Сблъсък на крале

ТИРИОН

През вратата проникна тихият звук на лирата, смесен с тремолото на флейти. Дебелите стени приглушаваха гласа на певеца, но Тирион все пак знаеше стиховете. „Обичах светла като лятото девица — припомни си той, — със слънчеви лъчи в косата…“

Тази нощ вратата на кралицата я пазеше сир Мерин Трант. Той измърмори някакво: „Милорд“, което прозвуча доста злобно на Тирион, но все пак отвори вратата. Щом Тирион влезе в сестрината си спалня, песента изведнъж секна.

Церсей се беше излегнала на купчина възглавнички. Краката й бяха боси, златистата й коса — артистично разрошена, а робата й беше от златистозелен брокат, който улавяше светлината на свещите и засияваше, щом тя вдигнеше глава.

— Мила сестрице — каза Тирион, — много красива изглеждаш тази вечер. — Обърна се към певеца. — И ти също, братовчеде. Не знаех, че имаш толкова приятен глас.

Комплиментът накара сир Лансел да се навъси: може би си помисли, че му се подиграват. На Тирион му се стори, че момчето е порасло поне с една педя, откакто го направиха рицар. Лансел имаше гъста руса коса, зелените очи на Ланистър и меко русоляво мъхче на горната устна. На своите шестнадесет години той беше орисан с цялата самоувереност на младостта, необлекчена от нотката на хумора или самосъмнението и венчана с онази арогантност, която толкова естествено прилягаше на знатните, силните и красивите по рождение. Бързото му издигане само беше влошило нещата.

— Нейна милост ли ви повика? — попита го ядосано момчето.

— Не, доколкото си спомням — призна Тирион. — Съжалявам, че обърках веселбата ви, Лансел, но имам да обсъдя важни неща със сестра си.

Церсей го изгледа с подозрение.

— Тирион, ако си дошъл за онези просещи братя, спести ми упреците си. Няма да търпя да ръсят гнусните си клевети по улиците. Могат да си проповядват един на друг в тъмницата.

— И да се смятат за щастливи, че имат толкова добра кралица — добави Лансел. — Аз щях да им изтръгна езиците.

— Един дори имал наглостта да говори, че боговете ни наказват, защото Джайм е убил законния крал — заяви Церсей. — Това няма да се търпи, Тирион. Дадох ти достатъчно възможност да се справиш с тези гниди, но двамата със сир Джейслин нищо не направихте, затова заповядах на Вилар да се заеме със случая.

— И той го направи. — Тирион наистина се беше ядосал, когато червените плащове замъкнаха неколцина от дрипавите проповедници в тъмницата, без да го питат, но пък те не бяха толкова важни, че да се бори за тях. — Не споря, че за всички ни ще е по-добре, ако улиците поутихнат. Не за това дойдох. Имам новини, които трябва непременно да чуеш, скъпа ми сестро, но трябва да ти ги кажа насаме.

— Добре. — Арфистът и флейтистът се поклониха и бързо излязоха, а Церсей целуна целомъдрено братовчед си по бузата.

— Остави ни, Лансел. Брат ми е безвреден, когато е сам. Ако си беше довел псетата, щяхме да ги надушим.

Младият рицар изгледа опасно братовчед си и затръшна вратата след себе си.

— Длъжен съм да ти кажа, че карам Шага да се къпе през ден — каза Тирион.

— Много си доволен от себе си, нали? Защо?

— А защо не? — каза Тирион. Всеки ден, всяка нощ чуковете кънтяха по Улицата на стоманата и голямата верига растеше. Той подскочи и се метна на ложето с балдахина. — Това ли е леглото, в което издъхна Робърт? Изненадан съм, че си го задържала.

— Дава ми сладки сънища — каза тя. — А сега изплюй „важните“ си новини и клатуш-клатуш, да те няма, Дяволче.

Тирион се усмихна.

— Лорд Станис е отплавал от Драконов камък.

Церсей скочи.

— И ти си седиш тук и ми се хилиш като тиква на жътвен празник? Байуотър призовал ли е Градската стража? Веднага трябва да пратим птица до Харънхъл. — Той вече се смееше. Тя го хвана за раменете и го разтърси. — Престани. Полудя ли, или си пиян? Престани!

Тирион така се давеше от смях, че едва успя да проговори:

— Ох, не мога… Много е… о, богове, много е смеш… Станис…

— Какво!?

— Той не е тръгнал срещу нас — проговори Тирион. — Обсадил е Бурен край. Ренли препуска насам да го срещне.

Ноктите на сестра му болезнено се забиха в ръката му. Тя го погледна за миг невярващо, все едно че беше започнал да й говори на някакъв непознат език.

— Станис и Ренли се бият помежду си? — След като той кимна, Церсей започна да се кикоти. — Добри богове! Започвам да вярвам, че Робърт е бил умният.

Засмяха се заедно. Церсей го издърпа от леглото, завъртя го и даже го прегърна, станала за миг вятърничава като малко момиче. Когато го пусна, Тирион беше замаян и дъх не беше му останал. Залитна към нощната й масичка и се подпря на нея да се изправи.

— Мислиш ли, че наистина ще се стигне до битка между тях? Ако стигнат до някакво съгласие…

— Няма да стигнат — увери я Тирион. — Твърде различни са и в същото време — твърде еднакви: никой от двамата не може да понася другия.

— А Станис винаги се е чувствал измамен зарази Бурен край — каза замислено Церсей. — Древното седалище на дома Баратеон, негово по право… ако знаеш колко пъти е идвал при Робърт да му пее същата тази скучна песен… Когато Робърт го даде на Ренли, Станис толкова силно стисна челюсти, че се уплаших да не си строши зъбите.

— Приел го е като обида.

— Така беше замислено — каза Церсей.

— Да вдигнем ли по чаша за братската любов?

— Да — отвърна тя без дъх. — О, богове, да!

Беше с гръб към нея, докато пълнеше двете чаши със сладко арборско червено. Най-лесното нещо на света беше да пусне в нейната щипка фин прашец.

— За Станис! — каза той и й подаде виното. „Безвреден, когато съм сам, така ли било?“

— За Ренли! — отвърна тя със смях. — Дано се бият дълго и здраво, и Другите да ги вземат и двамата!

„Това ли е Церсей, която вижда Джайм?“ Когато се усмихнеше, човек можеше да разбере колко е красива наистина. „Обичах светла като лятото девица, със слънчеви лъчи в косата.“ Почти съжали, че й пусна отровата.

На другата сутрин, докато закусваше, пристигна пратеникът й. Кралицата била неразположена и нямало да може да излезе от покоите си. „По-скоро от тоалетната си.“ Тирион изрази съжалението си и заръча да предадат на Церсей да си почива спокойно и че той ще се оправи със сир Клеос, както са се разбрали.

Железният трон на Егон Завоевателя беше едно ужасно кълбо от гадни шипове и щръкнали железни зъби, чакащи всеки глупак, който се опита да се разположи удобно на него, а краката го заболяха, докато се изкачи до него с пълното съзнание какво нелепо зрелище е това в очите на другите. Но си имаше едно предимство: беше висок.

Гвардейците на Ланистър стояха смълчани в пурпурните си плащове и шлемовете си с лъвските глави. Златните плащове на сир Джейслин се бяха подредили срещу тях. Под стъпалата към трона бяха застанали Брон и сир Престън от Кралската гвардия. Придворните изпълваха галерията, а молителите се бяха струпали при голямата двукрила врата от дъб и бронз. Санса Старк изглеждаше особено прелестна тази сутрин, въпреки че лицето й беше пребледняло като мляко. Лорд Джилс стърчеше над околните и покашляше, а горкичкият братовчед Тирек още носеше младоженската си мантия от хермелин и кадифе. Откакто се бе оженил за малката лейди Ермесанд преди три дни, другите скуайъри почнаха да го наричат „Дойката“ и да го питат какви пеленки е носила булката му в първата им брачна нощ.

Тирион ги огледа всички и реши, че картинката му харесва.

— Повикайте сир Клеос Фрей. — Гласът му отекна в каменните стени на залата. Това също му хареса. „Жалко, че Шае не може да е тук, за да види всичко това“ — помисли си той. Беше го помолила да дойде, но нямаше как.

Сир Клеос измина дългото разстояние между златните и пурпурните плащове, без да поглежда нито надясно, нито наляво. Когато коленичи, Тирион забеляза, че на братовчеда косата му окапва.

— Сир Клеос — каза Кутрето от масата на съветниците, — приемете нашата благодарност за това, че ни донесохте мирното предложение на лорд Старк.

Великият майстер Пицел се окашля.

— Кралицата регент, Ръката на краля и малкият съвет обсъдихме условията, предлагани от така наречения „крал на Севера“. Тъжно ми е да го заявя, но те са неприемливи и вие трябва да го заявите на тези северняци, сир.

— Ето ги нашите условия — заговори Тирион. — Роб Старк трябва да положи меча си, да се закълне във васална вярност и да се върне в Зимен хребет. Той трябва да освободи моя брат, без косъм да е паднал от главата му, да предаде войската си под командата на Джайм и да тръгне в марш срещу бунтовниците Ренли и Станис Баратеон. Всеки от знаменосците на Старк трябва да ни изпрати по един свой син за заложник. Там, където няма син, може и дъщеря. Отношението към тях ще е гостоприемно и ще им се дадат високи постове в двора, стига бащите им да не извършат отново измяна.

На Клеос Фрей сякаш му призля.

— Милорд Ръка — промълви той, — лорд Старк никога няма да се съгласи на тези условия.

„Изобщо не съм го очаквал, Клеос.“

— Кажете му, че сме събрали друга голяма войска при Скалата на Кастърли, че тя скоро ще тръгне срещу него от запад, докато милорд баща ми напредва от изток. Кажете му, че той остава сам, без надежда за съюзници. Станис и Ренли Баратеон воюват по между си, а принцът на Дорн се съгласи са ожени сина си Тристан за принцеса Мирцела. — Откъм галерията и от дъното на залата се чуха възгласи както на радост, така и на смайване.

— Колкото до моите братовчеди — продължи Тирион, — предлагаме Харион Карстарк и сир Уилис Мандърли за Вилем Ланистър, и лорд Кервин и сир Донел Локи за вашия Тион. Кажете на Старк, че двама Ланистъри всеки сезон струват колкото четирима северняци. — Изчака, докато смехът стихне. — Костите на баща си той ще получи, като жест на добра воля от страна на Джофри.

— Лорд Старк поиска също така сестрите си и бащиния си меч — напомни му сир Клеос.

Сир Илин Пейн стоеше ням, дръжката на големия меч на Едард Старк стърчеше над едното му рамо.

— Лед — каза Тирион. — Ще си го получи, след като сключи мир с нас, но не и преди това.

— Както кажете. А сестрите му?

Тирион погледна Санса и го жегна нотка на жал, но каза:

— Докато не освободи моя брат Джайм, цял и невредим, те ще останат тук като заложнички. Колко добре ще се отнасяме към тях ще зависи от него. — „А ако са добри боговете, Байуотър ще намери Аря преди Роб да разбере, че не е тук.“

— Ще му отнеса посланието ви, милорд.

Тирион подръпна едно от закривените остриета, стърчащи от облегалката на трона. „Следва ударът.“

— Вилар — каза той.

— Да, милорд.

— Мъжете, които е изпратил Старк, са достатъчни да опазят костите на лорд Едард, но един Ланистър би трябвало да получи ескорт на Ланистър — заяви Тирион. — Сир Клеос е братовчед на кралицата и мой. По-леко ще спим, ако вие се погрижите за неговата сигурност по пътя до Речен пад.

— Както заповядате. Колко души да взема?

— Ами всички.

Вилар замръзна като издялан от камък. Великият майстер Пицел изпъшка.

— Милорд, но не може да… вашият баща, самият лорд Тивин, той изпрати тези добри мъже в нашия град да пазят кралица Церсей и нейните деца…

— Кралската гвардия и Градската стража ги пазят достатъчно добре. Боговете дано ускорят пътя ви, Вилар.

На масата на съвета Варис се усмихна разбиращо. Кутрето си остана на мястото с изписана на лицето му престорена досада, а Пицел зяпна като риба на сухо, пребледнял и объркан. Пред подиума пристъпи херолд.

— Ако някой има да постави пред Кралската ръка други въпроси, да говори сега или да премълчи.

— Аз искам да бъда изслушан. — Един строен мъж, целият в черно, си запроправя път между близнаците Редвин.

— Сир Алисър! — възкликна Тирион. — Та аз представа нямах, че сте дошли в двора. Трябваше да ме известите.

— Известих ви, знаете много добре. — Торн беше обидчив и раздразнителен, петдесетгодишен и с остро лице, с твърд поглед и твърда ръка, черната му коса бе прошарена. — Отблъскваха ме, пренебрегваха ме и ме оставиха да чакам като някой жалък слуга.

— Наистина? Брон, много лошо. Двамата със сир Алисър сме стари приятели. Разхождали сме се по Вала ръка за ръка.

— Скъпи сир Алисър — промърмори Варис, — не бива да оставате с впечатлението, че сме непочтителни. Толкова много хора търсят милостта на нашия Джофри в тези тревожни и смътни времена.

— По-тревожни, отколкото можеш да си представиш, евнух.

— В лицето му го наричаме лорд Евнух — изчурулика Кутрето.

— С какво все пак можем да ви помогнем, добри брате? — попита със смирен тон Великият майстер Пицел.

— Лорд-командирът ме прати при Негова милост краля — отговори Торн. — Случаят е твърде тежък, за да се повери на слуги.

— Кралят си играе с новия си арбалет — каза Тирион. За да се отърве от Джофри, беше поръчал на един непохватен мирски майстор да направи арбалет, който хвърля три стрели наведнъж, и нищо не можеше да спре Джофри да не го пробва тутакси. — Можете да го поставите пред слугите му или да си го премълчите.

— Ваша воля — процеди сир Алисър недоволно. — Изпратен съм да ви кажа, че намерихме двама наши щурмоваци, които се бяха загубили отдавна. Бяха мъртви, но когато отнесохме телата им на Вала, през нощта се надигнаха отново. Единият съсече сир Джаръми Рикър, а вторият се опита да убие лорд-командира.

Тирион чу сподавен смях някъде в дъното на залата. „Дали не е решил да ме направи за посмешище?“ Помръдна неловко върху бодливия трон и хвърли поглед към Варис, Кутрето и Пицел, зачуден дали някой от тях не е замесен в това. Гърбаво, уродливо джудже… Достойнството му висеше на косъм. Веднъж да започнеше дворът да му се смее, беше обречен. И все пак… и все пак…

Тирион си спомни една студена нощ под звездите, когато беше застанал до хлапака Джон Сняг и един грамаден бял вълк горе на Вала, на края на света, и се взираше в непрогледния мрак. Беше почувствал… какво?… нещо, във всеки случай, страх някакъв, който го сряза като смразяващия северен вятър. Вълк беше завил някъде в нощта и звукът го бе накарал да потръпне.

„Не ставай глупак — каза си той. — Вълк, вятър, тъмна гора, това нищо не значи. И все пак…“ Започнал бе да изпитва симпатия към стария Джиор Мормон по време на краткия си престой в Черен замък.

— Вярвам, че Стария мечок е оцелял след тази атака?

— Оцеля.

— И че вашите братя са ги убили тези, а-а, мъртъвци?

— Убихме ги?

— Сигурен ли сте, че този път са мъртви? — кротко попита Тирион. Когато Брон задави с усилие кикота си, Дяволчето разбра, че трябва да продължи. — Че наистина, ама наистина са мъртви?

— Те си бяха мъртви — сопна се сир Алисър. — Мъртви и студени, с черни ръце и крака. Донесох ръката на Джаред, откъсната от трупа от вълка на копелето.

Кутрето се размърда.

— И къде е това прелестно доказателство?

Сир Алисър се намръщи неловко.

— То… взе, че изгни, докато чаках, без да ме изслушат. Нищо не остана освен шепа кокали.

Из залата се чу хихикане.

— Лорд Белиш — извика Тирион на Кутрето, — купете на нашия храбър сир Алисър сто лопати да ги занесе със себе си на Вала.

— Лопати? — Сир Алисър недоверчиво присви очи.

— Ако погребвате мъртъвците си, няма да възкръсват — каза му Тирион и този път дворът открито се разсмя. — Лопатите ще сложат край на проблемите ви, с няколко яки мъже да ги натискат. Сир Джейслин, помогнете на добрия брат да си избере хора от градските тъмници.

Сир Джейслин Байуотър каза:

— Ваша воля, милорд, но килиите ни са почти празни. Йорен обра всички подходящи за там мъже.

— Тогава арестувайте още — каза Тирион. — Или пуснете мълвата, че на Вала има хляб и ряпа, и те ще отидат по своя воля. — Градът имаше да храни твърде много гърла, а Нощният страж имаше постоянна нужда от попълнения.

По знак на Тирион херолдът възвести края на кралския съвет и залата започна да се опразва. Сир Алисър Торн не беше от лесните. Чакаше в подножието на Железния трон, когато Тирион слезе.

— Да не мислите, че плавах чак от Източния крайморски страж, за да търпя насмешките на такива като вас? — кипна той и препречи пътя му. — Това не е тъпа шега. Видях го със собствените си очи. Казвам ви, мъртъвците излизат на бял свят.

— Постарайте се да ги убивате по-сигурно. — Тирион го заобиколи.

Сир Алисър го хвана за ръкава, но Престън Грийнфилд го избута.

— Настрана, сир.

На Торн му стигна умът да не предизвиква рицар от Кралската гвардия.

— Дяволче, ти си глупак! — извика той зад гърба му.

Тирион се обърна.

— Аз? Нима? Чудно, защо тогава се смяха на вас? — Усмихна се. — За хора дойдохте, нали?

— Студеният вятър се надига. Валът трябва да се държи.

— А за да го държите, са ви нужни мъже, каквито ви дадох… както можехте да забележите, ако очите ви чуваха нещо друго освен обидите. Вземете ги, благодарете ми и дим да ви няма, преди да ме принудите пак да ви размахам вилицата за раци. Предайте най-сърдечните ми поздрави на лорд Мормон… както и на Джон Сняг.

Брон сграбчи сир Алисър за лакътя и насила го изведе от залата.

Великият майстер Пицел вече се беше изнизал, но Варис и Кутрето бяха гледали всичко, от началото да края.

— Възхищението ми към вас непрекъснато нараства, милорд — призна евнухът. — Успокоявате момчето на Старк с бащините му кости и лишавате сестра си от нейните защитници с един бърз удар. Давате на черния брат хората, за които е дошъл, отървавате града от няколко гладни гърла и в същото време го правите така, че да прилича на подигравка, така че никой да не може да каже, че джуджето се страхува от снарки и гръмлини. О, страшно ловко!

Кутрето поглади острата си брадичка.

— Наистина ли смяташ да отпратиш цялата си гвардия, Ланистър?

— Не. Смятам да отпратя само гвардията на сестра ми.

— Кралицата никога няма да го позволи.

— О, мисля, че би могла. Аз все пак съм й брат и когато ме поопознаете повече, ще се уверите, че всичко, което казвам, го казвам сериозно.

— Дори лъжите?

— Особено лъжите. Лорд Петир, имам чувството, че не сте щастлив с мен.

— Никого не съм обичал колкото вас, милорд. Макар да не обичам да ме правят на глупак. Ако Мирцела се венчае за Тристан Мартел, едва ли ще може да се венчае за Робърт Арин, нали?

— Не и без да се предизвика огромен скандал — призна той. — Съжалявам за малката измама, лорд Петир, но когато го казах, не можех да зная, че дорнците ще приемат предложението ми.

Кутрето не се успокои.

— Не обичам да ме лъжат, милорд. Спестете ми следващото подвеждане.

„Само ако и ти направиш същото с мен“ — помисли Тирион и погледна камата на бедрото на Кутрето.

— Ако съм ви обидил, дълбоко съжалявам. Всички знаят колко ви обичам, милорд. И колко много разчитам на вас.

— Ще се постарая да го запомня. — И Кутрето си тръгна.

— Повървете с мен, Варис — каза Тирион.

Излязоха през кралската врата зад трона; пантофите на евнуха тихо зашумолиха по камъка.

— Знаете ли, лорд Белиш каза истината. Кралицата никога няма да позволи да отпратите личната й охрана.

— Ще позволи. Вие ще се погрижите за това.

По пълните устнички на Варис пробяга усмивка.

— Дали?

— О, със сигурност. Вие ще й кажете, че това е част от замисъла ми да освободя Джайм.

Варис поглади напудрената си буза.

— Това несъмнено ще включи и четиримата мъже, които Брон толкова усърдно търсеше по всички коптори на Кралски чертог. Един крадец, един затворник, един уличен артист и един убиец.

— Напъхайте ги в пурпурни плащове и лъвски шлемове и няма да се отличават от другите гвардейци. Дълго се мъчих да измисля хитрина, с която да мога да ги вкарам в Речен пад преди да се сетя да ги скрия така, че всички да ги виждат и да не ги видят. Ще минат през главната порта, под знамената на Ланистър и придружавайки костите на лорд Едард. — Усмихна се криво. — Четирима сами мъже ще бъдат следени зорко. Четирима сред сто ще се изгубят. Затова трябва да изпратя истинските гвардейци заедно с лъжливите… което вие ще обясните на сестра ми.

— И заради своя любим брат тя ще се съгласи въпреки опасенията си. — Продължиха покрай безлюдната колонада. — Все пак загубата на червените плащове ще я направи неспокойна.

— Харесва ми, когато е неспокойна — каза Тирион.

Сир Клеос Фрей потегли същата заран, придружен от Вилар и сто гвардейци на Ланистър в червени плащове. Мъжете, които беше изпратил Роб Старк, се присъединиха към тях при Кралската порта за дългия път на запад.

Тирион завари Тимет да хвърля зарове със своите Горени в бараката.

— Ела в солария ми в полунощ.

Тимет го изгледа свирепо с едното си око и кимна. Не беше от приказливите.

Тази нощ Тирион пирува с Каменните врани и Лунните братя в Малката зала, макар че този път се въздържа от виното. Искаше умът му да е ясен.

— Шага, що за луна е това?

Шага се навъси мрачно.

— Черна, според мен.

— На запад я наричат „предателска луна“. Гледай тази нощ да не препиваш и брадвата ти да е остра.

— Брадвата на Каменната врана винаги е остра, а брадвата на Шага е най-острата от всички. Веднъж срязах главата на един и той не го разбра, докато не посегна да си среше косата. Тогава тя падна.

— Ти затова ли не ходиш чорлав? — Каменните врани зареваха и затропаха с крака. Шага се смя най-гръмко.

Към полунощ замъкът притъмня и затихна. Неколцината златни плащове по стените несъмнено ги забелязаха, щом излязоха от Кулата на Ръката, но не вдигнаха глас. Той беше Ръката на краля и къде ходи си беше негова работа.

Тънката дървена врата се разцепи с гръмовен трясък под ритника на Шага. Парчетата полетяха навътре и Тирион чу сподавения вик на изплашена жена. Шага дотроши вратата с три яки удара на брадвата, натисна с рамо и влезе през отломките. Тимет го последва, след това и Тирион, пристъпвайки предпазливо през парчетиите. Жаравата в камината едва тлееше и спалнята тънеше в гъсти сенки. Когато Тимет съдра тежките завеси на балдахина, голото слугинче ги зяпна с ококорени очи.

— Моля ви, ваши благородия — примоли им се то, — не ме убивайте. — Дръпна се от Шага изчервена и уплашена, и се помъчи да прикрие чаровете си, но ръката й се оказа късичка.

— Върви си — каза Тирион. — Не сме дошли за теб.

— Шага иска тази жена.

— Шага иска всяка курва в този курвенски град — оплака се Тимет, син на Тимет.

— Да — потвърди невъзмутимо Шага. — Шага прави на нея здрав син.

— Ако поиска здрав син, вече ще знае кого да търси — каза Тирион. — Тимет, разкарай я… кротко, стига да слуша.

Гореният дръпна момичето от леглото и къде с дърпане, къде с бутане го изведе от стаята. Шага ги изгледа отзад тъжен като влюбено момче. Момичето залитна при разбитата врата и изхвърча в коридора след силния шут на Тимет и гарваните над главите им заграчиха. Тирион издърпа меката завивка от леглото и отви лежащия отдолу Велик майстер Пицел.

— Кажете ми, одобрява ли Цитаделата да пъхате в кревата си слугуващите ви курветини, майстер?

Старецът беше гол като момичето, но гледката далеч не беше толкова привлекателна. Този път вечно дремещите му клепачи се отвориха широко.

— К-какво значи това? Аз съм един стар човек, ваш верен слуга…

Тирион подскочи и седна на ръба на леглото.

— Толкова верен, че изпратихте само едно от писмата ми за Доран Мартел. Другото го предадохте на сестра ми.

— Не — изкряка Пицел. — Не, това е лъжа, заклевам се, не бях аз. Варис, Варис е бил, Паяка, предупредих ви…

— Всички ли майстери лъжете толкова бездарно? На Варис казах, че давам на принц Доран своя племенник Томен за осиновяване. На Кутрето — че се каня да омъжа Мирцела за лорд Робърт в Орлово гнездо. На никого не съм казвал, че съм предложил Мирцела на дорнеца… тази истина беше само в писмото, което поверих на вас…

Пицел здраво стисна краищата на завивката.

— Птиците се губят, писмата се крадат или продават… Варис е бил… такива неща мога да ви разкажа за Варис, че кръвчицата ви ще се смрази.

— Дамата ми я предпочита гореща.

— Не се заблуждавайте! Срещу всяка тайна, която евнухът ви шепне в ухото премълчава седем. А Кутрето, той пък…

— За лорд Петир знам всичко. Той е почти толкова неблагонадежден, колкото вас. Шага, я му отрежи мъжеството и го дай на козите.

Шага надигна грамадното двуостро секирище.

— Тук няма кози, дребосък.

— Нищо.

Шага изрева и скочи напред. Пицел изврещя и се подмокри в леглото, пикнята му пръсна във всички посоки, докато се мъчеше да се дръпне. Дивакът го спипа за края на дългата бяла брада и отсече три четвърти от нея с един замах на брадвата.

— Тимет, мислиш ли, че нашият приятел ще е по-сговорчив без тези бакенбарди, зад които се крие? — Тирион съдра парче от чаршафа да изтрие ботушите си от урината.

— Всичко ще си каже той. — Мрак се изля от празната дупка на изгорялото око на Тимет. — Надушвам вонята на страха му.

Шага хвърли шепата косми върху чергите и награби остатъка от брадата.

— Стойте кротко, майстер — подкани Тирион. — Когато Шага се ядоса, ръцете му затреперват.

— Ръцете на Шага никога не треперят — отвърна възмутен грамадният мъж, опря полукръглото острие под треперещата брадичка на Пицел и клъцна още едно валмо от брадата.

— Откога шпионирате за сестра ми? — попита Тирион.

Пицел дишаше на пресекулки.

— Всичко, което съм правил, съм го правил за дома Ланистър. — По широкия старчески лоб лъсна пот и кичури от бялата му коса полепнаха по сбръчканата кожа. — Винаги… от години… вашият лорд баща, питайте го, винаги съм бил негов верен слуга… аз накарах Ерис да отвори портите си…

Виж, това наистина изненада Тирион. Когато градът падна, той все още беше само едно малко уродче в Скалата на Кастърли.

— Значи и превземането на Кралски чертог е било твоя работа?

— Заради кралството! След като Регар умря, войната беше свършила. Ерис беше луд, Визерис — твърде млад, принц Егон — бебе, но кралството имаше нужда от крал… молех се да бъде вашият добър баща, но Робърт се оказа твърде силен, а лорд Старк действаше много бързо…

— Чудя се, колко ли хора си предал? Ерис, Едард Старк, мен… крал Робърт също? Лорд Арин, принц Регар? Откъде започва всичко това, Пицел? — Знаеше къде ще свърши.

Брадвата одраска гърлото на Пицел, погали меката отпусната кожа под челюстта и обръсна последните няколко косъма.

— Вие… не бяхте тук… — изохка майстерът, когато острието се плъзна нагоре към бузите му. — Робърт… раните му… ако ги бяхте видели, ако ги бяхте помирисали, нямаше да се усъмните…

— О, знам, че онзи глиган ти е свършил цялата работа… но ако я беше свършил наполовина, не се съмнявам, че щяхте да я довършите.

— Той беше окаян крал… суетен, вечно пиян, похотлив… щеше да отстрани сестра ви, собствената си кралица… моля ви… Ренли кроеше да доведе в двора девицата на Планинския рай, да изкуси брат си… боговете са свидетели…

— А лорд Арин какво кроеше?

— Той знаеше — каза Пицел. — За… за…

— Сещам се за какво е знаел — сряза го Тирион, защото не държеше Шага и Тимет също да го разберат.

— Жена си върна в Орлово гнездо, канеше се да даде сина си повереник на Драконов камък… канеше се да действа…

— Затова ти уби първо него.

— Не! — Пицел се задърпа немощно. Шага изръмжа и го сграбчи за главата. Шепата на планинеца беше толкова голяма, че ако стиснеше, можеше да счупи черепа на стареца като яйце.

Тирион цъкна с език.

— Видях сред шишенцата ти с лекове сълзите на Лис. И си отпратил майстера на лорд Арин, за да се грижиш сам за него, за да си сигурен, че ще умре.

— Лъжа!

— Обръсни го по-гладко — посъветва Тирион. — Мини пак по гърлото.

Брадвата се плъзна надолу и задраска по кожата. На разтрепераните устни на Пицел изби слюнка.

— Опитах се да спася лорд Арин. Кълна се…

— Ама внимавай де, Шага, виж, че го поряза!

Шага изръмжа.

— Долф прави синове воини, не бръснари.

Когато усети стичащата се по шията и надолу по гърдите му кръв, старецът потръпна и последните сили го оставиха. Изглеждаше смален и премазан, по-дребен и уязвим, отколкото когато нахлуха.

— Да — захленчи той, — да, Колемон му даваше очистително, затова го отпратих. Кралицата искаше лорд Арин да умре, без да го казва открито — не можеше. Варис само слушаше, все слушаше, но щом я погледнах, аз я разбрах. Но не аз му дадох отровата, кълна се. — Старецът заплака. — Варис ще ви каже, беше момчето, неговият скуайър, Хю се казваше, той трябва да го е направил, питайте сестра си, нея питайте.

Тирион беше отвратен.

— Вържете го и го отведете — заповяда той. — Хвърлете го в някоя от черните килии.

Повлякоха го през разбитата врата.

— Ланистър — застена той, — всичко, което направих, беше за Ланистър…

След като го махнаха, Тирион обходи лениво стаите и прибра още няколко шишенца от рафтовете му. Гарваните мърмореха над главата му странно миролюбиво. Трябваше да намери някой да се грижи за птиците, докато Цитаделата изпрати човек на мястото на Пицел. „Беше този, на когото се надявах да заложа.“ Варис и Кутрето не бяха по-благонадеждни, както подозираше… само по-прикрити, което ги правеше по-опасни. Сигурно щеше да е по-добре да постъпи като баща си: извикваш Илин Пейн, качваш три глави над портите и точка. „А няма ли да е хубава гледка?“ — помисли Тирион.