Сблъсък на крале

АРЯ

Пътуваха от ранно утро до здрач през гори и градини, и грижливо поддържани поля, през тихи селца и шумни градчета, покрай здрави твърдини. Стъмнеше ли се, вдигаха бивак и хапваха на светлината на Червения меч. Мъжете пазеха на смени. Аря често зърваше зад дърветата блещукането на огън от биваците на други пътници. Всяка нощ биваците като че ли ставаха все повече и с всеки ден движението по кралския път — все по-оживено.

Сутрин, обед, вечер — те се точеха, стари хора и малки дечица, големи и малки, босоноги момичета и майки с невръстни бебета на гърди. Някои караха селски фургони или се друсаха във волски коли. Мнозина яздеха: дръгливи коне, понита, мулета, магарета, всичко, което можеше да върви, да тича или да се търкаля. Една жена водеше крава с натежало виме и с момиченце на гърба й. Аря видя един ковач с ръчна количка със сечивата му, натоварени в нея: чукове и клещи, и дори наковалня, а малко след него мина друг човек с друга количка, само че в нея имаше две бебета, увити в грубо одеяло. Повечето вървяха пеш, с покъщнината си на гръб и с плашливи погледи. Вървяха на юг към града, към Кралски чертог, и само един на всеки сто си правеше труда да поспре и да размени някоя дума с Йорен и подопечните му, тръгнали на север. И тя се чудеше защо никой друг освен тях не пътува в същата посока.

Много от пътниците бяха въоръжени; Аря видя ками и ножове, коси и брадви, а тук-там — и по някой меч. Някои си бяха направили криваци. Опипваха нервно оръжията си и попоглеждаха алчно подминаващите ги фургони, но накрая все оставяха колоната им да си замине. Тридесет души никак не бяха малко, все едно какво караха в тези фургони.

„Гледай с очите си — беше я учил Сирио — и слушай с ушите си.“

Един ден някаква обезумяла жена взе да им крещи от другата страна на пътя.

— Глупци! Ще ви избият, глупци! — Мършава беше като плашило, с кухи очи и разкървавени боси нозе.

На другата сутрин някакъв мазен търговец на сива кобила приближи до Йорен и му предложи да купи фургоните с всичко в тях за четвърт от същинската им цена.

— Война е, ще ти вземат всичко. По-добре ми ги продай на мен, приятел.

Йорен се извърна на другата страна, сви гърбавите си рамене и се изплю.

Същия ден Аря забеляза първия гроб: малка купчина пръст, изкопана като за дете. В рохкавата пръст беше поставен кристал и Ломи поиска да го вземе, но Бивола му каза да остави покойника на мира.

Няколко левги по-нататък Пред им показа още гробове, цяла редица, прясно изкопани. След това почти не минаваше ден, без да подминат нов гроб.

Веднъж Аря се събуди по тъмно, изплашена без никаква ясна причина. Горе Червеният меч делеше небесната вис с хиляда звезди. Нощта й се стори странно тиха, макар да чуваше приглушеното хъркане на Йорен, пращенето на огъня и дори помръдванията на магаретата. Въпреки всичко имаше чувството, че светът е затаил дъх, и тишината я накара да потръпне. После се сви на кълбо и заспа отново, стиснала в скута си Игла.

На заранта след като Пред не се събуди Аря разбра, че й е липсвала кашлицата му. Тогава и те изкопаха гроб и заровиха наемника на мястото, където беше спал. Йорен му свали всички по-ценни вещи преди да го затрупат. Един поиска ботушите му, друг — камата. Ризницата и шлема му прибраха. Дългия му меч Йорен връчи на Бивола.

— С тия твои мотовилки може и да се научиш да го използваш — каза му той.

Едно момче, Тарбър, хвърли върху тялото на Пред няколко жълъда, дано израсте дъб и бележи гроба му.

Същата вечер спряха в едно селце в обрасла с бръшлян странноприемница. Йорен преброи медниците в кесията си и реши, че ще им стигнат за една топла вечеря.

— Ще спим навън както винаги, но тук имат баня, ако някой от вас изпитва нужда от гореща вода и сапун.

Аря не посмя, макар вече да вонеше почти колкото Йорен, потна, кална и вмирисана. Някои от съществата, подслонили се в дрехите й, бяха пътували с нея чак от Квартала на бълхите; стори й се някак нередно да ги удави. Тарбър и Горещата баница се наредиха на опашка с мъжете за казаните с врялата вода. Други насядаха пред банята. Останалите поеха към гостилницата. Йорен дори изпрати Ломи с половници за тримата в букаите, които бяха останали във фургона си.

Къпани и некъпани, вечеряха месеници със свинско и печени ябълки. Ханджията ги почерпи с по една студена бира.

— Брат имах, облече черното преди години. Ратайче, умно момче беше, ама един ден близна щипка пипер от масата на милорд. Вкусът му хареса, затуй. Ей тъй, за едната щипка пипер, ама сир Малкълм беше корав човек. Има ли пипер на Вала? — Когато Йорен поклати глава, ханджията въздъхна. — Срамна работа. Линк толкова обичаше пипера.

Аря отпиваше предпазливо по глътка бира между хапките. Спомни си, че баща им позволяваше понякога по чашка бира. Санса обикновено правеше кисела физиономия заради вкуса и казваше, че виното било много по-хубаво, но на Аря й харесваше. Натъжи се, щом се сети за Санса и за баща си.

Ханът беше пълен с хора, тръгнали на юг, и гостилницата избухна от смях, когато Йорен заяви, че пътуват в обратна посока.

— Скоро ще тръгнете обратно — закле се ханджията. — На север път няма. Половината ниви са изгорени и колкото народ е останал, заключили са се зад твърдините си. Една банда тръгне заранта, друга ще ти излезе по здрач.

— За нас е все тая — опъна се Йорен. — Тъли или Ланистър, все едно. Валът не взима страна.

„Лорд Тъли е дядо ми“ — помисли Аря. За нея не беше „все тая“, но прехапа устна и продължи да слуша.

— Не са само Ланистър и Тъли — каза ханджията. — От Лунните планини слязоха диваци, на тях кажи, че не взимате страна, пък да те видя. Че и Старките се намесиха, лордчето е тръгнало надолу, синът на мъртвата Ръка…

Аря се вслуша. За Роб ли говореше?

— Чух, че момчето влизало в боя, яхнало вълк — рече един жълтокос мъж с половница бира в ръката.

— Глупашки приказки. — Йорен се изплю.

— Тоз, дето ми го каза, сам го видял. Вълк като кон, кълнеше се.

— Това, че някой се кълне, не му прави думите по-верни, Ход — каза ханджията. — Ей на, ти все се кълнеш, че ще си платиш вересиите, но досега един петак не съм видял. — Гостилницата избухна в смях, а мъжът с жълтата коса почервеня.

— Годината беше лоша за вълци — подхвърли един болнав човек в омърляно зелено наметало. — Край Окото на боговете глутниците са станали по-дръзки от всякога. Това овци, крави, кучета — все едно, трепят ги наред, и от хората страх нямат. Минеш ли нощем през ония гори, животецът ти е свършил.

— Хайде пак приказки. Толкоз е вярно, колкото и другото.

— Същото го чух от братовчедка ми, а тя не е от тия, дето лъжат — каза една стара жена. — Разправя, че имало една такава глутница, стотици зверове, човекоубийци. Оная, дето ги води, била вълчица, кучка от седмия ад.

„Вълчица.“ Ръката на Аря трепна и бирата се плисна. Близо до Тризъбеца ли беше това Око на боговете? Да имаше поне една карта. Близо до Тризъбеца беше оставила Нимерия. Не го искаше, но Джори каза, че нямало избор, че ако вълчицата се върне с тях, ще я убият, защото ухапала Джофри, макар той да си го заслужаваше. Трябваше да й викат, да крещят и да я замерват с камъни, и чак когато камъкът от ръката на Аря я улучи, тя престана да върви подир тях. „Тя сигурно няма да ме познае вече — помисли Аря. — Или ако ме познае, ще ме мрази.“

Мъжът в зеленото наметало каза:

— Чух и аз за тая адска кучка, как влязла веднъж в едно село… пазарен ден, хората наизлезли, а тя, моля ви, си върви ей така между тях, че и разкъсала едно бебе, от ръцете на майка му го измъкнала. Като стигнала вестта до лорд Мутън, той и синовете му се заклели, че ще й видят сметката. Проследили я до бърлогата й с глутница вълкодави, ама едва отървали кожите. Нито едно от псетата не оцеляло, нито едно.

— Това са само приказки — избълва Аря, без да може да се спре. — Вълците не ядат бебета.

— Че ти откъде знаеш бе, момко? — попита мъжът в зеленото наметало.

Преди да е измислила отговор, Йорен я хвана над лакътя.

— Замаяла му се е главата от бирата, това е.

— Не съм пияна. Не ядат бебета…

— Марш навън, момче… и гледай да останеш там, докато не се научиш да си затваряш устата, когато говорят възрастни. — Бутна я рязко към вратата, извеждаща отзад към конюшнята. — Хайде, навън. Виж дали конярчето е напоило конете ни.

Аря излезе навън вкочанена от яд.

— Не ядат — продължи да мърмори и изрита един камък. Той се изтъркаля и спря чак при фургоните.

— Момче — подвикна й приятелски мъжки глас. — Добро момче.

Говореше й един от мъжете във веригите. Аря пристъпи предпазливо към фургона с едната ръка на дръжката на Игла.

Затворникът вдигна празната половница и веригите му издрънчаха.

— Още бира? Човек ожаднява, като носи тия тежки гривни. — Беше най-младият от тримата, слаб, с хубави черти и все се усмихваше. Косата му беше червена от едната страна и бяла от другата, сплъстена и мръсна от килията в тъмницата, както и от пътя. — Човек може и да се изкъпе — каза, като видя, че Аря го гледа. — А момче може да си намери приятел.

— Имам си приятели — каза Аря.

— Не съм ги видял — каза безносият. Беше нисък и дебел, с огромни ръце. Целият беше покрит с гъсти черни косми — по ръцете, краката, даже по гърба. Напомняше на Аря за една рисунка, която беше видяла преди време: на маймуна от Летните острови. Дупката на лицето му караше човек да отвръща очи.

Плешивият отвори устата си и изсъска като някакъв грамаден бял гущер. Когато Аря се дръпна стъписана назад, той отвори по-широко устата си и изплези език — само че приличаше повече на отсечено пънче, отколкото на език.

— Престани — изломоти тя.

— Човек не си избира приятели в тъмни килии — каза хубавият, с червено-бялата коса. Нещо в говора му й напомни за Сирио. Съвсем същото, но в същото време по-друго. — Тези двама, те няма възпитание. Човек трябва извини. Ти казваш Ари, така, нали?

— Буцеста глава — каза безносият. — Буцеста глава, Буцесто лице, Момче пръчка. Внимавай, Лорат, ще те удари с пръчката.

— Човек трябва срамува от компания, Ари — каза хубавият. — Този човек има чест да казва се Джакен Х’гхар, някога от свободен град Лорат. Ех да бях сега в мой дом. Този човек лошо възпитан спътници казва Рордж — махна с половницата към безносия, — и Хапка. — Хапка отново й изсъска, показвайки жълтиците си нащърбени зъби. — Човек трябва има някакво име, така, нали? Хапка не може говори и Хапка не може пише, но негов зъби много остро, така човек казва него Хапка и той смее. Ари, ти харесва човек?

Аря отстъпи назад от фургона.

— Не.

„Не могат да ми направят лошо — каза си тя, — и тримата са вързани с вериги.“

Той обърна половницата си надолу.

— Човек трябва плаче.

Рордж, безносият, захвърли чашата си по нея и изруга. Железата го правеха тромав, но въпреки това тежката калаена половница щеше да я удари по главата, ако Аря не бе успяла да отскочи.

— Я донеси бира, пъпко. Веднага!

— Затваряй си устата! — Аря се помъчи да измисли какво щеше да направи Сирио на нейно място. Извади дървения си учебен меч.

— Ела насам — рече Рордж, — ш’ти навра тая тояга в задника и ш’ти го пръсна от ебан.

„Страхът реже по-дълбоко от мечове.“ Аря стисна устни и насила пристъпи към фургона. Всяка стъпка беше по-трудна от предишната. „Свирепа като вълчица, спокойна като блатна вода.“ Думите запяха в главата й. Сирио нямаше да се уплаши. Беше се приближила достатъчно, за да може да пипне колелото, когато Хапката скочи и посегна към нея, веригите му издрънчаха с ръждив звук. Но прангите задържаха ръцете му на педя от лицето й. Той изсъска.

Тя го удари. Удари го здраво, точно между малките му очи.

Хапката изпищя и залитна, а след това вложи цялата си сила срещу държащите го вериги. Гривните се хлъзнаха, завъртяха се и се изпънаха, и Аря чу пукота на старото изсъхнало дърво, докато грамадните железни клинове се напрягаха да се изтръгнат от подовите дъски на фургона. Белите му длани зашариха към лицето й, а жилите по мишците му се издуха като сини корабни въжета, но прангите издържаха и най-сетне мъжът се срина по гръб. От сълзящите язви по лицето му потече кръв.

— Момче има повече кураж, отколкото ум — отбеляза онзи, който се беше нарекъл Джакен Х’гхар.

Аря отстъпи от фургона. В следващия миг усети ръката на рамото си и се завъртя като вихър, и отново замахна с меча си — тояга, но се оказа само Бивола.

— Какво правиш?

Той вдигна ръце да се предпази.

— Йорен каза, че никой не трябва да приближава до тези тримата.

— Те не ме плашат — отвърна Аря.

— Тогава си глупав. Мен ме плашат. — Ръката на Бивола падна на дръжката на меча му и Рордж се разсмя. — Давай да се махаме.

Краката на Аря се запънаха в земята, но тя все пак се остави Бивола да я поведе към хана. Изпратиха ги грубият смях на Рордж и съскането на Хапката.

— Искаш ли да се бием? — попита тя Бивола. Искаше й се да удари някого.

Той я изгледа стъписано и примига. Над тъмносините му очи бяха паднали кичури гъста, все още мокра от банята черна коса.

— Ще те нараня.

— Няма.

— Не знаеш колко съм силен.

— Не знаеш колко съм бърз.

— Сам си го просиш, Ари. — Бивола измъкна дългия меч на Пред.

— Стоманата е евтина, но мечът е истински.

Аря изтегли Игла от ножницата.

— Това е добра стомана, така че е по-истински от твоя.

Бивола поклати глава.

— Обещаваш ли, че няма да ревеш, ако те порежа?

— Ще обещая, щом искаш. — Извърна се странично в стойката си на танцуващия по водата, но Бивола не помръдна. Взираше се в нещо зад нея. — Какво има?

— Златни плащове. — Лицето му се изопна.

„Не може да бъде“ — помисли Аря, но когато се обърна, наистина ги видя да препускат по кралския път. Шестима, в черните ризници и златните плащове на Градската стража. Единият беше офицер; носеше черен лъскав метален нагръдник, украсен с четири златни диска. Спряха точно пред хана. „Гледай с очите си“, прошепна сякаш гласът на Сирио. Очите й видяха бяла пяна под седлата им — конете бяха препускали дълго и силно. Спокойна като блатна вода, тя хвана Бивола за ръката и го придърпа зад един висок разцъфнал жив плет.

— Какво има? — попита той. — Какво правиш? Пусни ме.

— Тихо като сянка… — прошепна тя и го дръпна долу.

Някои от останалите подопечни на Йорен бяха насядали пред бараката на банята и чакаха реда си да се натопят в казаните.

— Ей, вие — подвикна един от златните плащове. — Вие ли сте, дето сте тръгнали да облечете черното?

— Може и ние да сме — предпазливо отвърна един от мъжете.

— Де да можехме да се върнем с вас, момчета — рече старият Райсън. — Разправят, че на Вала било много студено.

Офицерът със златния плащ скочи от седлото.

— Имаме заповед за едно момче…

Йорен се показа на прага на хана и поглади рошавата си черна брада.

— Че кой го иска туй момче?

Другите златни плащове вече слизаха и заставаха до конете си.

— Защо се крием? — прошепна Бивола.

— Мен търсят — отвърна с шепот Аря. Ухото му миришеше на сапун. — Мълчи.

— Кралицата го иска, старче, не че е твоя работа — каза офицерът и извади тънък свитък от колана си. — Ето печата и заповедта на Нейна милост.

Зад плета Бивола поклати недоверчиво глава.

— Че за какво пък ще търсят точно теб, Ари?

Тя го ощипа по рамото.

— Хайде, млъкни!

Йорен опипа свитъка със златистия восък на печата.

— Хубав е. — Извърна глава и се изплю в пръстта. — Работата е, че момчето сега е на Нощния страж. Каквото и да е направил в града, колкото кучешка пикня не важи вече.

— Кралицата не я интересува мнението ти, старче, нито пък мен — каза офицерът. — Ще взема момчето.

Аря помисли за бягство, но си даде сметка, че няма да стигне далече с магарето, след като златните плащове имаха коне. А и толкова й беше омръзнало да бяга. Избяга, когато за нея дойде сир Мерин, и след това пак, когато убиха баща й. Ако беше истинска танцуваща по водата, трябваше да излезе сега с Игла и да ги убие всички, и повече да не бяга от никого и от нищо.

— Никого няма да вземеш — опъна се Йорен. — Има си закони за тия неща.

Златният плащ извади късия си меч.

— Ето ти го закона.

Йорен погледна оголеното острие.

— Хм. Това не е закон. Само някакъв меч. Че то и аз си имам такъв.

Офицерът се усмихна.

— Стар глупак. Водя петима със себе си.

Йорен се изплю.

— Аз пък имам трийсет.

Златният плащ прихна.

— Тази сган? — каза един от хората му, дебелак със счупен нос. — Кой е първият?

Тарбър измъкна вилата от купата сено до себе си.

— Аз съм.

— Не, аз съм — викна Кътджак, едрият каменоделец, и издърпа чука от кожената си престилка — никога не се разделяше с него.

— Пробвай с мен. — Курц се надигна от земята с ножа си за дране в ръката.

— С него, обаче първо с мен. — Кос вдигна дългия си лък.

— С всички нас — каза Райсън и стисна здраво дебелата тояга, с която се подпираше при ходене.

Добер се появи гол на входа за банята, с дрехите си на вързоп, но като видя какво става, пусна всичко с изключение на камата си и попита:

— Бой ли ще има?

— Така изглежда — рече Горещата баница и клекна да вдигне един камък. Аря не можеше да повярва на очите си. Та тя мразеше Горещата баница! Откъде накъде ще рискува живота си за нея?

Онзи със счупения нос, изглежда, продължаваше да мисли, че всичко това е смешно.

— Ей, я да оставите камъните и пръчките, преди да съм ви напердашил. Никой от вас не знае от кой край се държи мечът.

— Аз знам! — Аря нямаше да позволи да загинат за нея като Сирио. Нямаше! Провря се през живия плет с Игла в ръка и се плъзна в стойката „танцуващата по вода“.

Счупения нос се изкиска. Офицерът я изгледа от глава до пети.

— Остави оръжието, детенце, никой няма да ти посегне.

— Не съм детенце! — изрева тя побесняла. Какво им ставаше на тия? Бяха били целия този път заради нея, а сега — ето я, стои пред тях, а те само й се усмихват. — Аз съм този, когото търсите.

— Той е този, когото търсим. — Офицерът изпъна късия си меч към Бивола, който беше излязъл от плета и бе застанал до нея, с евтината стомана на Пред в ръката си. Но беше грешка, че изпусна Йорен от очи, макар и само за миг. Достатъчно, та мечът на черния брат да изсвисти и върхът му да се опре в гърлото на офицера.

— Няма да вземеш никой, освен ако не искаш да видя узряла ли ти е ябълчицата. В тоя хан вътре имам още петнайсет братя, ако тия не ти стигат. Ако съм на теб, ще го пусна това ножче за кормене, ще си отворя бузите на задника върху туй дебело конче и ще се върна на галоп в града, без да се обръщам. — Йорен се изплю и натисна с върха на меча. — Живо!

Пръстите на офицера се отпуснаха и мечът му падна в пръстта.

— Това ще го задържим — каза Йорен. — На Вала винаги има нужда от добра стомана.

— Както кажеш. Засега. Войници. — Златните плащове прибраха оръжията си и наскачаха по конете. — И гледай да се дотътриш до тоя ваш скапан Вал колкото може по-бързо, старче. Следващия път като те спипам, вярвай ми, ще взема и твоята глава с тая на копелето.

— По-добри от тебе са се опитвали. — Йорен шибна офицерския кон по задницата с плоското на меча и го отпрати на бегом надолу по кралския път.

Когато войните се скриха от очите им, Горещата баница зарева от възторг, но Йорен го изгледа ядосано.

— Тъпак! Смяташ, че са приключили с нас ли? Другия път няма да ми се фръцка и да ми показва свитъчета с лентички. Изкарвайте другите от банята, трябва да тръгваме. Ако яздим цяла нощ, може да спечелим малко преднина. — Вдигна късия меч, изтърван от офицера. — Кой го иска това?

— Аз! — ревна Горещата баница.

— Да не го използваш срещу Ари. — Подаде с дръжката напред меча на момчето и отиде при Аря, но заговори не на нея, а на Бивола.

— Кралицата много държи да те хване, момко.

Аря се обърка.

— Че защо ще иска него?

Бивола я изгледа намръщено.

— А защо пък тебе да иска? Ти си само едно малко проскубано плъхче!

— Аа, а пък ти си само едно копеле! — А може би само се преструваше на копеле? — Как ти е истинското име?

— Джендри — отвърна той, сякаш не беше много сигурен.

— Не знам кого искат, кого не искат — каза Йорен, — но все едно, няма да ви хванат. Двамата сега ще яхнете коне. Мерне ли ни се златен плащ, препускате към Вала все едно че дракон ви духа зад опашките. Останалите от нас и плюнка не струваме за тях.

— Освен тебе — изтъкна Аря. — Онзи каза, че ще вземе и твоята глава.

— Колкото до туй — изсумтя Йорен, — да я взима. Стига първо да може да я свали от раменете ми.