Сблъсък на крале

БРАН

Дълго преди първите бледи пръсти на светлината да проникнат през капаците на прозореца на Бран, очите му се отвориха.

В Зимен хребет имаше гости, дошли за празника на жътвата. Тази сутрин в двора щеше да има бой с копия по въртящи се мишени. Някога очакването на подобно събитие щеше да го изпълни с възбуда, но това беше преди.

Вече не. Двамата Уолдър щяха да кършат пики със скуайърите от свитата на лорд Мандърли, но Бран в това не участваше. Той трябваше да изиграе ролята си на принца в бащиния си соларий.

— Слушайте и може би ще научите нещо повече за това какво значи да си владетел — беше му казал майстер Лувин.

Бран никога не беше искал да става принц. Винаги беше мечтал за рицарството. Лъскави доспехи и веещо се знаме, пика и меч, и силен боен кон между краката ти. Защо трябваше да си губи времето, слушайки старчески приказки за неща, които разбираше едва наполовина? „Защото си прекършен“, напомни му тъничкият вътрешен глас. Един владетел, облегнат на меките възглавници, можеше да е сакат — двамата Уолдър разправяха, че дядо им бил толкова немощен, че трябвало навсякъде да го развеждат на носилка — но не и един рицар на своя дестриер. Освен това беше задължен.

— Ти си наследникът на брат си и на Старк в Зимен хребет — каза сир Родрик и му напомни как Роб седеше търпеливо и участваше в заседанията на лорд баща им, когато неговите знаменосци дойдеха да го видят.

Лорд Виман Мандърли беше пристигнал от Бял пристан преди два дни — беше пътувал на баржа и след това на носилка; тъй като беше прекалено дебел, за да може да седи на кон. С него се изсипа цяла орда спътници: рицари, скуайъри, по-дребни лордове и лейди, херолди, музиканти, дори един жонгльор, в пищни дрехи и със знамена в може би петдесетина различни цвята. Бран ги беше посрещнал с добре дошли в Зимен хребет от високия каменен трон на баща си, с изваяните вълчища на облегалките за ръце, а след това сир Родрик каза, че се е справил добре. Ако с това се беше свършило, нямаше да го е яд. Но то се оказа само началото.

— Празникът предлага подходящ повод — обясни сир Родрик, — но човек не пътува сто левги заради едно крилце от патица и чаша вино. Само тези, които имат да поставят пред нас важни въпроси, ще предприемат такова пътуване.

Бран зяпна нагоре към грубия каменен таван. Роб щеше да му каже да престане да се прави на малко момче, знаеше го. Почти го чуваше, както и лорд баща им. „Зимата иде, а ти си почти пораснал мъж, Бран. Имаш дълг.“

Когато Ходор нахлу в стаята ухилен и тананикайки си нещо неразбрано, завари момчето примирено със съдбата си. Помогна му да се измие и да се среши.

— Днес бялото вълнено палто — каза Бран. — И сребърната брошка. Сир Родрик ще иска да ме види облечен господарски. — Доколкото беше възможно, Бран предпочиташе да се облича сам, но някои задачки — навличането на гащите, връзването на обувките — го затрудняваха. По-бързо ставаше с помощта на Ходор. Щом го научеха веднъж да прави нещо, той се справяше умело. Ръцете му действаха грижливо, въпреки че силата им беше смайваща.

— Обзалагам се, че и ти можеш да станеш рицар — каза му Бран. — Ако боговете не ти бяха взели ума, щеше да станеш велик рицар.

— Ходор? — Ходор примига простодушно, невинен както винаги и неразбиращ.

— Да — каза Бран. — Ходор. — И му посочи.

На стената до вратата висеше кошница, грубо изделие от здрава ракита и кожа, с изрязани за краката на Бран дупки. Ходор напъха ръце в ремъците и стегна здраво колана на гърдите си, след което коленичи до леглото. Бран се крепеше с помощта на забитите в стената железни пръчки, докато пъхне мъртвата тежест на краката си в кошницата и през дупките.

— Ходор — повтори Ходор и се надигна. Конярчето стърчеше на близо седем стъпки от пода и когато Бран се озовеше на гърба му, главата му почти докосваше тавана. Той се приведе, за да минат през вратата. Веднъж Ходор беше надушил миризмата на прясно изпечен хляб и затича към кухнята, а Бран така се удари в рамката, че майстер Лувин трябваше да му кърпи черепа. Микен му беше дал един ръждясал стар шлем без забрало от оръжейната, но Бран рядко си правеше труд да го слага. Уолдърите му се смееха всеки път, щом го видеха на главата му.

Той отпусна ръце на раменете на Ходор, докато се спускаха по витата стълба. Трясъкът на мечове и щитове и цвиленето на коне вече ехтяха из двора. Толкова сладък звук. „Само ще погледна — помисли Бран. — Ще погледна набързо и толкова.“

Дребните лордове на Бял пристан щяха да се появят по-късно сутринта с рицарите и войниците си. Дотогава дворът принадлежеше на техните скуайъри, на възраст от десет до четиринадесет години. На Бран толкова му се искаше да е с тях, че чак го заболя корем.

В двора бяха вдигнали две квинтани: дебели дървени пилони с въртящи се напречни греди, с щит в единия им край, а другият край бе подплатен. Щитовете бяха боядисани в червено и златно, но лъвовете изглеждаха окаяни и доста надраскани от ударите на първите момчета.

Гледката с Бран в кошницата привлече погледите на онези, които не я бяха виждали досега, но той се беше научил да преглъща такива погледи. Поне имаше добър изглед: на гърба на Ходор се извисяваше над всички. Видя, че Уолдърите се качват на конете. Бяха си донесли от Близнаците много хубави доспехи: лъскави сребристи брони с гравюри от тъмносин емайл. Шлемът на Големия Уолдър беше с форма на замък, докато Малкия Уолдър беше предпочел вимпели от синя и сива коприна. Щитовете и връхните им палта също ги отличаваха. Малкия Уолдър беше включил в герба си към близначните кули на Фрей кафявия глиган на бабиния си дом и орача на майчиния си: Крейкхол и Дари съответно. Големия Уолдър на свой ред бе включил в каретата черното дърво с гарваните на дома Блакууд (Черни лес) и сплетените змии на Пийги. „Колко са жадни за слава — помисли си Бран, докато гледаше как взимат пиките. — А на един Старк му трябва само едно вълчище.“

Пъстрите им коне бяха пъргави, силни и добре обучени. Рамо до рамо двамата се понесоха към въртящите се мишени. И двамата удариха в щитовете много точно и успяха да се отдалечат достатъчно, докато увитите с плат краища се завъртят. Малкия Уолдър нанесе по-силния удар, но според Бран Големия Уолдър седеше по-добре на коня си.

Готов беше да даде и двата си счупени крака, за да може да препусне срещу всеки от тях.

Малкия Уолдър хвърли разцепената си пика, видя Бран и дръпна юздите.

— Виж ти какъв грозен кон — каза той за Ходор.

— Ходор не е кон — отвърна Бран.

— Ходор — каза Ходор.

Големия Уолдър изтопурка и спря до братовчед си.

— Е, не е толкова умен за кон, това е ясно. — Няколко момчета от Бял пристан, които ги гледаха, се закискаха.

— Ходор. — Засиял и съвсем невинен, Ходор запремества очи от единия Фрей към другия, без да разбира подигравките им. — Ходор ходор?

Конят на Малкия Уолдър изцвили.

— Виж, те си говорят. Сигурно „ходор“ означава „обичам те“ на конски.

— Млъкни, Фрей. — Бран усети как кръвта нахлу в лицето му.

Малкия Уолдър пришпори коня си по-наблизо и бутна Ходор, а той се олюля.

— Какво ще направиш, ако не млъкна?

— Ще насъска вълка си по теб, братовчеде — предупреди Големия Уолдър.

— Нека. Винаги съм искал да имам плащ от вълча кожа.

— Лято ще ти откъсне тлъстия врат — каза Бран.

Малкия Уолдър се удари със стоманения юмрук по бронята.

— Твоя вълк да няма стоманени зъби, че да хапе през броня и ризница?

— Стига! — Гласът на майстер Лувин изтрещя като гръмотевица през шума из двора. Колко беше чул, Бран не знаеше, но явно достатъчно, за да се ядоса. — Тези закани са недопустими, да не съм ги чул повече. Вие така ли се държите на Близнаците, Уолдър Фрей?

— Когато искам. — Малкия Уолдър изгледа намусено Лувин, сякаш искаше да му каже: „Ти си само един майстер, кой си, че да се караш на един Фрей от Бродовете?“

— Само че поверениците на лейди Старк ще се държат прилично в Зимен хребет. Откъде почна това? — Майстерът изгледа и тримата един по един. — Някой от вас ще ми отговори веднага, иначе…

— Закачахме се с Ходор — призна Големия Уолдър. — Съжалявам, ако сме обидили принц Бран. Искахме само да се посмеем. — Той поне изглеждаше засрамен.

Малкия Уолдър изглеждаше само недоволен.

— И аз. И аз исках само да се посмеем.

Плешивото петно на темето на майстера почервеня. Лувин се беше ядосал още повече.

— Един добър владетел се грижи и закриля слабите и безпомощните — заговори той на двамата Фрей. — Няма да търпя Ходор да се превръща в мишена на жестоките ви шеги, ясно ли е? Той е момък с добро сърце, изпълнителен и послушен, което не мога да кажа за вас двамата. — Майстерът размаха пръст пред лицето на Малкия Уолдър. — А ти да не си стъпил повече в гората на боговете и да стоиш надалече от онези вълци, че ще отговаряш. — Изплющя с дългите си ръкави, обърна се, отдалечи се на няколко крачки и ги погледна през рамо.

— Бран. Ела. Лорд Виман чака.

— Ходор, хайде след майстера — заповяда Бран.

— Ходор — каза Ходор. Дългите му крачки догониха енергично стъпващия майстер чак на стъпалата на Голямата цитадела. Майстер Лувин задържа вратата отворена и Бран се хвана за врата на Ходор и се приведе да минат.

— Уолдърите… — почна той.

— За това повече да не съм чул. Точка. — Майстер Лувин изглеждаше уморен и много изнервен. — Че защити Ходор — добре, но изобщо не трябваше да си там. Сир Родрик и лорд Виман вече закусиха, докато те чакат. Лично ли трябва да идвамда те взимам, сякаш си малко дете?

— Не — отвърна засрамен Бран, — Съжалявам. Исках само…

— Знам какво си искал — отвърна по-добродушно майстер Лувин. — Де да можеше, Бран. Имаш ли някакви въпроси преди да сме започнали тази аудиенция?

— Ще говорим ли за войната?

— Ти няма да говориш за нищо. — Гласът на Лувин отново стана рязък. — Все още си дете на осем…

— Почти девет!

— Осем! — повтори твърдо майстерът. — Не говори нищо освен учтивости, и то само когато сир Родрик или лорд Виман ти зададат въпрос.

Бран кимна.

— Ще запомня.

— Аз пък няма да кажа нищо на сир Родрик за пререканието ви с момчетата Фрей.

— Благодаря.

Поставиха Бран в дъбовия стол на баща му с възглавнички от сиво кадифе, зад дългата дървена маса. Сир Родрик седеше от дясната му страна, а майстер Лувин от лявата, въоръжени с пера, мастилници и по един празен пергамент да записват същината на разговора. Бран прокара длан по грубото дърво на масата и помоли лорд Виман за извинение, че е закъснял.

— Ами! Никой принц не закъснява — отвърна сърдечно владетелят на Бял пристан. — Тия, които дойдат преди него, просто са подранили. — Смехът на Виман Мандърли беше гръмък и кънтящ. Нищо чудно, че не можеше да седи на седло: изглеждаше достатъчно тежък да счупи гръбнака и на най-якия кон. И толкова вятърничав, колкото беше едър — започна с молба Зимен хребет да утвърди новите митничари, които бе назначил на Бял пристан. Старите задържали сребро за Кралски чертог, вместо да го изплащат на новия крал на Севера. — Крал Роб също има нужда от пари — заяви гръмко той, — а Бял пристан е тъкмо мястото, откъдето може да се вземат. — Предложи им да му възложат тази работа, ако кралят благоволи, след което започна надълго и широко да им разправя как е подобрил отбраната на Бял пристан, като най-подробно се спираше на цената на всяко подобрение.

Лорд Мандърли предложи да построи боен флот за Роб.

— Не сме имали морска сила от стотици години, откакто Брандън Подпалвача е подложил на огън бащиния си флот. Поверете ми златото и за година ще ви направя достатъчно галери, за да завземете и Драконов камък, и Кралски чертог наведнъж.

Интересът на Бран се изостри, щом стана дума за бойни кораби. Не го попитаха, но си помисли, че хрумването на лорд Виман е великолепно. Дори си ги представи. Чудно му беше само дали един сакат може да командва боен кораб. Но сир Родрик обеща само да препрати предложението до Роб, за да прецени той, докато майстер Лувин драскаше по пергамента.

Обедът дойде и си отиде. Майстер Лувин прати Пъпчивия Тим до кухнята и обядваха в солария сирене, скопени петлета и кафяв овесен хляб. Докато разкъсваше една от птиците с дебелите си пръсти, лорд Виман учтиво подпита за лейди Рогов лес, която му се падаше братовчедка.

— Родена е Мандърли, знаете. Може пък, като й свърши траурът, да й хареса пак да стане Мандърли, а? — Отхапа от крилцето и се усмихна широко. — Тъй стана, че и аз съм вдовец от осем години. Крайно време е да си взема друга жена, нали така, господа? Омръзва му на човек да я кара сам. — Хвърли кокалите настрана и се пресегна за бутче. — Или пък ако дамата копнее за по-младо момче, ами то, синът ми Вендел и той не е женен. Той сега е на юг, пази лейди Кейтлин, но не се съмнявам, че като се върне, ще иска да си вземе булка. Храбро ми е момчето, якичко е, и весело. Тъкмо ще я научи пак да се смее, а? — И изтри мазното от брадичката си с ръкава на палтото.

Бран чуваше далечното кънтене на оръжие през прозорците. Браковете изобщо не го интересуваха. „Искам да съм на двора.“

Негово благородие изчака да разчистят масата, след което повдигна въпроса за едно писмо, което получил от лорд Тивин Ланистър, който държеше по-големия му син, сир Уилис, пленен при Зелената вилка.

— Предлага ми да го върне без откуп, стига да оттегля частите си от Негова милост и да се закълна, че няма повече да се бия.

— Вие ще му откажете, разбира се — каза сир Родрик.

— За това не се безпокойте — увери ги лордът. — Крал Роб няма по-верен слуга от Виман Мандърли. Но не бих искал синът ми да чезне в Харънхъл повече, отколкото се налага. Зло място е. Прокълнато, казват. Не че вярвам на тия приказки, но все пак не е добре. Вижте какво го сполетя този Джанос Слинт. Издигнат до лорд на Харънхъл от кралицата, а го свали брат й. Пратили го на Вала, разправят. Моля се дано скоро се уреди някоя добра размяна. Знам, че Уилис няма да ще да стои настрана, докато трае войната. Храбър ми е тоя мой син и свиреп като мастиф.

Раменете на Бран бяха изтръпнали от седенето, докато приключи аудиенцията. А същата вечер, тъкмо по вечеря, един рог от портата възвести пристигането на нов гост. Лейди Донела Рогов лес не доведе със себе си орда рицари и слуги — пристигна само тя с шестима уморени войници със знака с главата на лос на прашните им оранжеви ливреи.

— Много съжаляваме за понесеното от вас, милейди — каза Бран, когато тя се яви при него да изкаже поздравленията си. Лорд Рогов лес беше загинал в битката на Зелената вилка, а единственият им син бе посечен в Шепнещия лес. — Зимен хребет няма да забрави.

— Радвам се да го чуя. — Беше бледа и мършава, с изваяни от длетото на скръбта черти. — Много съм изморена, милорд. Ако позволите да си отдъхна, ще съм ви много благодарна.

— Разбира се — каза сир Родрик. — Ще имаме достатъчно време да поговорим утре.

На другия ден по-голямата част от предобеда мина в разговори за зърно, зеленчуци и осолено месо. Щом майстерите в тяхната Цитадела провъзгласяха настъпването на есента, разумните хора почваха да заделят част от добива… макар че надълго и широко се обсъждаше каква точно част трябва да се заделя. Лейди Рогов лес трупала петина от жътвата. След съвета на майстер Лувин се закле, че ще я вдигне до четвъртина.

— Копелето на Болтън трупа хора при Дредфорт — предупреди ги тя. — Все се надявам, че се кани да ги поведе на юг, за да се присъедини към братята си при Близнаците, но когато пратих човек да разбера намеренията му, ми каза, че никой Болтън няма да позволи да го разпитва жена. Сякаш е законен и има право на това име.

— Лорд Болтън никога не е признавал момчето, доколкото зная — каза сир Родрик. — Признавам, не го познавам.

— Че то кой ли го познава — отвърна дамата. — Живял е с майка си допреди две години, когато умря младият Домерик и остави Болтън без наследник. Тогава той доведе копелето си в Страшната крепост. Много е коварно това момченце, а си имал и някакъв слуга, не по-малко зъл от него. Смърдящия, така му викали. Казват, че никога не се къпел. Заедно ходят на лов, Копелето и този, Смърдящия, и не за сърни. Чух някои неща, дето не са за вярване дори за един Болтън. А и сега, като ги взеха боговете мъжа ми и милия ми син, Копелето гледа алчно към земите ми.

Бран поиска да предложи на дамата сто души да защитят правата й, но сир Родрик каза само:

— Може и да гледа, но само да направи нещо, обещавам ви, че наказанието ще е сурово. Ще сте в пълна безопасност, милейди… макар че може би след време, след като поотмине скръбта ви, ще решите, че е благоразумно да се омъжите отново.

— Минала съм вече възрастта за раждане, а и да съм имала някаква хубост, отдавна е повяхнала — отвърна тя с уморена усмивка. — Макар че разни мъже душат напоследък около мен повече, отколкото когато бях девица.

— Значи не гледате благосклонно на тези ухажори? — попита Лувин.

— Ще се омъжа отново когато Негова милост се разпореди — отговори владетелката на Рогов лес, — но Море Кроуфуд е пияница и грубиян и е по-стар от баща ми. Колкото доблагородния ми братовчед от Мандърли, ложето на милорд не стига да побере такава величествена фигура, а аз съм твърде малка и крехка да лежа под него.

Бран знаеше, че когато мъж и жена делят постеля, мъжът лежи върху жената, и си помисли, че да спиш под лорд Мандърли е все едно да спиш под паднал кон. Сир Родрик кимна съчувствено на знатната им гостенка.

— Ще се намерят и други ухажори, милейди. Ще се постараем да ви намерим по-подходяща партия за вашия вкус.

— Навярно няма да се наложи да търсите прекалено далече, сир.

След като се сбогуваха, майстер Лувин се усмихна.

— Сир Родрик, убеден съм, че милейди ви харесва.

Сир Родрик се окашля и ги погледна смутено.

— Много беше тъжна — каза Бран.

Сир Родрик кимна.

— Тъжна и мила, а и не е чак толкова непривлекателна за годините си, при цялата й скромност. Но въпреки всичко е опасна за мира в кралството на брат ви.

— Тя? — попита удивен Бран.

Отговори му майстер Лувин.

— След като липсва пряк наследник, със сигурност ще се появят много претенденти за поземлените владения на Рогов лес. Толхарт, Флинт, Карстарк, всички те имат връзки с дома Рогов лес по женска линия, а Гловър осиновиха копелето на лорд Харис в Дълбоки лес. Дредфорт няма претенции, доколкото знам, но земите им са съседни и Рууз Болтън едва ли ще подмине такъв шанс.

Сир Родрик подръпна мустаците си.

— В такъв случай нейният суверен трябва да й потърси подходяща партия.

— А ти защо не можеш да се ожениш за нея? — попита Бран. — Каза, че е добра, а и Бет ще си има майка.

Старият рицар сложи ръка на рамото му.

— Много мило от ваша страна, мой принце, но аз съм само един рицар, и при това стар. Да речем, че бих могъл да опазя земите й няколко години, но щом умра, лейди Рогов лес ще се озове в същото блато, а и съдбата на Бет може да се окаже по-тежка.

— Тогава нека незаконният син на лорд Рогов лес стане наследник — каза Бран и си помисли за Джон.

— Това би удовлетворило Гловър — отвърна сир Родрик — и може би духа на лорд Рогов лес, но не мисля, че лейди ще ни заобича. Момчето няма нейната кръв.

— Все пак — намеси се майстер Лувин — трябва да се обмисли. Лейди Донела е минала плодовитата си възраст, както сама каза. Ако не е незаконният, кой тогава?

— Бихте ли ме извинили? — Бран чуваше долу на двора виковете на скуайърите и шума от играта им с мечове, кънтенето на стомана.

— Както желаете, принце — каза сир Родрик. — Справихте се добре.

Бран се изчерви от радост. Да се правиш на владетел не се оказа толкова досадно, колкото мислеше, а и след като лейди Рогов лес бе много по-кратка от лорд Мандърли, дори му останаха няколко часа дневна светлина да се види с Лято. Обичаше да прекарва по малко време всеки ден със своя вълк, когато сир Родрик и майстерът му позволяха.

Веднага щом Ходор пристъпи в гората на боговете, Лято се появи под един дъб, сякаш вече знаеше, че идват. Бран зърна и един дълъг черен силует зад високите храсти.

— Рошльо! — извика той. — Тук, Рошльо. При мен. — Но вълкът на Рикон изчезна толкова бързо, колкото се бе появил.

Ходор знаеше кое е любимото място на Бран и го отнесе до брега на езерцето, под широката корона на дървото на сърцето, където лорд Едард коленичеше да се помоли. Когато пристигнаха, по водната повърхност игриво пробягваха малки вълни и отражението на язовото дърво трептеше и танцуваше. Но вятър нямаше. За миг Бран се озадачи.

И тогава от водата с плясък изведнъж изникна Оша, толкова изненадващо, че Лято дори отскочи и изръмжа. Ходор също се дръпна назад и захленчи изплашено: „Ходор, Ходор“, но Бран го потупа по рамото да го успокои.

— Как можеш да плуваш тук? — попита той Оша. — Не ти ли е студено?

— Като бебе съм смукала ледени висулки, момче. Обичам студа. — Оша преплува до каменистия бряг, изправи се и водата закапа от косите й. Беше гола и кожата й беше настръхнала. Лято пристъпи и я задуши. — Исках да пипна дъното.

— Не знаех, че има дъно.

— Може и да няма. — Тя се ухили. — Какво си зяпнал, момче? Не си ли виждал гола жена досега?

— Виждал съм. — Бран се беше къпал със сестрите си сто пъти и освен това беше виждал слугини в горещите извори. Но Оша изглеждаше различно, корава и изсечена като от камък, а не мека и закръглена. Краката й бяха възлести, а гърдите — плоски като две празни кесийки. — Много белези имаш.

— Всеки един е спечелен трудно. — Тя вдигна кафявата си риза, изтупа нападалите по нея листа и я навлече.

— В бой с великани? — Оша твърдеше, че оттатък Вала все още имало великани. „Някой ден може би и аз ще видя един от тях…“

— В бой с мъже. — Вместо колан стегна кръста си с конопена връв. — Черни врани, най-често. Убила съм един-двама — добави тя и изтръска косата си. Беше пораснала, откакто дойде в Зимен хребет, и вече стигаше до ушите й. Изглеждаше някак по-омекнала, не като онази жена, която веднъж се опита да го отвлече и да го убие във Вълчия лес. — Чух днес да дрънкат в кухнята за теб и ония, двамата Фрей.

— Кой? И какво казват?

Тя му отвърна с кисела усмивка.

— Казват, че който се подиграва с великан, е глупак, и че светът е полудял, щом един сакат трябва да го защитава.

— Ходор така и не разбра, че му се подиграват — каза Бран. — Все едно, той никога не се бие. — Спомни си как веднъж като беше малък отидоха на пазара с майка му и септа Мордейн. Взеха и Ходор да носи купеното, но той се отвя някъде и когато го намериха, някакви момчета го бяха притиснали в една задънена уличка и го мушкаха с тояги. „Ходор!“, викаше бедният, дърпаше се и криеше лицето си, но така и не вдигна ръка срещу мъчителите си. — Септон Чайл казва, че има нежна душа.

— Тъй де — каза тя. — И ръце, достатъчно силни, за да откъсне нечия глава, ако му хрумне. Все едно, той да си пази гърба от оня Уолдър. Той, че и ти. Оня, големия, дето му викат „малкия“, според мен добре са го кръстили. Голям отвън, малък отвътре и зъл до костите.

— Той никога не би ми посегнал. Страх го е от Лято, каквото и да разправя.

— Тогаз май не е толкова глупав, колкото изглежда. — При вълчищата Оша винаги беше нащрек. В деня, когато я плениха, Лято и Сив вятър бяха разкъсали трима диваци на късчета. — А може и да е. А това също мирише на беля. — Върза косата си нагоре. — Още ли те спохождат ония, вълчите сънища?

— Не. — Не обичаше да говори за сънищата си.

— Един принц трябва да се научи да лъже по-добре. — Оша се засмя. — Е, твоите сънища са си твоя работа. Моята е в кухнята и да взема да ходя, че Гейдж ще се развика и ще размаха оная голяма дървена лъжица. С ваше позволение, принце.

„Не трябваше да ми споменава за вълчите сънища“ — помисли Бран, докато Ходор го носеше към спалнята му. След това се бори със съня, доколкото можа, но накрая той го надви, както винаги. Тази нощ сънува язовото дърво. Гледаше го с дълбоките си червени очи и го зовеше с кривата си дървена уста, а от белите му клони припляска с криле триоката врана и го закълва по лицето, и завика името му с глас, остър като меч.

Събуди го ек на рогове. Бран се извъртя на една страна, благодарен за отменената присъда. Чу отвън тропот на коне и груби викове. „Още гости са дошли. И са пияни, с този шум дето вдигат.“ Хвана се за железните си пръчки и се издърпа от леглото, и полека-полека, та до каменната седалка при прозореца. На знамето им имаше великан с разкъсани вериги, което му подсказа, че са хора на Ъмбър, дошли от земите на север, оттатък Последната река.

Двама от тях дойдоха на аудиенция. Чичовци на Големия Джон, свирепи мъже в зимата на годините си, с бели бради като наметалата от меча кожа, които носеха. Някаква врана веднъж взела Море за мъртвец и изкълвала едното му око, затова носеше на негово място топче от драконово стъкло. Според разказа на баба Нан той стиснал враната в юмрука си и отхапал главата й, та затова го нарекли Кроуфуд, „оня, дето яде врани“. Но не обясни на Бран защо на мършавия му брат Хотър викат Хорсбейн, „проклятието на курвите“.

Щом ги поканиха да седнат, Море помоли за разрешение да се ожени за владетелката на Рогов лес.

— Големия Джон е силната десница на Младия вълк, това всеки го знае. Кой по-добре ще опази земите на вдовицата от един Ъмбър, и кой Ъмбър ще е по-добър от мен?

— Лейди Донела все още скърби — предпазливо отвърна майстер Лувин.

— Имам аз лек за скръбта й под тия кожи — изсмя се Море. Сир Родрик му благодари учтиво и обеща да постави въпроса пред дамата и пред краля.

Хотър поиска кораби.

— Диваци взеха да се промъкват надолу от север, повече, отколкото сме виждали преди. Прехвърлят Залива на тюлените в малки лодки и се изсипват по бреговете ни. Враните в Източния страж са твърде малко, за да ги спрат, а по суша са бързи като язовци. Дълги кораби ни трябват, и силни мъже да плават с тях. Големия Джон взе много. Половината ни жътва отиде от липса на ръце, които да въртят косите.

Сир Родрик подръпна мустаци.

— Вие имате гори с висок бор и стар дъб. Лорд Мандърли има корабостроители и моряци колкото искаш. Заедно би трябвало да можете да изкарате достатъчно флота да пази и вашите, и неговите брегове.

— Мандърли? — Море Ъмбър изсумтя. — Тая клатеща се торба с лайна? Собствените му хора му се подиграват и го наричат лорд Змиорката, както съм чувал. Той едва върви. Ако му разпориш корема, десет хиляди змиорки ще изпълзят от него.

— Дебел е — съгласи се сир Родрик, — но не е глупав. Ще работите с него, иначе кралят ще разбере защо се опъвате. — За изумление на Бран буйните Ъмбър се примириха, макар да не мина без ръмжене.

Докато седяха на тази аудиенция, пристигнаха хора на Гловър от Дълбоки лес, и една голяма свита на Толхарт от Тореново поле. Галбарт и Робет Гловър бяха оставили Дълбоки лес в ръцете на жената на Робет, но в Зимен хребет дойде стюардът им.

— Милейди моли да я извините за отсъствието. Дечицата й са още много малки за такова пътуване и не иска да ги остави сами. — Скоро Бран разбра, че всъщност стюардът, а не лейди Гловър управлява в Дълбоки лес. Мъжът призна, че в момента заделя едва една десета от реколтата. Увери ги, че някакъв магьосник му казал, че късното лято ще е обилно, преди да дойде студът. Майстер Лувин имаше доста неща да му каже за шарлатаните магьосници. Сир Родрик му заповяда да заделя петина и го разпита изтънко за копелето на лорд Рогов лес, момчето Ларънс Сняг. На север всички копелета на знатни бащи получаваха името Сняг. Момъкът беше около дванадесетгодишен и стюардът го похвали, че е умен и смел.

— Хрумването ти за момчето може да се окаже сполучливо, Бран — каза след това майстер Лувин. — Мисля, че един ден от теб ще излезе добър владетел на Зимен хребет.

— Не, няма. — Бран знаеше, че никога няма да стане владетел, както и рицар. — Роб ще се ожени за някое от момичетата на Фрей, нали сам ми го каза, а и Уолдърите казват същото. Ще има синове и след него те ще бъдат лордовете на Зимен хребет, не аз.

— Може и така да е, Бран — рече сир Родрик, — но аз се жених три пъти и жените ми дадоха дъщери. Сега ми остана само Бет. На брат ми Мартин му се родиха четирима здрави синове, но само Джори доживя до мъжка възраст. След като и него убиха, с него свърши и родословието на Мартин. Когато говорим за утре, нищо не е сигурно.

Леобалд Толхарт се появи на следващия ден. Той заговори за времето, за поличби и за глупавите суеверия на простолюдието, и им каза как племенникът му го засърбяло за битка.

— Бенфред си е събрал своя чета пиконосци. Момчета, не по-големи от деветнайсет години, но всеки се мисли за поредния млад вълк. Когато им казах, че са зайци, ми се изсмяха. Сега се наричат „Дивите зайци“ и препускат из околностите със заешки кожи, вързани на пиките, и пеят рицарски песни.

На Бран това му прозвуча великолепно. Помнеше Бенфред Толхарт, едно едро и шумно момче, което често гостуваше в Зимен хребет с баща си, сир Хелман, и се бе сприятелил с Роб и с Теон Грейджой. Но сир Родрик явно не остана доволен от чутото.

— Ако на краля му потрябват още мъже, ще ги повика — каза той. — Наредете на племенника си да остане в Тореново тържище, както е заповядал лорд баща му.

— Слушам, сир — отвърна Леобалд и чак тогава повдигна въпроса за лейди Рогов лес. Бедничката, без мъж, който да пази земите й, нито син, който да ги наследи. Собствената му лейди съпруга била от Рогов лес, сестра на покойния лорд Халис, те несъмнено помнели. — Един празен замък е тъжно нещо. Мислех дали да не пратя по-малкия си син при лейди Донела да го осинови. Берен е почти на десет, добър момък е, а и е неин племенник. Сигурен съм, че ще я зарадва, и може дори да вземе името Рогов лес…

— Ако го посочи за наследник ли? — подхвърли майстер Лувин.

— …за да може домът да продължи — довърши Леобалд.

Бран съобрази какво да каже.

— Благодарим за предложението, милорд — обади се преди сир Родрик да заговори. — Ще поставим въпроса пред моя брат Роб. О, и на лейди Рогов лес ще кажем, разбира се.

Леобалд, изглежда, се изненада, че е проговорил.

— Благодарен съм, принце — каза той и Бран забеляза жалост в светлосините му очи, смесена и с малко радост, че сакатият в края на краищата не е негов син. За миг изпита омраза към него.

Майстер Лувин обаче остана доволен.

— Берен Толхарт може да се окаже най-добрият ни отговор — каза им той, след като Леобалд си замина. — По кръв е наполовина Рогов лес. Ако приеме името на вуйчо си.

— Все пак още е момче — каза сир Родрик — и ще му е доста тежко да удържи земите си срещу такива като Море Ъмбър или онова копеле на Рууз Болтън. Това трябва да го обмислим внимателно. Роб трябва да получи най-добрия ни съвет преди да вземе решението си.

— Може да се сведе до по-практични съображения — каза майстер Лувин. — Кой лорд ще му е най-необходим в двора. Речните земи са част от владенията му, може да пожелае да укрепи съюза, като омъжи лейди Рогов лес за някой от владетелите на Тризъбеца. Някой от Черни лес, или Фрей…

— Лейди Рогов лес може да вземе някой от нашите Фрей — каза Бран. — Може и двамата да вземе, ако иска.

— Колко сте лош, принце — сгълча го леко сир Родрик.

„Уолдърите да не би да са добри?“ Навъсен, Бран сведе очи към масата и повече не проговори.

През следващите дни долетяха гарвани от други владетелски къщи с писма, изразяващи съжаления. Копелето на Дредфорт не можеше да ги посети, всички Мормон и Карстарк бяха заминали на юг с Роб, лорд Локи беше твърде стар за пътуване, лейди Флинт носеше дете, а във Вдовишки страж имало болест. Накрая чуха или получиха вест от всички васали на дома Старк с изключение на Хоуланд Тръстиката от наколните владения, който от много години не беше излизал от блатата си, както и от Кервин, чийто замък се намираше на половин ден езда от Зимен хребет. Лорд Кервин беше пленник на Ланистър, но синът му, четиринадесетгодишен момък, пристигна в едно ярко ветровито утро начело на дузина пиконосци. Бран яздеше Игруша из двора, когато влязоха пред портата. Той подкара в лек тръс да ги поздрави. Клей Кервин открай време беше приятел с Бран и братята му.

— Добро утро, Бран — поздрави го радостно Клей. — Или трябва вече да те наричам принц Бран?

— Само ако искаш.

Клей се засмя.

— Защо не? То кой ли не стана крал или принц напоследък. Станис писа ли ви и на вас, в Зимен хребет?

— Станис ли? Не знам.

— Сега и той е крал — сподели Клей. — Казва, че кралица Церсей спала с брат си, така че Джофри е копеле.

— Джофри Недоносчето — избоботи един от рицарите на Кервин. — Нищо чудно, че е вероломен, щом Кралеубиеца му е баща.

— Тъй ами — обади се друг. — Боговете мразят кръвосмешението. Виж какво им докара на Таргариените.

За миг дъхът на Бран секна. Сякаш някаква великанска ръка го удари в гърдите. Стори му се, че пада, и стисна отчаяно юздите на Игруша. Ужасът сигурно се беше изписал на лицето му.

— Бран? — промълви уплашено Клей Кервин. — Лошо ли ти е? Той просто е поредният крал.

— Роб ще надвие и двамата. — Той обърна Игруша към конюшните и заряза обърканите хора на Кервин. Кръвта забушува в ушите му и ако не беше здраво привързан за седлото, със сигурност щеше да падне.

Същата нощ Бран се помоли на бащините си богове да му пратят сън без сънища. Ако го бяха чули, подиграха се с надеждата му, защото кошмарът, който му пратиха, беше по-лош и от вълчите сънища.

„Лети или умри!“ — крещеше триоката врана и го кълвеше.

Той заплака и я замоли, но враната нямаше жал. Измъкна лявото му око и после дясното, а когато ослепя, в тъмното закълва челото му и острият й клюн се впиваше дълбоко в черепа му. Той пищеше и дробовете му щяха да се пръснат. Болеше, сякаш брадва цепеше главата му на две, но когато враната измъкна навън клюна си с полепнали парчета кост и мозък, Бран отново прогледна. Това, което видя, го накара да ахне от страх. Беше се впил в отвесната стена на една кула, няколко мили висока, и пръстите му се изплъзваха, ноктите дращеха в камъка, краката го теглеха надолу, глупави, безполезни, мъртви крака.

— Помощ! — изкрещя той.

Един златен мъж се появи в небето над него и го издърпа нагоре.

— Това, което правя, е от любов — промълви той, бутна го и Бран зарита в празното.