Птицата убийца

6.

— Мъчение ли ще бъде? — попита Кърстен онази лятна утрин преди две години, когато се приготвяха да идат в Уордли.

— Мъчение ли? Какво искаш да кажеш? — Раф беше в кухнята на къщата в Холанд Парк и приготвяше огромна кошница с храна: парчета пушена гъска, прозрачно тънки резенчета шунка, меки франзели и разнообразни салати и, разбира се, шампанско. Натисна с палец една пита бри, за да види дали е узряло, отказа се, извади от хладилника парче камамбер и го подуши.

— Това става — измърмори и го сложи в кошницата до пакет овесени питки.

— Знаеш какво — каза Кърстен. Беше се настанила на ръба на кухненската маса и го гледаше. Облечена беше със светлосини отрязани панталони и свободна ленена риза, светлата й коса едва докосваше раменете й. Беше кралица на небрежния външен вид, а на Раф сякаш му беше удобно само в костюм. Когато обличаше неофициални дрехи — тази сутрин джинси и тениска с яка, — те му стояха като някакъв карнавален костюм. Кърстен се пресегна и си взе пръчица сирене.

— Това един от онези специални дни на семейство Хаус ли ще е, където всички ходят на пръсти и се преструват, че нещата са тип-топ, и никой не казва каквото мисли?

Раф я погледна и се ухили.

— Няма как да стане, ако и ти си там, нали?

— Хм. — Кърстен сбърчи нос. — Точно от това се страхувам. Взе да ми омръзва ролята на устатата американка’.

Раф отиде при нея, сложи ръце на бедрата й и я придърпа към себе си.

— Единственият ми проблем с твоята голяма американска уста е — каза и притисна устни към нейните, — че не мога да й се наситя.

Кърстен обви врата му с ръце.

— Е, тогава става — каза и потърка нос в неговия, преди да му върне целувката. Раф я притисна още по-силно. — Та в колко каза, че трябва да тръгнем?

— Имаме няколко часа — отвърна Раф.

Сам, която си правеше късна закуска след концерта в колежа предната вечер и беше станала от леглото, защото Раф беше настоял да тръгнат преди единайсет, изстена и отиде да си пие кафето в градината. Тогава все още беше прекалено малка и се смущаваше от откритата сексуалност между Раф и майка си. Дейви и Линда бяха много по-резервирани, дотолкова, че тя не можеше да разбере какво ги свързва и не се отказваше от опитите си да накара Дейви да се отърве от новата си жена години след като се бяха оженили. Тази тактика би била немислима с Раф. Сам понякога се чувстваше неудобно, но щастието между него и майка й беше заразително. Тя вече научаваше, че най-добрият вид любов между двама души е добър и за околните — разлива се и обгръща и техните близки. Раф никога не я беше накарал да се почувства чужда в дома му, както Линда правеше понякога.

Радваше се, че денят започва така добре, защото пътуването до наследственото имение на Джони миришеше на неприятности. Караниците между Кърстен и Раф бяха редки и кратки, но почти винаги ги отключваше нещо, свързано с неговото семейство.

Беше слушала за Уордли, но никога не беше ходила там. Знаеше, че Джони е израснал там и обича къщата, но след смъртта на баща му я наследил по-големият му брат Антъни. Освен това знаеше, че Антъни се кани да я продаде. Разбира се, Джони яростно се съпротивляваше, но нямаше средствата, за да я откупи. Никой не знаеше дали поканата всички да отидат на гости е защото Антъни е измислил компромисно решение, или за да се сбогуват, последен шанс да видят къщата, преди семейството да я напусне завинаги.

— Нали не си забравил да сложиш арсеник в сандвичите за Антъни? — попита Кърстен по-късно, докато товареха колата.

Раф се ухили с пиратската си усмивка:

— Нищо няма да кажа. Но няма да е зле да избягваш пастета.

По пътя беше лесно да си оптимистично настроен. Беше летен ден като излязъл от детска книжка: пухкави бели облачета по синьото небе, златни ниви, полюляващи се от лекия ветрец, доволни крави, скрили се на сянка под дърветата. Кърстен и Раф бяха в добро настроение. Кърстен беше най-щастлива, когато седеше до Раф в началото на някое пътуване. Често казваше, че никога не се е задържала на едно място толкова дълго, колкото с него, и че й е трудно да озапти номадските си наклонности. Предупреждаваше го да не я оставя да се застоява, защото щяла да прибегне до отчаяни мерки.

— Не че един час по магистралата и пикник в провинциално имение могат да се нарекат живот на пътя — ведро каза тя, — но засега ще трябва да свършат работа.

Но докато приближаваха Уордли, настроението на Раф се промени.

— За Джони ще е много тежко, ако Антъни е решил да продаде къщата — каза той. — За него тя е по-важна от всичко.

— Освен от Мириам — каза Кърстен.

Няколко секунди Раф обмисля колко е важна сестра му в живота на съпруга й и после послушно добави:

— Освен Мириам, разбира се.

— Може би Антъни е измислил нещо, което ще удовлетвори и двамата.

— Не ми се вярва — каза Раф.

— Защо? — попита Кърстен. — Ако Джони и Мириам продадат лондонското си жилище, все някак ще успеят да съберат останалите пари.

— Проблемът е във времето.

— Е, и? Ако Антъни иска къщата да остане в семейството…

— Според мен не иска. Там е работата. Не иска Уордли за себе си, но не иска и Джони да го получи. Иска да се освободи от имението за толкова пари, колкото успее да му вземе. Проблемът е, че самият Джони е толкова щедър, че не е загрял, че батко му е стиснато копеле, което не иска да го види да се разпорежда в бащиното им имение.

— Леле, горкият Джони — каза Кърстен.

— Да. Горкият — съгласи се Раф.

Останалата част от пътя премина в мълчание. Докато колата намаляваше и завиваше към къщата, от уредбата се носеше „Ларго“ на Хендел. Сам, която беше задрямала на задната седалка, се събуди и се огледа с любопитство. Първо се виждаше кулата — над дърветата, — останка от отминало столетие. Усети как сърцето й се сви, моменталното разпознаване, което усещаше, когато някоя сграда, картина или музикално произведение бяха отвъд обичайното. Усещането се засили, когато спряха и слязоха; топлият чакъл изхрущя под сандалите й. Окъпана в слънце и тишина, къщата сякаш потъваше, постепенно и изящно, в земята, от която беше издигната. Завеса от подивели рози се диплеше по старите стени, в сенките се виеше бръшлян — гъст и тайнствен; всичко беше в трева и бурени, пред стъпките им се разбягваха гущерчета.

Отначало изглеждаше, че нищо не може да наруши покоя на това място — магията му заглеждаше ръбовете на напрежението. Някой страничен наблюдател, който гледаше как свалят кошниците и постилат килимчета и възглавници под сенките, никога не би предположил, че не става дума за безгрижен ден сред природата, че роднини и приятели са се събрали да си починат и да се позабавляват. Антъни беше пренощувал тук. По-скоро беше лагерувал. Къщата беше необитаема през последните години на живота на стария господин Джонс — той беше живял в старчески дом в Бракнъл, така че Уордли беше затворена.

Антъни беше поканил двама приятели от Лондон: Ивет беше над четирийсет, работеше нещо, свързано с театър, и беше привлекателна по някакъв чорлав начин с гъстата си рошава къносана коса, пълните устни, от които винаги стърчеше голоаз, и богатия дрезгав глас, прекъсван от пристъпи на раздираща тютюнджийска кашлица. Значително по-младият й любовник Оскар имаше най-кльощавите крака, които Сам беше виждала, и се кискаше непрекъснато, вероятно от нерви.

Джони и Мириам бяха дошли преди десет, много по-рано, отколкото искаше Антъни. В нетърпението си да намери решение на проблема с Уордли Джони явно се беше събудил призори, изпълнен с енергия и ентусиазъм. Както се случваше често, Мириам се мъчеше да не изостава от него, но й липсваше вроденият му оптимизъм и усилията й вече започваха да си личат: зад тъмните очила очите й бяха обрамчени от тъмни кръгове, а при Мириам това беше сигурен признак, че наближава поредният й пристъп мъчително главоболие. Устните й бяха стиснати, бореше се с болката.

Сам винаги беше смятала, че Джони и Мириам са странна двойка — Джони толкова приличаше на прекалено едро кученце, а Мириам бе толкова бледа и изнервена. Кърстен казваше, че те били доказателството, че противоположностите се привличат, че Джони с безкрайната си жизнерадост и оптимизъм имал нужда от тихото внимание на жена си, за да подреди живота си. Днес, докато тапите на шампанското изскачаха и чашите се пълнеха и опразваха все по-бързо, Сам видя, че Мириам се притеснява за Джони — и нищо чудно.

— Как е? — попита го Раф, щом пристигнаха и Антъни влезе в къщата за още възглавници.

— Зле. Но съм сигурен, че ще се разберем. — Джони още беше оптимистично настроен. — Решил е да прави тежка сделка. Просто трябва малко да го усмирим.

— А ако не успеете? Ако не иска да играе по вашите правила, защото си е подло копеле, което не иска да получиш Уордли?

— Но аз съм му брат!

Каза го толкова убедено, че Раф замълча и с нарастваща загриженост загледа и заслуша как подготвят пикника и как Антъни излага една пречка след друга. По-късно — тъкмо се канеше да отхапе голяма хапка пай с дивечово месо — Джони избухна:

— Закъде си се разбързал, Ант? Не разбирам. Ако го направим на няколко етапа, какъв е проблемът?

Антъни го изгледа презрително — жилавата му надменна физиономия беше идеална за това — и каза:

— Откажи се, Джони. Голям досадник си. Няма нужда да разваляш пикника на останалите.

— Но… Трябва да има решение, Ант.

— Всъщност не мисля, че има. Не и за теб.

— Но какъв е проблемът? Защо си се запънал така?

— Много съжалявам, Джони, но нищо не мога да направя. — Престореното съжаление на Антъни не заблуди никого. — Истината е, че хората невинаги получават какаото искат. Дори и ти. Може да ти е трудно да го приемеш, като се има предвид как ти върви всичко. Наистина ми е много неприятно да съм лош вестоносец, братле, но изглежда, че късметът ти просто се е изчерпал. Леле, леле.

Настъпи ледено мълчание. Досега никой не беше разбрал колко невъзможна е ситуацията. Цял живот горчивина и ревност избликваха от жестокостта на Антъни. Джони остана без думи, забравил да диша. Беше все едно да гледаш как някой рита дружелюбен кокер шпаньол. Джони искрено харесваше хората и предполагаше, че и те го харесват. И си беше така. С едно-единствено изключение очевидно — брат му Антъни.

Причината беше ясна. Когато бяха разпределяли чара в семейство Джонс, Джони го беше получил целия. По-големият му брат беше сух и тънък, с лицето му можеха да плашат малки дечица, и с презрително поведение. Антъни се обърна към Кърстен и попита с мазна усмивка:

— Още шампанско, миличка?

— Не, благодаря, Антъни — каза тя спокойно. После добави: — Може би не ми влиза в работата, но…

Антъни се усмихна смразяващо и я прекъсна:

— Напълно си права, мила. По-добре е да стоиш настрана, нали? Време е златното ни момченце да се научи само да води битките си.

— Може би не е знаел, че врагът си ти — каза Кърстен.

— Толкова по-зле за него — каза Антъни и протегна тънката си ръка. — А, ето, идва дългоочакваната помощ. — Изправи се. — Майка ти, струва ми се. — Погледна Раф и тръгна към главния вход на къщата. За човек с толкова дълги крака имаше странно скована походка.

Голфът на Даяна взимаше последния завой. Идвала от дома си в Ексетър, както обясни на всички, докато й опънаха шезлонга на шарена сянка, и имало ужасна навалица пред Хонигън, забавила я почти цял час.

За малко, докато Даяна ги засипваше с подробностите на възпрепятстваното си пътуване, а Бобо крадеше храна от поизпразнените чинии, настъпи неловко примирие. Антъни насърчаваше и двамата.

— Ето, Бобо, пастетът е прекрасен. Само внимавай да не ти стане нещо. Даяна, на коя отбивка каза, че била катастрофата? И колко коли се блъснали? А докъде стигаше опашката?

Постепенно всички, освен Даяна разбраха, че проточва разговора отчасти за да се измъкне от темата за Уордли, но и от злобното желание да види колко може да продължи тя с тази тема, която той явно смяташе, че е безинтересна за всички.

— През кое село ви отклониха, Даяна? — попита. Атмосферата вече беше натежала от неудобство. Единствено Инет и Оскар не усещаха нарастващото напрежение. Бяха се настанили в единия край на групата, подаваха си черешки в устата и се кискаха като пубери на училищен излет.

Даяна сбърчи чело, за да си спомни.

— Едно от тях почваше с „п“, струва ми се.

— За бога! — не издържа Раф. — Не може ли да говорим за нещо друго?

— Антъни ме попита нещо, Раф — строго каза Даяна. — Мъча се да си спомня, Антъни. Може да е било „п“, но не съм съвсем сигурна.

— „П“? Наистина ли? Кое ли е било. Ще ида да взема картата от колата, за да проверя.

— Стига вече, Антъни — каза Кърстен.

— Какво стига?

— Много добре знаеш какво.

— А, ще си задаваме гатанки значи. — Той се усмихна. — Време е за игри, така ли?

Джони не можеше да се сдържа повече.

— Дявол да те вземе, Ант, защо не искаш да направиш компромис? Планът на Мири ще сработи чудесно, ако му дадеш шанс. Ще получиш всички пари, които искаш за Уордли, но не накуп. Все можеш да почакаш няколко месеца, докато уредим вноските, или както там се казва.

Антъни се облегна назад на ръцете си и се загледа в по-малкия си брат — толкова откровен и неразбиращ.

— Времето изтече, малкият — отвърна. — Канех се да ти кажа. Уордли е на пазара от месец. Вече има много оферти. Един шотландец има парите и е готов да плати исканата цена. Вече е прекалено късно за глупавите ви схемички.

— Но… — Джони се запъна.

— Но… но… — подигра му се Антъни. — О, божичко. Какво става? Възможно ли е за първи път в идеалния живот на малкия Джони той да не получи това, което иска?

Джони го зяпна, не можеше да проговори. Ивет и Оскар спряха да се хранят с черешки и ги погледнаха неловко. Мириам сложи ръка на челото си и леко се наведе, заразтрива слепоочията си. Раф беше почервенял от гняв.

— В колата ми има карта — каза Даяна. Само тя не съзнаваше конфликта. — Можем да проверим името на селото. Пинклингтън или нещо такова.

Кърстен спокойно попита:

— Как е да си най-големият лайнар на света, Антъни?

Даяна избърса ъгълчетата на устата си с една салфетка.

— Моля те, Кърстен, на пикник сме.

Кърстен тихо каза:

— Понякога нещата трябва да се казват каквито са.

Даяна се покашля изискано.

— Тогава ще проверим името после. О, да, Антъни, с удоволствие. — И му протегна чашата си, за да й налее.

— Даяна, ти си жена по мой вкус. — Антъни злорадстваше.

— Много мило от твоя страна, Антъни. Нали сме семейство. — Тя се изкикоти. — Имаме и добри, и лоши моменти, но никога не е нещо сериозно, слава на небесата.

— Разбира се — каза Антъни.

— О, по дяволите! — каза Кърстен.

— Не мисля, че сме се събрали да слушаме ругатни — каза Даяна. — Толкова е приятно, че сме на семеен излет сред природата.

— Извинявай, забравих. Дяволите са в ада и всичко със света е наред, така ли?

— Нещо такова — каза Антъни. Собственото му удоволствие като че ли се беше увеличило, докато това на останалите беше изчезнало. Беше най-щастлив, когато всички около него се хващаха за гушите.

— Пуснал си Уордли на пазара, така ли, Ант?

— Зъннн. Чух ли звън на монета?

— Защо?

— Защото искам да го продам. Мисля, че това е обичайната причина. И имам купувач. В брой.

— Но аз мога да го купя от теб. Това ти обяснявам цяла сутрин. Мириам има схема…

— Майната й на схемата ви. Извинявай, Даяна. Искам пари в брой, Джони. Спри да живееш в страната на приказките. Уордли го няма. И точка.

— О! — Джони изглеждаше, все едно му бяха изкарали въздуха. — О! — повтори.

Сам с ужас гледаше как лицето му се набръчка и почервеня като на момченце. По бузите му се застинаха сълзи.

— Не мога да повярвам.

— Повярвай — каза Антъни. Вече не си правеше труда да се усмихва. Стана и започна да раздига чиниите и чашите.

— Ще ти помогна — каза Оскар. Изглеждаше смутен, имаше нужда от по-сериозно занимание от това да храни Ивет с черешки.

— Не мога да повярвам — повтори Джони. — Лъжеш ме.

Антъни само сви рамене, не му обърна внимание и тръгна с идиотските си ситни стъпчици към къщата, където нямаше да го чува. Оскар — ръцете му бяха пълни с чинии — забърза след него. Ивет го изгледа жадно, после се отпусна на килимчето си и затвори очи.

В последвалата тишина раздиращите хлипове на Джони сякаш се усилиха. Сам сведе поглед и видя, че е оскубала маргаритките и ги е накъсала на парченца. До коляното й имаше цяла купчинка зелени и бели листенца. Раф изглеждаше смутен и ядосан. Извади от джоба си голяма сгъната бяла носна кърпа и я подаде на приятеля си.

— Стига, Джонс, дай да се разходим. Старата ти лодка още ли е в езерото?

Джони поклати глава, но остави Раф да го поведе през поляната. Точно преди да стигнат плета, който бележеше края на официалната градина, Джони се обърна, все едно щеше да се върне, за да говори с Антъни. Раф го прегърна през раменете да го подкани да не спира и двамата се скриха от поглед.

— Е — каза Даяна, извади от чантата си някакво списание и се облегна в шезлонга си. — Беше много приятен пикник, струва ми се. Толкова е хубаво да се храниш навън.

— Мамка му! — каза Кърстен. — Зверска преебавка. — Стана, изпълнена с прекалено много енергия; по изключение сякаш не знаеше какво да прави с нея.

Ивет също стана и се протегна. Прокара ръка през гъстата си чорлава коса.

— Ще ида да видя дали имат нужда от помощ с разчистването — каза и тръгна към къщата.

— Така — каза Кърстен неясно на кого. Погледна Мириам и Даяна, които седяха облегнати на столовете си със затворени очи. Лицето на Даяна беше разтегнато в обичайната празна усмивка, а на Мириам беше като илюстрация на напрежението. Обърна се към Сам и я попита: — Искаш ли да се поразходим? Не можем просто да стоим тук.

— Разбира се — каза Сам.

— Звучи чудесно — каза Даяна, без да отваря очи.

Кърстен се поколеба.

— Добре ли си, Мириам?

— Само главата ми — каза Мириам. Говоренето явно й причиняваше болка.

— Да ти донеса ли нещо?

— Преди малко взех хапче. Скоро ще подейства. Просто ако затворя очи за мъничко…

— Щом искаш.

Мириам кимна. Дори това леко движение я накара да потрепери.

— Толкова приятен следобед — ведро каза Даяна. — Аз може да подремна.

— Да, защо не — измърмори Кърстен и добави тихо, така че я чу само Сам: — Бог е свидетел, че си спала цял живот. Дай да внесем тези неща вътре и после да идем да се разходим.

Събраха останалите чинии. Докато вървяха към задния вход, отвътре се чу вик.

— Господи — изстена Кърстен. — Сега пък какво?

Ивет изхвърча в градината, влачеше Оскар след себе си.

— Край! Тръгваме си! Кърстен, трябва да ни закараш до гарата.

— Какво стана?

Антъни небрежно излезе от къщата. На лицето му беше изписана одевешната надменна усмивчица.

— Недей да преиграваш, Ивет. Беше просто целувка. Не можеш да пазиш това хубаво момченце само за себе си.

Червеното лице на Оскар, който се тътреше през поляната, разкри всичко.

— Не, тръгваме си — викна Ивет. — Веднага. Кърстен, трябва да ни закараш.

— Съжалявам, скъпа. Пих доста шампанско, а и не обичам да карам бързо.

— Сам?

— Тя не шофира.

Тогава ще помоля Мириам.

— Тя има мигрена.

В крайна сметка Даяна се нае да закара Ивет и Оскар до гарата. Антъни също предложи услугите си, но Ивет отказа изобщо да се доближава до него, най-ласкавото й определение беше „подло влечуго“. Раф и Джони още не се бяха върнали. В последния момент Мириам настоя да придружи майка си: Даяна вече беше карала дълго сутринта и не беше хубаво да ходи сама.

Сам и Кърстен стояха до Антъни на края на поляната и гледаха как голфът се отдалечава. Даяна беше зад волана и се взираше в пътя, все едно през мъгла, Ивет седеше до нея и продължаваше да крещи през прозореца ругатни по адрес на Антъни. Мириам и Оскар седяха тихичко в сянката на задната седалка.

Когато колата се скри от поглед, Антъни се обърна към Кърстен и попита спокойно:

— Някой иска ли кафе?

— Не, благодаря. Определено знаеш как да разведриш деня на всички.

— Малкото скарване на влюбените гълъбчета ли имаш предвид? Само си представи какво мило сдобряване ги очаква.

— Ивет и Оскар бяха само допълнителна атракция — каза Кърстен. — Говоря за брат ти.

Антъни се усмихна с престорено съжаление.

— Уви, Джони трябва да се научи да приема фактите. Понякога трябва да си жесток, за да си добър.

— Така ли? Защо просто не идеш да късаш крилцата на мухите?

— Миличка, това го правих преди закуска.

Кърстен винаги изглеждаше величествена в гнева си. Очите й хвърляха искри.

— Сигурно помага, когато те изритат, защото си жесток — каза. — Къде се дяна Раф? Готова съм да тръгваме.

— Сигурно са при езерото — каза Антъни. — Играят си на куку и пипе. Искаш ли да ги извикам?

— Не си прави труда — каза Кърстен. — Ще почакаме Мириам да се върне.

— А, да. Малкият Джони ни бива да остава насаме с ужасния си по-голям брат. Не бива.

— Не знаех, че го мразиш толкова — каза Кърстен.

— Много неща не знаеш, сладурче. — Тънката му усмивка беше смразяваща.

Кърстен му обърна гръб.

— Добре, Сам, да идем някъде на чист въздух. Тук ще ни отровят.

— Защо е такава гадина? — попита Сам, докато с майка й вървяха през поляната. — Щом не иска къщата, защо не дава на Джони да я вземе? Не е честно. — Сам почти плачеше. Открай време харесваше Джони и доколкото знаеше, всички го харесваха, така че не можеше да повярва, че някой иска да го нарани нарочно, особено родният му брат.

— Нямам представа, миличка. Мога да измисля цял куп неща като съперничество между братя, изкупителни жертви, фаворитизъм и подобни глупости. Но в момента мисля, че Антъни е садистично копеле и му харесва да наранява хората.

— Но Джони му е брат!

— Е, и? Не подценявай силата на омразата, която може да съществува в едно семейство. О, като си помисля за нещата, които правеха братята ми и сестра ми — нищо чудно, че мисълта за семеен живот ме кара да си стегна куфара и да проверя разписанието на полетите.

Сам беше слушала за семейството на майка си и дори беше живяла няколко седмици с тях през едно от летата си в Америка. Трудно й беше да свърже тази кротки трудолюбиви роднини с децата, които й беше описала майка й. Вуйчо й Върнън например я бил оставил вързана за едно дърво една пролетна вечер. Сам обичаше двамата си по-малки братя, въпреки че през повечето време, когато живееше с тях, бяха досадници, но не ги беше виждала наскоро и не можеше да си представи силните емоции, които разкъсваха Антъни и Джони.

Двете тръгнаха по пътеката, по която бяха поели Джони и Раф преди малко, но Кърстен кривна и отвори една ниска вратичка.

— По-добре да оставим Джони на спокойствие. Ако някой може да му помогне, това е Раф. А и искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Любимата ми част от градината. Това е убежището ми в Уордли. Нали знаеш, че не обичам да ходя на разни места, ако нямам къде да избягам.

И я поведе през нещо, което май беше обрасла зеленчукова градина. Не се виждаше от къщата и беше заобиколена от гъст жив плет съвсем по вкуса на Кърстен.

Сред тревите и плевелите имаше малинаци; няколко храста касис се изтягаха между металните колчета.

— Гледай, това е най-хубавото — каза Кърстен.

До стената в другия край в сянката на някакво плодно дърво се спотайваше стара пейка. Кърстен опита дървената седалка с ръце, после седна, затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— О — каза. — Мир, покой и мир…

— Когато близките ти са далеч — довърши цитата Сам заедно с нея. Думите, които Елизабет фон Арним беше държала закачени над бюрото си, отдавна бяха мантра на Кърстен и Сам ги знаеше наизуст.

— Но не и ти, миличка. — Кърстен я прегърна през раменете.

— Понякога и аз — каза Сам.

— Понякога всички — съгласи се Кърстен.

Сам не можеше да обясни защо се разбира толкова добре с майка си въпреки факта, че я беше оставила при Дейви и баба й още като бебе. „Майка й я е изоставила“ — така казваха хората. Тя с право можете да е огорчена, объркана, сърдита и всичко останало, но не беше. Приятелката на Кърстен — Джуди Сондърс, която не спираше да тръби, че децата са на първо място за нея — не се разбираше с нито едно от отрочетата си. Смяташе, че е много несправедливо Сам и Кърстен да са толкова близки. Казваше, че сигурно е защото Сам не е видяла друго. Това беше част от истината, но имаше и друго: Кърстен никога не се беше оправдавала и не се беше преструвала, че нещата не стоят така, както стояха. Както беше обяснила на Сам, всъщност нямала особен избор: знаела, че не може да остане с Дейви, и знаела, че като цяло Сам ще е по-добре с баща си и баба си в къщата, която познава, отколкото да се мъкне из непознат континент с майка без корени. И това беше вярно, поне докато не се появи Линда. Сам получаваше от баща си и баба си цялата любов и спокойствие, които й бяха нужни. От Кърстен получаваше нещо, което не можеше да й даде никой друг — можеше да зърне свят, в който имаше по-важни неща от дома и семейството, свят, в който си струваше да правиш жертви в името на това, в което вярваш. Когато музиката зае централно място в живота й, Сам вече можеше да разбере по-добре трудните решения, които бе трябвало да вземе майка й.

Което не значеше, че не й беше приятно, когато вече нямаше нужда от този невъзможен избор — за няколкото години, които бяха прекарали заедно в лондонската къща на Раф, Сам беше станала близка с майка си, и то във възрастта, в която повечето й приятели се отдалечаваха от родителите си.

Седна на пейката до Кърстен. Въздухът беше натежал от жуженето на насекоми, над всичко се беше спуснал дълбок покой. Не беше осъзнала колко напрегната е била по време на обяда, докато не започна да се отпуска. След малко каза:

— Мислиш ли, че Джони ще получи къщата?

— Не. Не и ако Антъни е твърдо решен да я продаде.

— Джони ще се оправи ли?

Кърстен не отговори веднага. После тихо каза:

— Зависи от него. Уордли е просто къща, но хората влагат в къщите си толкова много други глупости. — Обърна се към нея с усмивка, беше й хрумнало нещо. — Може пък да открие радостите на пътуването.

— Ами ако…

— Шт — прекъсна я Кърстен. — Гледай.

Сам погледна. На няколко метра от пейката беше кацнала птица. Дрозд. Отначало Сам не разбра защо майка й е толкова заинтригувана от нея, но после видя, че птицата не е сама. С наклонена на една страна глава — черното му оченце блестеше, — дроздът се взираше внимателно в един гущер, който го гледаше от сухата земя. Приличаше на малък дракон — с вирната опашка, крачката му бяха здраво стъпили в прахта, беше готов за атака.

Но първа се задвижи птицата. Подскочи напред на скованите си крачета някак дружелюбно, след това клъвна гущера по главата — бързо светкавично движение като удар с рапира, и с подскок се върна на предишното си място. Гущерът се сгърчи за момент и пак вдигна глава. Дроздът наклони глава на другата страна и няколко секунди го наблюдава, все едно някой току-що му беше подарил нова играчка и му е интересно да разбере какво ще направи гущерът. След това го нападна отново.

— Защо се бият? — попита шепнешком Сам.

Кърстен поклати глава.

— Не знам. Може би птицата защитава гнездото си? — Беше по-скоро въпрос, отколкото предположение.

Сам пак се обърна. Искаше да се намеси и да спре боя, въпреки че изглеждаше като честно състезание, което съперниците бяха избрали сами. Предимствата бяха на страната на дрозда, но после тя си помисли, че ако гущерът иска да докопа яйцата му и ако тя прогони птицата, ще помогне на натрапника да се добере до гнездото.

Постепенно обаче разбра, че борбата съвсем не е равна — гущерът се бореше за живота си. Отново и отново дроздът се стрелкаше напред в атака, гущерът се гърчеше и мяташе в прахоляка, но не можеше да се спаси от острия като рапира връх на човката му.

— Защо не избяга? — попита Сам шепнешком.

— Не знам. — Кърстен поклати глава.

— Трябва да ги спрем — каза Сам.

— Прекалено късно — каза Кърстен. И Сам видя, че е права. Ако сега изпъдеха птицата, щяха да обрекат гущера на бавна мъчителна смърт. Всеки път, когато дроздът нападаше и гущерът се опиташе да вдигне глава, движенията му ставаха все по-тромави, отчаяно извиване, безнадежден спазъм за живот. Нямаше да може да отбива ударите още дълго.

И след тона изведнъж всичко свърши. Гущерът изгуби равновесие, падна на една страна, човката на дрозда се превърна в копие и прониза розовата мембрана на коремчето му. Последен спазъм и вътрешностите на гущера се изсипаха в прахоляка. Крачката му потръпнаха, той шибна за последен път с опашка и после умря.

Закъсняла, Сам скочи.

— Къш! Къш, гадна птица такава! — Размаха ръце и птицата отлетя. Гадеше й се. — Защо гледахме какво става?

— Така е в природата — каза Кърстен със стегнато гърло. Сам виждаше, че и тя е потресена. — Случва се непрекъснато. С тази разлика, че този път го видяхме.

— Беше отвратително. Трябва да го погребем.

— Тед Хюз има едно стихотворение за дроздовете — каза Кърстен. — Нарича ги машини за убиване — не си спомням точните думи. Винаги съм мислела, че преувеличава, но е бил прав. Ще го погледна, като се приберем.

— Гущерът нямаше никакъв шанс. — Сам почти плачеше.

— Да, горкото гущерче. Но ние не знаехме как ще свърши. Мислех си, че може би гущерът е агресорът — че иска да нападне гнездото или нещо подобно.

— И аз.

— И убиецът ни заблуди да го сметнем за храбър защитник. Постепенно разбрахме къде е истината. А после птицата дори изглеждаше различно. Забеляза ли? — Тя зашепна. — Накрая изглеждаше някак зла, нали?

— Просто следваше инстинктите си — каза Сам.

— Да. Но все пак. Когато се стрелна напред, за да убива, приличаше на птица убийца.

Сам потръпна.

— Най-обикновена птица.

— Птица убийца — повтори Кърстен. Очите й имаха мекото отнесено изражение, което придобиваха, когато семенцата на стиховете покълваха в ума й.

И тогава чуха сирената. Слаба и далечна, но се усилваше.

Сам се усмихна на това напомняне за външния свят.

— Дали са чули за бедното гущерче? — попита.

— Бърза помощ за земноводни? Боя се, че са закъснели.

Постепенно усмивката й се стопи и тя се намръщи.

— Слушай, Сам, като че ли идва към къщата.

— Може би към фермата.

— Не, към къщата. — Тя скочи. — Нещо се е случило. Бързо! — Сам хукна след нея през запуснатата градина, през вратичката и през поляната към къщата. „Джони — помисли си. — Джони е направил нещо! Опитал е да се удави. Сбил се е с Антъни“.

Сред дърветата в края на алеята, точно преди да стигне предния двор, имаше две коли. Едната беше полицейска, лампите все още святкаха в сенките между дърветата. Другата беше голфът на Даяна и по ъгъла, под който беше извъртян на пътя, веднага се виждаше, че нещо не е наред. Двама униформени полицаи — мъж и жена, слязоха и мъжът приклекна до нещо, което приличаше на риза, захвърлена в сенките. Раф помагаше на майка си да слезе от шофьорското място на голфа. Джони стоеше малко по-нататък, беше прегърнал Мириам през раменете. Полицайката отиде да говори с тях, но те не гледаха към нея.

— Господи! — ахна Кърстен и забави крачка.

Сам спря. Не беше риза. Беше Антъни, проснат между колата и дървото. Тялото му беше нашарено от светлина и сенки. Един от предните фарове на голфа беше строшен.

— Той…

Полицаят бавно се изправи.

— Лекарят ще трябва да го потвърди. Но не изглежда добре. Погледна си часовника. — Четири и петнайсет.

— Какво стана? — попита Кърстен.

Полицаят погледна Даяна. Тя стоеше, облегната на Раф. Изглеждаше още по-стара. Ужасно стара. Вдигна ръка пред лицето си и закри очите си, за да не гледа смазаното тяло на Антъни — краката му бяха извити неестествено, по светлата му риза аленееше кръв.

Раф я прегърна и каза насилено спокоен:

— Не го е видяла. Яркото слънце и сянката са заслепяващи. Сигурно се е паникьосала, когато го е блъснала.

— Според мен се опита да даде на заден — каза Мириам. Беше бледа като смъртта, но и тя говорете тихо, внимателно. — Тръгна назад, помислих, че го е видяла как пада, а после изведнъж даде напред. Изкрещях й да спре, но тя като че ли не знаете какво прави. Втория път мина право през него. — Тя потрепери.

— Господи! — каза Кърстен.

Раф пусна Даяна — тя остана сама до строшения фар на колата си — и отиде при Кърстен и Сам.

— Не гледайте — каза. — Сам, дръпни се. Прекалено е късно.

Но тя, разбира се, погледна, привлечена от същия импулс, който ги бе накарал да гледат смъртта на гущера. Никога не беше виждала мъртвец, но веднага разбра — по неестествения начин, по който беше извит вратът му, и по застиналите му, вкопчени в нищото пръсти, че Антъни е мъртъв.

Не искаше да го блъсне — каза Мириам.

— Разбира се, че не е искала — механично каза Раф.

Даяна отстъпи на няколко крачки от колата. Олюля се, след това каза с глас, какъвто Сам никога не беше чувала от устата й:

— Няма да поема отговорността за това. Отказвам. Не беше по моя вина.

— Никой не казва, че си го направила нарочно — каза Раф и се върна при нея. — Разбира се, че е било нещастен случай. Ужасен нещастен случай. Всички го знаят.

Ръцете на Мириам се отпуснаха до тялото й.

— Вината беше моя — каза. — Аз съм виновна.

— Мири — каза Раф, — не говори глупости.

— Вярно е! — Гласът й стана писклив от вълнение. — Изобщо не трябваше да оставям мама да кара на връщане от гарата. За бога, цял ден е зад волана. Сигурно е заспала или й е призляло, или и аз не знам какво!

— Видя ли какво стана? — попита я Раф.

— Не веднага. Движехме се бавно. Мама винаги кара много внимателно. Бях затворила очи — болеше ме главата — и първото, което разбрах, беше, когато усетих, че сме се ударили в нещо, и мама се разпищя, и аз отворих очи и видях Антъни. Беше паднал, но според мен беше добре, защото не можеше да го е ударила много силно, и значи той се мъчеше да се изправи. Видях как главата му се показа над капака, беше отворил уста. Не знам какво казваше — може би викаше. След това отново се понесохме напред. Опитах се да хвана кормилото, да дръпна ръчната спирачка, но беше твърде късно и колата се стрелна напред, и Антъни извика и лицето му изчезна, и… О! О, такъв ужас! — Тя зарови лице в рамото на Джони. Той още не беше казал нищо. Не можеше да откъсне очи от премазаното тяло на брат си.

— Не бях аз! — каза Даяна. Говореше троснато, все едно беше абсолютно нечестно да я винят за това, което се беше случило.

— Никой не казва, че си го направила нарочно, майко — каза Раф. Погледна я отпратено, по все пак се опита да направи нещата по-леки за нея. — С тези сенки и слънце между дърветата не се вижда добре. Като камуфлаж е. Полицията ще го разбере.

Полицаят въздъхна.

— Ще трябва да вземем показания от всички.

— Разбира се — каза Раф. — Трябва да си вършите работата.

Съвземаше се, затвърдяваше авторитета си и поемаше контрола над ситуацията. Пъхна ръка под лакътя на Даяна и се обърна към полицая с най-авторитетния си адвокатски тон:

— Но както виждате, полицай, майка ми е в ужасен шок. Всички сме шокирани. Предлагам да действаме постепенно. Нищо няма да спечелим, ако бързаме. Може би, когато дойде, докторът ще й даде нещо. Майка ми винаги е страдала от нерви. Няма да научите много от нея, докато е в това състояние. Хайде, майко. Ще те заведа вътре. Всичко ще се оправи. Повярвай ми.

— Сигурен ли си, Раф? — Тя вдигна очи към него, отчаяно търсеше успокоение.

— Просто ми се довери, майко. Няма от какво да се страхуваш.

— Е, щом си сигурен.

— Съвсем сигурен, майко. Докторът скоро ще дойде.

И бавно я отведе. Тя се влачеше на тънките си токчета по чакъла и се подпираше на Раф.

— Може ли да го покрием? — попита Кърстен, свали ленената си риза — остана по бяла тениска — и пристъпи напред.

Това сякаш върна Джони към живота. Той падна на колене до трупа на Антъни и го хвана за раменете.

— Не го местете, господине — обади се полицайката.

Но беше прекалено късно. Джони се беше превил над Антъни и плачеше. Това беше различен плач от гнева и разочарованието, които го бяха обзели преди малко.

— О, Ант! Ант! Не умирай!

Безнадежден плач.

Стояха и гледаха безпомощно.

След малко дойде докторът и потвърди смъртта на Антъни.

И все пак, въпреки всичко, когато Сам си спомняше този следобед, най-болезнен беше споменът на гущера и дрозда. Единствено тогава беше видяла как някой се бори за живота си, как цялата му същност е сведена до един-единствен императив — нуждата да оцелее. И беше очарована. Отвратена и отблъсната, но и очарована. С Кърстен можеха да спрат убийството, когато гущерът все още можеше да избяга, но не го бяха направили. Като зрители на гладиаторски игри на някоя прашна римска арена, те бяха напълно погълнати от битката на живот и смърт.

Смъртта на Антъни беше нещастен случай. Но тя си спомняше най-ясно убийството.

Защото го беше видяла. И защото мълчанието й я беше направило съучастничка.