Сблъсък на крале

ТЕОН

Майстер Лувин дойде при него, когато първите съгледвачи се появиха пред стените.

— Милорд — каза той, — трябва да се предадете.

Теон заби поглед в платото с овесени питки, мед и кървавица, които му бяха донесли за закуска. Поредната безсънна нощ беше изопнала нервите му и от самия вид на храната му се гадеше.

— Отговор от чичо ми няма ли?

— Никакъв — отвърна майстерът. — Нито от баща ви на Пайк.

— Прати още птици.

— Няма полза. Докато птиците стигнат…

— Прати ги! — Ръката му помете платото с храната настрана, той избута завивките и стана от леглото на Нед Старк гол и разгневен. — Или искаш смъртта ми? Това ли е, Лувин? Истината, веднага.

Дребничкият сивокос старец не се уплаши.

— Моят орден служи.

— Да, но на кого?

— На кралството — каза майстер Лувин. — И на Зимен хребет. Теон, някога аз те учих на четмо и писмо, на история и на военно дело. И можех да те науча повече, стига да искаше да се научиш. Не, няма да те уверявам, че храня огромна любов към теб, но не мога и да те мразя. Но дори да те мразех, докато ти държиш Зимен хребет, съм обвързан с клетва да ти давам съвет. Така че сега те съветвам да се предадеш.

Теон се наведе да вдигне захвърленото на пода наметало, изтупа го и го метна на раменете си. „Огън. Искам огън и чисти дрехи. Къде е Векс? Няма да вляза в гроба с мръсни дрехи.“

— Не можеш да се надяваш, че ще удържиш тук — продължи майстерът. — Ако баща ти смяташе да ти прати помощ, досега щеше да го направи. Него го интересува Шийката. Битката за севера ще се състои сред руините на Рова на Кайлин.

— Може и така да е — отвърна Теон. — Но докато аз държа Зимен хребет, сир Родрик и лордовете знаменосци на Старк не могат да тръгнат на юг и да ударят чичо ми в тил. — „Не съм толкова невежа във военното дело, колкото си мислиш, старче.“ — Имам достатъчно храна, за да устоя на едногодишна обсада, ако се наложи.

— Обсада няма да има. Ще им трябват може би ден-два, докато наковат стълби и ще прехвърлят стените ти на сто места наведнъж. Може да успееш да удържиш известно време цитаделата, но замъкът ще падне за един час. По-добре ще е сам да отвориш портите и да помолиш за…

— За милост? Знам що за милост са ми приготвили.

— Има начин.

— Аз съм железороден — припомни му Теон. — Знам само един начин: своя. Какъв избор са ми оставили? Не, не ми отговаряй, достатъчно слушах съветите ти. Иди и прати онези птици, както ти заповядах, и кажи на Лорен, че искам да го видя. И на Векс също. Искам да ми почисти ризницата, а гарнизонът да се събере в двора.

За миг си помисли, че майстерът пак ще му възрази, но Лувин само се поклони вдървено.

— Както заповядате.

Сборът им беше жалка гледка: железните мъже бяха малко, а дворът — голям.

— Северняците ще ни щурмуват преди да падне нощта — каза им той. — Сир Родрик Касел и всички владетели, които са се отзовали на призива му. Взех този замък и смятам да го задържа, ще живея или ще умра като принц на Зимен хребет. Но няма да заповядам на никого да умре с мен. Ако напуснете сега, преди да е дошла главната сила на сир Родрик, все още има шанс да се измъкнете. — Извади дългия си меч и тегли черта в пръстта. — Тези, които ще останат да се бият, да излязат напред.

Никой не проговори. Мъжете стояха вкочанени, сякаш бяха издялани от камък. Неколцина се спогледаха. Урцен размърда крака. Дик Харлоу се окашля и се изплю. Вятърът разроши с пръсти дългата коса на Ендехар.

Теон се почувства като удавник. „Защо се изненадвам?“ Баща му го беше зарязал, чичовците му, сестра му, дори онова окаяно същество, Смрад. Защо тези мъже трябваше да са му по-верни? Нищо повече не можеше да каже, нито да направи. Можеше само да остане тук, под грамадните сиви стени и коравото бяло небе, с меч в ръката и да чака, да чака…

Пръв прекрачи чертата Векс. Три бързи стъпки и той застана до Теон, изгърбен и вяло отпуснат. Засрамен от момчето, Лорен Черния го последва навъсено.

— Кой още? — попита той. Ролфи Червения пристъпи. Кром. Верлаг. Тимор и братята му. Улф и Иб. Хараг Крадеца на овце. Четиримата Харлоу и двамата Ботли. Кенед Кита беше последният. Всичко седемнадесет. Урцен остана с тези, които не помръднаха, както и Стиг, и десетимата, които Аша беше довела от Дълбоки лес.

— Вървете си тогава — каза им Теон. — Бягайте при сестра ми. Тя ще ви посрещне много радушно, не се съмнявам.

Стиг поне намери доблест да се засрами. Другите си тръгнаха, без да кажат и дума. Теон се обърна към седемнадесетимата, които останаха.

— Връщайте се по стените. Ако боговете ни пощадят, ще ви запомня до един.

Лорен Черния остана.

— Хората на замъка ще се обърнат срещу нас, щом започне боят.

— Знам. Какво предлагаш да направим?

— Да ги премахнем — каза Лорен. — До един.

Теон поклати глава.

— Клупът готов ли е?

— Да. Смяташ да го използваш?

— По-добър начин знаеш ли?

— Да. Ще си взема брадвата, ще застана на подвижния мост и ще ги накарам да ми излязат. Един по един, двама, трима — все едно. Никой няма да премине рова, докато дишам.

„Решил е да умре — помисли Теон. — Не търси победа, иска край, достоен за песен.“

— Ще използваме клупа.

— Както кажеш — отвърна Лорен с презрение в очите.

Векс му помогна да се облече за битката. Под черното си палто и златната мантия имаше добре смазана ризница, а под нея — корав кожен елек. След като се снаряжи, Теон се покачи на наблюдателната кула на ъгъла, където източната и южната стена се събираха, за да погледне в очи съдбата си. Северняците вече обкръжаваха замъка. Трудно беше да се пресметне броят им. Бяха поне хиляда, може би два пъти повече. „Срещу седемнадесет.“ Бяха докарали катапулти и скорпиони. Не видя тътрещи се по кралския път обсадни машини, но във Вълчия лес имаше достатъчно дънери да си построят, колкото им трябват.

Огледа знамената им през мирската тръба с лещи на майстер Лувин. Накъдето и да се обърнеше, бойната брадва на Кервин плющеше гордо, виждаха се и дърветата на Толхарт, и морските същества от Бял залив. По-редки бяха гербовете на Флинт и Карстарк. Тук-там се мяркаше дори бичата муцуна на Роговия лес. „Но Гловър ги няма, Аша се е погрижила за тях, няма ги Болтън и Дредфорт, Ъмбър не са слезли от сянката на Вала.“ Не че имаше нужда от тях. Скоро младият Кервин се появи пред портите, понесъл знамето на мира на висок прът, за да извести, че сир Родрик Касел желае да преговаря с Теон Обърни плащ.

„Обърни плащ.“ Прозвището беше горчиво като жлъчка. Спомни си, че беше отишъл в Пайк, за да поведе корабите на баща си срещу Ланиспорт.

— Скоро ще изляза — изрева той отгоре. — Сам.

Лорен Черния не одобри това.

— Само кръв може да измие кръв — заяви той. — Рицарите могат да спазват обетите си с други рицари, но не са толкова придирчиви на тема чест, когато се разправят с хора, смятани за извън закона.

Теон настръхна.

— Аз съм принцът на Зимен хребет и наследникът на Железните острови. Сега иди намери момичето и прави каквото ти кажа.

Лорен Черния го изгледа убийствено.

— Добре… принце.

„И той е против мен“ — помисли Теон. Напоследък му се струваше, че и камъните на Зимен хребет са се обърнали срещу него. „Ако умра, ще умра без приятели и изоставен.“ Имаше ли друг избор, освен да живее?

Яхна и тръгна към портата с короната на главата. Една жена вадеше вода от кладенеца, а готвачът Гейдж стоеше на вратата на кухните. Криеха омразата си зад навъсени погледи и безизразни лица, но той все пак я усети.

Когато спуснаха моста, през рова премина хладната въздишка на вятъра. Теон потръпна от допира му. „От студа е, нищо повече — каза си той. — Не треперя от страх. Дори смелите мъже може да потръпнат от студ.“ И подкара в зъбите на вятъра, под решетката и по моста. Външните порти се люшнаха да му отворят път. Когато мина под стените, с гърба си усети как го гледат двете момчета с празните кухини на мястото на очите си.

Сир Родрик чакаше отвън, яхнал дорест кон. До него на високия прът в ръката на Клей Кервин плющеше вълчището на Старк. Бяха сами на площада, макар че Теон видя стрелци по покривите на близките къщи, копиеносци вдясно и редица конни рицари вляво, под знамето с морския старец и тризъбеца на дома Мандърли. „Всички те искат смъртта ми.“ Някои бяха момчета, с които беше пил, беше хвърлял зарове, дори беше гонил слугинчета с тях, но това нямаше да го спаси, ако им паднеше в ръцете.

— Сир Родрик. — Теон дръпна юздите и спря. — Съжалявам, че трябва да се срещнем като врагове.

— Моето съжаление е, че трябва да почакам преди да те обеся. — Старият рицар се изплю в разкаляната земя. — Теон Обърни плащ.

— Аз съм Грейджой от Пайк — напомни му Теон. — Плащът, с който баща ми ме е загърнал, носи кракен, а не вълчище.

— Десет години беше повереник на Старк.

— Заложник и пленник го наричам аз.

— Тогава лорд Едард трябваше да те държи прикован към стената на тъмницата си. Но той те издигна сред собствените си синове, милите момчета, които ти закла, и за мой вечен срам аз те научих на бойния занаят. Де да бях забил меч в корема ти, вместо да ти го сложа в ръката.

— Излязох за преговори, а не за да търпя оскърбленията ти. Кажи каквото имаш да ми кажеш, старче. Какво искаш от мен?

— Две неща — каза старецът. — Зимен хребет и твоя живот. Заповядай на хората си да отворят портите и да оставят оръжието. Онези, които не са убивали деца, ще могат да си отидат свободно, но ти ще бъдеш задържан за справедливостта на крал Роб. Дано боговете те съжалят, когато се върне.

— Роб никога повече няма да види Зимен хребет — закани се Теон. — Той ще си счупи врата при Рова на Кайлин, както се е прекършвала всяка южна армия от хиляда години. А ние сега държим севера, сир.

— Държите само три замъка — отвърна сир Родрик, — а този смятам да ти го взема, Обърни плащ.

Теон премълча последното.

— Ето моите условия. До залез-слънце да сте се пръснали. Тези, които се закълнат във васална вярност на Бейлон Грейджой като на свой крал и на мен като на принц на Зимен хребет, ще им се потвърдят правата и имуществата им няма да пострадат. Онези, които се опълчат, ще бъдат унищожени.

Младият Кервин го изгледа невярващо.

— Ти полудял ли си, Грейджой?

Сир Родрик поклати глава.

— Това е само суета, момко. Боя се, че Теон винаги е имал твърде високо мнение за себе си. — Старецът изпъна пръст към него. — Не си въобразявай, че ще чакам Роб да си пробие пътя през Шията, за да се справи с такива като теб. Имам близо хиляда души… а ако приказките са верни, твоите са по-малко от петдесет.

„Всъщност са седемнайсет.“ Теон се усмихна насила.

— Имам нещо по-добро от мъжете. — И той вдигна ръка над главата си — сигналът за Лорен Черния.

Стените на Зимен хребет бяха зад него, но сир Родрик гледаше право срещу, тях и нямаше как да не види. Теон се взря в лицето му. Когато брадичката му потрепера под рошавите бели мустаци, знаеше какво точно вижда старецът. „Не се изненада — помисли си с тъга Теон, — но страхът се появи.“

— Това е низост, достойна за страхливец — каза сир Родрик. — Да използваш едно дете е толкова… това е долно.

— О, знам — каза Теон. — Това блюдо сам съм го опитвал, или си забравил? Когато бях едва на десет ме взеха от бащината ми къща, за да са сигурни, че той няма повече да вдигне бунт.

— Не е същото!

Лицето на Теон остана равнодушно.

— Клупът, който аз носех, не е направен от конопено въже, вярно е, но аз все пак го усещах на шията си. И той ме душеше, сир Родрик. — Не беше го съзнавал досега, но когато думите излязоха от устата му, усети истината в тях.

— Никой не ти е причинявал зло.

— И на твоята Бет няма да й причинят зло, стига да…

Сир Родрик не го остави да довърши.

— Усойница! — Лицето на рицаря беше почервеняло под белите мустаци. — Дадох ти възможност да спасиш хората си и да умреш с някакво зрънце чест, Обърни плащ. Трябваше да се сетя, че това е твърде много за един детеубиец. — Ръката му посегна към дръжката на меча. — Би трябвало да те съсека тук на място и да сложа край на лъжите и подлостите ти. Боговете са ми свидетели.

Теон не се уплаши от разтреперания старец, но стрелците по покривите и редицата рицари бяха друго нещо. Ако извадеха мечовете си, шансовете му да се върне жив в замъка ставаха нищожни.

— Посмееш ли да престъпиш клетвата си и да ме убиеш, ще видиш малката си Бет удушена на въжето.

Кокалчетата на пръстите на сир Родрик бяха побелели, но след малко ръката му пусна дръжката на меча.

— Всъщност твърде дълго живях.

— Няма да го отрека, сир. Е, ще приемете ли условията ми?

— Аз имам дълг пред лейди Кейтлин и дома Старк.

— А вашият дом? Бет е последната от вашата кръв.

Старият рицар изправи гръб на седлото.

— Предлагам ти себе си на мястото на дъщеря ми. Освободи я и вземи мен за заложник. Един кастелан на Зимен хребет със сигурност струва повече от едно дете.

— Не и за мен. — „Доблестен жест, старче, но не съм чак такъв глупак.“ — Нито за лорд Мандърли или Леобалд Толхарт, обзалагам се. — „За тях старата ти кожа не струва повече, отколкото кожата на всеки друг.“ — Не, ще задържа момичето… и ще пазя живота му, стига да изпълните каквото ви заповядвам. Животът й е във вашите ръце.

— Милостиви богове, Теон, как можеш да направиш такова нещо? Знаеш, че съм длъжен да щурмувам, заклел съм се…

— Ако тази войска все още е пред портата ми до залез-слънце, Бет ще увисне на въжето — каза Теон. — Призори в гроба ще я последва друг заложник, по залез — още един. Всяка зора и всеки залез ще носи смърт, докато не се махнете. Имам заложници в изобилие.

Не изчака за отговор, а обърна Усмивка и го подкара към замъка. Отначало подкара бавно, но мисълта за стрелците зад гърба му скоро го накара да пришпори коня. Детските глави го гледаха как приближава от железните шипове, катранените им лица с всеки разкрач се уголемяваха; между тях стоеше Бет Касел, с клупа на шията, и плачеше. Теон смуши Усмивка и го подкара в галоп. Копитата на коня забиха като барабан по подвижния мост.

В двора скочи от седлото и подаде юздите на Векс.

— Това може да ги задържи — каза на Лорен Черния. — До довечера ще разберем. Прибери момичето дотогава и го дръж някъде на сигурно. — Беше се изпотил под пластовете кожа, метал и вълна. — Имам нужда от чаша вино. Бъчва ще е най-добре.

В спалнята на Нед Старк бяха наклали огън. Теон седна до него и си напълни чаша с тежко червено от избите на замъка, тежко и горчиво като в душата му. „Ще нападнат — помисли си мрачно той, вгледан в пламъците. — Сир Родрик обича дъщеря си, но все пак е кастелан и рицар.“ Ако самият той беше с клупа на врата и лорд Бейлон командваше армията отвън, бойните рогове вече щяха да свирят, не се съмняваше. Трябваше да благодари на боговете, че сир Родрик не беше железнороден. Мъжете от зелените земи бяха създадени от по-меко вещество, макар че не беше сигурен дали ще се окаже достатъчно меко.

Ако не, ако старецът въпреки всичко дадеше команда да щурмуват замъка, Зимен хребет щеше да падне; Теон не хранеше никакви заблуди за това. Неговите седемнадесет сигурно щяха да убият три, четири, пет пъти повече противници, но все пак накрая щяха да ги надвият.

Взираше се в пламъците над ръба на чашата и си мислеше колко несправедлив е светът.

— Яздех до Роб Старк в Шепнещия лес — промълви той. Онази нощ се беше уплашил, но не като сега. Едно беше да влезеш в битка, обкръжен от приятели, съвсем друго — да загинеш сам и презрян. „Милост“ — помисли си той окаян.

След като и виното не му донесе покой, Теон изпрати Векс да му донесе лъка и слезе в стария вътрешен двор. Застана там и започна да пуска стрела подир стрела в мишените, докато раменете не го заболяха и пръстите му не се накървавиха. „С този лък спасих живота на Бран — спомни си Теон. — Де да можех сега да спася своя.“ Жени идваха при кладенеца, но не се задържаха; това, което виждаха на лицето на Теон, ги прогонваше бързо.

Зад него се възправяше прекършената кула с проядения си като корона връх където огънят много отдавна беше сринал горните етажи. Слънцето се отместваше и сянката на кулата се движеше с него, като черна ръка, която посегна към Теон Грейджой. Когато слънцето достигна стената, го беше сграбчила. „Ако обеся момичето, северняците ще нападнат веднага — помисли той и пусна стрела. — Не го ли обеся, ще разберат, че заплахите ми са празни думи.“ Пак опъна лъка. „Няма изход, няма.“

— Ако имаше сто стрелци добри колкото теб, щеше да можеш да задържиш замъка — чу се тих глас зад гърба му.

Той се обърна. Зад него стоеше майстер Лувин.

— Махни се — каза му Теон. — Омръзнаха ми твоите съвети.

— А животът? Той омръзна ли ви, милорд принце?

Теон вдигна лъка.

— Още една дума и ще пронижа с тази стрела сърцето ти.

— Няма.

Теон сниши лъка и долепи гъшите пера до бузата си.

— Ще се обзаложим ли?

— Аз съм последната ти надежда, Теон.

„Нямам надежда“ — помисли Теон. Но все пак сниши лъка и отвърна:

— Няма да побягна.

— Не говоря за бягство. Облечи черното.

— Нощният страж? — Теон бавно наведе лъка и насочи стрелата към земята.

— Сир Родрик е служил на дома Старк през целия си живот, а домът Старк винаги е бил приятел на Стража. Той няма да го отрече. Отвори портите си, положи оръжието, приеми условията му и той трябва да ти позволи да облечеш черното.

„Брат на Нощния страж.“ Никаква корона повече, никакви синове, никаква жена… но това означаваше живот, и то достоен живот. Родният брат на Нед Старк беше избрал Стража, както и Джон Сняг.

„Черни дрехи имам в обилие, стига да съдера кракена. Дори конят ми е черен. Мога да се издигна високо в Стража — главен щурмовак, може би до лорд-командир. Нека Аша да си задържи проклетите острови, те са също толкова противни, колкото и тя. А ако служа на Източен страж, мога да си имам свой кораб, а и ловът отвъд Вала сигурно е страхотен. Колкото до жените, коя ли дивачка няма да пожелае един принц в леглото си?“ Усмивката бавно полази по устните му. „Един черен плащ не може да се обръща. Ще бъде не по-лош от всеки друг…“

— ПРИНЦ ТЕОН! — Внезапният вик пръсна мечтата му на късчета. Кром тичаше през двора. — Северняците…

Страхът го жегна в корема.

— Щурмуват ли?

Майстер Лувин го стисна за рамото.

— Все още не е късно. Вдигай знамето на мира…

— Бият се — заговори възбудено Кром. — Дойдоха други мъже, стотици, и отначало изглеждаше, че се присъединяват към първите. Но сега ги нападнаха!

— Аша ли е? — Нима беше дошла да го спаси накрая?

Но Кром поклати глава.

— Не. Тия са северняци. Казвам ви. С някакъв кървав мъж на знамето.

„Одрания мъж на Дредфорт.“ Теон си спомни, че преди да го пленят, Смрад беше служил при копелето на Болтън. Не беше за вярване, че противно същество като Смрад ще може да убеди Болтънови да минат на противната страна, но друго обяснение нямаше.

— Ще видя сам — каза Теон.

Майстер Лувин закрета след него. Когато се качиха на бойниците, видяха долу по пазарния площад проснати мъртви мъже и умиращи коне. Бойни редици нямаше, само вихрещ се хаос от знамена и мечове. Викове, конски тропот и цвилене цепеха студения есенен въздух. Сир Родрик, изглежда, превъзхождаше по численост, но мъжете на Дредфорт ги бяха ударили с изненада и имаха добро водачество. Теон ги загледа как нападат, извръщат по фланг и нападат отново, посичайки безмилостно по-голямата войска всеки път, когато се опиташе да се престрои. Чуваше трясъка на бойните брадви по дървените щитове и изплашено цвилещите коне. Ханът гореше.

Лорен Черния застана до него, без да каже нищо. Слънцето се беше смъкнало ниско на запад, заливайки околните ниви и къщите с бляскавия си пурпур. Тънък треперлив вик на болка се понесе над стените и отвъд пламналите къщи прозвуча воят на боен рог. Теон видя как един ранен се повлече с мъка към кладенеца в центъра на площада, за последна глътка вода. Издъхна преди да стигне до него. Носеше кожен елек и коничен полушлем, но нямаше знак, който да покаже на чия страна се е бил.

Враните дойдоха на орляк в синкавия сумрак заедно с вечерните звезди.

— Дотраките вярват, че звездите са духовете на храбри мъртъвци — каза Теон. Майстер Лувин му го беше казал преди много време.

— Кои са тези дотраки?

— Конните господари отвъд Тясното море.

— О, те ли? — Лорен Черния се намръщи. — Диваците вярват в какви ли не глупави неща.

Когато притъмня още повече, стана още по-трудно да се разбере какво става долу, но грохотът на стоманата постепенно заглъхна, а виковете и бойните рогове отстъпиха на стонове и жалки ридания.

Най-сетне от пушеците се появи конна колона. В челото й яздеше рицар в черна броня. Кръглият му шлем блестеше тъмночервен, а на раменете му се развяваше светлорозов плащ. Пред главната порта той спря и един от хората му извика да отворят замъка.

— Приятел ли си, или враг? — изрева отгоре Лорен Черния.

— Враг ще донесе ли такива дарове? — Червения шлем вдигна ръка и няколко души хвърлиха пред портите три тела. После размахаха горяща факла, за да видят защитниците на стените лицата на мъртвите.

— Старият кастелан — каза Лорен Черния.

— С Леобалд Толхарт и Клей Кервин. — Момчето беше улучено със стрела в окото, а сир Родрик беше изгубил лявата си ръка. Майстер Лувин изстена отчаяно, извърна се от бойниците, коленичи и повърна.

— Онзи шопар Мандърли се оказа твърде страхлив да излезе от Бял залив, иначе и него щяхме да донесем — извика Червения шлем.

„Спасен съм“ — помисли Теон. Защо тогава му беше толкова пусто? Та това беше победа, сладката победа, спасението, за което се беше молил. Той се озърна към майстер Лувин. „Като си помисля колко близо бях до поражението. И щях да надяна черното…“

— Отворете портите за нашите приятели. — Може би тази нощ Теон щеше да спи без страх какво ще му донесат сънищата.

Мъжете на Дредфорт преминаха над рова и през вътрешните порти. Теон слезе с Лорен Черния и майстер Лувин да ги срещне в двора. На няколко пики се вееха светлочервени флагове.

— Колко хора загубихте? — попита Теон, щом Червения шлем слезе.

— Двайсет или трийсет. — Светлината на факлите проблясваше по очуканото забрало. Шлемът и предпазителят на гърлото му бяха с формата на човешко лице и рамене, без кожа и кърваво, с отворена уста в безмълвен рев на предсмъртна болка.

— Сир Родрик ви превъзхождаше петима срещу един.

— Да, но ни мислеше за приятели. Обичайната грешка. Когато старият глупак ми подаде ръка, му я резнах до лакътя. После му показах лицето си. — Мъжът смъкна шлема си с две ръце.

— Смрад! — възкликна Теон. „Как е могъл един слуга да си намери такива скъпи доспехи?“

Мъжът срещу него се засмя.

— Онзи нещастник е мъртъв. — Пристъпи към него. — Заради момичето. Ако не беше бягала толкова бързо, конят му нямаше да окуцее и щяхме да се измъкнем и двамата. Дадох му своя, когато видях конниците на склона. Вече свършвах с нея, а той обичаше да ги оправя след мен, докато са още топли. Наложи се да го смъкна от нея и да му натикам дрехите си в ръцете — ботушите от телешка кожа и кадифения жакет, сребърния колан и дори самуреното наметало. Карай към Дредфорт, казах му, и доведи помощ, ако можеш. Вземи моя кон, той е по-бърз, ето, сложи пръстена, който ми даде баща ми, за да разберат, че аз те пращам. Беше се научил да не задава въпроси. Когато го улучиха в гърба, вече се бях намазал с мръсотиите на момичето и се бях облякъл в дрипите му. Пак можеше да ме обесят, но друг шанс не виждах. — Изтри уста с опакото на ръката си. — А сега, скъпи ми принце, беше ми обещал жена, ако доведа двеста мъже. Е, доведох ти три пъти повече, при това не някакви новобранци от селата, а целия гарнизон на баща ми.

Теон беше дал думата си. Нямаше място за клинчене. „Плати му с плът, а после ще се справиш и с него.“

— Харраг — извика той, — иди в кучкарника и доведи Пала за…

— Рамзи. — На пълните му устни се появи усмивка, но не и в тези светли, много светли очи. — Сняг, така ме наричаше жена ми преди да си изяде пръстите, но аз се казвам Болтън. — Усмивката му се изкриви. — Значи за добрата служба ми предлагаш една кучкарка, така ли стана?

В гласа му имаше някакъв тон, който не се хареса на Теон, нито му хареса наглостта, с която го гледаха мъжете на Дредфорт.

— Нали ти обещах нея.

— Тя мирише на кучешки лайна. Не, лошите миризми ми омръзнаха, честно. Мисля да взема оная, дето топли твоето легло. Как й викаше? Кира?

— Полудял ли си? — отвърна ядосан Теон. — Ще заповядам да те…

Копелето го зашлеви право в лицето, костта на бузата му изпука под стоманената ръкавица и светът потъна в червения ад на болката. Теон падна, превъртя се по корем и преглътна кръвта в устата си.

„Затворете портите!“ — опита се да изкрещи, но беше късно. Мъжете на Дредфорт бяха посекли Ролфи и Кенед и се изливаха през портата, още и още, река от ризници и остри мечове. Ушите му звъняха. Ужасът го обкръжи. Лорен Черния беше извадил меча си, но вече го притискаха четирима. Видя, че Улф падна пронизан от стрела на арбалет, докато тичаше към Голямата зала. Майстер Лувин се мъчеше да го догони, когато един рицар на боен кон заби копие между раменете му, след което го прегази. Друг завъртя над главата си запалена факла и я хвърли на сламения покрив на конюшнята.

— Запазете ми двамата Фрей — крещеше отнякъде Копелето, а пламъците зареваха към небето. — Двамата Фрей ми запазете, всичко друго да изгори. Палете! Палете!

Последното нещо, което Теон Грейджой видя, беше Усмивка. Риташе да се измъкне от горящата конюшня, с пламнала грива, мяташе се подивял, изправен на задните си крака, и цвилеше, цвилеше…