Сблъсък на крале

АРЯ

— Има призраци, знам, че има. — Горещата баница месеше хляб и ръцете му бяха брашнени до лактите. — Пия е видяла нещо снощи в масларницата.

Аря изсумтя. Пия все виждаше разни неща в масларницата. Обикновено се оказваха мъже.

— Една питка ще ми дадеш ли? — попита тя. — Цяла лопата изпече.

— Трябва ми цяла лопата. Сир Амори ги брои.

Аря мразеше сир Амори.

— Тогава да ги наплюем.

Горещата баница се озърна боязливо. Кухните бяха пълни със сенки и ечаха, но другите готвачи и слугини спяха дълбоко в сводестите си леговища над печките.

— Ще разбере.

— Няма — каза Аря. — Плюнката няма вкус.

— Ако разбере, мене ще набият с камшик. — Горещата баница спря да меси. — А ти изобщо не трябва да си тук. Посред нощ.

Посред нощ беше, но на Аря не й пукаше. Макар и посред нощ, в кухните работата никога не спираше — все се намираше някой да меси тесто за сутрешния хляб, да разбърква някое котле с дълъг черпак или да сече свинско за сутрешния бекон на сир Амори. Тази нощ беше ред на Горещата баница.

— Ако Розовото око се събуди и види, че те няма… — почна Горещата баница.

— Розовото око никога не се събужда. — Истинското му име беше Мебъл, но всички му викаха Розовото око заради сълзливите му очи. — Нито веднъж не се е събуждал. — Всяка сутрин той закусваше с ейл. Всяка вечер се напиваше здраво и по брадичката му потичаше червеникава слюнка от виното. Аря обикновено изчакваше да чуе хъркането му, след което се промъкваше боса нагоре по слугинската стълба, без да вдига повече шум и от мишка, в каквато се бе превърнала. Нито свещ носеше, нито светилник. Сирио й беше казал, че мракът може да ти бъде приятел, и се оказа прав. Ако имаше луна и звезди, за да може да вижда — стигаше й. — Бас държа че можем да избягаме и Розовово око дори няма да забележи, че ме няма — каза тя на Горещата баница.

— Не искам да бягам. Тук е по-добре, отколкото в горите. Не искам да ям червеи. Я ми пръсни малко брашно по дъската.

Аря килна глава.

— Какво е това?

— Кое? Не те…

— Слушай с ушите си, не с устата. Това беше боен рог. Две изсвирвания, не чу ли? Ето и това, бяха веригите на решетките. Някой или излиза, или влиза. Искаш ли да идем да видим? — Портите на Харънхъл не се бяха отваряли, откакто лорд Тивин беше тръгнал с войската си.

— Аз правя сутрешния хляб — измрънка Горещата баница. — Пък и не ми харесва навън, когато е тъмно, казах ти.

— Аз отивам. Ще ти разкажа след това. Да си взема ли питка?

— Не.

Тя все едно си дръпна една и я изяде, докато излизаше. Беше пълна с чукани орехи, сухи плодове и сирене, хрупкава и още гореща от фурната. Почувства се по-дръзка от това, че яде питка на сир Амори. „Босонога, твърдонога, леконога — запя си тя наум. — Призракът на Харънхъл съм аз.“

Рогът беше разбудил замъка. Във вътрешния двор наизлязоха хора да видят за какво е целият този шум. Аря се смеси с тях. Под решетките на портата изтрополя върволица волски коли. „Грабеж“ — веднага разбра тя. Конниците, които придружаваха колите, говореха на някаква мешавица от непознати езици. Доспехите им блестяха ярко под лунната светлина и тя забеляза два зорса на черни и бели ивици. „Кървавите глумци.“ Дръпна се в сенките и загледа една тътреща се грамадна мечка, вързана с верига зад една от колите. Други коли бяха натоварени със сребърни слитъци, с оръжия и щитове, с торби брашно, кафези с квичащи прасета, дръгливи кучета и пилета. Аря се замисли кога за последен път е вкусила хапка свинско печено — и тогава видя първия пленник.

Според осанката му и начина, по който държеше гордо главата си изправена, трябваше да е някой лорд. Зърна и бляскавата му броня. Отначало го взе за някой Лакистър, но когато мина покрай една от горящите факли, видя, че гербът на гърдите му е сребърна риба, а не лъв. Китките му бяха завързани здраво и едно въже около глезена му го държеше привързан към мъжа зад него, а него пък — към другия зад него, така че цялата колона трябваше да пристъпва сковано и в крак. Много от пленниците бяха ранени. Ако някой спреше, ездачите го удряха с камшиците си да тръгне. Тя се помъчи да прецени колко са пленниците, но докато стигне до петдесет, им изгуби броя. Бяха поне два пъти повече. Дрехите им бяха оцапани с кал и кръв и на светлината на факлите беше трудно да се видят всичките им знаци и гербове, но някои от тези, които Аря зърна, й бяха познати. Близначните кули. Слънчевият изгрев. Окървавеният мъж. Бойната брадва. „Бойната брадва е за Кервин, а бялото слънце на черно е Карстарк. Северняци са. Хората на баща ми и на Роб.“ Не искаше да мисли дори какво може да означава това.

Кървавите глумци взеха да слизат от конете. Появиха се сънени конярчета и се засуетиха с плувналите им в пяна коне. Един от ездачите изрева да му донесат ейл. Шумотевицата изкара сир Амори Лорч на покритата галерия над двора, с двама факлоносци от двете му страни. Под него дръпна юздите Варго Хоут с шлема с козята глава.

— Милорд кафтелан — каза наемникът. Гласът му прозвуча удебелен и пелтечещ, сякаш езикът му беше прекалено дебел за устата.

— Какво значи всичко това, Хоут? — попита намръщено сир Амори.

— Плевници. Руут Болтон ифкаше да префвърли рекафа, но мойта Фрабра двужина му рафпертушини кервана. Много убифме и Болтон повягна. Това им е лорд-командирът, Гловър, а онви отвад е сер Енит Фрей.

Сир Амори Лорч заслиза към пленниците. Малките му свински очички лъщяха. Аря не мислеше, че е останал доволен. Всички в замъка знаеха, че двамата с Варго Хоут се мразят.

— Добре — каза той. — Сир Кадвин, отведете тези мъже в тъмниците.

Лордът със стоманения юмрук на гърдите вдигна очи.

— Обещаха ни, че ще се държат с нас както подобава… — почна той.

— Млъф! — ревна му Варго Хоут и от устата му изхвърча слюнка.

Сир Амори се обърна към пленниците.

— Това, което ви е обещал Хоут, не значи нищо за мен. Лорд Тивин назначи мен за Кастелан на Харънхъл и аз ще правя с вас каквото сам реша. — Посочи стражите си. — Голямата килия под Вдовишката кула трябва да ги побере всички. Всеки, който не иска да отиде там, е свободен да умре тук.

Докато хората му подкарваха пленниците с остриетата на копията си, Аря видя, че Розовото око се появи от стълбището и примигна на светлината на факлите. Ако беше забелязал, че я няма, щеше да се развика и да я заплаши, че ще я й съдере кожата с камшика си, но тя не се уплаши. Той не беше Уизи. Все заплашваше този или онзи, че ще му съдере кожата от бой, но Аря нито веднъж не го беше виждала да бие някого. Все пак беше по-добре изобщо да не я вижда. Тя се озърна. Воловете ги разпрягаха, колите ги разтоварваха, а Храбрата дружина ревеше да им донесат пиене и любопитните зяпачи се трупаха около окованата мечка. В бъркотията не беше трудно да се измъкне незабелязана.

Далеч от портите и конюшните огромният замък изглеждаше почти пуст. Шумът зад нея заглъхна. Вятърът зловещо запищя през процепите по Вдовишката кула. От дърветата в гората на боговете западаха листа и тя чу унилия им шепот по грапавите камъни, докато пристъпваше през празните дворове и между пустите сгради. Понякога камъните попиваха шума от стъпките й и загръщаха дворовете в плътната пелена на безмълвието. Друг път ехото сякаш добиваше собствен живот и всяка стъпка се превръщаше в тропот на призрачна армия, и всеки далечен глас — в пиршество на духове. Странните звуци бяха едно от нещата, които тревожеха Горещата баница. Но не и Аря. Тиха като сянка, тя изпърха през средната полоса, зави покрай Кулата на ужаса и след това край празните соколарници, където, разправяха, духовете на мъртви соколи раздвижвали въздуха с призрачните си криле. Можеше да тръгне накъдето си поиска. Гарнизонът наброяваше не повече от стотина души, толкова малка част, че направо се губеха в Харънхъл. Залата на Стоте камини беше затворена също като още много по-малки зали и сгради, в това число и Кулата на плача. Сир Амори Лорч се беше настанил в кастеланските покои в Кралската клада, сами по себе си просторни като за владетел, а Аря и останалите слуги ги бяха преместили в мазетата, за да са му винаги подръка. Докато лорд Тивин беше тук, винаги се намираше някой войник да те спре и да те попита по каква работа си тръгнала. Но сега едва стотина души бяха оставени да пазят хиляда врати и като че ли никой не беше наясно на кого къде му е мястото, нито ги интересуваше.

Когато подмина оръжейната, чу кънтеж на ковашки чук. През високите прозорци се лееше тъмнооранжева светлина. Тя се качи на покрива и надникна долу. Джендри ковеше нагръдник. Когато се хванеше за работа, за него всичко друго преставаше да съществува, освен метала, духалата и огъня. Чукът се превръщаше в част от ръката му. Тя се загледа в играта на мускулите по гърдите му и заслуша музиката на стоманата, излизаща от ръката му. „Силен е“ — помисли Аря. Когато вдигна машите с дългите дръжки да топне нагръдника в коритото за каляване, Аря се промуши през прозореца и леко скочи до него. Той като че ли не се изненада от появата й.

— Трябва да си в леглото си, момиче. — Нагръдникът засъска като котка, докато го потапяше в студената вода. — За какво беше този шум навън?

— Варго Хоут се върна с пленници. Видях им знаците. Има един Гловър, от Дълбоки лес, той е човек на баща ми. Другите също, повечето. — Изведнъж Аря осъзна защо краката й я бяха довели тук. — Трябва да ми помогнеш да ги освободим.

Джендри се засмя.

— И как ще го направим това?

— Сир Амори ги прати долу в тъмницата. Онази под Вдовишката кула, дето е само една голяма килия. Можеш да разбиеш вратата с чука си.

— Докато пазачите гледат и се обзалагат колко замаха ще са нужни, може би?

Аря прехапа устни.

— Ще трябва да убием пазачите.

— И как ще го направим?

— Може би няма да са много.

— И двама да са, ще са прекалено много за теб и мен. Ти нищо не научи в онова село, нали? Само го опитай и Варго Хоут ще ти отреже и ръцете и краката. — Джендри взе отново машите.

— Защото те е страх!

— Остави ме на мира, момиче.

— Джендри, тук има сто северняци. Може и да са повече, не можах да ги преброя всички. Колкото са хората на сир Амори. Е, без да броим Кървавите глумци. Трябва само да ги измъкнем и те ще завземат замъка и ще се спасим.

— Не можеш да ги измъкнеш, както не можа да спасиш и Ломи. — Джендри обърна бронята с машите и я заоглежда придирчиво. — А и да се спасим, къде ще отидем?

— В Зимен хребет — каза тя, без да се замисля. — Ще разкажа на мама как си ми помогнал и ще можеш да останеш…

— А дали милейди ще позволи? Дали ще ми се разреши да ви подковавам конете и да правя мечове за благородните ти братя?

Понякога много я ядосваше.

— Престани!

— Защо трябва да се хабя заради възможността да се потя в Зимен хребет вместо в Харънхъл? Стария Бен Черния палец го знаеш, нали? Дошъл е тук като момче. Ковал е за лейди Уент и за баща й преди нея, и за неговия баща още по-преди, дори за лорд Лотстон, който държал Харънхъл преди Уент. Сега кове за лорд Тивин, и знаеш ли какво казва? Мечът си е меч, шлемът си е шлем, а бръкнеш ли в огъня, ще се изгориш, все едно на кого служиш. Лукан е добър майстор. Аз оставам тук.

— Кралицата ще те хване! Тя не ги прати онези златни плащове за Бен Черния палец!

— Сигурно изобщо не са търсили мен.

— И теб търсеха, знаеш го. Ти си някой.

— Аз съм чирак ковач, един ден може да стана майстор оръжейник… стига да не бягам и да не ме убият. — Обърна й гръб, вдигна отново чука и започна да кове.

Ръцете на Аря безпомощно се свиха в юмруци.

— Другия шлем като си го направиш, сложи му мулешки уши вместо бичите рогове! — Трябваше да избяга, иначе щеше да започне да го бие. „Ако го заудрям, сигурно няма да усети дори. Като го хванат и му отрежат глупавата мулешка глава, ще съжали, че не ми е помогнал.“ Бездруго май щеше да е по-добре да се отърве от него. Нали заради него я хванаха в онова село.

Но щом помисли за селото, тя си спомни за похода и за онзи склад, и за Веселяка. Спомни си за момченцето, дето му смазаха лицето с боздугана, за глупавия стар „Все за Джофри“, за Ломи Зелените ръце. „Бях овца, а после станах мишка, нищо друго не можах да направя, освен да се крия.“ Аря прехапа устна и се замисли кога точно се беше върнал куражът й. „Джакен ме направи смела отново. От мишка ме превърна в призрак.“

След смъртта на Уизи беше започнала да избягва лоратеца. Чизуик беше лесен, всеки можеше да бутне някого от стената, но Уизи беше отгледал онова грозно петнисто псе от паленце и само някаква черна магия можеше да обърне животното срещу него. „Йорен е намерил Джакен в една черна килия, също както Рордж и Хапката — припомни си тя. — Джакен е направил нещо ужасно и Йорен го е знаел, затова го държеше в окови.“ Ако лоратецът беше някакъв магьосник, то Рордж и Хапката можеше да са демони, призовани от някакъв пъкъл, и изобщо да не са човеци.

Джакен все още й дължеше една смърт. В приказките на баба Нан за хора, на които някой гръмкин предлага да им изпълни вълшебни желания, човек трябваше много да внимава с третото желание, защото то е последното. Чизуик и Уизи не бяха толкова важни. „Важна е третата смърт“, казваше си Аря всяка нощ след като прошепнеше своите имена. Но сега се зачуди дали това е истинската причина за колебанието й. Докато можеше да убие с едно прошепване, нямаше нужда да се бои от никого… но използваше ли и третата смърт, отново щеше да се превърне в мишка.

След като Розовото око се беше събудил, тя не посмя да се върне в постелята си. Не знаеше къде да се скрие и затова се запъти към гората на боговете. Обичаше острия мирис на борове и смърчове, милувката на тревата и допира на пръстта между пръстите на краката си, и шумоленето от листата. Сред гората се виеше малко бавно поточе, прояло дере в земята след един порой.

Там, под гниещото дърво и гъсто сплетените клони, тя намери скрития си меч.

Джендри както винаги се беше опънал и не й направи меч, но тя си го направи сама от дръжката на една дълга дворна метла. Оръжието беше много леко и нямаше добра хватка, но й харесваше острият строшен край. Всеки път, щом й останеше някой свободен час, се промъкваше тук и повтаряше упражненията, на които я беше учил Сирио. Стъпваше боса по гнилата шума, сечеше по храстите и брулеше листа. Понякога дори се катереше по дърветата и танцуваше по високите клони, пръстите й се впиваха в кората им и тя настъпваше и отстъпваше, и все по-малко залиташе всеки ден, и си връщаше усета за равновесие. Нощем беше най-добре. Нощем не можеше да я безпокои никой.

Аря се покатери. Горе, в кралството на листата, извади меча си и за известно време забрави за всички — за сир Амори, за Глумците, както и за хората на баща си, потопи се в допира на коравите си пети до дървесната кора и в свисъка на меча във въздуха. Един откършен клон се превърна в Джофри. Тя го заудря, докато той не падна. Кралицата, сир Илин и сир Мерин, и Хрътката бяха само листа, но тя и тях ги уби всичките, накълца ги на влажни зелени дрипи. Когато ръката й се умори, седна преметнала крака на един висок клон да си поеме дъх в хладната нощ, и се вслуша в писукането на търсещите плячката си прилепи. През тъмния балдахин на листата успя да зърне белите като кости клони на дървото на сърцето. „Оттук прилича досущ на онова в Зимен хребет.“ Само ако беше… Тогава щом слезеше, щеше да си е отново у дома и да завари може би татко си, седнал край язовото дърво, където седеше винаги.

Тя пъхна меча в колана и започна да се смъква клон по клон, докато не се намери отново на земята. Лунната светлина бе боядисала клоните на язовото дърво в сребристобяло, но петвърхите му широки червени листа бяха станали черни в нощта. Аря се вгледа в лицето, изсечено в ствола му. Беше ужасно лице, с крива уста, с гневни и пълни с омраза очи. Така ли изглеждаше един бог? Можеха ли и боговете да бъдат наранявани, също като хората? „Трябва да се помоля“ — изведнъж си каза тя.

Падна на колене. Не беше сигурна как точно трябва да започне. Долепи ръце до гърдите си. „Помогнете ми, стари богове — замоли се тя безмълвно. — Помогнете ми да изведа онези мъже от тъмницата, за да можем да убием сир Амори и да ме върнат в Зимен хребет. Направете ме танцуваща по вода, и вълк, и никога повече да не се страхувам. Никога.“

Дали стигаше? Може би трябваше да се помоли на глас, ако искаше да я чуят старите богове. Може би трябваше да се моли по-дълго. Понякога баща й се молеше дълго, спомни си тя. Но старите богове така и не му помогнаха. Щом си спомни и това, се ядоса.

— Вие трябваше да го спасите — загълча тя дървото. — Той винаги ви се молеше. Не ме интересува дали ще ми помогнете, или не. Не мисля, че можете, дори и да искахте.

— Боговете не са за подигравка, момиче.

Гласът я стресна. Тя скочи на крака и извади дървения си меч. Джакен Х’гхар стоеше в тъмното толкова спокоен, че сякаш се беше слял с дърветата.

— Човек идва да чува име. Едно и две и после идва три. Човек трябва свършва вече.

Аря наведе меча си към земята.

— Как разбра, че съм тук?

— Човек вижда. Човек чува. Човек знае.

Тя го изгледа подозрително. Боговете ли го бяха изпратили?

— Как накара кучето да убие Уизи? Ти ли извика Рордж и Хапката от ада? Джакен Х’гхар истинското име ли ти е?

— Някои човек има много имена. Невестулка. Ари. Аря.

Тя заотстъпва, докато не опря гръб в дървото на сърцето.

— Джендри ли ти каза?

— Човек знае — повтори той. — Милейди Старк.

Може би наистина боговете го бяха пратили в отговор на молитвите й.

— Трябва да ми помогнеш да освободим онези хора от тъмниците. Гловър и другите, всички. Трябва да убием стражите и да отворим килиите…

— Момиче забравя — каза той тихо. — Имаше двама, дължаха се трима. Ако страж трябва умре, тя трябва само каже името.

— Но един страж няма да е достатъчен, трябва да ги убием всичките и да отворим килията. — Аря прехапа устна за да не заплаче. — Искам да освободиш северняците, както аз спасих теб.

Той я погледна безжалостно.

— Три живота бяха отскубнати от един бог. Три живота трябва да се платят. Боговете не са за подигравка. — Гласът му беше мек като коприна и твърд като стомана.

— Не съм се подигравала. — Тя се замисли. — Името… мога ли да назова когото и да е? И ти ще го убиеш?

Джакен Х’гхар кимна.

— Човек казал.

— Когото и да е? — повтори тя. — Мъж, жена, бебе, или лорд Тивин, или Върховния септон, или своя баща?

— Баща на човек отдавна умрял, но ако жив и ти знае име, той умре по твоя заповед.

— Закълни се — каза Аря. — Закълни се в боговете.

— Във всички богове на море и въздух, и дори на огън, кълна се. — Той сложи ръката си в устата на язовото дърво. — В седемте нови богове и в старите богове безчет, кълна се.

„Той се закле.“

— Дори ако назова краля…

— Кажи името и смъртта ще дойде. На заранта, след един кръг на луна, след година, ще дойде. Човек не лети като птица, но един крак стъпва и после друг, и един ден човек е там, а крал умира. — Той коленичи до нея и се взря в лицето й. — Момиче шепне, ако се бои да каже на глас. Шепне сега. Джофри ли е?

Аря допря устни до ухото му.

— Джакен Х’гхар е.

Дори в горящия плевник, с извисяващите се около него, окован, огнени стени, не го беше видяла толкова обезумял, колкото сега.

— Момиче… тя прави шега.

— Ти се закле. Боговете чуха, че се закле.

— Боговете чуха. — В ръката му изведнъж се появи нож, чието острие бе тънко като кутрето й. Дали беше за нея, или за него, Аря не можеше да каже. — Момиче ще плаче. Момиче ще загуби свой единствен приятел.

— Ти не си ми приятел. Един приятел щеше да помогне. — Тя се дръпна от него, готова да скочи, ако хвърли ножа. — Не бих убила приятел.

Усмивката на Джакен се появи и изчезна.

— Момиче би могло да… каже друго име, ако приятел помогне?

— Момиче би могло — отвърна тя. — Ако приятел помогне.

Ножът изчезна.

— Ела.

— Сега? — Не беше и помислила, че ще се разбърза толкова.

— Човек чува шепот на пясък по стъкло. Човек няма да спи, докато момиче не отмени едно име. Хайде, зло дете.

„Не съм зло дете — помисли тя, — вълчище съм аз, и призракът на Харънхъл.“ Прибра си тоягата от метлата в скривалището и тръгна след него през гората на боговете.

Въпреки среднощния час Харънхъл кипеше от трескав живот. Завръщането на Варго Хоут беше разбудило всички и ги беше принудило да се захванат с ежедневната си работа. Волските коли, воловете и конете бяха изчезнали от двора, но клетката с мечката си беше на място. Бяха я провесили от средата на арката на моста, свързващ външния и средния двор, окачена на тежки вериги на няколко стъпки от земята. Кръг запалени факли къпеше всичко наоколо в светлина. Някои от конярчетата хвърляха камъни да накарат мечката да реве и да ръмжи. В другия край на двора от вратата на войнишката трапезария струеше светлина, чуваше се дрънчене на посуда и мъжки викове за още вино. Дузина гласове подхванаха песен на някакъв гърлен език, неведом за ушите на Аря.

„Ядат и пият преди да заспят. Розовото око сигурно е пратил да ме събудят, да им поднасям. Ще разбере, че не съм в постелята си.“ Но сигурно беше твърде зает да разлива на Храбрата дружина и на хората от гарнизона на сир Амори, седнали да пируват с тях. Шумът, който вдигаха, щеше да я прикрие добре.

— Гладните богове ще пируват с кръв тази нощ, ако човек направи това нещо — каза Джакен. — Мило момиче, добро и нежно. Отмени едно име и кажи друго, и прогони този безумен сън.

— Няма.

— Така. — Изглеждаше примирен. — Нещото ще се прави, но момиче трябва подчинява. Човек няма време за приказки.

— Момичето ще се подчинява — каза Аря. — Какво трябва да направя?

— Сто мъже са гладни, трябва бъдат нахранен, лордът заповядва гореща супа. Момиче трябва тича до кухните и каже на свой момче баница.

— Супа — повтори тя. — Ти къде ще си?

— Момиче ще помогне правят супа и чака в кухните, докато човек дойде за нея. Хайде. Бяга.

Горещата баница вадеше топлите самуни от фурната, когато Аря нахлу в кухнята, но вече не беше сам. Бяха разбудили готвачите да нахранят Варго Хоут и Кървавите му глумци. Слугите изнасяха кошници с хляб и питки, главният готвач сечеше мръвки, кухненски ратайчета въртяха зайци на шишове над огньовете, а момичета ги поливаха с мед, жени режеха лук и моркови.

— Какво искаш, Невестулке? — попита главният готвач, щом я видя.

— Супа — обяви тя. — Милорд иска супа.

Той посочи с дългия нож черните котли, окачени над пламъците.

— Това какво е според теб? Макар че по-скоро ще се изпикая вътре, отколкото да го нося на оня пръч. Не оставят човек и една нощ да се наспи. — Той се изплю на пода. — Както и да е. Тичай и му кажи, че супата трябва да уври.

— Трябва да чакам тук, докато не стане готова.

— Тогава стой настрана. Или още по-добре намери си някаква работа. Тичай в масларницата; негово пръчовско благородие сигурно ще поиска масло и сирене. Събуди Пия и й кажи, че поне веднъж ще е добре да се разбърза, ако иска да си опази двата крака.

Тя се затича презглава. Пия беше будна в нишата си, стенеше под един от Глумците, но като чу вика на Аря, много бързо си навлече дрехите. Напълни шест кошници с буци масло и едри пити миризливо сирене, увито в кърпи.

— Хайде, дръж да ми помогнеш — каза тя на Аря.

— Не мога. Ама ти побързай, че Варго Хоут крака ще ти отсече.

Затича се преди Пия да може да я хване. На връщане се зачуди защо на никого от пленниците не бяха му отсекли крак или ръка. Може би Варго Хоут се страхуваше да не ядоса Роб. Макар че не приличаше на човек, който би могъл да се бои от когото и да било.

Горещата баница бъркаше котлите с дълъг дървен черпак. Тя грабна втори черпак и почна да му помага. За миг помисли, че може би трябва да му каже, но после си спомни за селото и реши да не го прави. „Той пак ще се предаде.“

После чу грозния рев на Рордж.

— Готвач! — извика той. — Дай тая скапана супа! — Аря остави отчаяна черпака. „Не му казах да взима и тях.“ Рордж носеше железния си шлем с предпазителя, които почти скриваше липсващия му нос. Джакен и Хапката влязоха след него.

— Скапаната ви супа не е скапано готова още — сопна се готвачът. — Трябва да поври. Тъкмо сложихме лука и…

— Затваряй си плювалника, да не ти набия шиш в задника и да те повръткаме на огъня. Казах супата и казах веднага.

Хапката изсъска, грабна един недопечен заек направо от шишовете и го разкъса с острите си зъби.

Готвачът беше сразен.

— Взимайте си тогаз скапаната супа, но ако Пръча попита защо не е доварена, вие се оправяйте.

Хапката облиза мазнината от пръстите си, докато Джакен Х’гхар си навличаше дебели ръкавици. Един чифт подаде на Аря.

— Невестулка помага.

Супата беше вряла, а котлите тежки. Аря и Джакен се пребориха с единия, Рордж понесе сам другия, а Хапката награби още два и засъска от болка, когато дръжките изгориха ръцете му. Но не ги пусна. Помъкнаха котлите извън кухнята и през двора. Пред вратата на Вдовишката кула стояха двама стражи.

— Това какво е? — каза единият на Рордж.

— Котел с вряла пикня. Искаш ли?

Джакен се усмихна обезоръжаващо.

— Пленник също трябва яде.

— Никой не е казвал нищо за…

Аря го прекъсна.

— Това е за тях, не за вас.

Вторият им махна да влизат.

— Носете ги долу тогава.

Отвътре надолу към тъмницата водеше вито стълбище. Рордж поведе, а Джакен и Аря останаха най-отзад.

— Момиче стои настрана — каза й той.

Стъпалата свършиха пред влажен каменен свод, дълъг, мрачен и без прозорци. В по-близкия му край на железни скоби горяха няколко факли. Там около дървена маса седяха стражи на сир Амори и играеха на плочки. Тежки железни решетки ги деляха от струпаните в тъмното пленници. Миризмата на супата привлече мнозина от тях до решетките.

Аря преброи осем стражи. Те също подушиха супата.

— Ти си най-грозната кухненска курва, която съм виждал — каза капитанът им на Рордж. — Какво има в котела?

— Куреца ти с топките. Ще го ядеш ли, или няма?

Единият от пазачите обикаляше, друг стоеше до решетките, а трети седеше на пода с гръб, опрян в стената, но храната и тях привлече към масата.

— Крайно време беше да ни нахранят.

— Това дет’ ми мирише, лук ли е?

— А хлябът къде е?

— Мамка му, трябват ни паници, лъжици…

— Не ви трябват. — Рордж надигна врялата супа и я плисна в лицата им през масата. Джакен Х’гхар направи същото. Хапката метна котела отдолу нагоре и той се завъртя във въздуха и супата се лисна. Единият котел удари капитана в слепоочието, докато той се мъчеше да стане. Другите стражи закрещяха от болка, замолиха се, някои се опитаха да изпълзят навън.

Аря притисна гръб в стената, а Рордж започна да реже гърла. Хапката предпочиташе да ги хваща един по един за тила и под брадичката и да им кърши вратовете с едно-единствено извиване на огромните си бели ръце. Само един от пазачите успя да измъкне меч. Джакен отскочи настрани, после извади своя, притисна го в ъгъла с порой от удари и накрая го промуши право в сърцето. После избърса оръжието в ризата на Аря.

— Момиче също трябва има кръв. Това негова работа.

Ключът за килията висеше на една кука на стената над масата. Рордж го свали и отвори вратата. Първият, който излезе, беше лордът със стоманения юмрук на палтото.

— Добра работа. Аз съм Робърт Гловър.

— Милорд. — Джакен му отвърна с поклон.

Освободени, пленниците прибраха оръжията на избитите стражи и затичаха нагоре по стъпалата със стомана в ръце. Приятелите им заизлизаха след тях, но с голи ръце. Действаха бързо и без много приказки. Никой от тях не изглеждаше толкова зле пострадал, колкото когато Варго Хоут ги вкарваше през портите на Харънхъл.

— Това със супата беше хитро — говореше Гловър. — Не го очаквах. Лорд Хоут ли го измисли?

Рордж почна да се смее. Смееше се толкова силно, че от дупката на мястото на отрязания му нос захвърчаха сополи. Хапката седна на гърдите на един от убитите, вдигна отпуснатата му длан и захапа пръстите. Костите изпукаха в зъбите му.

— Кои са ти хората? — На челото на Робърт Гловър се появиха бръчки. — Вие не бяхте с Хоут, когато дойде в лагера на лорд Болтън. И вие ли сте от Храбрата дружина?

Рордж отри сопола от брадичката си с опакото на ръката си.

— Вече сме.

— Този човек има чест да бъде Джакен Х’гхар, някога от Свободен град Лорат. Невъзпитани приятели на този човек казва Рордж и Хапка. Лорд ще познае кой е Хапка. — Махна с ръка на Аря. — А тук…

— Аз съм Невестулка — каза тя преди той да е успял да каже коя е наистина. Не искаше името й да се чуе тук, където щяха да го чуят Рордж, Хапката и всички тези мъже, които не познаваше.

Видя, че Гловър не й обръща внимание.

— Добре — каза той. — Да привършваме с тази касапница.

Когато се качиха по витото стълбище, намериха пазачите на вратата да лежат в локви кръв. Северняците тичаха през двора. Аря чу викове. Вратата на войнишката трапезария изхвърча от пантите си и навън излезе един ранен, олюля се и закрещя. Други трима притичаха след него и го довършиха с копие и меч. Около стражевата кула на портата също се водеше бой. Рордж и Хапката затичаха натам с Гловър, но Джакен Х’гхар коленичи до Аря.

— Момиче не разбира?

— Разбирам — отвърна тя, макар да не разбираше много. Лоратецът, изглежда, го прочете на лицето й.

— Козел неверен. Скоро тук вдигат вълче знаме, мисля. Но първо човек трябва чуе едно име отменен.

— Взимам си името обратно. — Аря прехапа устна. — Имам ли все още трета смърт?

— Момиче алчно. — Джакен пипна един от мъртвите стражи и й показа окървавените си пръсти. — Тук е три, там е четири, а още осем лежи долу мъртво. Дълг платен.

— Дългът е платен — съгласи се с неохота Аря. И се почувства малко тъжна. Сега отново си беше само една мишка.

— Бог получил негово. А сега човек трябва умре. — На устните на Джакен Х’гхар се появи странна усмивка.

— Да умре?! — каза тя объркана. Какво имаше предвид? — Но аз отмених името. Вече няма нужда да умираш.

— Има. Моето време свърши. — Джакен прекара длан през лицето си, от челото до брадичката, и където мина ръката му, се промени. Бузите му станаха по-пълни, очите — по-затворени. Носът му стана клюнест, на дясната му буза, където доскоро нямаше никакъв белег, се появи белег. А когато тръсна глава, дългата му права коса, наполовина червена и наполовина бяла, се стопи и на нейно място се появиха гъсти черни къдрици.

Аря зяпна.

— Ама кой си ти? — прошепна тя, толкова слисана, че дори не се сети да се уплаши. — Как го направи това? Трудно ли беше?

Той се ухили и показа един блестящ златен зъб.

— Не е по-трудно от това да приемеш ново име, стига да знаеш как.

— Покажи ми — изломоти тя. — И аз искам да го мога.

— Ако искаш да се учиш, трябва да дойдеш с мен.

Аря се поколеба.

— Къде?

— Далече оттук, отвъд Тясното море.

— Не мога. Трябва да си ида у дома. В Зимен хребет.

— Тогава трябва да се разделим — каза той, — защото и аз си имам задължения. — Вдигна ръката й и постави в шепата й малка монета в дланта й. — Вземи.

— Какво е това?

— Много скъпа монета.

Аря я захапа. Беше толкова корава, че можеше да е само от желязо.

— Стига ли да си купя кон?

— Тя не е за да се купуват коне с нея.

— Тогава каква полза от нея?

— Все едно да питаш каква е ползата от живота, или каква е ползата от смъртта? Ако дойде ден, в който ще трябва да ме намериш отново, дай тази монета на когото и да е от Браавос и му кажи тези думи: валар моргулис.

— Валар моргулис — повтори Аря. Не беше трудно. Пръстите й се затвориха около монетата. Оттатък двора умираха мъже.

— Моля те недей, Джакен.

— Джакен е мъртъв като Ари — каза той тъжно, — а аз имам да изпълня обещания. Валар моргулис, Аря Старк. Кажи го отново.

— Валар моргулис — каза тя, а непознатият в облеклото на Джакен й се поклони, обърна се и закрачи в тъмното с развят плащ. Беше сама с мъртъвците. „Заслужаваха да умрат“ — каза си Аря, спомняйки си за всички онези, които сир Амори Лорч беше убил в крепостта край езерото. Когато се върна в сламената си постеля, мазетата под Кралската клада бяха празни. Тя зашепна имената си във възглавницата, а когато свърши с тях, добави „Валар моргулис“ много тихичко и се зачуди какво ли означава.

Призори Розовото око и останалите се върнаха без едно момче, което бяха убили в суматохата без никаква причина. Розовото око се качи да види как стоят работите, като не спираше да се оплаква колко не понасят старите му кокали стъпалата. Щом се върна, им каза, че Харънхъл е завзет.

— Тия Кървави глумци са избили паплачта на сир Амори в постелите, а останалите на трапезата, след като те са се натряскали. Новият лорд ще е тук, докато се стъмни, с цялата си орда. Той е от дивия север, където е Валът, и разправят, че бил много твърд. Тоя лорд или оня лорд, работата си е работа. Без глупости, че кожицата ви от гърба ще съдера. — Докато казваше това, погледна Аря, но не попита къде е била през нощта.

Цялата сутрин тя гледаше как Кървавите глумци обират ценните вещи на мъртвите и влачат труповете в двора на Протеклия камък, където бяха вдигнали клада, за да се отърват от тях. Шагуел Шута отряза главите на двама мъртви рицари и заскача из замъка, като ги люлееше хванати за косите, уж че си говорят. „Ти от какво умря?“, уж попита едната глава. „От гореща невестулкина супа“, отвърна другата.

Пратиха я да бърше засъхналата кръв. Никой нищо не й каза освен обичайното, но забелязваше от време на време, че хората я поглеждат странно. Робърт Гловър и другите мъже, които бяха освободили, сигурно се бяха разприказвализа случилото се в тъмницата, а после започнаха и глупавите приказки на главите на Шагуел за невестулкината супа. Трябваше да му каже да млъкне, но я беше страх. Шутът си беше луд и беше чувала, че веднъж убил човек, защото не се смял на една от шегите му. „Той да вземе да млъкне, че да не го сложа аз в списъка си с другите“ — мислеше тя, докато търкаше червено-кафявите петна.

Беше почти по здрач, когато пристигна новият господар на Харънхъл. Имаше простовато лице, без брада и най-обикновено, особеното му бяха само прекалено светлите очи. Нито дебел, нито слаб, нито мускулест; носеше черна плетена ризница и оцапано розово палто. Знакът на знамето му приличаше на човек, гмурнал се в кръв.

— На колене пред лорд Дредфорт! — извика скуайърът му, момче не по-голямо от Аря, и Харънхъл коленичи.

Варго Хоут пристъпи напред.

— Милорд, Харънхъл е вафф.

Лордът отговори нещо, но много тихо, и Аря не го чу. Робът Гловър и сир Енис Фрей, окъпани и пременени в нови жакети и плащове, излязоха и се присъединиха към тях. След кратък разговор сир Енис ги поведе към Рордж и Хапката. Аря се изненада, че ги вижда тук; след като Джакен изчезна, беше очаквала, че и те някак ще изчезнат. Чу дрезгавия глас на Рордж, но не и какво говореше. След това Шагуел заподскача към нея, хвана я за ръката и я задърпа по двора.

— Милорд, милорд — завика той и я забута с пръст, — ей я невестулката, дето направи супата!

— Пусни ме — задърпа се Аря.

Лордът я изгледа. Движеха се само очите му, много светли, с цвят на лед.

— На колко си години, дете?

Наложи й се да помисли за миг, докато си спомни.

— На десет.

— Десет, милорд — напомни й той. — Животни обичаш ли?

— Някои. Милорд.

По устните му премина тънка усмивка.

— Но не лъвове, по всичко личи. Нито мантикори.

Не знаеше какво да отговори на това и си замълча.

— Казват ми, че ти викат Невестулка. Това не върви. Какво име ти е дала майка ти?

Тя прехапа уста и отчаяно зарови в ума си за някакво име. Ломи я беше наричал Буцеста глава, Санса използваше Конско лице, а мъжете на баща й някога на смях я наричаха Аря Препъвачката, но не мислеше, че той очаква да чуе което и да е от тези имена.

— Нимерия — отвърна тя. — Само че за по-кратко ми викат Нан.

— И ще ме наричаш милорд, когато говориш с мен, Нан — каза спокойно лордът. — Твърде си малка за Храбрата дружина, струва ми се, а и полът ти не е подходящ. Страх ли те е от пиявици, дете?

— Защо да ме е страх от пиявици, милорд?

— Моят скуайър трябва да се поучи от теб, изглежда. Честото налагане с пиявици е тайната на дългия живот. Човек трябва да се очиства от лошата кръв. Ще станеш, мисля. Докато съм в Харънхъл, Нан, ти ще ми бъдеш виночерпец и ще ми слугуваш на масата и в покоите.

Този път тя прояви благоразумие и не възрази, че предпочита конюшните.

— Да, лорд… Тоест, милорд.

Лордът махна с ръка.

— Направете я по-представителна — каза той, без да се обръща определено към някого. — И се погрижете да знае да налива виното, без да разлива. — Обърна се, вдигна ръка и каза: — Лорд Хоут, оправете онези знамена над портата.

Четирима от Храбрата дружина се качиха на бойниците и хвърлиха отгоре лъва на Ланистър и черната мантикора на сир Амори. На тяхно място вдигнаха одрания мъж на Дредфорт и вълчището на Старк. А същата вечер един паж на име Нан наля вино на Рууз Болтън и Варго Хоут, докато те стояха на галерията и гледаха как Храбрата дружина превежда сир Амори Лорч гол през средния двор. Сир Амори се молеше и хлипаше, и впиваше ръце в краката на пленителите си, докато Рордж не го бутна, а Шагуел не го ритна долу в мечата дупка.

„Мечката е черна — помисли Аря. — Като Йорен.“

И напълни чашата на Рууз Болтън, без да разлее и една капка.