баща им, когато живееха с майка си в апартамент под наем, една вечер, докато Даяна палеше огъня в камината, Мириам каза:

— Мамо, аз бях.

— Какво, мила? — Даяна вдигна очи, на едната й буза имаше сажди. Тогава все още беше красива.

Раф, навел глава над книжката за оцветяване, слушаше затаил дъх. Сега вече наистина идваше свършекът на света.

— Аз пуснах клечката кибрит на одеялото. — Гласът на Мириам беше почти шепот. — Аз запалих пожара. Аз съм виновна, че татко умря. За да не сложи Рафи в кутията. Но не исках да умира завинаги.

Даяна остави подпалките. Отметна кичур коса от лицето си и на бузата й се появи второ петно сажди. Вдигна очи към срамежливата си затворена дъщеря, която се страхуваше от нови ситуации, страхуваше се от места, на които от нея се очакваше да нрави нещо. Лицето на Даяна беше безизразно, докато умът й попиваше това, което се опитваше да й каже Мириам. Попи го и го отхвърли.

— Стига глупости Мириам — каза твърдо Даяна. — Пожарът беше нещастен случай. Никой не е виновен. Всички обичахме татко много и никога не сме искали да го нараним.

— Но той каза, че ще убие Рафи. Трябваше да го спра.

— Стига, Мириам. Никак не е хубаво да измисляш такива неща. Да не съм те чула повече, разбра ли? Никога!

— Но, мамо…

— Темата е приключена. Ако пак ме занимаваш с този глупости, ще те пратя в стаята ти и ще стоиш там, докато не ти дойде умът…

Дори сега Раф го болеше при този спомен. Все едно целият му живот след това беше безмълвен писък от мъка за пропуснатите възможности, за лъжите, построени върху други лъжи, за измамата и разрухата, от които нямаше как да избяга.

Мик чу стона му и каза:

— А майка ти? Как можа да я оставиш да поеме вината за това, което е направила Мириам?

— Даяна? — Гласът на Раф беше пълен с горчивина. — Тя заслужава да поеме вината. Всъщност всичко е по нейна вина.

— Как така?

Но Раф не можеше да му обясни и просто каза:

— Защото е така. — И отново потъна в мълчание.

— Мириам е убила жена ти — каза Мик.

— Да не мислиш, че съм го искал? Кърстен беше всичко за мен. Дори не исках да си тръгва.

— Господи! — възкликна Мик. — Откъде да знам, че и сега не й помагаш? Може изобщо да не са в Уордли и да ми пробутваш тези истории, за да ме държиш настрана и Мириам да може да убие и Сам.

Раф поклати глава.

— Не искам Сам да пострада. Опитах се да я предпазя…

— Така ли? Това е нещо ново.

— Така е. Казах на Мириам, че в дневника на Кърстен има доказателства, които ще я свържат със смъртта й. Мислех, че така ще мога да я контролирам, да й попреча да…

— Какви доказателства?

— Нямаше доказателства. Измислих го, за да уплаша Мириам, за да я накарам да спре да се държи като луда. Казах й, че ако пострада още някой, ще занеса дневника в полицията и тя ще бъде разобличена.

— Значи затова е била толкова решена да го вземе от Сам.

— Да. Когато й казах, че в него няма нищо, тя вече не ми вярваше.

— Но Кърстен е мислела, че убийцата е Даяна.

— Да.

— Как така се е объркала?

— Защото казахме на всички, че Даяна е карала колата, когато сгазиха Антъни.

— Но е била Мириам?

— Разбира се.

— Защо Даяна не е казала истината?

— Ти май не разбираш, а? — Раф въздъхна. — Истината? Да говори за семейството? Защо да променя навиците, които е градила цял живот? Нямаше да знае откъде да започне. Когато я арестуваха, й казах, че трябва да си трае за малко и всичко ще се нареди. Не беше трудно, все пак си беше траяла цял живот. И се получи. Тя мисли, че полицията ще осъзнае, че са направили ужасна грешка, и ще я пуснат.

— Смяташ, че знае за Мириам?

— Трябва да знае, дълбоко в себе си. Но никога няма да го признае. Семейството ни трябва да си остане идеално.

— Господи! — каза Мик. — Откачена работа.

— Да — каза Раф.

— Все още не мога да повярвам, че си изложил Сам на опасност.

— Да. Ясно ми е, че ти е много трудно да го разбереш, но Мириам е… — Раф млъкна за миг, търсеше думи да опише връзките, които го свързваха със сестра му, но беше невъзможно. — Докато Сам свиреше преди малко, в нея имаше толкова много от Кърстен, силата и красотата на решителността. Тогава разбрах, че трябва да се погрижа тя да е в безопасност.

— Дори това да значи да жертваш Мириам?

— Да.

— Смяташ ли, че Мириам се е досетила? — Мик си спомни какво беше видял на концерта.

— Сигурно.

— Какво е намислила?

— Не знам.

— Лъжещ — каза Мик.

— Може би. Съвсем скоро ще разбереш — каза Раф и сви рамене. — Сега намали. Наближаваме отбивката.