Сблъсък на крале

ДЖОН

— Сам? — тихо извика Джон.

Въздухът миришеше на хартия, на прах и на години. Пред него в тъмното се издигаха високи дървени рафтове, затрупани с подвързани в кожа томове и сандъци с древни свитъци. Бледо жълтеникаво сияние се процеждаше през рафтовете от някоя скрита лампа. Джон духна восъчната свещ, която носеше, за да не подпали пожар сред толкова много стара и суха хартия. Тръгна към светлината и започна да се провира по тесните пътечки под извитите като стени на огромни бъчви тавани. Целият в черно, беше като сянка сред сенките — тъмна коса, издължено лице, очи — сиви. Ръкавици от черна къртича кожа криеха дланите му: дясната, защото беше изгорена, а лявата — защото се чувстваше глупак само с една ръкавица.

Самуел Тарли седеше превит над масата в една ниша, всечена в камъка. Вдигна глава, щом чу стъпките му.

— Цяла нощ ли си стоял тук?

— Нима? — погледна го стреснато Сам.

— Не дойде да закусиш с нас, а в леглото ти никой не е спал. — Раст предположи, че Сам може би е избягал, но Джон не повярва. Дезертьорството също изискваше някакъв кураж, а Сам не беше от много смелите.

— Сутрин ли е вече? Тук човек изобщо не може да го разбере.

— Сам, ти си един мил глупак — въздъхна Джон. — Това легло ще ти липсва, когато започнем да спим на коравата земя, гарантирам ти.

Сам се прозя и отвърна:

— Майстер Емон ме прати да намеря карти за лорд-командира. Изобщо не помислих… Джон, книгите, виждал ли си някога такова нещо? Те са хиляди!

Той се огледа.

— В библиотеката на Зимен хребет има не повече от стотина. Намери ли картите?

— О, да. — Пръстите му, дебели като наденички, посочиха отрупаните книги и свитъци пред него. — Най-малко дузина. — Разви един пергамент. — Боята е избеляла, но може да се види къде картографът е отбелязал селата на диваците, има и една книга… чакай, къде се дяна? Преди малко я четях. — Отмести свитъците и откри прашен том, подвързан с изгнила кожа. — Тази е — промълви с благоговение. — Описание на едно пътуване от Сенчестата кула по целия път до Самотния нос и Замръзналия бряг. Написано от щурмовак на име Редвин. Не е датирана, но споменава за Дарен Старк като крал на Севера, така че трябва да е отпреди Завоеванието. Джон, те са се сражавали е великани! Редвин дори е разменял стока с горските чеда, така пише. — Пръстите му много деликатно заразгръщаха страниците. — И карти е нарисувал, виж…

— Може би и ти ще напишеш описание за нашия набег, Сам.

Искаше да прозвучи окуражително, но думите му се оказаха не на място. Последното, на което Сам държеше, бе да му се напомня какво го чака на другия ден. Той зарови безцелно свитъците.

— Има и още карти. Ако имах време да потърся… бъркотията е голяма. Можех да подредя всичко; знам, че бих могъл, но ще отнеме време… направо години.

— Мормон иска тези карти малко по-скоро. — Джон измъкна един свитък от близкия сандък и издуха част от дебелия пласт прах. Докато го разгъваше, крайчецът се отчупи в пръстите му.

— Виж, тоя ще се разпадне — каза и загледа намръщено избледнелия ръкопис.

— По-леко. — Сам заобиколи масата, взе свитъка от ръката му и го задържа като ранено същество. — Важните книги са ги преписвали, когато са им трябвали. Някои от най-старите са преписвани сигурно поне стотина пъти.

— Е, точно този не си прави труд да преписваш. Двайсет и три бурета осолена треска, осемнайсет делви рибено масло, сандък сол…

— Инвентар — каза Сам, — а може би стока за продан.

— Кой го интересува колко осолена треска са яли преди шестстотин години? — зачуди се Джон.

— Мен. — Сам грижливо прибра свитъка в сандъка, от който го беше извадил Джон. — От такива списъци човек може да научи много, повярвай ми. Можеш да разбереш колко мъже е имало тогава в Нощния страж, как са живели, какво са яли…

— Храна са яли — каза Джон, — и са живели като нас.

— Ще се изненадаш, като разбереш, че не е точно така. Тази зала е истинско съкровище, Джон.

— Щом казваш. — Джон се съмняваше. Съкровище според него означаваше злато, сребро, скъпоценни камъни, а не прах, паяци и изгнила кожа.

— Да, казвам — изломоти дебелото момче. Беше по-голям от Джон, вече пълнолетен мъж по закон, но беше трудно човек да мисли другояче за него, освен като за момче. — Намерих рисунки на лицата по дърветата и книга за езика на горските чеда… трудове, каквито няма дори в Цитаделата, ръкописи от древна Валирия, описание на сезоните, писани от майстери, умрели преди хиляда години…

— Книгите ще са си тук и като се върнем.

— Ако се върнем…

— Стария мечок взима двеста души изпитани ветерани, три четвърти от които са щурмоваци. Корин Полуръката ще доведе други сто братя от Сенчестата кула. Ще си толкова в безопасност, колкото в замъка на баща си на Рогов хълм.

Самуел Тарли се усмихна тъжно.

— Аз и в бащиния си замък никога не съм бил в безопасност.

„Жестоки шеги си играят боговете“ — помисли Джон. Пип и Тоуд чак се разпениха да ги включат във великия набег, но ето че трябваше да останат в Черен замък. А този, който трябваше да се справи с омагьосания лес, беше точно Самуел Тарли, самопровъзгласилият се страхливец, дебел, плашлив и почти толкова лош ездач, колкото мечоносец. Стария мечок взимаше два кафеза с гарвани, за да могат да пращат вести по пътя си. Майстер Емон беше сляп и твърде немощен, за да може да язди с тях, затова трябваше да го замени стюардът му.

— Трябваш ни за гарваните, Сам. А и някой трябва да ми помага да усмирявам Грен.

Брадичката на Сам трепна.

— Ти би могъл да се оправяш с гарваните, или Грен, или всеки друг — каза той с нотка на отчаяние. — Бих могъл да ви покажа. Ти също знаеш писмото, Джон, би могъл да пишеш донесенията на Мормон не по-зле от мен.

— Аз съм стюардът на Стария мечок. Ще трябва да му служа като скуайър, да се грижа за коня му, да му опъвам шатрата; няма да ми стига време да се занимавам и с гарваните. Сам, ти изрече думите. Ти вече си брат на Нощния страж.

— Един брат на Нощния страж не би трябвало да е толкова изплашен.

— Всички ни е страх. Щяхме да бъдем глупци, ако не ни беше страх. — Твърде много щурмоваци се бяха изгубили през последните две години, дори Бенджен Старк, неговият чичо. Бяха намерили в гората двама от мъжете му, убити, но телата им възкръснаха в ледената нощ. Изгорените пръсти на Джон трепнаха, щом си го спомни. Още виждаше в сънищата си възкръсналия мъртвец, мъртвия Отор с изпепеляващо сините му очи и студените черни ръце, но това беше последното нещо, което трябваше да се припомня на Сам. — Страхът не е срамен, казваше баща ми. Въпросът е как ще му устоиш. Хайде, ще ти помогна да събереш картите.

Сам кимна окаяно. Рафтовете бяха толкова нагъсто, че на излизане трябваше да вървят един след друг. Сводестата зала се отваряше към един от тунелите, наричани от братята „проходите на червеите“, виещи се подземни проходи, които свързваха укрепленията и кулите на Черен замък. Лятно време проходите на червеите рядко се използваха, но виж, зимата беше друго нещо. Когато снеговете натрупат на четиридесет-петдесет стъпки височина и ледените ветрове завият откъм север, подземните тунели се оказваха единственото нещо, свързващо всички части на замъка.

„Скоро“, каза си Джон, докато се изкачваха към повърхността. Беше видял вестителя, донесъл на майстер Емон новината за края на лятото — големия гарван от Цитаделата, бял и тих като Дух. Веднъж бе видял зимата, още като много малък, но всички твърдяха, че е била къса и мека. Тази, която идеше, щеше да е друга. Усещаше го с костите си.

Докато стигнат горе, стръмните каменни стъпала бяха накарали Сам да пухти като ковашки мях. Лъхна ги поривист вятър и наметалото на Джон заплющя. Дух се беше проснал и спеше до кирпичената стена на хамбара, но с появата на Джон се събуди, рунтавата му бяла опашка щръкна и вълкът затича след тях.

Сам примижа нагоре към Вала. Извисяваше се над тях, ледена канара с височина седемстотин стъпки. Понякога на Джон му се струваше, че е живо същество, със свои чувства и настроения. С всяко отместване на светлината цветът на леда се променяше. Ту в тъмносиньото на замръзнали реки, ту в мръснобяло, като стар сняг, а щом някой облак преминеше през слънцето, той потъмняваше до светлосивото на гранита. Валът се простираше на изток и на запад, докъдето стигаше погледът му, така огромен, че тухлените укрепления и каменни кули на замъка изглеждаха жалки мъничета. И беше краят на света.

„А ние тръгваме отвъд него.“

Утринното небе беше прошарено от тънки сиви облаци, но светлочервената резка беше там, зад тях. Черните братя бяха нарекли скиталеца „Факела на Мормон“ и твърдяха (полу на шега), че трябва да са го пратили боговете, за да осветява пътя на стареца през Гората на духовете.

— Кометата е толкова ярка, че вече се вижда и денем — каза Сам, заслонил очи с една от книгите.

— Остави ги кометите, Стария мечок иска картите.

Дух заскача пред тях. Замъкът изглеждаше пуст, след като толкова много щурмоваци бяха прескочили до бардака в Къртичиното да „покопаят съкровища“ и да се напият здраво. Грен замина с тях. Пип, Холдър и Тоуд бяха предложили да му купят първата жена в чест на първия му обход. Бяха приканили и Джон и Сам да идат с тях, но Сам се боеше от курви почти толкова, колкото от Гората на духовете, а Джон не пожела.

— Вие правете както искате — каза на Тоуд. — Аз съм положил клетва.

Когато минаха покрай септата, чуха дрезгави гласове, подхванали някаква песен. „В нощта пред битка едни мъже желаят курви, други — песни.“ Джон се зачуди на кого ли ще му е по-добре след това. Септата го изкушаваше не повече от бардака. Храмовете на неговите хора бяха по дивите места, където призрачните дървеса простираха белите си като кости клони. „Седемте нямат власт отвъд вала — каза си, — но моите богове ще ме чакат.“

Пред оръжейната сир Ендрю Тарт работеше с няколко новобранци. Бяха пристигнали предната нощ с Кънуи, един от „скитащите врани“, които ровеха из Седемте кралства и събираха мъже за Вала. Новият добив включваше белобрад старец, който се подпираше на тояга, две русокоси момчета, които си приличаха като братя, младо конте в подгизнал сатен, дрипав мъж с дървен крак и някакъв ухилен тъпанар, който сигурно си въобразяваше, че е велик воин. В момента сир Ендрю тъкмо му показваше колко погрешна е самонадеяността му. Като учител по оръжие беше много по-внимателен от сир Алисър Торн, но все пак уроците му оставяха отоци. Сам потръпваше при всеки удар, но Джон Сняг загледа съсредоточено упражнението.

— Какво мислиш за тях, Сняг?

Донал Ноя стоеше на прага на оръжейната си, гол до кръста под кожената престилка, и този път поне не беше скрил чукана на отсечената си лява ръка. С големия си като буре корем, плоския нос и черната четина външността му не предизвикваше възторг, но въпреки това беше добре дошъл. Оръжейникът се беше доказал като добър приятел.

— На лято миришат — каза Джон, докато сир Ендрю налагаше един от „противниците“ си и го просна на земята. — Къде ги е намерил Кънуи?

— В тъмницата на някакъв лорд, близо до Града на гларуса. Разбойник, бръснар, просяк, двама сираци и момче курва. Ей с такива браним човешките владения.

— Ще станат. — Джон се усмихна свойски на Сам. — И ние станахме.

Ноя го придърпа към себе си.

— Чу ли вестите за брат ти?

— Снощи. — Кънуи и подопечните му бяха донесли новината на север и в столовата се приказваше само за това. Джон още не знаеше какво да изпитва. Роб крал? Братът, с когото беше играл, беше се бил, с когото бе делил първата си чаша вино? „Но не и майчиното мляко, не. Значи сега Роб ще отпива лятно вино от бокали с драгоценни камъни, докато аз коленича до някой поток и лоча от шепите си.“ — От Роб ще стане добър крал.

— Дали? — Ковачът го погледна. — Много се надявам, момче, но някога мислех същото и за Робърт.

— Разправят, че ти си му изковал бойния чук — напомни Джон.

— Тъй де. Негов човек бях, човек на Баратеон, ковач и оръжейник в Бурен край, докато не си изгубих ръката. Достатъчно стар съм и помня лорд Стефон преди да го вземе морето, а тези трима негови синове ги знаех още откакто си получиха имената. Ей това ще ти кажа: откакто Робърт си я сложи оная корона, стана съвсем друг човек. Някои хора са като мечовете, направени са за бой. Окачи ги на стената те ще ръждясат.

— А братята му? — попита Джон.

Оръжейникът се замисли за миг.

— Робърт беше истинската стомана. Станис е чисто желязо, черно, здраво и силно, да, но чупливо. Той ще се прекърши преди да се огъне. А Ренли… хм, той е мед, светла и бляскава, хубава да я гледаш, но след един ден битка не струва много.

„А Роб от какъв ли метал е?“ Джон не попита. Ноя беше човек на Баратеон. Най-вероятно смяташе Джофри за законния крал, а Робърт — за предател. Сред братството на Нощния страж имаше мълчалив договор да не се рови много надълбоко за такива неща. Мъжете идваха на Вала от всичките Седем кралства, старата любов и вярност лесно не се забравяха, колкото и клетви да си положил… както самият Джон беше разбрал от личен опит. Дори Сам… домът на баща му се беше клел на Планински рай, чийто лорд Тирел подкрепяше крал Ренли. За тези неща бе по-добре да не се говори. Нощният страж не взимаше страна.

— Лорд Мормон ни чака — каза Джон.

— Няма да ви задържам. — Ноя го потупа по рамото и се усмихна. — Дано боговете са с вас утре, Сняг. И да върнеш чичо си, чу ли?

— Ще го върнем — обеща му Джон.

Лорд-командир Мормон се беше настанил в Кралската кула, след като пожарът бе изкормил неговата. Джон остави Дух при стражите пред вратата.

— Пак стълби — въздъхна окаяно Сам, когато поеха нагоре. — Мразя стълбите.

— Какво пък, това е едно от нещата, които няма да ни мъчат в гората.

Щом влязоха в солария, гарванът изкряска:

— Сняг!

Мормон прекъсна разговора си и се обърна към тях.

— Много се забавихте с тези карти. — Избута настрана останките от закуската си, за да отвори място на масата. — Сложете ги тук. Ще ги прегледам по-късно.

Торен Малък лес, дребен и жилав щурмовак с тънка брадичка и още по-тънка уста под рехаво покълналата брада, изгледа хладно Джон и Сам. Беше един от привържениците на Алисър Торн и никак не обичаше двамата.

— Мястото на лорд-командира е в Черния замък, да властва и да командва — каза той на Мормон, пренебрегвайки новодошлите. — Така е според мен.

— Мен, мен, мен! — изкрещя гарванът и запляска с криле.

— Ако станеш някой ден лорд-командир, прави каквото намериш за добре — отвърна Мормон на щурмовака, — но според мен все още не съм умрял, нито братята са те поставили на моето място.

— Сега аз съм Първи щурмовак, след като Бен Старк се загуби и сир Джаръми го убиха — възрази Малък лес. — Би трябвало аз да поема командването.

Мормон не искаше и да чуе.

— Изпратих Бен Старк и сир Веймар преди него. Нямам намерение да пращам и теб след тях и да си седя тук и да се чудя колко трябва да чакам, преди и теб да пратя в списъка на изгубените. — После натърти: — А Старк си остава Първи щурмовак, докато не разберем със сигурност, че е мъртъв. Дойде ли този ден, аз съм този, който ще посочи заместника му, не ти. Хайде, стига си ми губил времето. Тръгваме утре призори, или си забравил?

Малък лес стана.

— Както заповяда милорд. — На излизане се намръщи на Джон, сякаш той му беше виновен.

— Първи щурмовак! — Очите на Стария мечок пробягаха към Сам. — По-скоро тебе ще назнача за Първи щурмовак. Има нахалството да ми каже в лицето, че съм твърде стар да тръгвам с него. Приличам ли ти на стар, момче? — Косата, отстъпила от петнистия череп на Мормон, се беше прегрупирала под брадичката му в рунтава сива брада, покриваща гърдите му до половина. Той я потупа силно. — Приличам ли ти на слаб?

Сам отвори уста и само изцвърча, без нищо да може да каже. Стария мечок го ужасяваше.

— Не, милорд — побърза да се намеси Джон. — Вие изглеждате силен като… като…

— Недей да ме ласкаеш, Сняг, знаеш, че не минава. Дайте да ги видя тези карти. — Мормон ги прерови мрачно, спираше се на всяка само за един поглед и изпръхтяваше. — Това ли е всичко, което можа да намериш?

— Аз… ми-ми-милорд — запелтечи Сам, — там… там има о-още, н-но… б-бъркотията…

— Стари са — оплака се Мормон и гарванът му подхвана с резкия си грак:

— Стари, стари.

— Селата може да се появяват и изчезват, но хълмовете и реките ще са си на същото място — изтъкна Джон.

— Съвсем вярно. Избрахте ли вече гарваните, Тарли?

— М-м-майстер Емон с-смята да ги п-подбере довечера, след х-храненето.

— Ще взема най-добрите му. Умни птици и силни.

— Силни — подхвана неговата птица и зачисти с клюн перата си. — Силни, силни.

— Ако стане така, че ни изколят там всички, искам наследникът ми да разбере как съм умрял.

Приказката за клането накара Самуел Тарли съвсем да онемее. Мормон се наведе над масата.

— Тарли, когато бях хлапе на половината на годините ти, милейди майка ми казваше, че ако си държа много устата отворена, някой пор ще я сбърка с дупката си и ще се мушне в гърлото ми. Ако имаш нещо да казваш, казвай. Иначе се пази от поровете. — И махна грубо с ръка. — Хайде, отивай си, нямам време за глупости. Майстерът ти сигурно има работа за теб.

Сам преглътна, отстъпи и затича толкова бързо, че за малко да се спъне в рогозките.

— Това момче наистина ли е такъв глупак, какъвто изглежда? — попита лорд-командирът след като Сам си отиде. „Глупак“, изграчи гарванът. Мормон не дочака отговора на Джон. — Лорд баща му сега стои високо в съвета на крал Ренли, беше ми хрумнало да го пратя… не, по-добре не. Ренли няма да обърне внимание на един треперещ дебеланко. Ще пратя сир Арнъл. Той е много по-стабилен, а и майка му е от Фосоуей Зелените ябълки.

— Ако благоволи милорд, каква работа имате с крал Ренли?

— Същата, която и е другите, момко. Мъже, коне, мечове, брони, зърно, сирене, вино, вълна, пирони… Нощния страж не е горд, взимаме всичко, което ни се предложи. — Пръстите му забарабаниха по грубо рендосаните дъски на масата. — Ако ветровете са били добри, сир Алисър трябва да е стигнал до Кралски чертог до края на лунния кръг, но дали онова момче Джофри ще му обърне внимание, не знам. Домът Ланистър никога не е хранел приятелски чувства към Стража.

— Торн има ръката на оная твар, ще им я покаже. — Мазно и гадно нещо, с черни пръсти, които се извиваха и мърдаха в стъкленицата, сякаш още бяха живи.

— Де да имахме още една ръка, че да я пратим на Ренли.

— Дивен казва, че оттатък Вала може да намерим какво ли не.

— Тъй де, Дивен казва. Последния път, когато ходи на обход, каза, че видял мечка, висока петнайсет стъпки. — Мормон изсумтя. — За сестра ми разправят, че си взела мечок за любовник. По-скоро това ще го повярвам, отколкото за петнайсет стъпки висока мечка. Макар че в свят, където мъртвите бродят… аа, все пак човек трябва да вярва само на очите си. Мъртъв човек да ходи видях. Но гигантска мечка не съм. — Изгледа Джон дълго и изпитателно. — Но ние говорехме за ръце. Твоите как са?

— По-добре. — Джон свали ръкавицата от къртича кожа и му показа. Белезите покриваха ръката му до средата под лакътя и нашарената плът все още изглеждаше корава и зачервена, но зарастваше. — Обаче сърби. Майстер Емон каза, че е на добро. Даде ми мехлем да го взема с мен по пътя.

— Можеш ли да боравиш с Дълъг нокът въпреки болката?

— Прилично. — Джон отвори и затвори пръстите си в юмрук, както му беше показал майстерът. — Трябва да си упражнявам пръстите всеки ден, да не изтръпват, каза майстер Емон.

— Може да е сляп, но си знае работата. Моля се на боговете дано да ни го опазят още двайсет години. Знаеш ли, че той е могъл да стане крал?

Джон се изненада.

— Казвал ми е, че баща му е бил крал, но не… Помислих, че сигурно е бил някой по-млад син.

— Така е. Дядо му е бил Дерон Таргариен, Вторият с това име, който включил Дорн във владенията. Част от договора било да се ожени за една дорнска принцеса. Тя му родила четирима синове. Бащата на Емон, Мекар, бил най-малкият от тях, а Емон бил третият му син. Забележи, всичко това е било дълго преди аз да се родя, колкото и на древен да ме прави Малък лес.

— Майстер Емон е бил наречен на Рицаря на дракона.

— Точно така. Според някои истинският баща на крал Дерон бил принц Емон, а не Ерон Недостойния. Както и да е, на нашия Емон му липсвал войнственият нрав на Рицаря на дракона. Той обича да казва, че имал бавен меч, но бърз ум. Нищо чудно, че дядо му го пратил в Цитаделата. Бил е на девет или десет, мисля… и девети или десети по наследствена линия.

Джон знаеше, че майстер Емон е вече над стоте. Немощен, грохнал, сбръчкан и сляп — трудно беше да си го представи човек като момче, не по-голямо от Аря.

Мормон продължи:

— Емон се трудел над книгите си, когато най-големият от чичовците му, безспорният наследник, бил убит при една злополука на турнир. Той оставил двама сина, но скоро и те го последвали в гроба, по време на Голямата пролетна болест. Крал Дерон също го взела болестта, така че короната минала в ръцете на втория син, Ерис.

— Лудия крал? — Дон се обърка. Ерис беше крал преди Робърт, значи не толкова отдавна.

— Не, това бил Ерис Първи. Онзи, дето Робърт го свали, беше Вторият с това име.

— Кога е било това?

— Преди осемдесет години, там някъде — каза Стария мечок. — И не, аз все още не съм бил роден, макар че дотогава Емон вече изковал половин дузина брънки за майстерската си верига. Ерис се оженил за родната си сестра, според обичая на Таргариените, и царувал десет или дванайсет години. Емон положил клетвите си и напуснал Цитаделата, за да служи в двора на някакъв дребен лорд… докато царственият му чичо не умрял без потомство. Железният трон преминал у последния от четиримата синове на крал Дерон. Това бил Мекар, бащата на Емон. Новият крал привикал всичките си синове в двора и щял да включи Емон в кралския съвет, но той отказал, като заявил, че това ще е узурпиране на мястото, което по право принадлежи на Великия майстер. Предпочел да служи в крепостта на най-големия си брат, друг Дерон. Е, той също умрял, като оставил за наследница дъщеря, някакво полуумно момиче. Хванал срамна болест от една курва, доколкото знам. Следващият брат бил Ерион.

— Ерион Чудовището? — Джон беше чувал това име. „Принцът, който се мислел за дракон“ беше една от най-мрачните приказки на баба Нан. Малкият му брат Бран я обожаваше.

— Същият, макар че самият той се наричал Ерион Ярък плам. Една нощ, по време на пир, изгълтал делва с адски огън, като казал на приятелите си, че това ще го превърне в дракон, но боговете били милостиви и го превърнали в труп. Няма и година след това крал Мекар загинал в битка срещу някакъв разбунтувал се владетел.

Джон не беше съвсем невежа в историята на кралството. Майстерът в замъка се беше погрижил за това.

— Било е в годината на Големия съвет — каза той. — Лордовете прескочили невръстния син на принц Ерион и дъщерята на принц Дерон и дали короната на Ерон.

— И да, и не. Първо я предложили тихомълком на Емон. И той тихомълком отказал. Рекъл им: боговете са отредили да служа, не да властвам. Положил бил клетва и нямало да я наруши, въпреки че Върховният септон лично му предлагал да го освободи. Е, никой разумен човек не искал потомък на Ерион отново да седна на трона, а дъщерята на Дерон била малоумна, така че нямали избор, освен да се обърнат към по-малкия брат на Емон — Ерон, Петия с това име. Ерон Невероятния, така му викали, защото бил четвърти син на четвъртия син. Емон разбирал, и правилно, че ако остане в двора, онези, които са недоволни от управлението на брат му, ще гледат да го използват, затова дошъл на Вала. И тук си останал, докато брат му и синът на брат му, и неговият син, всички поред царували и умрели, докато Джайм Ланистър не сложи край на родословието на Рицарите на дракона.

— Кр-рал — изграчи гарванът, плесна с криле през солария и кацна на рамото на Мормон. — Крал — каза отново и запристъпва важно напред-назад.

— Харесва му тази дума — каза усмихнат Джон.

— Лесна е за изричане. Лесно е да му хареса.

— Кр-рал — повтори птицата.

— Според мен иска вие да сте с корона, милорд.

— Кралството вече си има трима крале, а и това е твърде много за мен. — Мормон погали гарвана под клюна с пръст, но очите му не се отделяха от Джон Сняг.

Това го накара да се почувства неловко.

— Милорд, защо ми разказахте всичко това, за майстер Емон?

— А трябва ли да имам причина? — Мормон се намести на стола и се намръщи. — Твоят брат Роб е бил коронован за крал на Севера. Това ви е общото на двамата с Емон. Крал за брат.

— И друго — каза Джон. — Една клетва.

Стария мечок изсумтя силно, а гарванът политна и запляска с криле из стаята.

— По един човек ми дай на мен за всяка нарушена клетва, и на Вала никога няма да му липсват бранители.

— Винаги съм знаел, че Роб ще бъде владетелят на Зимен хребет.

Мормон подсвирна и птицата кацна на ръката му.

— Владетел е едно, а крал — друго. — Поднесе на гарвана шепа зърна от джоба си. — Ще облекат брат ти Роб в коприна и кадифе от сто различни цвята, докато ти живееш и мреш в черната си ризница. Той ще се ожени за някоя красива принцеса и ще стане баща на нейните синове. Ти няма да имаш жена, нито ще държиш някога в ръце дете с твоята кръв. Роб ще властва, а ти ще служиш. Хората ще те наричат „черна врана“. Него ще наричат „Негова милост“. Певци ще възпяват всяка извършена от него дреболия, докато твоите велики подвизи ще се забравят невъзпети. Кажи ми, че нищо от това не те измъчва, Джон… и аз ще те нарека лъжец, и ще зная, че съм прав.

Джон се изпъна като тетива на лък.

— Дори наистина да ме измъчва, какво бих могъл да направя, след като съм копеле?

— Какво ще направиш? — попита Мормон. — След като си копеле?

— Ще се измъчвам — каза Джон. — И ще си спазвам клетвите.