Сблъсък на крале

КЕЙТЛИН

Голямата зала на Речен пад беше самотно място за вечеря за двама. Стените бяха загърнати от тъмни сенки. Една от факлите загасна и останаха да светят само три. Кейтлин седеше, забила поглед в бокала си. Виното киселеше. Бриен седеше срещу нея. Високият стол на баща й беше празен като всичко останало в залата. Дори слугите си бяха отишли. Беше им разрешила да се включат в празненството.

Стените на цитаделата бяха дебели, но въпреки това се чуваха приглушените звуци на веселбата на двора. Сир Дезмънд беше изкарал от мазетата си двадесет бурета и простолюдието празнуваше предстоящото завръщане на Едмур, както и завладяването на Зъбера от Роб.

„Не мога да ги виня — мислеше Кейтлин. — Те не знаят. А и да знаеха, защо трябва да ги интересува? Не познават синовете ми. Никога не са гледали с ужас как се катери Бран, с така смесена в теб гордост и уплаха, че сякаш са едно, никога не са се усмихвали, като видят с каква ярост Рикон се старае да подражава на по-големите си братя.“ Вгледа се във вечерята пред себе си: увита в бекон пъстърва, салата от зелени репички, червен копър и лапад, грах с лук и топъл хляб. Бриен се хранеше методично, сякаш вечерята беше поредната задача, която трябва да се изпълни. „Ето че започвам да се вкисвам — помисли Кейтлин. — Ни месо, ни медовина ме радват, а песента и смехът са станали за мен досадни непознати. Превръщам се в същество на скръб, на прах и горчиви копнежи. Там, където някога беше сърцето ми, сега е празно.“

Не можеше повече да гледа как Бриен яде.

— Бриен, не ставам за компания. Иди на празненството, ако искаш. Пий ейл и потанцувай.

— Не ме бива за веселби, милейди. — Отчупи си хляб и го загледа, сякаш не знае какво е. — Но ако заповядате, ще…

Кейтлин долови неудобството й.

— Само помислих, че може да се порадваш на по-весела компания от моята.

— И така ми е добре. — Момичето отопи мазнината, в която беше изпържена пъстървата.

— Тази сутрин пристигна друга птица. — Кейтлин не разбра защо го каза. — Майстерът ме събуди веднага. Беше задължен, но не беше мило от негова страна. Изобщо не беше мило. — Не мислеше да го казва на Бриен. Никой не го знаеше, освен тя и майстер Виман, и смяташе да го затаи така, докато… докато…

„Докато какво? Глупава жена. Нима ако затаиш тайната в сърцето си, от това тя ще стане по-малко истина? Ако не я споделиш с никого, ако не го изречеш, нима ще се превърне само в един сън, в по-малко от сън, в някакъв полузабравен кошмар? О, де да бяха толкова милостиви боговете.“

— От Кралски чертог ли е новината? — попита Бриен.

— Де да беше. Птицата дойде от замъка Кервин, от сир Родрик, моя кастелан. — „Черни криле, черни думи.“ — Събрал е колкото войска е могъл и тръгва в поход към Зимен хребет, за да върне замъка. — Колко маловажно й прозвуча всичко това сега. — Но казва… пише, че… казва ми, че…

— Милейди, какво има? За синовете ви ли е вестта?

Колко простичък беше въпросът. Защо и отговорът не можеше да е толкова прост? Думите заседнаха в гърлото й.

— Вече нямам други синове освен Роб. — Успя да изрече тези ужасни думи, без да изхлипа, и поне за това беше благодарна.

Бриен я погледна с ужас.

— Милейди?

— Бран и Рикон се опитали да избягат, но ги хванали при една мелница край Жълъдова вода. Теон Грейджой окачил главите им на стените на Зимен хребет. Теон Грейджой, който ядеше на трапезата ми от десетгодишен. — „Казах го, боговете дано ми простят. Казах го и го направих истина.“

Лицето на Бриен пребледня. Тя посегна, но пръстите й спряха пред ръката на Кейтлин, уплашени сякаш да я докоснат.

— Аз… нямам думи, милейди. О, скъпа моя, добра ми лейди. Вашите синове, те… те сега са при боговете.

— Нима? — сряза я Кейтлин. — Що за бог е този, дето е позволил това да се случи? Рикон беше почти бебе. Как е могъл да заслужи такава смърт? А Бран… Когато напуснах севера, той още не беше отворил очи след падането. Трябваше да тръгна преди да се е събудил. Сега вече никога няма да мога да го видя, нито да чуя смеха му… — Тя показа на Бриен ръцете си. — Тези белези… бяха изпратили човек да убие Бран. Тогава той щеше да умре, и аз — с него, но вълкът му разкъса гърлото на убиеца. — Тя спря за миг. — Теон сигурно е убил и вълците. Сигурно ги е убил, иначе… бях сигурна, че ще са в безопасност, докато вълчищата са с тях. Както Роб с неговия Сив вятър. Но дъщерите ми вече си нямат вълци.

Рязката смяна на темата обърка Бриен.

— Вашите дъщери…

— Санса беше дама още от тригодишна, винаги вежлива и горяща от желание да угоди на всички. Най-много обичаше приказките за рицарската доблест. Хората казваха, че приличала на мен, но тя ще стане много по-красива, отколкото съм била аз, ще се увериш като я видиш. Често съм отпращала слугинята й, за да й среша сама косата. Тя е с кестенява коса, по-светла от моята и толкова гъста и мека… червеното в нея улавя светлината от факлите и блести като мед… А Аря, тя… гостите на Нед често я бъркаха с някое от конярчетата. Аря си беше мъка, ако трябва да сме честни. Наполовина момче и наполовина — вълче. Забраниш ли й нещо, то се превръща в най-съкровеното й желание. Имаше дългото лице на Нед и кафява коса, която винаги приличаше на птиче гнездо. Бях вдигнала ръце от нея и се бях отказала да се мъча да я направя дама. Събираше мазоли по ръцете си както другите момичета събират кукли и казваше първото, което й хрумне. Мисля, че и тя е загинала. — Когато го изрече, сякаш някаква великанска ръка я стисна за гърдите. — Искам ги всички мъртви, Бриен. Първо Теон Грейджой, после Джайм Ланистър и Церсей, и Дяволчето, всички, всички. Но момичетата ми… момичетата ми ще…

— Кралицата… кралицата също има малко момиче — каза неловко Бриен. — Както и синове, на годините на вашите. Когато го чуе, може би тя ще… може би ще изпита жал и…

— Да ми върне дъщерите ми непокътнати? — Кейтлин се засмя тъжно. — Колко мила невинност има в теб, дете. Бих искала… но не. Роб ще отмъсти за братята си. Ледът убива също толкова жестоко като огъня. Лед беше мечът на Нед. Валирианска стомана, прочут с хилядата си пласта и толкова остър, че се боях да го докосвам. Сегашният меч на Роб е тъп като тояга в сравнение с Лед. Боя се, че няма да му е лесно да отсече с него главата на Теон. Старките не използват палачи. Нед винаги казваше, че този, който изрече присъдата, трябва сам да вдигне острието, макар никога да не е изпитвал удоволствие от този свой дълг. Но аз бих, о, да. — Тя се взря отново в посечените си длани, отвори ги и ги затвори, после бавно вдигна очи. — Пратих му вино.

— Вино? — Бриен се обърка. — На Роб? Или… на Теон Грейджой?

— На Кралеубиеца. — Хитрината й бе послужила добре с Клеос Фрей. „Дано да си жаден, Джайм. Дано да ти е сухо и стегнато гърлото.“ — Бих искала да дойдеш с мен.

— Както заповядате, милейди.

— Добре. — Кейтлин стана. — Сега си довърши вечерята спокойно. Ще те извикам по-късно. Към полунощ.

— Толкова ли късно, милейди?

— Тъмниците са без прозорци. Там долу всеки час е като другите, а за мен всички часове са полунощ. — Кейтлин тръгна към вратата; стъпките й прокънтяха кухо. Докато се качваше към солария на лорд Хостър, чу виковете отвън: „Тъли!“ и „Чаша! Чаша за младия ни храбър лорд!“ „Баща ми е жив — прииска й се да им извика. — Синовете ми са мъртви, но баща ми е жив, проклети да сте, и той все още е вашият лорд.“

Лорд Хостър бе потънал в дълбок сън.

— Преди малко изпи сънено вино, милейди — каза майстер Виман. — Срещу болката. Няма да разбере, че сте тук.

— Все едно — каза Кейтлин. „Той е повече мъртъв, отколкото жив, но е по-жив от бедничките ми, милите ми синове.“

— Милейди, мога ли да направя нещо за вас? Отвара за сън?

— Благодаря ви, майстер, не. Няма да проспя скръбта си. Бран и Рикон заслужават малко повече от мен. Отидете на празненството, аз ще поседя при баща си.

— Както желаете, милейди. — Виман се поклони и излезе.

Лорд Хостър лежеше на гръб, с отворена уста, и дъхът му излизаше на тънки, хрипливи въздишки. Едната му ръка бе отпусната на края на постелята, крехка, бледа и безплътна, но топла, щом я докосна. Тя мушна пръстите си между неговите и ги стисна. „Колкото и здраво да го държа, няма да мога да го задържа тук — помисли тъжно Кат. — По-добре да го оставя.“ Но пръстите й отказаха да се отворят.

— Нямам с кого да си говоря, татко — каза му тя. — Моля се, но боговете не ми отвръщат. — Вдигна ръката му и я целуна. Беше топла, сини жилки се виеха и заплитаха като реки под светлата, почти прозрачна кожа. Отвън течаха Червена вилка и Обърнат камък, и щяха да си текат вечно, но не и тези реки в ръката на баща й. Много скоро това течение по тях щеше да секне. — Снощи сънувах как веднъж двете с Лиза се изгубихме на връщане от Морски страж. Помниш ли? Вдигна се онази странна мъгла и двете изостанахме от групата. Всичко стана сиво и не можех да видя на една стъпка пред муцуната на коня си. Изгубихме пътя. Клоните на дърветата се превърнаха в дълги, мършави ръце, които се протягаха да ни сграбчат. Лиза заплака, а аз извиках и мъглата сякаш глътна вика ми. Но Петир знаеше къде сме, върна се и ни намери… Но сега няма кой да ме намери, нали? Този път сама трябва да намеря пътя, а е трудно, толкова е трудно… Все си спомням думите на Старк. Зимата иде, татко. За мен. Сега Роб трябва да се срази с Грейджой, както и с Ланистър, и за какво? Заради една корона и един железен трон? Земята предостатъчно се окървави. Искам си момичетата, искам Роб да остави меча си и да си избере някое мило момиче на Уолдър Фрей, което да го направи щастлив и да му даде синове. Искам си Бран и Рикон, искам… — Кейтлин отпусна глава. — Искам — повтори тя и гласът й секна.

След малко свещта изпращя и угасна. Лунната светлина се промъкваше между летвите на капаците и рисуваше сребристи черти по лицето на баща й. Тя чуваше лекия шепот на измъчения му дъх, чуваше неспирния плясък на водите долу, чуваше едва доловимите звуци на някаква любовна песен от двора, толкова тъжна и сладка. „Обичах дева, рижа като есента — пееше Римънд, — в косата й бе кацнал залезът.“

Кейтлин така и не забеляза кога песента свърши. Бяха изтекли часове, но сякаш беше не повече от миг, когато Бриен се появи на прага.

— Милейди — промълви тя. — Дойде полунощ.

„Дойде полунощ, татко — помисли тя, — и аз трябва да изпълня дълга си.“ Пусна ръката му.

Тъмничарят беше дребен мъж с малки лукави очи и морав нос. Завариха го наведен над половница с ейл и останки от гълъбов пай; беше доста пиян. Като ги видя, примижа недоверчиво.

— Моля ви за прошка, милейди, но лорд Едмур каза никой да не слиза при Кралеубиеца без писмено разрешение лично от него, подпечатано с печата му.

— Лорд Едмур? Нима баща ми е умрял и никой не ми е казал?

Тъмничарят облиза устни.

— Не, милейди, не, доколкото знам.

— Ще отворите килията веднага или ще дойдете с мен в солария на лорд Хостър и ще му кажете защо не искате да ме пуснете да вляза.

Той сведе очи.

— Както заповяда милейди.

Връзката с ключовете беше окачена на широкия кожен колан на кръста му. Той замърмори нещо под нос и отключи килията на Кралеубиеца.

— Сега се върнете при ейла си и ни оставете — заповяда тя. От една кука на ниския таван висеше газена лампа. Кейтлин я свали и усили пламъка. — Бриен, погрижи се да не ме безпокоят.

Бриен кимна и застана на пост пред килията, с ръка на меча си. Кейтлин бутна с рамо тежката врата и пристъпи във вонящия мрак. Това тук бяха вътрешностите на Речен пад и миришеха съответно. Под краката й зашушна стара слама. Стените бяха мухлясали. Чуваше се тихият плясък на водата по течението на Обърнат камък. Светлината на лампата разкри в един ъгъл ведро с изпражнения, а в друг — свит на пода силует. Каната с вино си стоеше при вратата непипната. „Край на хитрините ми. Сигурно трябва да съм благодарна, че поне тъмничарят не я е изпил.“

Джайм вдигна ръце да прикрие лицето си и веригите на китките му издрънчаха.

— Лейди Старк — изхриптя гласът му. — Боя се, че не съм в много добра форма да ви посрещна.

— В мен гледайте, сир.

— Светлината изгаря очите ми. Един момент, ако благоволите.

Не бяха разрешили бръснач на Джайм Ланистър от нощта, когато го плениха при Шепнещия лес, и сега рошава брада покриваше лицето му, толкова подобно на това на кралицата някога. Блеснали златни в светлината на лампата, мустаците и брадата му му придаваха вид на някакъв жълт звяр, величествен, макар и във вериги. Немитата му коса падаше до раменете, сплъстена и разчорлена, дрехите му бяха прогнили, лицето му беше пребледняло и мършаво… но въпреки всичко силата и мъжката му красота все още си личаха.

— Разбирам, че виното, което ви пратих, не ви е харесало.

— Такава внезапна щедрост ми се стори някак подозрителна.

— Мога да заповядам да отсекат главата ви, когато поискам. Защо да ви тровя?

— Смърт от отрова може да изглежда по-естествена. По-трудно е да се твърди, че главата ми просто си е паднала от раменете. — Той вдигна очи от пода и котешки зелените му очи се свиха от светлината. — Бих ви поканил да седнете, но вашият брат забрави да ми осигури стол.

— Мога да постоя.

— Нима? Изглеждате ужасно, длъжен съм да кажа. Макар че може да е просто от светлината. — Беше окован за китките и глезените, всяка белезница вързана с верига за останалите, така че да не може нито да стои, нито да лежи удобно. Веригите на глезените бяха приковани към стената. — Гривните ми достатъчно тежки ли са според вас, или сте дошли да ми добавите още няколко? Мога да ви подрънкам с тях, ако искате.

— Вие сам си го причинихте — напомни му тя. — Предложихме ви всичките удобства на килия в кула, отговарящи на вашия род и сан. А вие ни се отплатихте, като се опитахте да избягате.

— Килията си е килия. Пред някои под Скалата на Кастърли тази тук ще прилича на лятна градинка. Един ден може би ще ви ги покажа.

„Дори да се бои, крие го добре“ — помисли Кейтлин.

— Един окован човек би трябвало да държи по-учтив език, сир. Не съм дошла тук, за да слушам заплахите ви.

— Нима? В такъв случай сигурно сте дошли да се позабавлявате с мен? Казват, че на вдовиците им омръзвали празните легла. Ние в Кралската гвардия се заклеваме никога да не се женим, но предполагам, че бих могъл да ви обслужа, ако сте дошла за това. Налейте ни малко от това вино, свалете си роклята и ще видим дали може да се направи нещо.

Кейтлин го изгледа с погнуса. „Имало ли е някога мъж толкова красив и в същото време толкова отвратителен като него?“

— Ако това го кажехте пред сина ми, щеше да ви убие на място.

— Само ако съм с ей тия. — Джайм Ланистър издрънча с веригите си. — И двамата знаем, че момчето го е страх да се изправи пред мен в двубой.

— Синът ми може да е млад, но ако го смятате за глупак, горчиво се лъжете… а освен това имам чувството, че не предлагате с такава охота предизвикателства, когато имате армия зад гърба си.

— Нима древните крале на Севера също са се крили зад полите на майките си?

— О, това започва да ми омръзва, сир. Има някои неща, които трябва да науча.

— Защо трябва да ви казвам каквото и да било?

— За да спасите живота си.

— Смятате, че се боя от смъртта? — Това като че ли го развесели.

— Би трябвало. Престъпленията ви са ви осигурили място за изтезания в най-дълбокия от седемте ада, ако боговете са справедливи.

— За кои богове говорим по-точно, лейди Кейтлин? За дърветата, на които се молеше съпругът ви? Колко му послужиха те, когато сестра ми му взе главата? — Джайм се изкикоти. — Ако имаше богове, защо светът е толкова изпълнен с болка и несправедливост?

— Заради хора като вас.

— Други като мен няма. Аз съм единствен.

„У него няма нищо освен наглост и гордост, и безсмислената храброст на един луд. Ако имаше поне искрица доблест в него, отдавна щеше да е мъртъв.“

— Щом няма да говорите с мен, така да бъде. Изпийте си виното или се изпикайте в него, сир, все ми е едно.

И тъкмо беше хванала дръжката на бравата, когато той каза:

— Лейди Старк. — Тя се обърна и зачака. — Всичко ще ръждяса в тази влага — продължи Джайм. — Дори възпитанието на човек. Останете и ще получите своите отговори… срещу цена.

„Срам няма.“

— Пленниците не поставят цени.

— О, ще се уверите, че моята е съвсем скромна. Вашият тъмничар нищо не ми казва, освен нагли лъжи, и при това дори не може да ги поддържа. Един ден каже, че Церсей я одрали жива, на другия ден е баща ми. Отговорете на моите въпроси и аз ще отговоря на вашите.

— Само истината?

— О, ама вие истината ли искате? Внимавайте, милейди. Тирион казва, че хората често жадуват за истината, но рядко им харесва вкуса й, когато им я поднесат.

— Достатъчно силна съм, за да чуя всичко, което решите да кажете.

— Ваша воля. Но първо, ако обичате… виното. Гърлото ми е попресъхнало.

Кейтлин провеси лампата на вратата и придърпа чашата с каната. Джайм плисна от виното на устата си преди да глътне.

— Кисело и гадно. Но ще свърши работа. — Опря гръб на стената, прибра колене към гърдите си и се втренчи в нея. — Първият ви въпрос, лейди Кейтлин?

Кейтлин не знаеше колко дълго може да продължи тази игра и реши да не губи време.

— Вие ли сте бащата на Джофри?

— Нямаше да ме попитате, ако не знаехте отговора.

— Искам да го чуя от вашата уста.

Той сви рамене.

— Джофри е мой. Както и другите отрочета на Церсей, предполагам.

— Признавате, че сте любовник на собствената си сестра?

— Винаги съм обичал сестра си, а вие вече ми дължите два въпроса. Живи ли са все още всички мои близки?

— Сир Стафорд Ланистър е убит при Волско кръстовище, както ми съобщиха.

Джайм остана безразличен.

— Чичо Дръвник, както го наричаше сестра ми. Интересуват ме Церсей и Тирион. Както и баща ми.

— Те са живи, и тримата. — „Но не за дълго, ако боговете са милостиви.“

Джайм отпи глътка вино.

— Питайте по-нататък.

Кейтлин се зачуди дали ще посмее да отговори на следващия й въпрос, без да излъже.

— Как падна синът ми Бран?

— Аз го хвърлих от един прозорец.

С такава лекота го каза, че тя онемя. „Ако имах нож, щях да го убия веднага“ — помисли Кейтлин, но веднага се сети за момичетата. И каза със свито гърло:

— Вие бяхте рицар, заклел се да закриля слабите и невинните.

— Да, той беше много слаб, макар че едва ли невинен. Шпионираше ни.

— Бран не би шпионирал.

— Тогава трябва да вините онези скъпи на сърцето ви богове, които доведоха момчето на прозореца ни и му позволиха да зърне нещо, което не биваше да вижда.

— Да виня боговете? — каза тя невярващо. — Хвърлила го е вашата ръка. Вие сте поискали смъртта му.

Веригите му леко издрънчаха.

— Рядко хвърлям деца от кули, за да подобря здравето им. Да, исках да умре.

— И след като не успяхте, разбрахте, че сте в по-голяма опасност от всякога, затова сте дали на своя убиец торба сребро, за да се погрижите Бран да не се събуди повече.

— Така ли? — Джайм вдигна чашата и отпи дълга глътка. — Не мога да отрека, че сме обсъждали това, но вие бяхте непрекъснато с момчето, вашият майстер и лорд Едард го навестяваха често, имаше и стражи, дори онези проклети вълчища… щеше да ми се наложи да си пробивам път с бой през половината Зимен хребет. И защо да си правя целия този труд, след като изглеждаше, че момчето само ще си умре?

— Ако ме лъжете, тази беседа приключи. — Кейтлин протегна ръцете си да му покаже пръстите и дланите си. — Мъжът, който влезе да среже гърлото на Бран, ми остави тези белези. Вие се кълнете, че не сте съучастник в изпращането му?

— Кълна се в честта си на Ланистър.

— Вашата чест на Ланистър струва по-малко от това. — Тя изрита ведрото с фекалии. Гнусната смрад потече по пода на килията и се просмука в нахвърляната слама.

Джайм Ланистър се дръпна от разлятото, колкото му позволиха веригите.

— Може наистина да съм срал на честта си, не отричам, но никога не съм наемал никого, за да убива вместо мен. Вярвайте каквото искате, лейди Старк, но ако исках да убия вашия Бран, щях да го заколя сам.

„Богове милостиви, той казва истината.“

— Щом не сте изпратили вие убиеца, значи е сестра ви.

— Ако беше така, щях да знам. Церсей не крие тайни от мен.

— Тогава е Дяволчето.

— Тирион е толкова невинен, колкото вашия Бран. Но той не се е катерил до нечий прозорец, за да шпионира.

— Тогава защо убиецът беше с неговата кама?

— Каква кама беше това?

— Ей толкова дълга — отвърна тя и раздалечи ръце, — обикновена, но добра изработка, с острие от валирианска стомана и дръжка от драконова кост. Вашият брат я спечелил от лорд Белиш на турнира за рождения ден на принц Джофри.

Ланистър си наля, отпи, наля си пак и се загледа в чашата.

— Това вино като че ли става все по-добро, колкото повече го пия. Представете си. Като че ли си спомням тази кама сега, след като ми я описахте. Спечелил я, казвате? Как?

— При залаганията на вас, когато сте се били срещу Рицаря на цветята. — Но още докато чуваше собствените си думи, усети, че нещо не е наред. — Не… не беше ли така?

— Тирион винаги е залагал на мен в двубоите — каза Джайм, — но онзи ден сир Лорас ме свали от коня. Лош късмет, подцених го момчето, но както и да е. Всичко, което брат ми заложи, го загуби… но тази кама наистина смени собственика си, сега си спомням. Робърт ми я показа същата вечер на пира. Негова милост обичаше да слага сол в раните ми, особено когато се напиеше. А кога не е бил пиян?

Тирион Ланистър й беше казал почти същото, докато яздеха през Лунните планини. Тя не му повярва. Петир се беше заклел в обратното, Петир, който й беше почти брат, Петир, който я беше обикнал толкова, че се би на дуел за ръката й… и все пак Джайм и Тирион казваха едно и също, и какво означаваше това? Братята не се бяха виждали след заминаването си от Зимен хребет преди повече от година.

— Не се ли опитвате да ме заблудите? — Тук някъде имаше капан.

— Аз признах, че хвърлих драгоценното ви хлапе от прозореца. Какво бих спечелил да ви лъжа за този нож? — Той изгълта поредната чаша. — Ако искате, ми вярвайте, изобщо не ми пука какво казват хората за мен. А сега е мой ред. Братята на Робърт излязоха ли на бойното поле?

— Да.

— Това му се вика скъпернически отговор. Кажете ми повече, иначе и моят отговор ще бъде толкова оскъден.

— Станис е тръгнал срещу Кралски чертог — заговори тя с неохота. — Ренли е мъртъв, убит при Горчив мост от брат си, с помощта на някакво тъмно изкуство, което не разбирам.

— Жалко — каза Джайм. — Предпочитах по-скоро Ренли, въпреки че Станис е друга история. Чия страна са взели Тирел?

— На Ренли, отначало. Сега не бих могла да кажа.

— Вашето момче сигурно се чувства самотно.

— Роб вече навърши шестнадесет… вече е мъж — и крал. Досега спечели всички свои битки. Последната вест от него е, че е взел Зъбера от Уестърлинг.

— Все още не се е сразил с баща ми, нали?

— Когато го направи, ще го срази. Както вас.

— Мен ме хвана с изненада. Хитрини на страхливец.

— Вие смеете да ми говорите за хитрини? Вашият брат Тирион изпрати жалките си главорези, предрешени като пратеници, под знамето на мира.

— Ако някой от вашите синове беше в тази килия, братята му нямаше ли да направят същото?

„Моят син няма братя“ — помисли тя, но не можеше да сподели болката си със същество като това.

Джайм отпи още вино.

— Какво значи животът на един брат, когато е заложена честта, а? — Отпи отново. — Тирион е достатъчно умен да съобрази, че вашият син никога няма да се съгласи да ме размени.

Кейтлин не можеше да го отрече.

— Знаменосците на Роб биха предпочели да ви видят мъртъв. Особено Рикард Карстарк. Вие погубихте двама от синовете му в Шепнещия лес.

— Онези двамата с белия слънчев изгрев, нали? — Джайм сви рамене. — Честно казано, исках да погубя вашия син. Другите просто ми излязоха на пътя. Убих ги в честен бой, в разгара на битката. Всеки друг рицар би направил същото.

— Как все още можете да се наричате рицар, след като сте престъпили всяка клетва, която сте дали?

Джайм се пресегна към каната да си напълни чашата.

— Толкова клетви… Карат те непрекъснато да се кълнеш. Да защитаваш краля. Да се подчиняваш на краля. Да пазиш тайните му. Да изпълняваш заповедите му. Животът ти да е негов. Но подчинявай се и на баща си. Обичай сестра си. Закриляй невинните. Защитавай слабите. Почитай боговете. Подчинявай се на законите. Прекалено е. Колкото и да се старае човек, все ще забрави някоя клетва. — Той удари здрава глътка от виното, притвори за миг очи и отпусна гръб на стената. — Бях най-младият мъж, понесъл някога белия плащ.

— И най-младият, който измени на всичко, което значеше той. Кралеубиеца.

— Кралеубиеца — повтори той. — А какъв крал беше! — Вдигна чашата си. — За Ерис Таргариен, Втория с това име, Господаря на Седемте кралства и Защитник на Владенията. И за меча, който разпра гърлото му. Златен меч, ако не знаете. Докато кръвта му не потече по острието. Това са цветовете на Ланистър, червено и златно.

После се разсмя и тя разбра, че виното си е свършило работата — Джайм беше изпил почти цялата кана и беше пиян.

— Само човек като вас може да се гордее с такова деяние.

— Казах ви, друг като мен няма. Отговорете ми следното, лейди Старк… Нед разказвал ли ви е някога за смъртта на баща си? Или на брат си?

— Удушили са Брандън пред очите на баща му, а след това са убили и лорд Рикард. — Отвратителна история, отпреди шестнадесет години. Защо я питаше сега?

— Да, убит, но как?

— Телта или брадвата, предполагам.

Джайм отпи и изтри устата си.

— Явно Нед е искал да ви го спести. Милата му млада невяста, макар и не съвсем девица. Е, искахте истината. Питайте ме. Сключихме сделка, не мога да премълча нищо. Питайте.

— Мъртвият си е мъртъв. — „Това не искам да го знам.“

— Брандън беше по-различен от брат си, нали? В жилите му течеше кръв вместо студена вода. Повече като мен.

— Брандън изобщо не беше като вас.

— Както кажете. Двамата с него щяхте да се ожените.

— Той беше на път за Речен пад, когато… — Странно как разказът още стягаше гърлото й, след всички тези години. — …когато чу за Лиана и тръгна за Кралски чертог. Направи го безразсъдно. — Тя си спомни как се беше разгневил баща й, когато вестта стигна в Речен пад. „Благородният глупак“ — така беше нарекъл той Брандън.

Джайм си наля последното вино.

— Той препусна към Червената цитадела с няколко свои приятели и извика принц Регар да излезе, за да умре. Но Регар не беше там. Ерис изпрати стражите си да арестуват всички заговорници в убийството на сина му. Другите, струва ми се, също бяха синове на лордове.

— Етан Гловър беше скуайър на Брандън — каза Кейтлин. — Само той оцеля. Другите бяха Джефри Малистър, Кайл Ройс и Елберт Арин, племенник и наследник на Джон Арин. — Странно как още помнеше имената им след толкова години. — Ерис ги обвини в измяна и призова бащите им в двора, за да отговорят на обвиненията, със синовете им като заложници. Когато дошли, той заповядал да ги убият без съд. Бащите, заедно със синовете.

— Съд имаше. В известен смисъл. Лорд Рикард поиска съд в двубой, и кралят уважи искането му. Старк се снаряжи за бой, мислейки, че ще се дуелира с някого от Кралската гвардия. С мен например. Но вместо това го въведоха в тронната зала и го провесиха от гредите, докато двама от пиромантите на Ерис палеха огъня под него. Кралят му каза, че огънят брани честта на дома Таргариен. Така че за да докаже лорд Рикард невинността си като съучастник в заговора, трябваше… ами, да не изгори.

— Когато огънят се разгоря, доведоха Брандън — продължи той. — Ръцете му бяха вързани зад гърба, а на врата му имаше мокра кожена връв, прикрепена към устройство, което кралят си беше поръчал от Тирош. Краката му обаче бяха оставени свободни, а дългият му меч беше положен долу, малко извън обсега му. Пиромантите печаха лорд Рикард бавно, подклаждаха грижливо огъня, за да се получи равномерна топлина. Първо пламна плащът му, после дрехата под него, и скоро той се оказа облечен само в метал и пепел. След това щеше да започне да се пече самият той, закани се Ерис… освен ако синът му не успее да го освободи. Брандън се опита, но колкото повече се бореше, толкова по-здраво се стягаше връвта около гърлото му. Накрая се удуши сам… Колкото до лорд Рикард, стоманата на нагръдника му доби вишневочервен цвят преди края, а златото на шпорите му се разтопи и закапа в огъня. Аз стоях в подножието на Железния трон, в бялата си броня и белия плащ, а главата ми беше пълна с мисли за Церсей. След това Джеролд Хайтауър лично ме отведе настрана и ми каза: „Дал си клетва да пазиш краля, не да го съдиш.“ Това беше Белия бик, верен до самия край и по-добър от мен, всички са единодушни по този въпрос.

— Ерис… — Кейтлин усети вкус на жлъчка в гърлото си. Историята беше толкова отвратителна, че тя подозираше, че е истина. — Ерис беше луд, цялото кралство го знаеше, но ако искате да ме накарате да повярвам, че сте го убили, за да отмъстите за Брандън Старк…

— Не твърдя такова нещо. Старките не значат нищо за мен. Ще кажа, че би ми било много странно някой да ме обича заради добрина, която никога не съм извършвал, а всички да ме мразят заради най-доброто дело в живота ми. При коронясването на Робърт трябваше да коленича пред кралския му крак до Великия майстер Пицел и евнуха Варис, за да може той да ни прости престъпленията, преди да ни вземе на служба. Колкото до вашия Нед, той трябваше да целуне ръката, която посече Ерис, но предпочете да сгълчи задника, седнал на трона на Робърт. Мисля, че Нед Старк обичаше Робърт повече от брат или баща… дори от вас, милейди. Той никога не изневери на Робърт, нали? — Джайм се изсмя пиянски. — Е, лейди Старк, не ви ли се струва всичко това ужасно забавно?

— Не намирам нищо забавно у теб, Кралеубиецо.

— Пак същото име. Всъщност не мисля, че ще ви чукам. Кутрето ви го сложи пръв, нали? Никога не ям от чужда паница. Освен това не сте и наполовина толкова хубава като сестра ми. — Усмивката му режеше. — Никога не съм лягал с друга жена освен с Церсей. По своему, аз съм дори по-верен, отколкото беше вашият Нед. Горкият мъртъв Нед. Та кой се беше изсрал на честта си, питам ви? Как се казваше онова копеле, синът му?

Кейтлин отстъпи към вратата.

— Бриен!

— Не, не беше това. — Джайм Ланистър вдигна каната. По лицето му потече тънка струйка, яркочервена като кръв. — Сняг, така беше. Какво бяло име… като хубавичките плащове, които ни дават в Кралската гвардия, когато положим хубавичките си клетви.

Бриен отвори вратата и влезе в килията.

— Извикахте ли ме, милейди?

— Дай ми меча си. — Кейтлин протегна ръка.