Сблъсък на крале

БРАН

Бран предпочиташе коравия камък на седалката на прозореца пред удобствата на пухеното легло и топлите завивки. В леглото стените го притискаха от всички страни и таванът тежко надвисваше над него. В леглото стаята беше неговата килия, а Зимен хребет — затворът му. Но извън прозореца му широкият свят зовеше.

Не можеше да върви, нито да се катери или да ловува, нито да се бие с дървен меч както някога, но можеше да гледа. Обичаше да наблюдава как прозорците светват из целия Зимен хребет, щом се запалеха свещите и огньовете в камините зад стъклата, и обичаше да слуша песента на вълчищата, възпяваща звездите.

Напоследък често сънуваше вълци. „Те ми говорят, като брат на брат“, казваше си, когато вълчищата подхванеха воя си. Почти ги разбираше… не съвсем, не истински, но почти… все едно че пееха на език, който някога беше познавал, но някак си го е забравил. Двамата Уолдър се плашеха от тях, но Старките носеха в жилите си вълча кръв, така поне казваше баба Нан. „Макар че тя е по-силна у някои и по-слаба у други“, предупреждаваше го накрая старицата.

Воят на Лято беше протяжен и тъжен, изпълнен със скръб и копнеж. Рошльо виеше някак по-диво. Гласовете им отекваха по дворовете и дългите коридори, докато не закънтеше целият замък, и на човек му се струваше, че цяла глутница вълчища обитава Зимен хребет, а не само две… две, когато преди време тук имаше шест. „Дали не тъгуват за братята и сестрите си — чудеше се Бран. — Дали не викат Сив вятър и Дух, или Нимерия и кротката Лейди? Дали не искат да се върнат у дома и пак да се съберат в глутница?“

— Може ли да разбере човек ума на един вълк? — каза сир Родрик Касел, когато Бран го попита защо вият. Майката на Бран го беше назначила за кастелан на Зимен хребет и задълженията му оставяха малко време, за да си задава празни въпроси.

— За свобода е зовът им — заяви Фарлън, който беше кучкар и не обичаше вълчищата повече, отколкото хрътките си. — Не обичат да ги държат затворени между стени, и кой ли може да ги вини? Мястото на дивите същества е на диво, а не в замък.

— Искат да идат на лов — съгласи се готвачът Гейдж, докато хвърляше бучки лой в котлето с яхнията. — Вълкът души по-добре и от най-добрия ловец. Сигурно са надушили плячка.

Майстер Лувин не мислеше така.

— Вълците често вият на луната. Тия сега вият на кометата. Виждаш ли колко е ярка, Бран? Сигурно си мислят, че тя е луната.

Когато Бран разказа това на Оша, тя се разсмя гръмко.

— Вълците ви са по-умни от майстера — каза дивачката. — Те знаят истини, които побелелият старец е забравил. — Начинът, по който го изрече, го накара да потръпне, а когато я попита какво означава кометата, тя отговори: — Кръв и огън, момче, и нищо хубаво.

Бран попита септон Чайл за кометата, докато подреждаха купчината свитъци, спасени от пожара в библиотеката.

— Това е мечът, който разсича сезоните — кратко отговори септонът и скоро след това пристигна гарван от Староград, с вест за настъпването на есента, така че той несъмнено беше прав.

Въпреки че баба Нан не мислеше така, а тя беше живяла по-дълго от всички тях.

— Дракони — рече тя, вдигна глава и изсумтя. Беше почти сляпа и не можеше да види кометата, но твърдеше, че я подушва. — Драконите ще да са, момче — настоя старицата. От баба Нан Бран не беше чувал „принце“, „милорд“ и други подобни учтивости.

— Ходор — каза Ходор. Той винаги казваше само това.

Но все пак вълчищата виеха. Стражите по стените мърмореха проклятия, псетата в кучкарника лаеха злобно, конете ритаха и цвилеха в яслите, двамата Уолдър трепереха край огъня си и дори майстер Лувин се оплакваше от безсънни нощи. Само Бран нямаше нищо против. Сир Родрик беше затворил вълците в гората на боговете, след като Рошльо ухапа малкия Уолдър, но камъните на Зимен хребет правеха странни фокуси със звука и понякога му се струваше, че вият точно под прозореца му. Друг път беше готов да се закълне, че тичат по бойниците като часовои. Съжаляваше, че не може да ги види.

Но можеше да види кометата, надвиснала над Стражевата зала и Камбанарията, и още по-нататък над Първата цитадела, тромава и кръгла, с черните фигури на водоливниците, като чудовищни сенки на пурпурния оток на здрача. Някога Бран познаваше всеки камък по тези сгради, отвътре, както и отвън; беше ги изкачвал всички, пълзял беше по отвесните стени с такава лекота, с каквато другите момчета тичаха надолу по стъпалата. Покривите им бяха тайните му места, а враните на върха на полуразрушената кула — най-добрите му приятели.

А след това беше паднал.

Падането не помнеше, но така твърдяха и той предполагаше, че е вярно. За малко не беше умрял. Щом видеше изтритите от времето водоливници на върха на Първата цитадела, странно, нещо стягаше корема му като с клещи. А сега не можеше да се катери, нито да ходи или да тича, нито да се бие с меч, а сънищата, които бе сънувал за рицарство, гъмжаха в главата му.

Лято виел и в деня, в който Бран падна, и дълго след това, докато той бе лежал в несвяст в леглото си — Роб му го каза преди да тръгне на война. Лято беше скърбял за него, а Рошльо и Сив вятър бяха споделили скръбта му. А през нощта, когато окървавеният гарван донесе вестта за смъртта на баща им, вълците също го разбраха. Бран тогава беше в куличката на майстера с Рикон и си говореха за горските чеда, но Лято и Рошльо заглушиха думите на Лувин с воя си.

„Сега защо скърбят?“ Дали някой не беше посякъл краля на Севера, неговия брат? Дали незаконният му брат Джон Сняг не беше паднал от високия леден Вал? Майка му ли беше умряла, или някоя от сестрите му? Или пък беше нещо друго, както, изглежда смятаха майстерът, септонът и баба Нан?

„Ако наистина бях вълчище, щях да разбера песента“ — тъжно помисли той. Във вълчите си сънища можеше да тича по склоновете на планините, по назъбените ледени планини, по-високи и от най-високата Кула, и да застава на самото било под пълната луна и с целия свят под себе си. Както преди.

— Ааааау — извика Бран колебливо. Сви шепи пред устата си и вдигна глава към кометата. — Аааааауу! — зави Бран. Глупаво прозвуча, кухо и треперливо, като вой на малко момче, а не вълчи. Но все пак Лято му отвърна и дълбокият му глас заглуши гласеца на Бран, а Рошльо се включи в хора. Бран изви отново: „Ааауууу!“ Виеха заедно. Последните от глутницата.

Шумът привлече един от стражите до вратата, Ливадата с голямата пъпка на носа. Той надникна, видя, че Бран вие към прозореца, и каза:

— Това пък какво е, принце?

На Бран му ставаше чоглаво, когато някой го наречеше „принц“, въпреки че беше наследникът на Роб, а Роб сега беше кралят на Севера. Извърна глава и зави към пазача.

— Ааааааау! Аааааааааууу!

Ливадата се почеса по челото.

— Що не го спрете това?

— Аааааау. Аааааааааууу.

Стражът се махна, после се върна с майстер Лувин, целия в сиво и със стягащата врата му метална верига.

— Бран, тези зверове долу вдигат достатъчно шум и без твоята помощ. — Той сложи ръка на главата на Бран. — Часът е късен, отдавна трябваше да си заспал.

— Говоря с вълците. — Бран махна ръката му.

— Трябва ли да карам Ливадата да те занесе в леглото?

— Сам мога да си ида в леглото. — Микен беше набил един ред железни пръчки в стената, така че Бран можеше да се издърпва с ръце из стаята. Беше бавно и трудно, раменете го заболяваха, но мразеше да го носят. — Все едно, не съм длъжен да спя, ако не искам.

— Всички хора трябва да спят, Бран. Дори принцовете.

— Когато спя, се превръщам във вълк. — Бран извърна лице и се загледа отново в нощта. — Вълците сънуват ли?

— Всички същества сънуват, мисля, но не като нас, хората.

— А мъртвите сънуват ли? — попита Бран. Мислеше за баща си. В тъмните крипти под Зимен хребет един каменоделец беше изсякъл от гранит лика на баща му.

— Според някои — да, според други — не — отвърна майстерът. — Самите мъртви мълчат по този въпрос.

— Дърветата сънуват ли?

— Дърветата? Не…

— Сънуват. — Бран го каза с увереност. — Сънуват дървесни сънища. Аз понякога сънувам дърво. Язово дърво, като онова, в гората на боговете. То ме вика. Вълчите сънища са по-добри. В тях душа неща и понякога вкусвам кръв.

Майстер Лувин опипа веригата на гърлото си.

— Ако склониш да прекарваш повече време с другите деца…

— Мразя другите деца — каза Бран. Говореше за двамата Уолдър. — Заповядах ти да ги отпратиш.

Лувин го погледна строго.

— Двамата Фрей са повереници на лейди майка ти, изпратени са тук за гледане по нейна изрична заповед. Не е в правата ти да ги пъдиш, нито е възпитано. Ако ги изгоним, къде ще отидат?

— У дома си. Заради тях не разрешаваш Лято да е при мен.

— Малкият Фрей не е искал да го нападат. Нито аз.

— Това беше Рошльо. — Големият черен вълк на Рикон беше толкова див, че понякога плашеше и Бран. — Лято никога не е ухапвал никого.

— Лято разкъса гърлото на един човек в тази същата стая, или си забравил? Истината е, че тези сладки кутрета, които намерихте с братята си в снега, се превърнаха в опасни зверове. Момчетата Фрей поне са разумни и се пазят от тях.

— Трябва Уолдърите да ги държим в гората на боговете. Ще могат да си играят на „лорда на бродовете“ колкото си искат, а Лято ще може отново да спи при мен. Щом съм ви принц, защо не ме слушате? Исках да пояздя Игруша, но Бирен корем не ме пусна да изляза през портата.

— И съвсем правилно. Вълчият лес е пълен с опасности. Последното ти излизане би трябвало да те е научило на това. Да не искаш някой разбойник да те хване и да те продаде на Ланистърови?

— Лято щеше да ме спаси — настоя Бран упорито. — Принцовете би трябвало да ги оставят да плават по море, да ловят глигани във вълчия лес и да се блъскат с пики.

— Бран, мило дете, защо се самоизтезаваш така? Един ден сигурно ще можеш да правиш някои неща, но засега си само едно осемгодишно момче.

— Бих предпочел да съм вълк. Тогава щях да мога да живея в гората и да спя където си поискам, и щях да мога да намеря Аря и Санса. Щях да надуша къде са и да ги спася, а когато Роб тръгне на битка, щях да се бия редом с него като Сив вятър. Щях да разкъсам гърлото на Кралеубиеца със зъбите си, ето така, хръсс, и тогава войната щеше да свърши и всички да се върнат у дома, в Зимен хребет. Ако бях вълк… — Той зави: — Ааааааау…

Лувин повиши тон.

— Един принц би приел гостоприемно…

— АААААУ… — зави Бран, по-силно. — АААААААУУУ.

Майстерът се предаде.

— Както искаш, дете. — И излезе от спалнята колкото натъжен, толкова и с погнуса.

Воят загуби вкуса си, след като Бран остана сам, и малко след това той млъкна. „Но аз ги приех гостоприемно — каза си с негодувание. — Бях господарят на Зимен хребет, истински лорд, не може да казва, че не съм бил.“ Когато двамата Уолдър пристигнаха от Близнаците, Рикон беше този, който поиска да ги изпъдят. Четиригодишното бебе пищеше, че иска мама и татко, и Роб, не тези непознати. Бран трябваше да го успокоява и да поздравява двамата Фрей с добре дошли. Той им беше предложил месо и медовина и място край огъня, и дори майстер Лувин каза след това, че е постъпил добре.

Само че това беше преди играта.

Играта се играеше с един дървен труп, тояга, вода и много викане. Водата беше най-важното, уверяваха Бран Уолдър и Уолдър. Можеш да използваш дъска или дори камъни, а един клон може да ти е за тояга. Дори не си длъжен да викаш. Но без вода играта не ставаше. И след като майстер Лувин и сир Родрик не бяха склонни да пуснат децата да се скитат из вълчия лес, за да търсят поток, примириха се с мъгливите езерца в гората на боговете. Уолдър и Уолдър не бяха виждали преди вода да бълбука от земята, но и двамата се съгласиха, че така играта ще стане дори по-интересна.

И двамата се казваха Уолдър Фрей. Големия Уолдър каза, че в Близнаците било „тъпкано“ с Уолдъри, всички наречени на името на дядото, лорд Уолдър Фрей. Като чу това, Рикон им каза високомерно:

— А пък ние в Зимен хребет си имаме собствени имена.

Играта я играеха така. Слагаха дънера над водата и единият играч заставаше по средата с тоягата. Той беше господарят на брода и когато някой от играчите се приближеше, той трябваше да каже: „Аз съм господарят на брода, кой идва тук?“ И другият играч трябваше да държи реч кои са те и защо трябва да им разреши да преминат брода.

Господарят можеше да ги накара да положат клетви и да отговарят на въпроси. Не бяха длъжни да му казват истината, но клетвите ги обвързваха, освен ако не кажеш „да речем“, и то така, че господарят да не го забележи. След това можеш да се опиташ да събориш господаря във водата и тогава ти ставаш господар на брода, но само ако си казал „да речем“. Иначе излизаш от играта. Господарят можеше да събаря когото си поиска във водата и единствен можеше да използва тояга.

На практика играта се свеждаше до много бутане, блъскане и падане във водата, последвано от шумни спорове дали някой е казал или не е казал „да речем“. Повечето пъти господар на брода беше Малкия Уолдър.

Той беше Малкия Уолдър, въпреки че беше висок и як, с червендалесто лице и шкембест. Големият Уолдър беше с остро лице, мършав и с половин стъпка по-нисък.

— Той е с петдесет и два дни по-голям от мен — обясни Малкия Уолдър, — затова отначало е бил по-голям, но аз раста бързо.

— Ние сме братовчеди, не сме братя — добави Големия Уолдър, малкия де. — Аз съм Уолдър, синът на Джамос. Баща ми е син на лорд Уолдър от четвъртата му жена. А той е Уолдър, син на Мерет. Баба му е третата жена на лорд Уолдър, Крейкхолката. По наследствени права той е преди мен, макар че аз съм по-големият.

— Само с петдесет и два дни — възрази Малкия Уолдър. — А и никой от двама ни няма да получи Близнаците, тъпак.

— Аз ще ги получа — заяви Големия Уолдър. — И освен това ние не сме единствените Уолдър. Сир Стеврон има внук, Черния Уолдър, той е четвъртият по наследствената линия, освен това имаме Червения Уолдър, сина на сир Емон, и копелето Уолдър, него пък изобщо го няма в линията. Него го наричат Уолдър Реките, а не Уолдър Фрей. Плюс това има и момичета, които се казват Уолда.

— И Тир. Винаги забравяш Тир.

— Той е Уол-тир, а не Уолдър — подхвърли пренебрежително Големия Уолдър. — А и е след нас, така че не го брой. Все едно, никога не съм го харесвал.

Сир Родрик се разпореди двамата да спят в спалнята на Джон Сняг, понеже Джон беше в Нощния страж и никога нямаше да се върне. Бран ги намрази и заради това. Имаше чувството, че двамата Фрей се опитват да откраднат мястото на Джон. Беше гледал умислено как Уолдърите се надпреварват с Ряпата, готварчето и момичетата на Джозет, Банди и Шира. Двамата Уолдър бяха заявили, че Бран трябва да е съдията и той да решава дали хората са казали „да речем“, или не са, но щом играта започна, съвсем го забравиха.

Виковете и плясъците скоро привлякоха и други: Пала, момичето от кучкарника, момчето на Кайн Кейлон, Томи, чийто баща Том Дебелака беше умрял с бащата на Бран в Кралски чертог. Скоро всички бяха мокри и кални. Пала стана кафява от глава до пети, с мъх в косата, и от смях дъх не можеше да си поеме. Бран не беше чувал толкова много смях от нощта, в която долетя окървавеният гарван. „Ако си имах крака, всички щях да ги съборя във водата — помисли си с горчивина. — Никой нямаше да е господар на брода освен мен.“

Накрая в гората на боговете дотича Рикон с Рошльо по петите. Погледа как Ряпата и малкия Уолдър се борят за тоягата, докато Ряпата не изгуби равновесие и не пльосна във водата, и извика:

— Аз! Сега е мой ред! И аз искам да играя! — Малкия Уолдър го прикани и Рошльо застъпва след него. — Рошльо, не! — заповяда брат му. — Вълците не могат да играят. Ти стой с Бран. — И вълкът остана…

… Докато Малкият Уолдър не цапардоса Рикон с тоягата, силно и право в корема. Докато Бран примигне, черният вълк вече летеше над дънера и водата се окървави, Уолдърите пищяха като заклани, а Рикон седеше в калта и се смееше, а Ходор дотича, топуркайки с грамадните си крака, и завика:

— Ходор! Ходор! Ходор!

След тази случка, странно, Рикон реши, че харесва Уолдърите. Те престанаха да играят на „господаря на бродовете“, но играеха други игри — на чудовища и девици, на плъхове и котки, на „я ела в замъка ми“, на какво ли не. С Рикон до тях, Уолдърите плячкосваха кухните за банички и меденки, тичаха по крепостните стени, подхвърляха кокали на палетата в кучкарниците и се упражняваха с дървени мечове под зоркото око на сир Родрик. Рикон дори им показа дълбоките сводове под земята, където каменоделецът ваеше гробницата на баща им.

— Нямаш право! — изкрещя Бран на брат си, когато го чу. — Там няма място за тях, това е място на Старк!

Но на Рикон му беше все едно.

Вратата на спалнята му се отвори. Майстер Лувин носеше зелено шишенце и този път е него влязоха Оша и Ливадата.

— Направих ти отвара за сън, Бран.

Оша го прегърна с кокалестите си ръце. Беше много висока за жена, силна и жилава като върба. Понесе го без усилие към леглото.

— Това ще ти даде сън без сънища — каза майстер Лувин, докато вадеше запушалката. — Сладък, без сънища, сън.

— Наистина ли? — не повярва Бран.

— Да. Пий.

Бран пи. Отварата беше гъста и варовита, но в нея имаше мед и той я изгълта лесно.

— До утре ще се чувстваш по-добре. — Лувин се усмихна на Бран и го потупа по рамото, преди да си излезе.

Оша се задържа повече.

— Пак ли вълчите сънища?

Бран кимна.

— Не бива да се противиш толкова, момче. Видях те да говориш на дървото на сърцето. Може боговете да се опитват да ти отвърнат.

— Боговете? — промърмори той, вече сънен. Лицето на Оша се размаза и посивя. „Сладък сън. Без сънища“ — помисли Бран.

Но когато тъмнината го обгърна, се озова в гората на боговете. Стъпваше безшумно под сиво-зелени смърчове и чворести дъбове, стари като времето. „Аз вървя“ — каза си с възбуда. Част от естеството му знаеше, че е само насън, но дори вървежът насън бе по-добър от истината за спалнята, стените, тавана и непреодолимата врата.

Сред дърветата беше тъмно, но кометата огряваше пътя му и краката му бяха здрави. Вървеше на четирите си здрави крака, силни и гъвкави, и усещаше земята под лапите си, мекия пукот на нападалите листа, гъстите корени и коравия камък, дълбоките пластове хумус. Усещането беше добро.

Миризмите изпълниха главата му, живи и омайващи: кално зелената воня на горещите локви, щедрият аромат на гниеща земя под лапите, катериците в дъбовете. Мирисът на катерица го накара да си спомни миризмата на топла кръв и как кокалите пращят между зъбите му. Слюнка напълни устата му. Ял беше преди не повече от половин ден, но нямаше сладост в мъртвото месо, макар и от сърна. Чуваше цвърченето и шумоленето на катериците горе в клоните, сврени на сигурно между листата, но бяха достатъчно предпазливи, за да посмеят да слязат долу, където крачеха двамата с брат си.

Усещаше и братовата си миризма, позната, силна и землиста, миризма черна като козината му. Брат му прибягваше покрай стените, изпълнен с дива ярост. Обикаляше и обикаляше, нощ и ден, и нощ, неуморно, и търсеше… плячка, изход, майка си, своите от котилото, глутницата си… търсеше, търсеше и не намираше.

Зад дърветата се издигаха стените, камари мъртва човешка скала, извисила се от всички страни на това петънце жива гора. Издигаха се петнисто сиви и покрити с мъх, по-дебели, здрави и по-високи и от най-високия вълчи скок. Хладно желязо и разцепено дърво затваряше единствените дупки в струпаните камъни. Брат му спираше пред всяка дупка и оголваше зъби от гняв, но изходите си оставаха затворени.

Първата нощ беше правил същото и разбра, че е без полза. Зъбенето тук нямаше да им отвори изход. Обикалянето на стените нямаше да ги измъкне на свобода. Вдигането на крак и белязането на дърветата нямаше да задържи човеците надалече. Светът около тях се беше стегнал, но оттатък заградената със стени гора си стояха и грамадните сиви пещери от човешка скала. „Зимен хребет“ — спомни си той и звукът на името нахлу внезапно в ума му. Отвъд неговите високи до небето човешки канари зовеше истинският свят и той знаеше, че трябва да отвърне или да умре.