Сблъсък на крале

БРАН

Бяха нагиздили Игруша с чул от снежнобяла вълна, с герба на дома Старк, вълчището, а самият Бран носеше сиви панталони и бял жакет с обшити с козина от бяла катерица ръкави и яка. Вълчата глава на сърцето му беше направена от сребро и ахат. Той самият щеше да предпочете Лято на гърдите си вместо сребърния вълк, но сир Родрик беше неумолим.

Ниските каменни стъпала затрудниха кобилата само за миг, но Бран я пришпори и тя ги взе с лекота. Зад големите врати от дъб, обковани с желязо, осем дълги реда дървени маси запълваха Голямата зала на Зимен хребет, по четири от двете страни на широкия проход. Мъжете се бяха скупчили рамо до рамо по скамейките.

— Старк! — завикаха те, щом Бран подкара в тръс по прохода, и заставаха. — Зимен хребет! Зимен хребет!

Беше достатъчно голям, за да знае, че всъщност поздравяват не него — силните мъжки викове кънтяха в чест на добрата жътва, в чест на Роб и неговите победи, в чест на техния лорд баща и дядо им, и на всички Старки, от осем хиляди години насам. Все пак поздравите им го изпълниха с възторг и гордост. Докато премине на седлото по цялата дължина на залата, забрави, че е сакат. Но щом стигна до подиума, пред очите на всички Оша и Ходор развързаха стегите и връзките, вдигнаха го от гърба на Игруша и то отнесоха на високото му бащино кресло.

Сир Родрик седеше вляво от Бран, а до него бе дъщеря му Бет. Рикон беше от дясната му страна, рошавата му кестенява коса беше израснала толкова дълга, че се триеше в хермелиновата му мантия. Откакто майка им замина, той отказваше да режат косата му. Последното момиче, което се опита, изяде боя.

— И аз исках да яздя — каза той, докато Ходор отвеждаше коня. — Аз яздя по-добре от теб.

— Не яздиш, така че млъкни — каза брат му. Сир Родрик изрева за тишина. Бран повиши глас. Поздрави всички с добре дошли от името на своя брат, краля на Севера, и ги помоли да благодарят на боговете, и старите, и новите, за победите на Роб и за обилната реколта. — Дано да има сто пъти повече! — завърши той и вдигна сребърния бокал на баща си.

— Сто пъти! — Задрънчаха калаени половници, глинени купи и рогове за пиене в железни обкови. Виното на Бран беше подсладено с мед и подправено с канела и карамфил, но беше по-силно, отколкото бе свикнал. Докато го гълташе, усещаше как се плъзга в гърдите му като гореща змия. Докато остави бокала си на масата, главата му вече се въртеше.

— Добре се справи, Бран — каза му сир Родрик. — Лорд Едард щеше много да се гордее. — От дъното на масата майстер Лувин му кимна одобрително, докато слугите поднасяха храната.

Такова ядене Бран не беше виждал през живота си. Блюдо след блюдо, и още и още, толкова, че не беше по силите му да опита повече от хапка от всяко. Поднесоха грамадни плешки от зубър, печени с праз, хрупкави месеници със сърнешко и моркови, бекон и гъби, мръвки овнешко, топени в сос от мед и карамфил, сочна патица, глиганско в лют пипер, гъше задушено, шишове с гълъбчета и петлета, телешка гозба с ечемик и студена плодова супа. Лорд Виман беше донесъл от Бял залив двадесет бъчви с риба в сол и морско водорасло, бяла риба и октопод, раци и миди, едри скариди, херинга, треска, сьомга, омар и минога. Черен хляб имаше, а освен това медени питки и овесени сухари; имаше ряпа, грах и печено цвекло, боб, тиква и грамадни глави червен лук; имаше печени ябълки и сладка от горски плодове, и праскови, напоени в гъсто сладко вино. На всяка маса поставиха пити бяло сирене, плувнали в саламура, кани с греяно подправено вино и халби студен есенен ейл се разнасяха непрестанно по масите.

Музикантите на лорд Виман свиреха добре, но лютнята, цигулката и рогът скоро бяха заглушени от прилива на мъжкия говор и смях, от дрънченето на бокали и блюда и от ръмженето на псетата, боричкащи се под масите за хвърлените залци. Добри песни пееха певците — „Пики железни“, „Кораби в залива горят“, както и „Мечок и Прелестна девица“, но като че ли само Ходор ги слушаше. Той стоеше до гайдаря и подскачаше от крак на крак.

Шумът скоро се сля в еднообразен рев, замайваща главата мешавица от звуци. Сир Родрик говореше с майстер Лувин над къдравата глава на Бет, а Рикон врещеше радостно на Уолдъровците. Бран не искаше да вижда двамата Фрей на масата, но майстерът му напомни, че скоро ще му станат роднини. Роб трябваше да се венчае за една от лелите им, а Аря — за някой от чичовците.

— Никога няма да го направи — заяви Бран. — Не и Аря. — Но майстер Лувин бе непреклонен и ето че сега те седяха до Рикон.

Слугите поднасяха всяко блюдо най-напред на Бран, за да вземе, ако пожелае, владетелския си пай. Докато стигнат до патиците, той не можеше да хапне нищо повече. След това само кимваше одобрително на всяко поднесено блюдо и махваше с ръка да го отнесат. Ако блюдото миришеше особено апетитно, пращаше го на някой от васалните владетели на почетния подиум в знак на приятелство — майстер Лувин му бе обяснил, че е длъжен да го прави. Сьомга изпрати на окаяната и тъжна владетелка на Роговия лес, глиганското — на буйните Ъмбър, платото с гъска в сос от боровинки — на Клей Кервин, а един огромен калмар — на надзорника на конюшните Джозет, който не беше нито лорд, нито гост, но се бе погрижил за обучението на Игруша. Сладки изпрати на Ходор, както и на баба Нан без никакъв особен повод, освен че ги обичаше. Сир Родрик му напомни да прати нещо и на осиновените си братя, затова изпрати на Малкия Уолдър някакво варено цвекло, а на Големия Уолдър — ряпа, пържена в масло.

Долу по пейките мъжете на Зимен хребет се бяха омешали с простолюдието от зимното градче, с приятели от околните твърдини и с придружителите на знатните гости. Някои лица Бран никога не беше виждал, други познаваше не по-зле от своето, но и те сега му изглеждаха еднакво чужди. Наблюдаваше ги сякаш отдалече, все едно че продължаваше да седи зад прозореца си в спалнята и да гледа долу към двора, всичко да вижда, но да е настрана от всичко.

Оша се движеше между масите и наливаше ейл. Един от хората на Леобалд Толхарт пъхна ръка под фустите й и тя счупи глинената кана в главата му, което предизвика бурен смях. Но виж, Микен беше шмугнал ръката си под корсажа на някаква жена и тя като че ли нямаше нищо против. Бран погледа как Фарлън накара червената си кучка да се изправи на задните си лапи да го моли за кокали и се усмихна, когато костеливите пръсти на баба Нан отчупиха от топлите кори на баницата. А на подиума лорд Виман нападна димящо плато с калмари, сякаш бяха вражеска войска. Беше толкова дебел, че сир Родрик се разпореди да му сковат специален широк стол, за да може да седне, но се смееше гръмко и често и Бран реши, че му харесва. Бедната и скръбна лейди Рогов лес седеше до него и отчупваше вяло от храната си. От другата страна на високата маса Хотън и Море играеха някаква пиянска игра — блъскаха си роговете за пиене като рицари на двубой.

„Много е топло тук и твърде шумно, а те всички се напиват“ Бран го досърбя под сивите и бели вълнени дрехи и изведнъж му се прииска да е някъде другаде. „Сега в гората на боговете е прохладно. Парата се вдига от горещите извори и червените листа на язовото дърво шумолят. И скоро луната ще изгрее, а брат ми ще й запее.“

— Бран? — каза сир Родрик. — Не ядеш.

Сънят наяве беше толкова жив, че в първия момент Бран не можа да се усети къде е.

— Ще хапна по-късно — отвърна той. — Коремът ми ще се пръсне.

Белите мустаци на стария рицар бяха порозовели от виното.

— Добре се справи, Бран. Тук, както и на аудиенциите. Мисля, че един ден от теб ще стане много добър владетел.

„Искам да бъда рицар.“ Бран отпи глътка от дъхавото вино от бащиния си бокал, благодарен, че има нещо, което да стисне в шепата си. На едната страна на бокала беше изваяна релефна, като жива, глава на озъбено вълчище. Усети притисналата се в дланта му сребърна муцуна и си спомни последния път, когато видя лорд баща си да пие от същия този бокал.

Беше вечерта на пира, когато крал Родрик доведе двора си в Зимен хребет. Тогава царуваше лятото. Родителите му деляха подиума с Робърт и неговата кралица, с братята й до нея. Чичо Бенджен също беше тук, целият в черно. Бран с братята и сестрите си седеше с кралските деца, Джофри, Томен и принцеса Мирцела, която през цялата вечер зяпаше втренчено Роб с блеснали от възхита очи. Аря кривеше лице от другата страна на масата, когато никой не ги гледаше. Санса слушаше унесено песните на кралския бард за рицарство, а Рикон непрекъснато питаше защо и Джон не е с тях. „Защото е копеле“ — най-сетне му прошепна Бран.

„А сега всички тях ги няма.“ Сякаш някакъв жесток бог беше посегнал с огромната си ръка и ги беше разпилял: момичетата в пленничество, Джон на Вала, Роб и мама — на война, крал Робърт и татко — в гроба, и чичо Бен може би също…

Дори долу по скамейките повечето от хората бяха нови. Джори беше мъртъв, а също и Том Дебелака, Портър, Алин, Дезмънд, Хълън, тогавашния надзорник на конюшните, и синът му Харвин… всички онези, които бяха заминали на юг с баща им, дори септа Мордейн и Вайон Пули. Останалите бяха тръгнали на война с Роб и доколкото Бран разбираше, и те можеше да са мъртви. Харесваха му Ливадата, Пъпчивия Тим и Шегаджията, но скърбеше за старите приятели.

Огледа по пейките веселите им и тъжни лица и се замисли кои ли от тях щяха да липсват следващата и по-следващата година. Доплака му се, но не можеше да си го позволи. Беше Старк от Зимен хребет, син на баща си и наследник на брат си, и вече почти мъж.

В другия край на залата вратите се разтвориха и от студения въздух за миг факлите се разгоряха по-ярко. Бирения корем въведе двама нови гости.

— Лейди Мийра от дома Рийд — ревна над общата врява кръглият като бъчва страж. — Със своя брат, Джойен, от Стража на Сива вода.

Мъжете вдигнаха очи над чашите си да огледат новодошлите. Бран чу как Малкия Уолдър промърмори: „Жабари“ на Големия Уолдър. Сир Родрик се изправи.

— Бъдете добре дошли, приятели, и споделете с нас трапезата ни. — Слугите се засуетиха да удължат масата на подиума, заподреждаха дървени магарета, дъски и столове.

— Тези пък кои са? — попита Рикон.

— Блатни хора — отвърна презрително Малкия Уолдър. — Крадци и страхливци, зъбите им са зеленясали от яденето на жаби.

Майстер Лувин се приведе над стола на Бран да му прошепне наставнически:

— Тези трябва да ги посрещнеш много топло. Не допусках, че ще ги видя тук, но… знаеш ли кои са?

Бран кимна.

— Хора от наколните жилища. От Шийката.

— Хоуланд Рийд, Тръстиката, беше голям приятел на баща ти — каза му сир Родрик. — Тези двамата, изглежда, са негови хора.

Когато двамата се приближиха, Бран видя, че единият наистина е момиче, макар че по облеклото й никога нямаше да го разбере. Носеше гащи от агнешка кожа и елек без ръкави, обшит с медни люспи. Макар почти на годините на Роб, беше тънка като момче, с дълга кафява коса, вързана зад главата, а гърдите й едва се очертаваха под елека. На едното й стройно бедро висеше плетена мрежа, а на другото — дълъг бронзов нож; под мишницата си носеше стар ръждясал железен шлем; на гърба й бяха преметнати с ремъци двурога вила и покрит с кожа щит.

Брат й беше с няколко години по-млад от нея и не носеше никакво оръжие. Цялото му облекло беше зелено, чак до кожата на ботушите, а когато се приближи достатъчно, Бран видя, че очите му са с цвета на блатен мъх, макар зъбите му да изглеждаха бели като на всеки друг. И двамата Рийд бяха стройни, тънки като мечове и не много по-високи от самия Бран. Двамата коленичиха в подножието на подиума.

— Владетели на Старк — заговори момичето. — Минаха стотици и хиляди години, откакто моят народ врече васалната си вярност на краля на Севера. Милорд баща ни ни изпрати да изречем отново словата от името на целия ни народ.

„Мен гледа“ — осъзна Бран. Трябваше да измисли някакъв отговор.

— Моят брат Роб се сражава на юг — каза той, — но можете да изречете словата пред мен, ако пожелаете.

— На Зимен хребет обричаме верността на Сива вода — изговориха двамата заедно. — Домашно огнище и сърце, улова свой и жътвата на вас обричаме, милорд. Мечовете, копията и стрелите ни са на ваша заповед. Милост дайте на нашите слаби, помощ на безпомощните ни и справедливост за всички, и нивга не ще ви изменим.

— Кълна се в земя и вода — каза момчето в зелено.

— Кълна се в бронз и желязо — изрече сестра му.

— Кълнем се в лед и огън — завършиха заедно.

Бран затърси думи. Трябваше ли и той да им се закълне в нещо в отговор? Клетвата им не беше онази, на която го бяха учили.

— Дано зимите ви да са къси, а летата плодовити — каза той. Това обикновено звучеше на място. — Станете. Аз съм Брандън Старк.

Момичето, Мийра, се изправи и подаде ръка на брат си. Момчето през цялото време гледаше втренчено Бран.

— Носим ви в дар риба, жаби и птици — каза то.

— Благодарим. — Бран се зачуди дали ще трябва да изяде и някоя жаба от учтивост. — Предлагам ви месото и медовината на Зимен хребет.

Помъчи се да си припомни всички неща, на които го бяха учили за наколните хора, обитаващи блатата при Шийката — те рядко напускаха влажните си земи. Бяха беден народ, рибари и ловци на жаби, живеещи в колиби, дървени къщички на колове във водата и плетени от тръстика хижи по острови сред тинести тресавища. Говореше се, че са страхлив народ, че се бият с намазани с отрова оръжия и че предпочитат да се крият, вместо да срещнат открито врага си на бойното поле. Но все пак Хоуланд Тръстиката беше бил един от най-преданите съратници на баща му по време на войната за короната на крал Робърт, преди Бран да се роди.

Момчето, Джойен, огледа залата с любопитство, след като седна.

— А вълчищата къде са?

— В гората на боговете — отговори му Рикон. — Рошльо се държеше лошо.

— Брат ми би искал да ги види — каза момичето.

Малкия Уолдър заговори високо:

— Той по-добре да се пази те да не го видят, че току-виж го разкъсали.

— Няма да го разкъсат, ако и аз съм там. — Бран остана доволен, че искат да видят вълците. — Лято поне няма да го ухапе, а ще пази и Рошльо настрана. — Тези блатни хора възбудиха любопитството му. Не помнеше да е виждал някога човек от техния род. Баща му беше пращал писма на владетеля на Сива вода, но никой от жителите на наколните села не беше посещавал Зимен хребет. Прииска му се да си поговори с тях, но в Голямата зала беше толкова шумно, че трудно можеше да чуе когото и да било, ако не седи до него.

Сир Родрик поне седеше до Бран.

— Те наистина ли ядат жаби? — попита той стария рицар.

— Да — кимна сир Родрик. — Жаби и риби, и лъвогущери, и всякакви птици.

„Сигурно си нямат овци и добитък“ — помисли Бран. Разпореди се на слугите да им поднесат мръвки овнешко и еленско, а купите им да напълнят с гозба от телешко с ечемик. Като че ли им хареса. Момичето улови погледа му и му се усмихна. Бран се изчерви и извърна очи.

Много по-късно, след като се поднесоха сладките и ги отмиха с галони лятно вино, разчистиха блюдата и раздърпаха масите покрай стените, за да се отвори място за танци. Музиката засвири все по-гръмко, включиха се барабани, а Хотър Ъмбър извади огромен крив боен рог, обкован със сребро. Когато певецът стигна до частта в „Нощта, която свърши“, където Нощния страж тръгва на щурм да срещне Другите в „Битката за зората“, той така наду рога, че всички псета залаяха.

Двама от хората на Гловър подкараха вихрена свирня на гайда и лютня, от която кръвта на гостите кипна. Море Ъмбър пръв скочи на крака, награби през кръста едно от минаващите слугинчета и строши в пода делвата с вино, която девойката носеше. Завъртя я, надигна я и я замята във въздуха. Тя записка от възторг и смях и поруменя, щом фустите й се завъртяха и се надигнаха над кръста.

Скоро се включиха и други. Ходор заподскача сам, а лорд Виман покани малката Бет Касел. Колкото и едър да беше, стъпваше леко и грациозно. Щом се умори, го смени Клей Кервин. Сир Родрик се обърна към лейди Рогов лес, но тя се извини и напусна пира. Бран погледа достатъчно дълго, за да не обиди никого, след което повика Ходор. Беше се уморил, зачервил се бе от виното, а и танцът го натъжи. Още едно от нещата, които щяха да останат завинаги недостъпни за него.

— Ходор — ревна в отговор Ходор и коленичи. Майстер Лувин и Ливадата го вдигнаха и наместиха в коша. Хората от Зимен хребет бяха виждали тази гледка стотици пъти, но за гостите тя несъмнено беше странна и част от тях не можаха да скрият любопитството си зад учтивите си физиономии. Бран усети втренчените им погледи.

Излязоха отзад, вместо да минават през цялата зала — Бран сниши глава, за да прекрачат през господарската врата. В сумрачно осветената галерия извън Голямата зала се натъкнаха на Джозет, майстор-коняря, увлечен в малко по-друга езда. Беше затиснал в стената жена, която Бран не познаваше, с вдигнати над кръста фусти, и я тласкаше отзад. Жената се кикотеше. Ходор спря да погледа и тя изпищя.

— Остави ги на мира, Ходор — каза му Бран. — Отнеси ме в спалнята.

Ходор го понесе по витото стълбище на кулата и коленичи до една от железните пръчки, които Микен беше набил в стената. С тяхна помощ Бран се добра до леглото си, а Ходор свали ботушите и панталона му.

— Сега можеш да се върнеш на пира, но не досаждай на Джозет и онази жена — каза Бран.

— Ходор — отвърна Ходор и закима.

След като духна свещта до леглото, тъмнината го покри като мека, обична завивка. Смътните звуци от музиката долу се процеждаше през капака на прозореца.

Нещо, което баща му беше казал навремето, изведнъж изплува в паметта му. Бран бе попитал лорд Едард дали Кралската гвардия наистина са най-отличните рицари на Седемте кралства.

— Вече не — отвърна му той, — но някога те бяха същинско чудо, бляскав урок за целия свят.

— А кой беше най-добрият от тях?

— Най-славният рицар, когото съм виждал, беше сир Артър Дейн, който се биеше с меч на име Зора, изкован от ядрото на паднала звезда. Наричаха го Меча на Утрото и той щеше да ме убие, ако не беше Хоуланд Тръстиката.

Тогава баща му, кой знае защо, се натъжи и замълча. Бран съжали, че не го беше попитал какво бе искал да му каже.

Докато заспиваше, главата му беше пълна с рицари в бляскави доспехи, сражаващи се с мечове, блестящи като звезден пламък, но когато най-после сънят дойде, отново се озова в гората на боговете. Миризмите от кухнята и от Голямата зала бяха толкова силни, че все едно изобщо не беше напускал пиршеството. Закрачи сред дърветата. Брат му беше до него. Тази нощ бе подивяла от шум, изпълнена с воя на човешката глутница, подхванала буйната си игра. Звуците го правеха неспокоен. Искаше му се да избяга, да тръгне на лов, искаше му се да…

Чу се стържене на желязо и ушите му щръкнаха. Брат му също го чу. Двамата затичаха през гъстите храсти към звука. Той прескочи спокойната вода на яза до старото бяло дърво и надуши мириса на непознат, мирис на човек, смесен с миризмата на кожа, на земя и желязо.

Натрапниците бяха навлезли няколко крачки в гората: женска и млад мъжкар, без намек за страх нито в миризмата, нито в движенията, дори когато той оголи зъбите си. Брат му изръмжа гърлено, но те пак не побягнаха.

— Ето ги и тях — каза женската. „Мийра“ — прошепна някаква част от него, някаква тънка струя дим от спящото момче, изгубило се във вълчия сън. — Допускал ли си, че ще са толкова големи?

— Още по-големи ще станат, когато пораснат — каза младият мъжкар и ги загледа с големите си, зелени и безстрашни очи. — Черният е изпълнен със страх и гняв, но сивият е силен… по-силен е, отколкото сам знае… усещаш ли го, сестро?

— Не — отвърна тя и посегна към дръжката на дългия кафяв нож на бедрото си. — Пази се, Джойен.

— Той няма да ме нарани. Не днес е денят, в който ще умра.

Мъжкарят закрачи към тях безстрашно и после посегна към муцуната му, и го докосна с лекотата на летен полъх. Ала при допира на тези пръсти гората се разтвори и самата земя под нозете му се превърна в дим, разгърна се настрани със смях и после той се завъртя и започна да пропада, да пропада, да пропада…