Сблъсък на крале

ТИРИОН

Сънуваше напукан каменен таван и миризма на кръв, на изпражнения и изгоряла плът. Въздухът беше изпълнен с лютив дим. Около него скимтяха и стенеха мъже, а понякога въздухът се раздираше от изпълнен с нечовешка болка писък. Когато се опита да помръдне, разбра, че е оцапал постелята си. Очите му бяха пълни със сълзи, сигурно от пушека. „Да не би да плача?“ Не трябваше да позволи баща му да го види така. Беше Ланистър от Скалата на Кастърли. „Лъв. Трябва да бъда лъв. Да живея като лъв. Да умра като лъв.“ Но толкова го болеше… Останал без сили дори за един стон, остана да лежи в собствените си нечистотии и затвори очи. Някой наблизо проклинаше всички богове с тих, монотонен глас. Вслуша се в богохулствата и се зачуди дали не умира. След малко всичко в стаята заглъхна.

Озова се извън града. Вървеше през свят, лишен от цветове. Гарвани с големи черни криле се рееха в сиво небе, а враните се вдигаха на гневни рояци от пира си при всяка негова стъпка. Бели личинки пълзяха по лигава черна леш. Вълците бяха сиви. Сиви бяха и мълчаливите сестри. И едните, и другите се занимаваха с падналите. Труповете лежаха пръснати по цялото поле на рицарските турнири. Слънцето беше нажежен до бяло петак и блестеше над сивата река, която се носеше лениво през овъглените кости на потънали кораби. От кладите на мъртъвците се вдигаха черни стълбове дим и нажежена до бяло пепел. „Моето дело — помисли Тирион. — По моя заповед измряха.“

Отначало в този свят нямаше звук, но след време започна да чува гласовете на мъртвите, тихи и страшни. Те плачеха и стенеха, молеха се да дойде краят на болката, молеха се за помощ и викаха майките си. Тирион не помнеше майка си. Той искаше Шае, но нея я нямаше. Нямаше я, а той вървеше през сиви сенки и се мъчеше да си спомни…

Сестрите на мълчанието смъкваха броните и дрехите на мъртъвците. Всичките ярки цветове от връхните палта на изкланите бяха заличени. Мъртъвците бяха облечени в бяло и сиво, а кръвта им беше черна, корава и напукана. Гледаше как вдигат голите им тела, за да ги отнесат на кладите при другите. Металът и дрехите хвърляха в един бял дървен фургон, теглен от два черни коня.

„Толкова много мъртъвци. Толкова много.“ Телата им увисваха вяло, лицата им бяха вкочанени или лигави и подути, неразпознаваеми, почти нечовешки. Дрехите, които сестрите сваляха от тях, бяха украсени с черни сърца, сиви лъвове, мъртви цветя и с призрачно бледи елени. „Защо ги убих всички?“ Знаеше го някога, но го беше забравил.

Щеше да попита някоя от сестрите на мълчанието, но когато се опита да проговори, откри, че няма уста. Зъбите му бяха покрити с гладко изпъната кожа. Това го ужаси. Как щеше да живее без уста? Затича. Градът не беше далеко. В града щеше да се спаси, по-далече от всички тези мъртви. Нямаше нищо общо с мъртвите. Уста нямаше, но все пак беше жив човек. „Не, лъв, лъв, и то жив.“ Но когато стигна до градските стени, портите се затръшнаха пред него.

Когато отново се събуди, беше тъмно. Отначало не можа да види нищо, но постепенно около него се появиха очертанията на легло. Пердетата бяха спуснати, но успя да различи гравираните пилони и надвисналия над главата му балдахин. Постелята под него беше пухена, възглавницата — дебела и мека, от гъши пух. „Собственото ми легло, аз съм в собственото си легло, в собствената си спалня.“

Беше топло под завивките, под грамадната купчина кожи и одеяла, която го покриваше. Потеше се. „Треска“ — помисли той уморено. Чувстваше се толкова слаб… а когато се помъчи да вдигне ръка, болката го прониза. Отказа се. Имаше чувството, че главата му е огромна, голяма колкото леглото, и прекалено тежка, за да я вдигне от възглавницата. Тялото си почти не чувстваше. „Как съм дошъл тук?“ Опита се да си спомни. Битката започна да се връща в ума му на късчета и проблясъци. Битката по реката, рицарят, който му подаде ръка, мостът от кораби…

„Сир Мандън.“ Видя мъртвешки празните му очи, протягащата се ръка, зеления пламък, засиял по бялата лъскава броня. Страхът го заля като леден порой и той усети как мехурът му се изпразни под чаршафите. Щеше да извика, ако имаше уста. „Не, онова беше сън — помисли той, а главата му тътнеше. — Помогнете, някой да ми помогне. Джайм, Шае, мамо, някой… Тиша…“

Никой не чу. Никой не дойде. Сам в тъмното, той отново потъна в миришещия на пикня сън. Сънува, че сестра му стои над леглото му с лорд баща им до нея, намръщен. Трябваше да е сън, защото лорд Тивин беше на хиляда левги оттук, сражаваше се с Роб Старк на запад. И други влизаха и излизаха. Варис го погледна отгоре и въздъхна, но Кутрето пусна някаква шега. „Проклето вероломно копеле — помисли си с жлъч Тирион, — пратихме те да доведеш помощ от Горчив мост, а ти така и не се върна.“ Понякога ги чуваше да си говорят, но не разбираше думите. Гласовете им бръмчаха в ушите му като оси в плъстена торба.

Искаше да попита дали са спечелили битката. „Трябва, иначе щях да съм просто една глава, набита на някоя пика. Щом съм жив, значи сме победили.“ Не знаеше кое го радва повече: победата или това, че е способен да я осмисли. Макар и бавно, умът му се връщаше. Това беше добре. Умът, друго не му трябваше.

Когато са събуди отново, пердетата бяха дръпнати и Подрик Пейн стоеше над него със запалена свещ. Щом видя, че Тирион отвори очи, момчето избяга. „Не, не си отивай, помогни ми, помощ“, опита се да извика той, но успя да издаде само приглушен стон. „Нямам уста.“ Вдигна ръка към лицето си. Всяко движение беше болезнено. Пръстите му напипаха корав плат там, където трябваше да има месо, устни, зъби. „Лен.“ Долната половина на лицето му беше превързана здраво, маска от спечен гипс с дупки за дишане и хранене.

Скоро Под се появи отново. Този път с него влезе някакъв непознат, майстер с верижка и халат.

— Милорд, трябва да лежите спокойно — каза мъжът. — Ранен сте тежко. Ако се движите, ще си навредите много. Жаден ли сте?

Успя да кимне. Майстерът напъха извита медна фуния в дупката за хранене и изля тънка струя в гърлото му. Тирион преглътна, без да усети вкуса. Твърде късно осъзна, че е маков сок. Докато майстерът изваждаше фунията от устата му, вече отново се унасяше.

Този път сънува, че е на пир, на победен пир в някаква огромна зала. Седеше във високо кресло на подиум, а мъжете вдигаха бокалите си и го поздравяваха като герой. Там беше и Марилион, певецът, който беше пътувал с тях през Лунните планини. Свиреше на лютня и пееше за храбрите подвизи на Дяволчето. Дори баща му се усмихваше одобрително. Когато песента свърши, Джайм стана от мястото си, прикани Тирион да коленичи и го докосна първо по едното рамо, а после по другото със златния си меч, и той стана вече като рицар. Шае чакаше да го прегърне. Хвана го за ръка, засмя се и започна да го задява, наричайки го „моя гигант Ланистър“.

Събуди се в тъмна и студена празна стая. Пердетата отново бяха спуснати. Нещо не беше както трябва, имаше нещо изопачено, макар че не можеше да каже какво е. Отново беше сам. Избута завивките, опита се да седне, но болката беше непоносима и той скоро се предаде, отпусна се и задиша хрипливо. Лицето беше най-малкото. Десният му хълбок се беше превърнал в изтръпнала маса, а при всяко вдигане на ръката болката го жегваше през гърдите. „Какво е станало с мен?“

Дори боят му се струваше полусън, когато се опиташе да се върне към него. „Ранили са ме по-лошо, отколкото мислех. Сир Мандън…“ Споменът го уплаши, но Тирион се постара да го задържи, да го превърти в главата си, да го погледне в лицето. „Той се опита да ме убие, факт. Тази част не е сън. Щеше да ме заколи, ако Под не… Под, къде е Под?“

Стисна зъби, хвана въжетата на балдахина и дръпна. Завесите се откъснаха и се смъкнаха, наполовина върху рогозките на пода, наполовина върху него. Дори това нищожно усилие го зашемети. Стаята се завъртя — бели стени и тъмни сенки, с един тесен прозорец. Видя един свой сандък, мръсна купчина дрехи и очуканата си броня. „Това не е моята спалня! Не е дори Кулата на Ръката.“ Някой го беше преместил. Гневният му вик излезе като приглушен стон. „Преместили са ме тук, за да умра“ — помисли, но се предаде и отново затвори очи. Стаята беше влажна и студена, а той гореше.

Сънува по-добро място. Малка уютна къщичка край морето, по залез. Стените й бяха напукани, а подът беше направен от отъпкана пръст, но тук винаги му беше топло, дори когато огънят изтлееше. „Тя все се заяждаше с мен за това — спомни си той. — Никога не съм мислил да клада огън, това винаги е било работа за слугите.“

Но ние нямаме слуги — напомняше му тя, а той отвръщаше:

— Имаш мен. Аз съм твоят слуга. — А тя казваше:

— Мързелив слуга. Какво правят с мързеливите слуги в Скалата на Кастърли, милорд? — А той й отвръщаше:

— Целуват ги.

Това винаги я разсмиваше.

— Не, не го правят. Бият ги, обзалагам се — казваше тя, но той настояваше:

— Не, целуват ги, целуват ги, ето така. — И й показваше как. — Първо целуват пръстите им, един по един, после китките, да, и тук, в сгъвките на лактите. После ги целуват по смешните ушенца, всички слуги имат смешни ушенца. Престани да се смееш! И ги целуват по бузките, и по нослетата, дето малко са щръкнали нагоре, тук, ето така, а после целуват сладките им вежди, и по косата ги целуват, и по устните, и после целуват… мммм… устата им… ето така…

Целуваха се с часове и почти нищо друго не правеха, освен да се излежават в леглото, да слушат вълните и да се докосват. Тялото й за него беше истинско чудо, а и тя като че ли намираше радост в неговото. Понякога му пееше. „Обичах девица, красива като лято, със слънце в косата.“

— Обичам те, Тирион — шепнеше му преди за заспят в нощта. — Обичам устните ти. Обичам гласа ти, и думите, които ми казваш, и колко си нежен с мен. Обичам лицето ти.

— Лицето ми?

— Да. Да. Ръцете ти обичам, и как ме докосваш. Обичам члена ти. Члена ти обичам, обичам да го чувствам в себе си.

— И той те обича, милейди.

— Обичам да повтарям името ти. Тирион Ланистър. Отива си с моето. Не, не Ланистър, другото. Тирион и Тиша. Тиша и Тирион. Тирион. Моят Тирион…

„Лъжи. Всичко е било преструвка. За злато. Тя беше курва, курвата на Джайм, подаръкът на Джайм, милейди на лъжата.“ Лицето й сякаш се стопи, разтвори се под булото на сълзите, но макар да си отиде, той продължи да чува тихия, далечен отзвук на гласа й, който го зовеше. „…милорд, чувате ли ме? Милорд? Тирион? Милорд? Милорд?“

През мъглата на просмукания с маков сок сън видя надвесено над себе си меко розово лице. Беше се върнал във влажната стая със скъсаните завеси, а лицето беше не което трябва, не нейното, много кръгло беше това лице, с къса кафява брада.

— Жаден ли сте, милорд? Мляко ви донесох, любимото ви мляко. Не трябва да се борите, не, не се мъчете да се движите, трябва да си починете. — Държеше фуния в едната си влажна розова ръка и шишенце в другата.

Когато мъжът се наведе над него, пръстите на Тирион се пъхнаха под верижката му с многото метали, сграбчиха и задърпаха. Майстерът изтърва шишенцето, млякото на маковия сок се плисна по завивките. Тирион изви ръка, докато не усети как брънките на веригата се впиват в плътта на дебелия врат.

— С-стига! — изграчи той толкова хрипливо, че не беше сигурен дали изобщо е проговорил. Но сигурно беше успял, защото майстерът отвърна задавено:

— Пуснете… моля ви, милорд… вашето мляко… болката… веригата… не, пуснете, не…

Розовото лице беше станало пурпурно, Тирион пусна веригата. Майстерът залитна назад и вдиша с усилие. По зачервеното му гърло се виждаха бели петна — там, където се бяха впили брънките. Очите му също бяха бели. Тирион вдигна ръка към лицето си и съдра коравата маска. Дръпна отново. И още веднъж.

— Вие… искате да ви се свалят превръзките, това ли е? — проговори най-сетне майстерът. — Но аз не бива да… това ще е… крайно неразумно, милорд. Вие още не сте оздравял, кралицата ще…

При споменаването на кралицата Тирион изръмжа. „От нейните си, значи?“ Изпъна пръст към майстера и сви ръката си в юмрук. В закана — ще души, ще кърши, ако глупакът не изпълни каквото иска.

Слава на боговете. Разбра го.

— Аз… ще направя каквото заповядва милорд, разбира се, но… това е неразумно, раните ви…

— Направи го. Веднага. — Този път успя да го каже по-силно.

Мъжът кимна, излезе и скоро се върна с дълъг нож с тънко острие, леген с вода, куп меки парцали и няколко шишенца. През това време Тирион беше успял да се издърпа няколко педи назад и вече седеше, подпрян на възглавницата. Майстерът го помоли да стои мирно и пъхна върха на ножа под брадичката му, под маската. „Малко само да се хлъзне ръката му там, и Церсей ще се отърве от мен“ — помисли той.

За щастие, мъжът с мекото розово лице не се оказа от по-смелите слуги на сестра му и след малко той усети хладната милувка на въздуха по бузите си. Имаше и болка, но той се помъчи да я пренебрегне.

Майстерът свали превръзката, още мокра от лекарствата.

— Сега стойте кротко, трябва да промия раната. — Пипаше леко, а водата беше успокояващо топла. „Раната“ — помисли Тирион и си спомни внезапния сребърен блясък, който сякаш премина малко под очите му. — Сега ще ви ощипе много — предупреди майстерът и намокри едно от парчетата плат във вино, което миришеше на стрити билки. Не само го ощипа. През цялото лице на Тирион пробяга огнена диря. Пръстите му стиснаха чаршафа и той всмука въздух, но някак успя да не изпищи. Майстерът квакаше като стара кокошка. — Щеше да е по-разумно маската да си остане, докато плътта зарасне, милорд. Все пак изглежда чиста, добре, добре. Когато ви намерихме в онова мазе при мъртвите и умиращите, раните ви се бяха възпалили. Едно от ребрата ви беше счупено, несъмнено го усещате, удар от боздуган може би, или падане, трудно е да се каже. Бяха ви улучили и със стрела в плешката, ето тук, под рамото. Имаше признаци на загниване и се бях уплашил, че може да я загубите, но я наложихме с вряло вино и плесен, и като че ли вече се изцерява.

— Име — изпъшка Тирион. — Име!

Майстерът примига.

— Ами… вие сте Тирион Ланистър, милорд. Брат на кралицата. Спомняте ли си битката? Понякога с тези рани по главата…

— Твоето име. — Гърлото му беше пресъхнало, а езикът му беше забравил как се оформят думите.

— Аз съм майстер Балабар.

— Балабар — повтори Тирион. — Донеси ми… огледало.

— Милорд — каза майстерът, — не бих ви съветвал… това може да е… неразумно… раната ви…

— Донеси — наложи му се да повтори. Устата му беше вдървена, сякаш му бяха разцепили устните с юмрук. — И пиене. Вино. Не мак.

Майстерът бързо се изниза от стаята. Върна се с кана светло кехлибарено вино и малко сребърно огледало в златна рамка. Седна на ръба на леглото, наля половин чашка вино и я поднесе към подутите устни на Тирион. Струйката потече в гърлото му хладна, макар че не усети вкуса.

— Още! — изхриптя той, когато чашата се изпразни. Майстер Балабар наля отново. След втората чаша Тирион Ланистър се почувства достатъчно силен да понесе лицето си.

Обърна огледалото и не знаеше дали да се засмее, или да заплаче. Прорезът беше дълъг и изкривен, започваше на косъм под лявото му око и свършваше от дясната страна на челюстта. Три четвърти от носа му го нямаше, и парче от долната му устна. Някой беше зашил с котешко черво разкъсаната плът и грозните дебели бодове още личаха по суровата, червена и полузараснала плът.

— Красиво — изграчи той и хвърли огледалото настрани.

Сега си спомни. Понтона, сир Мандън Муур, ръка, меч, идващ към лицето му. „Ако не се бях дръпнал, щеше да ми отсече главата.“ Джайм винаги му казваше, че сир Мандън е най-опасният от Кралската гвардия, защото мъртвешки празните му очи не издават намеренията му. „Не трябваше да се доверявам на никого от тях.“ Знаеше, че сир Мерин и сир Борос са хора на сестра му, а след това и сир Озмунд, но си беше позволил да повярва, че останалите не са загубили съвсем рицарската си чест. „Церсей сигурно му е платила, за да се погрижи да не се върна жив от битката. За какво друго? Доколкото помня, никога не съм правил нищо лошо на сир Мандън.“ Тирион докосна лицето си, опипа с пръсти изпъкналата, грозно закърпена плът. „Още един подарък от милата ми сестра.“

Майстерът стоеше до леглото като гъска, готова да отлети.

— Милорд, вижте, най-вероятно да ви остане белег…

— Най-вероятно? — Понечи да се изсмее, но лицето му се сгърчи от болката. Белег, разбира се, щеше да има. И носът му едва ли щеше да израсне отново. Не че лицето му беше кой знае колко красиво и преди. — Научи ме… да не… си играя… с брадви. — Понечи да се ухили и го заболя. — Къде… сме? — Болеше го да говори, но твърде дълго беше мълчал.

— А, вие сте в Стегата на Мегор, милорд. В стая над балната зала на кралицата. Нейна милост пожела да сте близо до нея, за да може да ви наглежда лично.

„Бас държа, че иска.“

— Върни ме — заповяда Тирион. — В моето… легло. Моята… стая. — „Където около мен ще са моите хора, и моят майстер, ако си намеря някой, на когото да мога да се доверя.“

— Вашите… милорд, това е невъзможно. Кралската Ръка се настани в бившите ви покои.

— Аз… съм… кралската Ръка. — Започна да се изтощава от усилието да говори, а това, което чу, го обърка.

Майстер Балабар го погледна отчаяно.

— Не, милорд, аз… вие бяхте ранен, почти смъртоносно. Вашият лорд баща вече пое тези задължения. Лорд Тивин…

— Той е тук?

— Лорд Тивин ни спаси всички. Простолюдието говори, че е бил духът на крал Ренли, но по-разумните хора схващат. Беше вашият баща и лорд Тирел, с Рицаря на цветята и лорд Кутрето. Преминаха през пепелищата и удариха узурпатора Станис в тил. Беше голяма победа и сега лорд Тивин се настани в Кулата на Ръката да помогне на Негова милост да изправи кралството на крака, слава на боговете.

— Слава на боговете — повтори кухо Тирион. Проклетият му баща и проклетото Кутре, и духът на Ренли? — Искам… — „Кого искам?“ Не можеше да каже на розовичкия Балабар да му доведе Шае. Кого да извика? На кого да се довери? На Варис? На сир Джейслин? — …моя скуайър — довърши той. — Под. Пейн. — „Под беше на понтона, той спаси живота ми.“

— Момчето? Онова странно момче?

— Странното момче. Подрик. Пейн. Иди. Прати ми го.

— Както заповядате, милорд.

Майстер Балабар заклати глава и се изниза, а Тирион зачака, усещайки как силата се изнизва от него. Зачуди се колко време е бил тук, колко време е проспал? „Церсей би искала да заспя завинаги, но няма да я зарадвам.“

Подрик Пейн влезе плах като мишка.

— Милорд? — Пристъпи боязливо към леглото. „Как може едно момче да е толкова храбро в битка и толкова уплашено в стая с болник?“ — зачуди се Тирион. — Исках да остана до вас, но майстерът ме изгони.

— Ти него изгони. Чуй ме. Трудно говоря. Трябва ми вино с билки. За сън. Сънено вино, не сок от мак. Иди при Френкен. Френкен, не Балабар. Гледай като го прави, и го донеси. — Под хвърли поглед към лицето на Тирион и бързо извърна очи. „Е, за това не мога да го виня.“

— Искам… — продължи Тирион — мои. Гвардия. Брон. Къде е Брон?

— Направиха го рицар.

Дори от мръщенето болеше.

— Намери го. Доведи го.

— Както заповядате. Милорд. Брон.

Тирион сграбчи момчето за китката.

— Сир Мандън?

Момчето трепна.

— Не исках да го у-у-у…

— Мъртъв? Ти… си сигурен? Мъртъв?

Под неловко пристъпи от крак на крак.

— Удави се.

— Добре. Не казвай нищо. За него. За мен. Нищо. Нищо.

Когато скуайърът излезе, го напуснаха и последните сили. Той отново затвори очи. Сигурно пак щеше да сънува Тиша. „Чудно, дали и сега ще ми хареса лицето“ — помисли си с горчивина.