Сблъсък на крале

САНСА

Тронната зала беше същинско море от скъпоценни накити, кожи и яркоцветни тъкани. Лордове и лейди пълнеха задната част на залата, стояха под високите прозорци и се бутаха като рибарски жени на пристанище.

Обитателите на двора на Джофри днес се бяха постарали да се надминат един друг по великолепие. Джалабхар Ксхо се появи целият в цветни пера, толкова фантастично и екстравагантно оперен, че сякаш всеки момент щеше да плесне с ръце и да полети. Кристалната корона на Великия септон мяташе многоцветни дъги във въздуха при всяко помръдване на главата му. Край масата на малкия кралски съвет кралица Церсей сияеше в своята златотъкана рокля с ивици от тъмночервено кадифе, а лорд Варис до нея се суетеше и се усмихваше престорено в халата от люляков брокат. Лунното момче и сир Донтос също бяха пременени в нови пъстри дрехи, чисти като пролетна утрин. Дори лейди Танда и дъщерите й днес изглеждаха прелестно в роклите си от тюркоазена коприна и катерича кожа, а лорд Джилс покашляше в кърпичка от пурпурна коприна, поръбена със златиста дантела. Над всички тях седеше крал Джофри, между остриетата и шиповете на Железния трон. Беше в пурпурен брокат, черната му мантия бе отрупана с рубини, а на главата си носеше тежка златна корона.

Санса се промуши през гъмжилото от рицари, скуайъри и богато гражданство и се добра до перилото на галерията точно когато зовът на тромпетите възвести влизането на лорд Тивин Ланистър. Той премина на бойния си кон през цялата зала и слезе пред Железния трон. Санса не беше виждала досега толкова бляскави доспехи: лъскава червена стомана, инкрустирана със златни спирали и фигури. Металните дискове над мишниците на бронята му изобразяваха слънчеви залези, ревящият лъв, увенчаващ шлема му, беше с рубинени очи, а по една лъвица на всяко рамо придържаше златния му плащ, толкова дълъг и тежък, че се стелеше под задницата на грамадния жребец. Дори конската броня беше позлатена, а пурпурната коприна на чула блестеше с извезания златен лъв на Ланистър.

Появата на владетеля на Скалата на Кастърли направи толкова силно впечатление, че беше истински шок, когато дестриерът му се изсра точно в подножието на трона. Джофри трябваше да заобиколи фъшкиите, когато слезе да прегърне дядо си и да го обяви за Спасител на града. Санса покри уста да скрие нервната си усмивка.

Джофри много показно покани дядо си да поеме управлението на кралството, а лорд Тивин тържествено прие отговорността, „докато ваша милост навърши пълнолетие“. След това скуайърите притичаха да свалят доспехите му, а Джон окачи на врата му служебната верига на кралската Ръка. Лорд Тивин зае мястото си на масата на съвета до кралицата. След като изведоха дестриера и почистиха отдадената от него почит, Церсей даде знак церемониите да продължат.

Зов на бронзови фанфари поздравяваше всеки от героите, щом той пристъпеше през грамадните дъбови врати. Херолди извикваха името му и обявяваха подвизите му така, че да чуят всички, а знатните рицари и благородните дами надаваха горещи възгласи като улични главорези край бой на петли. Отдаде се почит на Мейс Тирел, владетеля на Планински рай, някога силен мъж, но вече затлъстял, макар и все още чаровен. След него влязоха синовете му: сир Лорас и неговият по-голям брат сир Гарлан Галантния. И тримата бяха облечени еднакво, в зелено кадифе, поръбено със самур.

Кралят отново слезе от трона си да ги поздрави — велика чест. На врата на всеки от тях той окачи верижка от рози; изковани от меко жълто злато, от която висеше златен диск с инкрустиран върху него с рубини лъва на Ланистър.

— Розите подкрепят лъва, тъй както силата на Планински рай подкрепя кралството — обяви надуто Джофри. — Ако има отплата, която да поискате от мен, поискайте и ще е ваша.

„Ето че се почва“ — помисли Санса.

— Ваша милост — заяви сир Лорас, — моля ви за честта да служа във вашата Кралска гвардия, за да ви защитавам от враговете.

Джофри прикани Рицаря на цветята да стане и го целуна по бузата.

— Готово, братко.

Лорд Тирел сведе глава.

— Няма по-голямо удоволствие от това да се служи на ваша милост. Ако ме сметнете за достоен да бъда включен във вашия кралски съвет, няма да намерите по-верен и искрен съветник от мен.

Джоф сложи ръка на рамото на лорд Тирел и го целуна, когато той се изправи.

— Желанието ви е прието.

Сир Гарлан Тирел, с пет години по-голям от сир Лорас, беше по-високо и брадато копие на по-прочутия си малък брат. Беше с по-яки гърди и по-широк в раменете, и макар лицето му да беше симпатично, липсваше му поразителната красота на сир Лорас.

— Ваша милост — каза Гарлан, когато кралят пристъпи към него. — Имам сестра девица, Марджери, радостта на нашия дом. Както знаете, тя беше омъжена за Ренли Баратеон, но той тръгна на война преди бракът да е консумиран и тя си остана невинна. Марджери е слушала сказания за вашата безмерна мъдрост, храброст и галантност, и ви е обикнала, макар и отдалече. Моля ви да я повикате, да вземете ръката й в брак и така да венчаете завинаги своя дом с моя.

Крал Джофри се престори на изненадан.

— Сир Гарлан, красотата на вашата сестра е прочута в Седемте кралства, но аз съм обещан на друга. Един крал трябва да държи на думата си.

Кралица Церсей се изправи и полите й изшумоляха.

— Ваша милост, по преценката на вашия малък съвет няма да е нито уместно, нито разумно да се ожените за дъщерята на обезглавен заради предателство, момиче, чийто брат дори сега открито се бунтува против трона. Мой суверен, съветниците ви молят, за доброто на вашите владения, отхвърлете годежа си със Санса Старк. Лейди Марджери ще е много по-подходяща ваша кралица.

Като глутница добре дресирани кучета лордовете и дамите в залата завикаха в нейна подкрепа.

— Марджери. Дайте ни Марджери! — И: — Не искаме кралици изменнички! Тирел! Тирел!

Джофри вдигна ръка.

— Бих искал да се вслушам в желанията на своя народ, майко, но съм дал свята клетва.

Върховният септон пристъпи напред.

— Ваша милост, боговете държат строго на годежната клетва, но вашият баща, благословена да е паметта му, сключи този договор със Старките на Зимен хребет преди да се разкрие измяната им. Техните престъпления против кралството ви освободиха от всякакви обещания, които може да сте дали. Колкото до Вярата, не съществува валиден брачен договор между вас и Санса Старк.

Тронната зала се изпълни с възторжени възгласи и пак избухнаха викове „Марджери, Марджери“. Санса се наведе напред, впила пръсти в дървеното перило на галерията. Знаеше какво ще последва, но все още я беше страх какво ще каже Джофри, беше я страх, че той може да откаже дори сега, когато цялото му кралство зависеше от това. Почувства се все едно, че отново е застанала на мраморните стъпала пред Великата септа на Белор и чака своя принц да даде прошка на баща й, а вместо това го чува как заповядва на Илин Пейн да отсече главата му. „Моля ви — зашепна тя трескаво наум — моля ви богове, нека да го каже, нека да го каже.“

Лорд Тивин гледаше внука си. Джоф се обърна намусен към него, после подкани сир Гарлан Тирел да стане.

— Боговете са добри. Свободен съм да послушам сърцето си. Ще се оженя за вашата мила сестра и с радост, сир. — Целуна сир Гарлан по брадясалата буза и възгласите заехтяха отново.

Главата на Санса се замая. „Свободна съм!“ Усети погледите върху себе си. „Не трябва да се усмихвам“ — напомни си тя. Кралицата я беше предупредила: каквото и да изпитва, лицето, което показва на света, трябваше да изглежда смутено.

— Няма да позволя синът ми да бъде унизен — беше й казала Церсей. — Чу ли ме?

— Да. Но щом няма да ставам кралица, какво ще стане с мен?

— Това тепърва ще се решава. Засега ще останеш в двора като наша повереница.

— Искам да си отида у дома.

Това беше подразнило кралицата.

— Би трябвало вече да си разбрала, че никой от нас не получава това, което иска.

„Аз обаче го получих — помисли Санса. — Освободена съм от Джофри. Няма да трябва да го целувам, нито да му дам девствеността си, нито да му раждам децата. Нека Марджери Тирел да прави всичко това, горкото момиче.“

Когато възторзите заглъхнаха, владетелят на Планински рай вече се беше разположил на масата на съвета, а синовете му се бяха отдръпнали при другите рицари и лордове под прозорците. Санса се постара да изглежда натъжена и самотна, докато призоваваха другите герои от Битката на Черна вода да си получат наградите.

Пакстър Редвин, владетелят на Арбор, премина през залата, придружен от синовете си близнаци Хорас и Хобър — Ужаса и Лигльото. Първият накуцваше от рана, получена в боя. Последваха ги лорд Матис Роуан в снежнобял жакет с кичесто дърво, извезано на гърдите му със златна нишка; лорд Рандил Тарли, мършав и плешив, с грамаден меч на гърба в ножница, — отрупана със скъпоценни камъни; сир Кеван Ланистър, як плешив мъж с късо подстригана брада; сир Адам Марбранд, чиято бронзова коса се спускаше до раменете; могъщите лордове на запада Лидън, Крейкхол и Бракс.

След тях преминаха четирима от не толкова знатни родове, отличили се в битката: едноокият рицар сир Филип Фути, убил лорд Брус Карън в двубой; наемният конник Лотор Брън, пробил с бой през петдесетина пехотинци на Фосоуей, за да плени сир Джон от Зелените ябълки и да убие сир Браян и сир Едвид от Червените, с което си беше спечелил прозвището Лотор Ядача на ябълки; Вилит, среброкос пехотинец на служба при сир Харис Суифт, който издърпал господаря си от умиращия кон и го опазил срещу дузина противници; и розовобузестият скуайър Джосмин Пекълдън, който беше убил двама рицари, ранил трети и пленил други двама, макар че едва ли имаше повече от четиринадесет години. Вилит го донесоха на носилка, толкова тежки бяха раните му.

Сир Кеван беше седнал до брат си, лорд Тивин. Когато херолдите приключиха с изброяването на подвизите на всеки от героите, той стана.

— Негова милост пожела да възнагради тези добри мъже за тяхната доблест. Съгласно неговия декрет, сир Филип от днес ще бъде лорд Филип от дома Фути и негови ще бъдат всички земи, права и приходи на дома Карън. Лотор Брън да бъде издигнат в рицарски сан и да му се даде земя и цитадела в речните земи, след като свърши войната. На Джосмин Пекълдън — меч и доспехи, и правото на избор на боен кон от кралските конюшни, както и рицарски сан веднага щом навърши пълнолетие. И накрая, за доблестния Вилит — копие със сребърен обков, нова плетена ризница и шлем. Още, синовете му да бъдат взети на служба в дома на Ланистър в Скалата на Кастърли, по-големият като скуайър, а по-малкият като паж, с възможност да напреднат до рицарство, ако и те проявят същата вярност и доблест. За всичко това Ръката на краля и малкият съвет дават съгласието си.

След това бяха зачетени капитаните на кралските бойни кораби „Див вятър“, „Принц Емон“ и „Речна стрела“, както и по-низши командири от „Божия милост“, „Пика“, „Копринената лейди“ и „Овнешка глава“. Доколкото Санса можа да прецени, главното им достижение се изразяваше в това, че са оцелели след речната битка, подвиг, с какъвто малцина можеха да се похвалят. Пиромантът Халайн и майсторите от Гилдията на алхимиците също получиха кралски благодарности, а Халайн го удостоиха с титлата лорд, въпреки че както Санса забеляза, не добавиха нито земи, нито замък към титлата, с което старият алхимик не ставаше по-истински лорд от Варис. Виж, с по-съществено лордство беше възнаграден сир Лансел Ланистър. Джофри го награди със земите, замъка и правата на дома Дари, чието последно дете беше загинало по време на битките в речните земи, „не оставяйки по този начин истински наследник от законната кръв на Дари, а само незаконороден братовчед“.

Сир Лансел не се появи да приеме титлата; говореха, че раната му може да струва едната му ръка или дори живота му. За Дяволчето също се говореше, че умира от ужасна рана в главата.

Когато херолдът извика: „Лорд Петир Белиш“, той влезе в залата, облечен целият в розово и люляково, а плащът му беше нашарен с фигури на птица присмехулник. Тя видя, че се усмихва, когато коленичи пред Железния трон. „Изглежда доволен.“ Не беше чула Кутрето да е извършил нещо особено героично по време на битката, но явно и него щяха да възнаградят за нещо.

Сир Кеван стана отново.

— По волята на Негова милост, неговият верен съветник Петир Белиш да бъде възнаграден за вярната му служба на короната и кралството. Да се знае, че на лорд Белиш се дарява замъкът на Харънхъл с всичките му прилежащи земи и приходи, там да бъде неговото седалище и оттам да управлява като върховен владетел на Тризъбеца. Петир Белиш и неговите синове и внуци да притежават и да се радват на тези почести во веки веков, а всички лордове на Тризъбеца да му оказват почит като на свой законен господар. Ръката на Краля и съветът са съгласни.

На колене, Кутрето вдигна очи към крал Джофри.

— Покорно ви благодаря, ваша милост. Предполагам това означава, че трябва да се погрижа за синове и внуци.

Джофри се засмя, а с него — и целият двор. „Върховен владетел на Тризъбеца — помисли Санса. — И лорд на Харънхъл освен това.“ Не разбираше защо това толкова го радва; почетните титли бяха точно толкова кухи, колкото дадената на пироманта Халайн. Харънхъл беше прокълнат, всички знаеха това, а и Ланистърите в момента дори не го държаха. Освен това господарите на Тризъбеца бяха заклети васали на Речен пад и на дома Тъли, както и на краля на Севера; те никога нямаше да приемат Кутрето за свой суверен. „Освен ако не ги принудят. Освен ако моят брат и моят вуйчо, и моят дядо бъдат победени и убити.“ Тази мисъл я обезпокои, но тя си каза, че е глупава. „Роб всеки път ги побеждава. Ще победи и Кутрето.“

Този ден бяха помазани близо шестстотин нови рицари. През цялата нощ бяха бдели във Великата септа на Белор и на заранта преминаха боси през града, за да докажат покорството си. Сега излязоха напред облечени в прости вълнени ризи, за да приемат рицарския сан от Кралската гвардия. Това отне много време, тъй като присъстваха само трима Братя на Белия меч, които да ги помазват. Мандън Муур беше загинал в боя, Хрътката беше изчезнал, Ерис Оукхарт беше в Дорн с принцеса Мирцела, а Джайм Ланистър беше пленник на Роб, затова Кралската гвардия се свеждаше до Бейлон Суан, Мерин Трант и Озмунд Черно котле. След като бъдеше помазан, всеки от мъжете ставаше, закопчаваше колана за меча и заставаше под прозорците. Стъпалата на някои бяха разкървавени от ходенето през града, но въпреки това според Санса стояха изправени и много горди.

Докато всички нови рицари получат своето „сир“, залата започна да нервничи, а най-изнервен от всички беше Джофри. Някои от хората в галерията започнаха да се измъкват тихомълком, но благородниците в партера бяха в капан — не можеха да излязат без позволението на краля. Ако се съдеше по това колко не го свърташе върху Железния трон, Джоф с радост щеше да им го даде, но работата му за деня все още не беше свършила. Сега монетата се обърна и започнаха да вкарват пленниците.

Сред тях също имаше велики лордове и благородни рицари: навъсеният стар лорд Селтигар Червения рак; сир Бонифър Добрия; лорд Естермонт, по-стар дори от Селтигар; лорд Варнър, който изкуцука през цялата зала със счупеното си коляно, но не благоволи да приеме помощ; сир Марк Мълъндор, с побледняло лице, чиято лява ръка беше отсечена от лакътя; свирепият Ронет Червения от Грифин Рууст; сир Дермот от Дъждовния лес; лорд Вилум и неговите синове Джошуа и Илиас; сир Джон Фосоуей; сир Тимън Стържещия меч; Аурейн, копелето на Дрифтмарк; лорд Стедмън, с прозвището Паричко; и още стотици.

Онези от тях, които бяха минали на печелещата страна по време на битката, трябваше само да се закълнат във вярност на Джофри, но тези, които се бяха сражавали за Станис до горчивия край, бяха принудени да говорят. Словата им щяха да предопределят съдбата им. Ако помолеха за прошка за своята измяна и обещаеха да служат вярно, Джофри им връщаше щедро кралския мир и им възстановяваше всички владения и права. Шепа от тях обаче не се покориха.

— Не си въобразявай, че всичко е свършило, момченце — закани се един незаконен син на някой от многобройните Флорент. — Господарят на Светлината закриля крал Станис, сега и во веки веков. Всичките ти мечове и всичките ти коварства няма да те спасят, когато дойде неговият час.

— А твоят час дойде сега. — Джофри махна на сир Илин Пейн да го изведе навън и да му отсече главата. Но още докато го извличаха от залата, един рицар с важна осанка и с пламтящо сърце на гърдите извика:

— Станис е законният крал! Едно чудовище седи на Железния трон, едно изчадие, родено в скверен инцест!

— Млъкни! — изрева сир Кеван Ланистър.

Вместо да млъкне, рицарят повиши глас.

— Джофри е черният червей, разяждащ сърцето на кралството! Мракът е неговият баща и смъртта е неговата майка! Унищожете го, преди да ви е разял всички! Всички унищожете, кралицата курва и краля червей, омразното джудже и шепнещия паяк, лъжливите цветя. Спасете се! — Един от златните плащове го събори на колене, но той продължи да крещи. — Ще дойде пречистващият злото огън! Ще се върне крал Станис!

Джофри скочи от трона.

— Аз съм кралят! Убийте го! Убийте го веднага! Заповядвам. — Засече с ръка в свиреп, яростен жест… и изпищя от болка, когато ръката му се удари в острите метални шипове на трона. Аленият брокат на ръкава му стана тъмновишнев от просмукалата се кръв. — Мамо! — изплака той.

Всички очи се бяха приковали в краля и мъжът на пода успя да грабне копието на един от златните плащове и с негова помощ се изправи.

— Тронът го отрича! — извика той. — Той не е никакъв крал!

Церсей тичаше към трона, но лорд Тивин остана невъзмутим като скала. Само вдигна пръст и сир Мерин Трант пристъпи напред с изваден меч. Краят беше бърз и брутален. Златните плащове хванаха рицаря под мишниците.

— Не е крал! — извика той още веднъж, а сир Мерин заби меча в гърдите му.

Джоф падна в прегръдката на майка си. Трима майстери се затичаха да го превържат и да го изведат. Тогава всички заговориха наведнъж. Когато златните плащове повлякоха убития към изхода, след него по пода остана диря яркочервена кръв. Лорд Белиш поглади брадичката си, а Варис му заговори нещо на ухото. „Дали ще ме освободят вече?“ — зачуди се Санса. Ред чакаха още много пленници, но знаеше ли човек дали за да се врекат във вярност, или за да изреват проклятия?

Лорд Тивин стана.

— Ние продължаваме — обяви той с ясен и силен глас и залата отново притихна. — Онези, които желаят да помолят прошка за своята измяна, могат да го направят. Повече глупости няма да търпим. — Отиде до Железния трон и седна на едно от стъпалата, само на стъпка от пода.

Дворцовият съвет приключи чак привечер. На излизане от галерията Санса се почувства толкова изтощена, че едва стъпваше. Зачуди се колко ли се е порязал Джофри. „Казват, че Железния трон може да бъде гибелен за онези, които не трябва да сядат в него.“

Прибра се в стаята си, сви се в леглото и притисна възглавницата до лицето си, за да приглуши радостния си писък. „О, милостиви богове, той го направи, отказа се от мен пред всички!“ Когато едно слугинче й донесе вечерята, тя едва не го разцелува. Имаше топъл хляб и прясно бито масло, гъста телешка супа, пиле и моркови, праскови и мед. „Дори храната е по-вкусна“ — помисли тя.

Щом се стъмни, тя се загърна в едно наметало и излезе да навести гората на боговете. На подвижния мост пазеше сир Озмунд Черно котле в белите си доспехи. Санса се постара, колкото можа, да изглежда отчаяна, когато го поздрави с добър вечер, но той я изгледа с такава злоба, че не беше сигурна доколко го е убедила.

Донтос я чакаше под огрените от луната листа.

— Защо си с толкова тъжно лице? — попита го весело Санса. — Ти беше там, чу всичко. Джоф се отказа от мен, свърши се, той вече…

Той хвана ръката й.

— О, Джонквил, бедничката ми Джонквил, ти не разбираш. Свършил е с теб? Неволите ти тепърва започват.

Сърцето й се сви.

— Какво искаш да кажеш?

— Кралицата никога няма да те пусне. Никога. Ти си твърде ценна като заложница. А Джофри… миличка, той все пак е крал. Ако те поиска в леглото си, ще те има, само че сега ще носиш в утробата си копелетата му вместо законните му синове.

— Не! — каза стъписана Санса. — Той ме освободи, той…

Донтос лепна лигава целувка на ухото й.

— Бъди смела. Заклех се да те върна у дома и вече мога. Денят е избран.

— Кога? — попита Санса. — Кога ще заминем?

— В нощта на сватбата на Джофри. След пира. Извършени са всички необходими приготовления. Червената цитадела ще бъде пълна с непознати. Половината двор ще е пиян, а другата половина ще наставлява Джофри как да оправи невястата си в брачното ложе. За малко ще те забравят и бъркотията ще бъде наш съюзник.

— Но сватбата няма да бъде преди поне един лунен кръг. Марджери Тирел е в Планински рай, тепърва ще я викат.

— Чакала си толкова дълго, потърпи още малко. Ето, имам нещо за теб. — Сир Донтос бръкна в кесията си, извади сребриста паяжина и я залюля в дебелите си пръсти.

Беше мрежичка за коса от фино изпредено сребро, с толкова тънки и нежни нишки, че изглеждаше лека като въздуха. Санса я взе. Там, където нишките се пресичаха, имаше малки геми, толкова черни, че попиваха лунната светлина.

— Какви са тези камъчета?

— Черни аметисти от Асшаи. От най-редкия вид, на дневна светлина изглеждат тъмно пурпурни.

— Много е красива — каза Санса, но си помисли: „Кораб ми трябва на мен, а не мрежичка за коса.“

— По-красива е, отколкото си представяш, мило дете. Разбираш ли, това нещо е вълшебно. Това, което държиш в ръцете си, е справедливостта. Това е възмездието за твоя баща. — Донтос се наведе и отново я целуна. — Това е домът ти.