Сблъсък на крале

КЕЙТЛИН

Докато спеше сред хълмистата степ, Кейтлин сънува, че Бран е здрав, че Аря и Санса се държат за ръце, че Рикон още е бебенце на гърдите й. Роб, без корона, си играеше с дървен меч, а когато всички деца си легнаха в креватчетата, тя завари Нед да се усмихва в леглото й.

Сладък беше сънят, много сладък, но и много бързо си отиде. Зората дойде жестока — кинжал от светлина. Тя се събуди изтръпнала, самотна и уморена; уморена от езда, уморена от скръб, уморена от дълг. „Плаче ми се — помисли Кат. — Искам да ме утеши някой. Уморих се да бъда силна. Искам поне за малко да съм глупава и изплашена. Само за малко, нищо повече… за ден… за час…“

Извън шатрата мъжете се размърдваха. Чу цвилене на коне, Шад се оплака, че гърбът му е вкочанен, сир Вендел викаше да му донесат лъка. На Кейтлин й се дощя, ако може, всички те да изчезнат. Бяха добри хора, предани, но всички й бяха омръзнали. Закопняла беше за децата си. „Някой ден — обеща си тя, — някой ден ще си позволя да съм слаба.“

Но не днес. Днес не можеше да стане.

Пръстите й се раздвижиха по-сковано от обичайното, когато зашари с ръце за дрехите си. Предположи, че трябва да е благодарна за това, че изобщо може да си служи с ръцете си. Камата беше от валирианска стомана, а валирианската стомана хапе дълбоко и остро. Трябваше само да погледне белезите си, за да си го спомни.

Отвън Шад бъркаше овесена каша в едно котле, а сир Вендел Мандърли изпъваше лъка си.

— Милейди — каза той, щом Кейтлин излезе. — В тези треви има птици. Какво ще кажете за някой печен пъдпъдък за закуска?

— Овес и хляб стигат… за всички ни, струва ми се. Чакат ни още много левги, сир Вендел.

— Ваша воля, милейди. — Пълното като месечина лице на рицаря изглеждаше посърнало, посивелите му мустаци помръднаха недоволно. — Тъй де, овес и хляб, какво по-хубаво може да яде човек? — Беше един от най-дебелите хора, които Кейтлин бе виждала, но колкото и да обичаше да яде, още повече обичаше своята чест.

— Набрах малко трънки и сварих чай — каза Шад, — Ще иска ли милейди чашка чай?

— Да, с удоволствие.

Обгърна горещата чашка в нашарените си с белези длани и задуха да го охлади. Шад беше от хората на Зимен хребет. Роб беше изпратил най-добрите си мъже да се погрижат за безопасността й по пътя до Ренли. Беше изпратил със свитата й и петима млади лордове, чиито имена и знатни родове трябваше да придадат тежест и достолепие на мисията й. Докато вървяха на юг, държейки се настрана от селища и твърдини, неведнъж виждаха банди от мъже в броня и зърваха пушеци на изток, но никой не беше дръзнал да ги нападне. Бяха твърде слаби, за да представляват заплаха, но достатъчно на брой, за да не са лека плячка. Щом прехвърлиха Черна вода, най-лошото отмина. През последните четири дни не бяха срещали признаци на война.

Кейтлин изобщо не го искаше. Беше го заявила на Роб в Речен пад.

— Когато за последен път видях Ренли, беше на годините на Бран, още момче. Не го познавам. Изпрати някой друг. Мястото ми е тук при баща ми, за колкото дни му остават.

Синът й я беше погледнал недоволно.

— Няма друг подходящ. Дядо умира. Черната риба е очите и ушите ми, не мога да се лиша от него. Брат ти трябва да остане и да държи Речен пад, когато тръгнем на поход…

— На поход? — Никой не й беше споменавал за поход.

— Не мога да си седя спокойно в Речен пад и да чакам за мир. Така изглежда, че се боя да ги срещна отново на бойното поле. Когато няма битки, мъжете започват да мислят за жътва и домашно огнище, татко ми го казваше. Дори моите северняци стават неспокойни.

„Моите северняци — помисли тя. — Той дори започва да говори като крал.“

— Никой не е умрял от неспокойство, но виж, припряността е друго нещо. Посяхме семената, трябва да изчакаме да поникнат.

Роб упорито поклати глава.

— Нищо не сме посели, само хвърлихме шепа зърна на вятъра. Ако леля Лиза ни идва на помощ, вече щяхме да го знаем. Колко птици пратихме до Орлово гнездо — четири, нали? И аз искам мир, но защо Ланистърите ще ми дават каквото и да било, ако си седя тук кротко, докато войската ми се топи като летен сняг?

— Значи вместо да си седиш като страхливец, ще заиграеш по гайдата на лорд Тивин? — върна му го тя. — Той иска да тръгнеш срещу Харънхъл, попитай дядо си Бриндън, ако…

— Нищо не съм казвал за Харънхъл — прекъсна я Роб. — Ще отидеш ли все пак при Ренли, или да пращам Големия Джон?

Споменът я накара да се усмихне. Толкова очевидна хитрина, но и толкова ловко за едно петнадесетгодишно момче. Роб знаеше много добре колко неподходящ би бил човек като Големия Джон за преговори точно с човек като Ренли Баратеон, и освен това знаеше, че и тя го знае. Какво й оставаше освен да се съгласи и да се моли дано баща й да доживее, докато се върне? Знаеше, че ако лорд Хостър беше здрав, щеше да отиде лично. И все пак сбогуването беше тежко и мъчително. Той дори не я позна, когато влезе при него да се сбогува. „Миниса“, така я нарече. „Миниса, къде са децата ми? Мъничката ми Кат и милата ми Лиза…“ Кейтлин го целуна по челото и му каза, че децата са добре. „Почакайте ме, милорд — каза му, докато очите му се склапяха. — Аз ви чаках, о, толкова дълго, сега вие трябва да ме почакате.“

„Съдбата отново ме носи на юг и на юг — помисли Кейтлин, докато отпиваше от стипчивия чай, — а трябваше сега да пътувам на север, на север към дома.“ Беше написала на Бран и Рикон, същата онази вечер в Речен пад. „Не ви забравям, скъпи мои, трябва да ми вярвате. Но просто сега брат ви има по-голяма нужда от мен.“

— Днес би трябвало да стигнем до Горни Мандър, милейди — каза сир Вендел, докато Шад разсипваше кашата. — Лорд Ренли няма да е далече, ако приказките са верни.

„И какво ще му кажа като го намеря? Че синът ми не го признава за законен крал?“ Не очакваше с охота тази среща. Имаха нужда от приятели, а не от още врагове, но Роб никога нямаше да се преклони пред човек, за когото беше убеден, че претенциите му за корона са безпочвени.

Стомахът й беше празен, но тя едва вкуси от кашата и я бутна настрана.

— Време е да тръгваме. — Колкото по-скоро срещнеше Ренли, толкова по-скоро щеше да може да се върне у дома. Тя първа се метна на седлото и поведе колоната. До нея яздеше Хол Молън, понесъл знамето на Нед Старк — сивото вълчище на ледено бяло поле.

Бяха все още на половин ден езда до лагера на Ренли, когато ги хванаха. Робин Флинт Кремъка бе тръгнал напред да разузнае и се върна в галоп с вест за наблюдател на покрива на една вятърна мелница.

Когато групата на Кейтлин стигна до мелницата, мъжа отдавна го нямаше. Продължиха напред и не бяха изминали повече от миля, когато предните отряди на Ренли се спуснаха и ги обкръжиха от всички страни, двадесет мъже в ризници и на коне, водени от рицар с прошарена коса и сива брада, със синя сойка, извезана на гърдите.

Щом видя знамената й, той препусна напред да я срещне.

— Милейди — извика рицарят, — аз съм сир Колън от Зелени езера, с ваше позволение. Опасни земи прекосявате.

— Работата ни е спешна — отвърнаму тя. — Идвам като пратеничка на своя син, Роб Старк, краля на Севера, да преговарям с Ренли Баратеон, краля на Юга.

— Крал Ренли е коронованият и помазан владетел на всичките Седем кралства, милейди — отговори сир Колън достатъчно учтиво. — Негова милост е вдигнал стана си с войската край Горчив мост, където Пътят на розата прекосява Мандър. За мен ще е висока чест да ви придружа до него. — Рицарят вдигна стоманения си юмрук и хората му се развърнаха в двойна колона, обграждайки Кейтлин и свитата й. „Придружител или пленител?“ — зачуди се Кейтлин. Нищо не можеше да направи, освен да се довери на честта на сир Колън, както и на лорд Ренли.

Видяха дима на лагерните огньове, когато все още бяха на час път от реката. След това до ушите им стигнаха звуците, понесли се през полята и ниските хълмове, неразличими като рева на далечно море, но усилващи се, колкото повече се приближаваха. Когато зърнаха мътните води на Мандър, лъснали под лъчите на слънцето, започнаха да различават мъжки гласове, дрънчене на стомана и цвилене на коне. Но нито пушеците, нито усилващият се шум ги бяха подготвили за гледката на самата войска.

Хилядите лагерни огньове изпълваха въздуха с пушлива мъгла. Само коневръзите се изпъваха на цели левги дължина. Цялата гора трябваше да са изсекли, за да направят високите пилони за знамената. Огромни обсадни машини се редяха покрай тревистите коловози на Пътя на розите, подвижни катапулти, тарани, тътрещи се на колелета, по-високи от яхнал на кон човек. Стоманените върхове на пиките блестяха червени на слънчевата светлина, сякаш вече окървавени, а павилионите на рицарите и благородниците никнеха в тревите като многоцветни копринени гъби. Кейтлин видя мъже, въоръжени с копия, и мечоносци, мъже със стоманени шлемове и с плетени ризници, мъкнещи се с войската жени, изложили на показ чаровете си, стрелци, насядали край пътя да поставят пера на стрелите си, подкарали фургоните си колари, свинари със стада прасета, пажове, тичащи насам-натам да разнасят съобщения, скуайъри, точещи мечове, коняри, повели буйни коне.

— Направо е страховито — отбеляза сър Вендел Мандърли, докато минаваха по древния каменен ръб, от който водеше името си Горчив мост.

— Да — съгласи се Кейтлин.

Почти цялото рицарство на юга, изглежда, се беше стекло на призива на Ренли. Златната роза на Планински рай се виждаше навсякъде: извезана на дясната гръд на оръжейници и слуги, плющяща на копринените флагове, красящи пики и дълги копия, изрисувана по щитовете, окачени пред павилионите на синове и братя, и братовчеди на дома Тирел. Кейтлин зърна също лисицата с цветята на дома Флорент, червените и зелени ябълки на Фосоуей, крачещия ловец на лорд Тарли, дъбовите листи на Оукхарт, жеравите на Крейн, облака от черно-оранжеви пеперуди — знака на Мълъндор.

От другата страна на Мандър бяха вдигнали пряпорците си лордовете на бурите — знаменосци на самия Ренли, заклети на дома Баратеон и на Бурен край. Кейтлин разпозна славеите на Брус Карън, бодлите на Пенроуз, морската костенурка на лорд Естермонт, зелена на зелено поле. Но на всеки знак по щитовете, който познаеше, се падаха по дузина съвсем непознати за нея, носени от дребните владетели, васални на знаменосците, както и от странстващи рицари и свободни конници, стекли се откъде ли не, за да направят от Ренли Баратеон истински крал, а крал не само на думи.

Щандартът на самия Ренли се вееше над всички останали. От върха на най-голямата обсадна машина, дървена грамада на колела, покрита със сурови кожи, вятърът изпъваше най-големия къс плат, който Кейтлин бе виждала — достатъчен, за да се застеле с него и най-голямата зала за пирове, блеснал със златните си нишки, с черния коронован елен на Баратеон, гордо изправен на задните си крака.

— Милейди, чухте ли този шум? — попита Харис Молън. — Какво ли е?

Тя се вслуша. Викове, цвилене на коне и трясък на стомана…

— Някакви възгласи.

Изкачваха се по нисък склон към дълга редица ярки павилиони на билото. Когато минаха между тях, тълпата се сгъсти и звуците се усилиха. И тогава видяха.

Бяха разчистили цяло поле, изхвърлили бяха настрана огради и синори. Стотици и стотици хора се бяха струпали да гледат, навярно хиляди. Теренът беше така разкалян и отрупан с парчета от брони и копия, че зрелището явно бе продължило повече от ден, но явно вече беше към края си. По-малко от шепа рицари бяха останали на конете си, нападаха и се удряха, а зрителите им подвикваха окуражително. Кейтлин видя как два дестриера в пълна броня се сблъскаха и се сринаха в кълбо от желязо и плът.

— Турнир — каза високо Хол Молън. Имаше си го този навик — да казва високо очевидни неща.

— О, великолепно! — възкликна сир Вендел Мандърли, когато един от рицарите в плащ с цветовете на дъгата извърна рязко и нанесе удар отдолу с бойната си брадва с дълга дръжка, която пръсна щита на преследващия го и го изхвърли от седлото.

Тълпата пред тях беше толкова гъста, че им беше трудно да продължат.

— Лейди Старк — каза сир Колън, — ако хората ви са така добри да изчакат тук, аз ще ви представя на краля.

— Както кажете.

Сир Колън бавно подкара коня си през гъстата гмеж, а Кейтлин продължи да язди след него. Тълпата надигна възторжен рев, когато един червенобрад мъж без шлем и с грифон на щита падна пред съперника си — едър рицар в синя броня. Стоманата му беше с цвета на тъмен кобалт, а конят му беше нагизден с чул със знака на слънцето и луната на дома Тарт.

— Ронет Червения падна, проклети богове! — изруга някой.

— Лорас ще се справи с това, синьор… — отвърна приятелят му, но нов рев заглуши останалите думи.

Още един от мъжете беше паднал, затиснат от коня си, и двамата крещяха от болка. Скуайърите затичаха да им се притекат на помощ.

„Пълна лудост — помисли Кейтлин. — Истински врагове отвсякъде и половината кралство е в пожарища, а Ренли си седи тук и си играе на война като момченце с първия си дървен меч.“

Знатните благородници и дами в галерията бяха не по-малко увлечени от гледката с груповия бой, отколкото мъжете. Кейтлин ги огледа добре. Баща й често беше преговарял с южняшките владетели и немалко от тях бяха гостували в Речен пад. Видя лорд Матис Роуан, по-наедрял и червендалест от всякога, със златното дърво на дома му, проснало короната си по бялото му палто. Под него седеше лейди Оукхарт, тъничка и изящна, а вляво от нея — лорд Рандил Тарли, владетелят на Рогов хълм, с големия си меч Душегуб, опрян до него на седалката. Други познаваше само по хералдиката, а някои не познаваше изобщо.

А по средата им, увлечен в зрелището и смеейки се весело на младата кралица до себе си, седеше призрак със златна корона.

„Нищо чудно, че лордовете се събират около него така напористо — помисли тя. — Той е възкръсналият Робърт.“ Ренли беше красавец, както Робърт беше красавец приживе; с дълги крайници и широки рамене, със същата права черна коса, със същите тъмносини очи и същата усмивка. Малкото златно кръгче на челото му му отиваше. Беше от меко злато, като венец от рози, изключително майсторска изработка; най-отпред се издигаше еленова глава от тъмнозелен нефрит, украсена със златни очи и златни рогца.

Коронован елен красеше зелената кадифена туника на краля, извезан със златен конец на гърдите — знакът на Баратеон в цветовете на Планински рай. Момичето на високата седалка до него също беше от Планински рай: младата му кралица Марджери, дъщерята на лорд Мейс Тирел. Бракът им беше хоросанът, скрепил големия южняшки съюз, Кейтлин го знаеше. Ренли беше на двадесет и една, момичето — не по-голямо от Роб, много хубаво, с очи на кошута и гривеста кестенява коса, падаща по раменете му на лениви къдрици. Усмивката й беше свенлива и мила.

Долу на полето на турнира друг от мъжете се срина от седлото си под удара на рицаря с плащ с цветовете на дъгата и кралят закрещя одобрително заедно с останалите.

— Лорас! — чу тя вика му. — Лорас! Планински рай! — Кралицата възбудено запляска с ръце.

Кейтлин обърна очи към зрелището да види края му. Вече бяха останали да се бият само четирима и нямаше съмнение кого предпочиташе кралят и цялата тълпа. Тя самата не беше срещала досега Лорас Тирел, но и в далечния север се носеха приказки за храбростта и достолепието на младия Рицар на цветята. Сир Лорас яздеше висок бял жребец в сребърна броня и се биеше с бойна брадва с дълга дръжка. На шлема му се поклащаше гребен от златни рози.

Двама от останалите оцелели се съюзиха и пришпориха конете си срещу рицаря в кобалтовата броня. Приближиха го от двете страни, но синият рицар смаза лицето на единия с пръснатия си шлем, а в същото време черният му дестриер изрита със стоманеното си копито другия. Само за едно мигване на окото единият му противник се срина от седлото, а другият залитна. Синият рицар пусна счупения си щит на земята, за да освободи лявата си ръка, и тогава срещу него се понесе Рицарят на цветята. Тежестта на стоманата сякаш изобщо не смаляваше изяществото и бързината, с която се движеше сир Лорас, разноцветният му плащ се развя около него.

Белият и черният кон закръжиха като в любовен танц, но вместо целувки ездачите им си заразменяха стоманени удари. Блясваше дългата секира и се вихреше тежкият боздуган. И двете оръжия бяха затъпени, но все пак вдигаха оглушителен шум. Останал без щита си, синият рицар като че ли си патеше повече. Сир Лорасто засипваше с удари по главата и раменете под виковете „Планински рай!“, подети хорово от цялата тълпа. Другият отвръщаше с боздугана си, но щом железният топуз се понесеше към него, сир Лорас го посрещаше с очукания си зелен щит, украсен с три златни рози. Когато дългата брадва улучи китката на синия рицар на свивката и боздуганът отхвърча от ръката му, тълпата закрещя като подивял звяр. Рицарят на цветята надигна брадвата за последен удар.

Синият рицар се сниши под нея. Жребците се сблъскаха, затъпената брадва се натресе в олющения син нагръдник… но странно как синият рицар бе успял да стисне дръжката в стоманените си пръсти. Изтръгна я от ръката на сир Лорас и изведнъж двамата се вкопчиха един в друг, а миг след това вече падаха. Когато конете им се дръпнаха и се разделиха, двамата се сринаха на земята с кършещ костите трясък. Лорас Тирел отдолу пое цялата тежест на сблъсъка. Синият рицар измъкна дълга кама и вдигна забралото на Тирел. Ревът на тълпата беше оглушителен и Кейтлин не можа да чуе какво каза сир Лорас, но успя да различи думата по разтварянето на окървавените му устни: „Предавам…“

Синият рицар се изправи залитайки и вдигна камата си към Ренли Баратеон за поздрав, както се полагаше на победителя пред неговия крал. На полето изтичаха скуайъри да помогнат на съкрушения му противник да се изправи. Когато той свали шлема си, Кейтлин се смая от младостта му. Не можеше да е повече от две години по-голям от Роб. Момчето при обичайни обстоятелства сигурно беше не по-малко красиво от сестра си, но разцепената му устна, размитият му поглед и струята кръв, стичаща се от косата му, й попречи да е сигурна.

— Приближи се — призова крал Ренли победителя.

Той закуцука към галерията. Отблизо лъскавите му сини доспехи не изглеждаха толкова великолепно — цялата броня беше в драскотини и очукана от брадви и бойни чукове, с дълги прорези, оставени от мечовете, с олющен емайл по нагръдника и шлема. Плащът му беше провиснал на дрипи. Ако можеше да се съди по походката му, мъжът под бронята беше не по-малко очукан. Няколко гласа вдигнаха възгласи в негова чест:

— Тарт! — И странно: — Хубавицата! Хубавицата! — Но повечето се бяха смълчали. Синият рицар коленичи пред краля.

— Ваша милост — изрече той, но гласът му се заглуши зад големия очукан шлем.

— Ти си точно това, което баща ти ме уверяваше, че си — прокънтя гласът на Ренли над полето. — Виждал съм да свалят веднъж-дваж сир Лорас от коня… но не и по този начин.

— Свалянето беше нечестно — провикна се един подпийнал стрелец с розата на Тирел на кожения елек. — Злобна хитрина; да свали момчето така.

Гъстата маса от хора започна да се разтваря.

— Сир Колън — обърна се Кейтлин към придружителя си, — кой е този мъж и защо толкова не го харесват?

Сир Колън се намръщи.

— Ами защото не е мъж, милейди. Това е Бриен Тартска, дъщерята на лорд Селвин от Вечерна звезда.

— Дъщеря? — ужаси се Кейтлин.

— Бриен Хубавата, така й викат… макар не в лицето й, иначе щеше да ги предизвика да защитят думите си с тела.

Тя чу как крал Ренли обяви лейди Бриен Тартска за победител в големия групов турнир при Горчив мост, последна останала на седлото си от сто и шестнадесет рицари.

— Като шампион можеш да ме помолиш за всякаква награда, каквато пожелаеш. Стига да е по силите ми, ще я получиш.

— Ваша милост — отговори Бриен. — Моля за честта да бъда сред вашата Гвардия на дъгата. Искам да съм една от вашите седем и обричам живота си на вас, за да вървя, където вървите вие, да яздя редом до вас и да ви пазя невредим от всякакви опасности и беди.

— Имаш я — рече той. — Стани и свали шлема си.

Тя изпълни заповедта му. И когато големият шлем се вдигна, Кейтлин разбра думите на сир Колън.

„Хубавицата“ я наричаха… на подигравка. Косата й беше като гнездо от мръсна слама, а лицето й… Очите на Бриен бяха големи и много сини, очи на младо момиче, доверчиви и невинни, но всичко друго… чертите й бяха широки и груби, зъбите й — изпъкнали и криви, устата й много широка, устните й — толкова дебели, че изглеждаха подути. Хиляди лунички бяха напръскали бузите и челото й, а носът й беше чупен неведнъж. Жал изпълни сърцето на Кейтлин. „Има ли на земята по-нещастно същество от една грозна жена?“

И въпреки това, когато Ренли скъса и хвърли на земята разкъсания й плащ и закопча на негово място наметалото с цветовете на дъгата, Бриен Тартска не изглеждаше никак нещастна. Усмивка огря лицето й, а гласът й прокънтя силен и горд:

— Моят живот вам е обречен, ваша милост. От този ден аз съм вашият щит, заклевам се в старите богове, както и в новите. — А как изгледа краля — изгледа го отгоре, беше с близо една педя по-висока, въпреки че и Ренли беше висок… беше смразяващо.

— Ваша милост! — Сир Колън се смъкна от коня си, пристъпи към галерията и падна на колене. — Имам честта да ви представя лейди Кейтлин Старк, изпратена като посланик от своя син Роб, владетеля на Зимен хребет.

— Владетеля на Зимен хребет и краля на Севера, сир — поправи го Кейтлин, също слезе от коня си и пристъпи до сир Колън.

Крал Ренли изглеждаше изненадан.

— Лейди Кейтлин? Безкрайно сме зарадвани. — Обърна се към младата си кралица. — Мила моя Марджери, това е лейди Кейтлин Старк от Зимен хребет.

— Радваме се от цяло сърце да ви посрещнем тук — каза момичето, нежно и крайно почтително. — Съжалявам за вашата загуба.

— Много сте мила — отвърна Кейтлин.

— Милейди, заклевам ви се, ще се погрижа Ланистърови да бъдат наказани за убийството на вашия съпруг — заяви кралят. — Когато завзема Кралски чертог, ще ви изпратя главата на Церсей.

„А ще ми върне ли това Нед?“ — помисли тя.

— Ще бъде достатъчно да се въздаде справедливост, милорд.

— Ваша милост — намеси се рязко Бриен Тартска. — А вие трябва да коленичите, когато се обръщате към своя крал.

— Разстоянието между един лорд и една милост е малко, милейди — каза Кейтлин. — Лорд Ренли носи корона, както и синът ми. Ако държите, можем да постоим тук в калта и да си поспорим кои почести и титли се полагат по право на всеки от тях, но ми се струва, че имаме да обсъдим по-спешни неща.

При тези нейни думи неколцина от лордовете на Ренли настръхнаха, но кралят само се засмя.

— Добре казано, милейди. Ще имаме достатъчно време за милости, когато свършат всичките тези войни. Кажете ми, кога смята синът ви да тръгне срещу Харънхъл?

Докато не разбереше дали този крал ще е техен приятел, или враг, Кейтлин не смяташе да разкрива последната част от намеренията на Роб.

— Не заседавам във военнитесъвети на сина си, милорд.

— Стига да остави все пак няколко Ланистъровци и за мен, не възразявам. Какво направи той с Кралеубиеца?

— Джайм Ланистър е пленник в Речен пад.

— Още е жив? — Лорд Матис Роуан я изгледа невярващо.

Ренли заговори развеселено:

— Изглежда, вълчището е по-кротко от лъва.

— Да си по-кротък от Ланистърови — измърмори с горчива усмивка лейди Оукхарт — е все едно да си по-сух от морето.

— Наричам го слабост. — Лорд Рандил Тарли имаше къса настръхнала сива брада и репутация на груба в обноските си персона. — Не се засягайте, лейди Старк, но щеше да е по-уместно лорд Роб да дойде лично да изрази почитта си към краля, вместо да се крие зад майчините си фусти.

— Крал Роб воюва, милорд — отвърна с ледена учтивост Кейтлин, — не си играе на турнири.

Ренли се ухили широко.

— По-полека, лорд Рандил, боя се, че не сте равностоен противник. — Привика един стюард с ливреята на Бурен край. — Настанете спътниците на лейди Старк и се погрижете да получат всички удобства. Лейди Кейтлин ще се настани в личния ми павилион. След като лорд Касуел бе така любезен да ми предложи замъка си, нямам нужда от него. Милейди, след като отдъхнете, за мен ще бъде чест, ако склоните да споделите нашето месо и медовина на пира, който лорд Касуел ни дава тази нощ. Празненство за сбогуване. Боя се, че негово благородие изгаря от нетърпение да види петите на гладната ми орда.

— Не е вярно, ваша милост — възрази един мършав младеж, който трябваше да е Касуел. — Каквото е мое, е и ваше.

— Когато някой кажеше това на брат ми Робърт, той го разбираше буквално — каза Ренли. — Дъщери имате ли?

— Да, ваша милост. Две.

— Тогава бъдете благодарен на боговете, че не съм Робърт. Милата ми съпруга е единствената жена, която желая. — Ренли подаде ръка на Марджери да й помогне да стане. — Ще поговорим отново, след като получите възможност да се освежите, лейди Кейтлин.

Ренли поведе младата си съпруга към замъка, а стюардът му придружи Кейтлин до кралския павилион от зелена коприна.

— Ако почувствате нужда от каквото и да е, само го поискайте, милейди.

Кейтлин трудно можеше да си представи, че ще има нужда от нещо, което вече не е осигурено. Павилионът беше по-голям от гостилниците в повечето ханове и обзаведен за пълно удобство: пухен дюшек и завивки от кожи, вана от дърво, обкована с мед, в която можеха да се поберат двама, мангали да пазят от нощния мраз, сгънати кожени походни столове, писалище с пера и мастилница, купи, пълни с праскови, сливи и кайсии, кана вино и комплект сребърни чаши с нея, кедрови сандъци, пълни с дрехите на Ренли, книги, карти, игрални дъски, висока лира, лък и колчан със стрели до него, два ловни сокола с червени опашки, богата оръжейна с великолепни оръжия. „Не се скъпи този Ренли — помисли тя, докато оглеждаше. — Нищо чудно, че войската му се движи толкова бавно.“

До входа беше изправена царската броня: костюм от лъскави плочи в горскозелен цвят — свръзките им бяха позлатени, а шлемът бе увенчан с грамадни златни еленови рога. Стоманата беше излъскана до такъв блясък, че тя можеше да види отражението си в нагръдника — то я зяпна като от дълбините на дълбоко зелено езеро. „Лице на удавница — помисли Кейтлин. — Може ли човек да се удави в скръбта си?“ Обърна се рязко, ядосана на собствената си уязвимост. Нямаше време за лукса на самосъжалението. Трябваше да измие праха от косата си и да се облече в по-подходящи дрехи за един кралски пир.

Сир Вендел Мандърли, Лукас Блакууд, сир Первин Фрей и останалите й знатни спътници я придружиха до замъка. Голямата зала на цитаделата на лорд Касуел можеше да се нарече „голяма“ само от учтивост, но се намери място за хората на Кейтлин на препълнените пейки между рицарите на самия Ренли. За Кейтлин бе заделено място на подиума между червендалестия лорд Матис Роуан и добросърдечния сир Джон Фосоуей от „зелените ябълки“ на рода Фосоуей. Сир Джон подхвърляше добродушни шеги, докато лорд Матис започна учтиво да я разпитва за здравето на баща й, за брат й и децата й.

Бриен Тартска я бяха настанили в другия край на високата маса. Не се беше облякла като дама, а си беше избрала изящно рицарско облекло — кадифен жакет на розови и лазурносини карета, панталони, ботуши и фино изработен сребърен колан, а новият й плащ с цветовете на дъгата се спускаше от раменете й. Но и най-изящното облекло не можеше да скрие грозотата й: грамадните й луничави ръце, широкото й плоско лице, щръкналите зъби. Без броня тялото й изглеждаше тромаво, с широки бедра и дебели прасци, с леко хлътнали мускулести рамене и невзрачен бюст. И от всеки жест си личеше, че Бриен го знае и го преживява тежко. Проговаряше само за отговор и рядко вдигаше очи от храната си.

А храна имаше в изобилие. Войната, изглежда, все още не беше засегнала прословутото плодородие на Планински рай. Докато певците пееха и акробатите се премятаха, се започна с киснати в гъсто вино круши и се продължи с малка пикантна риба, осолена и хрупкаво запечена, и с млади скопени петлета с пълнеж от лук и гъби. Имаше грамадни самуни кафяв хляб, купища ряпа, сладки коренчета и грах, огромни пушени телешки бутове, печени гъски и грамадни дървени подноси, огъващи се под тежестта на сърнешкото месо, задушено с бира и ечемик. За сладкото слугите на лорд Касуел поднесоха тави с плодови сладкиши, лебеди от сметана и захарни еднорози, лимонови кейкове с форма на рози, ароматни медени бисквити и сладки с мармалад от боровинки, ябълкови сладкиши и пити маслено сирене.

От основните ястия на Кейтлин й прилоша, но никак нямаше да е добре, ако проявеше слабост в момент, когато толкова много неща зависеха от силата й. Хапваше по малко и не спираше да наблюдава този човек, самообявил се за крал. Ренли седеше с младата си съпруга от лявата му страна и брат й от дясната. Ако се изключеше бялата ленена превръзка на челото му, сир Лорас изобщо не изглеждаше толкова зле, колкото след дневните му злополуки. Той наистина се оказа точно толкова чаровен, колкото Кейтлин подозираше. Когато не блеснеха унесено, очите му бяха игриви и умни, а косата — безгрижно кълбо от кафяви къдрици, на което би завидяла всяка девица. Сменил беше, разбира се, разкъсания си турнирен плащ с нов; със същата бляскава коприна на Гвардията на дъгата на Ренли, закопчан със златната роза на Планински рай.

От време на време крал Ренли подаваше на своята Марджери някоя отбрана хапка на върха на златния си кинжал или се навеждаше да я целуне с нежност по бузата, но шегите и задушевната беседа делеше най-вече със сир Лорас. Ясно се виждаше, че кралят се наслаждава и на храната, и на виното, но че не е нито лакомник, нито пияница. Смееше се често и добросърдечно и разговаряше любезно както със знатните благородници, така и с най-обикновените слугинчета.

Някои от гостите му не бяха толкова умерени. Пиеха твърде много и се хвалеха твърде гръмко според нея. Синовете на лорд Вилум Джосуа и Илиас спореха много разгорещено кой пръв ще се прехвърли през стените на Кралски чертог. Лорд Варнър подрусваше в скута си едно слугинче и го хапеше по гушката, а едната му ръка изследваше съдържанието на корсажа й. Гиард Зеления, който си беше въобразил, че е певец, задрънка фалшиво на лютня и им запя някакви свои „стихове“, римувани отчасти, за връзване на лъвски опашки на възли. Сир Марк Мълъндор донесе отнякъде черно-бял маймуняк и го хранеше със залъци от собственото си блюдо, през това време сир Тантън от червените ябълки на Фосоуей се качи на масата и се закле, че ще посече Сандор Клегейн в единичен двубой. Клетвата му сигурно щеше да се приеме по-сериозно, ако не беше топнал единия си крак в голямата купа със сос от печено, докато се кълнеше.

Върхът на глупостта настъпи, когато един дебел шут излезе и заподскача облечен в позлатена тенекия и с платнена лъвска глава, подгони едно джудже около масите и започна да го налага с надут мехур по главата. Накрая крал Ренли поиска да научи защо бие брат си.

— Как защо, ваша милост, аз съм Кралеубиеца — отвърна шутът.

— Това е Кралеубиеца, глупак на глупците — каза Ренли и цялата зала избухна в смях.

Лорд Роуан до нея не взе участие във веселбата.

— Всички са толкова млади — въздъхна той.

Истина беше. Рицарят на цветята едва ли беше навършил две годинки, когато Робърт бе посякъл принц Регар на Тризъбеца. Останалите изглеждаха още много по-млади. Бяха били бебета по времето на щурма на Кралски чертог и момчета, когато Бейлон Грейджой вдигна Железните острови на бунт. „Всички те още не са оцапали ръцете си в кръв — помисли Кейтлин, докато гледаше как лорд Брус подканяше сир Робар да помятат ножове. — За тях всичко това все още е само игра, един голям турнир, и единственото, което им се привижда, е възможността спечелят слава, чест и богата плячка. Момчета, омаяни от песни и разкази, и като всички момчета си въобразяват, че са безсмъртни.“

— Войната ще ги състари — отвърна Кейтлин, — както направи с нас. — Беше още момиче, когато Робърт, Нед и Джон Арин вдигнаха знамената си срещу Ерис Таргариен, и жена — когато битките свършиха. — Жалко за тях.

— Защо? — попита я лорд Роуан. — Погледнете ги. Те са млади и силни, изпълнени с живот и смях. И с похот, повече похот, отколкото могат да удържат. Помнете ми думата, тази нощ ще бъдат заченати много копелета. Защо ги жалите?

— Защото няма да продължи дълго — отвърна с тъга Кейтлин. — Защото са рицари на лятото, а зимата иде.

— Грешите, лейди Кейтлин. — Бриен я изгледа със сините си като бронята й очи. — За такива като нас зимата никога няма да дойде. И да умрем в битка, ще ни възпеят, а в песните лятото е вечно. В песните всички рицари са галантни, всички девици са красиви, а слънцето винаги блести.

„Зимата иде за всички нас — помисли Кейтлин. — За мен тя дойде, когато умря Нед. И за теб ще дойде, дете, и то много по-скоро, отколкото би ти се искало.“ Но не намери сърце да го изрече.

Спаси я кралят.

— Лейди Кейтлин — извика Ренли. — Изпитвам потребност от малко въздух. Ще се съгласите ли да се поразходите с мен?

Кейтлин веднага стана.

— За мен ще е висока чест.

Бриен също скочи.

— Ваша милост, дайте ми само миг да си облека доспехите. Не бива да излизате без охрана.

Крал Ренли се усмихна.

— Ако не съм в безопасност посред замъка на лорд Касуел, с цялата ми войска наоколо, един меч ще е без значение… дори вашият меч, Бриен. Седнете и пирувайте. Ако имам нужда от вас, ще ви повикам.

Думите му, изглежда, поразиха момичето по-силно и от най-жестокия удар този следобед.

— Както желаете, ваша милост. — Бриен седна и сведе очи. Ренли хвана Кейтлин под ръка и я изведе от залата край клюмналия страж, който се изправи толкова бързо, че за малко не изтърва копието си. Ренли само го потупа по рамото и прие провинението с шега.

— Насам, милейди. — Кралят я преведе през ниска врата и после по стръмното стълбище. Когато започнаха да се изкачват, каза: — Случайно сир Баристан Селми да е с вашия син в Речен пад?

— Не — отвърна озадачено тя. — Той не е ли вече при Джофри? Беше лорд-командир на Кралската гвардия.

Ренли поклати глава.

— Ланистърите му казали, че е твърде стар и дали плаща му на Хрътката. Казаха ми, че напуснал Кралски чертог с клетва да постъпи на служба при истинския крал. Плащът, който Бриен пожела днес, го пазех за Селми, надявайки се, че може да ми предложи меча си. Но след като не се появи в Планински рай, помислих, че е отишъл в Речен пад.

— Не съм го виждала.

— Беше стар, наистина, но все още добър мъж. Надявам се поне да не тръгне срещу мен. Ланистърите са големи глупци. — Изкачиха още няколко стъпала. — В нощта, когато Робърт умря, предложих на вашия съпруг сто меча и го подканих да вземе под властта си Джофри. Ако ме беше послушал, сега той щеше да е регентът и нямаше да се наложи да претендирам за трона.

— Нед ви е отказал. — Никой не й го беше казал.

— Беше се заклел да закриля децата на Робърт — каза Ренли. — На мен ми липсваше силата да действам сам, така че когато лорд Едард отхвърли предложението ми, не ми остана избор освен да избягам. Ако бях останал, сигурен съм, че кралицата щеше да се погрижи да не надживея много брат си.

„Ако беше останал и подкрепил Нед, той може би все още щеше да е жив“ — помисли с горчивина Кат.

— Вашият съпруг ми допадаше много, милейди. Знам, че беше верен приятел на Робърт… но не беше склонен да изслуша човек и беше непреклонен. Вижте, искам да ви покажа нещо. — Бяха стигнали горната площадка на стълбището. Ренли отвори една дървена врата и излязоха на покрива.

Цитаделата на лорд Касуел не беше достатъчно висока, за да се нарече кула, но земята наоколо беше равна и Кейтлин можеше да види на левги разстояние във всички посоки. Накъдето и да погледнеше, виждаше огньове. Покриваха земята като паднали звезди и също като звездите бяха непреброими.

— Бройте ги, ако искате, милейди — каза тихо Ренли. — Ще броите чак до съмване. Чудно, колко ли огньове горят около Речен пад?

Кейтлин долови смътно музиката, лееща се от вратите на Голямата зала. Не посмя да брои звезди.

— Казаха ми, че синът ви прехвърлил Шийката с двадесет хиляди меча — продължи Ренли. — След като лордовете на Тризъбеца се присъединиха към него, навярно оглавява вече четиридесет хиляди.

„Не — помисли тя, — много по-малко; изгубихме хора в битките и други за жътвата.“

— Тук разполагам с два пъти повече — каза Ренли, — и това е само част от силата ми. Мейс Тирел остава в Планински рай с други десет хиляди, имам силен гарнизон в Бурен край, а скоро и дорнците ще се присъединят към мен с цялата си сила. А не забравяйте и моя брат Станис, който държи Драконов камък и командва владетелите на Тясното море.

— Изглежда, вие сте този, който забравя за Станис — отвърна Кат малко по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Претенцията му, имате предвид? — Ренли се засмя. — Позволете ми грубостта, милейди. От Станис би се получил един ужасен крал. Но няма да стане такъв. Хората зачитат Станис, дори се боят от него, но малцина го обичат.

— Все пак той е по-големият ви брат. Ако за някой от двама ви може да се твърди, че има права над Железния трон, то това е лорд Станис.

Ренли сви рамене.

— Кажете ми, какви права изобщо имаше брат ми Робърт над Железния трон? — Не дочака отговор. — О, имаше приказки за кръвни връзки между Баратеон и Таргариен, за разни бракове отпреди сто години, за втори синове и по-големи дъщери. Тези дивотии не интересуват никого освен майстерите. Робърт спечели трона с бойния си чук. — Посочи с широк замах неизброимите огньове, светещи от хоризонт до хоризонт. — Е, това е моята претенция, не по-слаба от тази на Робърт. Ако синът ви ме подкрепи, както баща му подкрепяше Робърт, ще се увери в щедростта ми. С радост ще го призная във всичките му земи, с всичките титли и достойнства. Може да властва в Зимен хребет колкото иска. Може дори да се нарича крал на Севера, ако иска, стига да прегъне коляно и да ми поднесе почитта си като на свой върховен суверен. „Крал“ е само дума, но васалството, верността, службата… тях трябва да получа.

— А ако не пожелае да ви ги поднесе, милорд?

— Решен съм да бъда крал, милейди, и не на раздробено кралство. По-ясно от това не мога да го кажа. Преди триста години един крал Старк е коленичил пред Егон Дракона, след като разбрал, че не може да се надява да му устои. Това се казва благоразумие. Вашият син също трябва да прояви разум. Присъедини ли се към мен, тази война я смятайте за приключила. Ние… — Ренли изведнъж млъкна и попита:

— Това пък какво е сега?

Стърженето на веригите предизвести вдигането на желязната решетка на портите. Долу конник с шлем с крилца подкара покрития си с пяна кон под железните шипове.

— Извикайте краля! — викна той.

Ренли притича до зъбера.

— Тук съм, сир.

— Ваша милост. — Конникът пришпори коня си по-близо. — Дойдох колкото може по-бързо. Ида от Бурен край. Обсадени сме, ваша милост, сир Кортни не им се дава още, но…

— Но… това е невъзможно. Трябваше да ме известят, че лорд Тивин е тръгнал от Харънхъл.

— Не са Ланистърите, сеньор. Лорд Станис е пред портите ви. Крал Станис, така се нарича сега.