Сблъсък на крале

ДАВОС

Заливът Черна вода беше покрит с бели гребени. „Черната Бета“ яздеше вълната на прилива, платната й пукаха по шевовете и плющяха с всяка промяна на вятъра. „Привидение“ и „Лейди Маря“ плаваха от двете й страни, на не повече от двадесет разкрача от корпус до корпус. Синовете му можеха да поддържат строя. Давос се гордееше с това.

Над морето с дълбоки гърлени стонове кънтяха бойни рогове — като зов на чудовищни влечуги, повтарян от кораб на кораб.

— Свали платното — заповяда Давос. — Сниши мачтата. Гребците по греблата.

Синът му Матос повтаряше командите. Палубата на „Черната Бета“ кипна, щом екипажът се разтича всеки по задачата, разбутвайки войниците, които все им се изпречваха на пътя, където и да застанат. Сир Имри бе заповядал да влязат в реката само на гребло, за да не изложат платната си на скорпионите и огнехвъргачките по стените на Кралски чертог.

Давос успя да различи „Ярост“ далече на югоизток, с приближаващите се блестящи в позлата платна и коронования елен на Баратеон, пришит на плата. От нейната палуба Станис Баратеон беше командвал щурма на Драконов камък преди шестнадесет години, но този път бе предпочел да тръгне напред със своята армия, поверявайки „Ярост“ и командването на флотата на брата на жена си сир Имри, който бе дошъл да подкрепи неговата кауза в Бурен край с лорд Алестер и останалите от дома Флорент.

Давос познаваше „Ярост“ не по-зле от собствените си кораби. Над нейните триста гребла имаше палуба, изцяло предназначена за скорпиони, а на задния и предния мостик — катапулти, достатъчно големи, за да мятат бурета с горящ катран. Много внушителен кораб и при това много бърз, макар че сир Имри го бе претъпкал от носа до кърмата с тежки рицари и ратници, донякъде за сметка на скоростта.

Бойните рогове прозвучаха отново и командите се предадоха със сигнали от „Ярост“. Давос усети лек сърбеж по липсващите върхове на пръстите си.

— Греби! — изрева той. — Оформи редицата.

Сто остриета се врязаха във водата и барабанът на старшия гребец започна да бие. Звукът приличаше на туптенето на огромно сърце, а греблата се движеха с всеки удар, сто мъже ги теглеха като един.

От „Привидение“ и „Лейди Маря“ също изникнаха дървени криле. Трите галери тръгнаха равномерно и водата закипя.

— Бавен ход — извика Давос.

Сребристият корпус на „Гордостта на Дрифтмарк“ на лорд Веларион се бе придвижил на позиция откъм левия борд на „Привидение“ и „Дързък смях“ също ги настигаше бързо, но „Старата вещица“ все още вадеше греблата, а на „Морско конче“ още се мъчеха да свалят мачтата. Давос погледна назад. Да, там, далече на юг, това можеше да бъде само „Риба меч“, мудна както винаги. Имаше двеста гребла и караше най-големия таран във флотата, но Давос хранеше тежки съмнения към капитана й.

Чуваше окуражителните викове на войниците. От Бурен край дотук те си бяха само баласт и вече горяха от нетърпение да се нахвърлят върху врага, уверени в победата. В това отношение бяха на един ум с адмирала, лорд висш капитан сир Имри Флорент.

Преди три дни той беше привикал всичките капитани на боен съвет на борда на „Ярост“, докато флотата му лежеше на котва край устието на Водоструй, за да ги запознае с диспозициите си. За Давос и синовете му беше определено място във втората бойна линия, откъм опасния десен борд.

— Почетно място — бе заявил Алард, доволен, че са му дали възможност да изяви доблестта си.

— Гибелно място — беше изтъкнал баща му.

Синовете му го бяха изгледали съжалително, дори Марик. „Луковия крал е станал бабичка — долови той мисълта им. — Още си е жалък контрабандист в сърцето.“

Какво пък, последното си беше вярно и за него той не мислеше да се оправдава. „Държеливия“ звучеше съвсем по лордски, но дълбоко в себе си той си оставаше Давос от Квартала на бълхите, завръщащ се в родния си град. От кораби, платна и брегове разбираше сигурно повече от всеки друг мъж в Седемте кралства и беше участвал в достатъчно свирепи битки, меч срещу меч на мократа палуба. Но в битка като тази влизаше като девица, с трепет и боязън. Контрабандистите не надуваха рогове и не вееха знамена. Щом надушеха опасност, те вдигаха платна и тичаха пред вятъра.

Него да бяха направили адмирал, щеше да го направи по съвсем различен начин. Най-напред щеше да изпрати няколко от най-бързите си кораби да пробият по реката и да видят какво ги очаква, вместо да блъска като овен с главата напред. Когато го предложи на сир Имри, лорд висшият капитан му благодари учтиво, но в погледа му липсваше вежливост. „Кой е този долен страхливец? — питаха тези очи. — Не беше ли онзи, който си купи рицарството с товар лук?“

Със своите четири пъти повече кораби от армадата на момчето крал сир Имри не смяташе за нужно да проявява предпазливост или да прилага подвеждащи тактики. Беше организирал флотата си в десет бойни линии, всяка с по двадесет кораба. Първите две редици трябваше да профучат нагоре по реката и да пометат малката флотилия на Джофри или „момчешките играчки“, както ги нарече сир Имри, предизвиквайки смеха на височайшите си капитани. Тези след тях щяха да свалят под града стрелци копиеносци и едва след това да се включат в речното сражение. Малките и по-бавните кораби в тила щяха да пренасят главните сили на Станис от южния бряг, под защитата на лисенците на Саладор Саан, който щеше да остане отвън в залива в случай, че Ланистърите са скрили нагоре по крайбрежието други кораби, готови да ударят в тил.

Откровено казано, припряността на сир Имри имаше известно обяснение. Ветровете не проявиха благосклонност към тях по пътя имот Бурен край. Бяха изгубили две гемии в скалите на Коработрошача още в деня на отплаването си — лош знак за едно начало. Една от мирските галери беше заседнала в проливите на Тарт, а един щорм ги застигна, докато навлизаха в Гърлото, и ги разпръсна из половината Тясно море. Най-после успяха да се прегрупират с дванадесет кораба по-малко край засланящия от вятъра Сърп на Масей, в по-спокойните води на залива Черна вода, но бяха загубили доста време.

Станис щеше да е пристигнал два дни по-рано при устието на Черна вода. Кралският път вървеше право от Бурен край към Кралски чертог — много по-къс маршрут от морския, а войската му беше предимно конна — близо двадесет хиляди рицари, лека конница и ездачи наемници, неволното наследство от Ренли за брат му. Щяха да стигнат бързо, но бронираните им дестриери и дългите дванадесет стъпки пики нямаше много да им помогнат срещу дълбоките води на бързея на Черна вода и високите каменни стени на града. Станис щеше да вдигне стана с лордовете си на южния бряг и без съмнение щеше да ври и кипи от нетърпение и да се чуди какво е направил сир Имри с флотата му.

Два дни по-рано край скалата на Мерлинг бяха видели няколко рибарски лодки. Рибарите се разбягаха, но един по един ги изловиха и ги качиха на борда.

— Лъжичка победа, която идва съвсем навреме, за да настрои стомаха преди битката — бе заявил радостно сир Имри. — Така мъжете огладняват за голямото ядене.

Но Давос се заинтересува повече от онова, което пленниците можеха да им кажат за отбраната на Кралски чертог. Джуджето подготвяло някаква верига, с която да затвори устието на реката, макар че мненията на рибарите се различаваха по това дали работата е завършила, или не. Давос се улови, че му се иска да е завършила. Ако реката се окажеше затворена, сир Имри щеше да се принуди да спре и да поразмисли.

Морето се бе изпълнило със звуци: крясъци и команди, бойни рогове и барабани, писък на гайди, плясък на хилядите дървени гребла по водата.

— Дръж линия! — изрева Давос. Вятърът задърпа старото му зелено наметало. Елекът от щавена кожа и малкият шлем в краката му бяха единствените му доспехи. Вярваше, че в морето тежката стомана по-скоро може да ти вземе живота, отколкото да го спаси. Сир Имри и другите знатни капитани не споделяха мнението му; крачеха наперено по палубите си в бляскавите стоманени брони.

„Стара вещица“ и „Морско конче“ вече бяха заели местата си, както и „Червен нокът“ на лорд Селтигар зад тях. Откъм десния борд на „Лейди Маря“ на Алард се виждаха трите галери, които Станис бе пленил от нещастния лорд Сънглас, „Благочестие“, „Молитва“ и „Вяра“, с гъмжащи от стрелци палуби. Дори и „Риба меч“ вече се приближаваше с тежко поклащане по неспокойното море, с помощта както на греблата, така и на платната. „Кораб с толкова много гребла би трябвало да е много по-бърз — неодобрително прецени Давос. — Заради овена е. Много е тежък, няма баланс.“

Вятърът напираше от юг, но с греблата това нямаше значение. Щяха да нахлуят с приливната вълна, но речното течение щеше да е в изгода на Ланистърите, а при вливането си Черна вода се усилваше. Първият сблъсък неизбежно щеше да е в полза на противника. „Пълна глупост е да ги срещаме на Черна вода“ — помисли Давос. При всяка среща в открито море бойните им линии щяха да притиснат вражеската флота от двата фланга и да ги изтласкат, докато не се разбият в скалите. Но по реката числеността и големината на корабите на сир Имри нямаше да предложат голямо предимство. Не можеха да вкарат повече от двадесет кораба един до друг, рискуваха греблата им да се заплетат и да се потрошат.

Отвъд редицата кораби Давос зърна Червената цитадела на високия хълм на Егон, тъмна на фона на лимоненожълтото небе. Отвъд реката южният бряг бе почернял от мъже и хора, размърдали се като разбунен мравуняк, след като бяха видели приближаването им. Станис щеше да ги държи заети с коване на стълби и правене на стрели, но въпреки това самото чакане щеше да е трудно поносимо. Оттам закънтя писклив бронзов хор от тръби, почти веднага заглушен от рева на хиляди гърла. Давос стисна кесийката с костите от пръстите си и безмълвно се помоли за късмет.

„Ярост“ щеше да е в центъра на първата бойна линия, фланкиран от „Лорд Стефон“ и „Еленът на моретата“, всеки с по двеста гребла. Вляво и вдясно бяха стотарите: „Лейди Хара“, „Бяла риба“, „Смеещия се лорд“, „Морски демон“, „Рогата чест“, „Дрипавата Дженна“, „Тризъбец три“, „Бързия меч“, „Принцеса Ренис“, „Кучешки нос“, „Скиптър“, „Вярната“, „Червения гарван“, „Кралица Алисан“, „Котка“, „Дръзкия“ и „Драконова гибел“. От всяка кърма се вееше огненото сърце на Господаря на Светлината, червено, жълто и оранж. Зад Давос и синовете му следваше друга линия стотари, командвани от рицари и лорд-капитани, а зад тях бе по-малкият и по-бавен мирски контингент — кораби с не повече от осемдесет гребла. Още по-назад идеха платноходите, търговските кораби и тромавите гемии, а най-накрая оставаше Саладор Саан на своя горд „Валириан“ — висок грамаден кораб с триста гребла, покрай който пълзяха останалите му галери, отличими с пъстрите ивици на корпусите си. Напереният лисенски принц не бе останал доволен от това, че му повериха ариергарда, но се разбра, че сир Имри разчита на него не повече, отколкото Станис. „Твърде придирчив и твърде много приказки за златото, което му дължат.“ Давос обаче въпреки всичко съжаляваше. Саладор Саан беше находчив пират, а хората му — родени моряци, безстрашни в боя. Това, че ги оставиха в тила, си беше чиста загуба.

Чу се дълбок рев на рог: сир Имри даваше сигнал за атака. „Риба меч“ най-после се бе присъединил към първата линия, макар че още не бяха прибрали платната.

— Пълен напред! — ревна Давос.

Барабанът заби по-бързо и греблата зацепиха водата. Войниците по палубите заудряха с извадени мечове по щитовете си, а стрелците изпънаха лъковете и издърпаха първите стрели от колчаните. Галерите в първата бойна линия скриваха гледката, затова Давос крачеше нервно и търсеше пролука да види по-добре. Никаква следа от верига не забеляза. Устието на реката зееше отворено, готово сякаш да ги погълне. Освен…

В дните си на контрабандист Давос често се беше шегувал, че познава бреговата линия на Речен бряг като петте си пръста. Тромавите кули от нов, необрулен от вятър и сол камък една срещу друга при устието на Черна вода можеше нищо да не означават за сир Имри Флорент, но за него бяха като два нови пръста, изникнали от китката му.

Заслонил очи срещу залязващото слънце, той се вгледа по-внимателно в тези кули. Бяха твърде малки, за да държат сериозен гарнизон. Едната на северния бряг беше вдигната под скалистия нос, с намръщената зад нея Червена цитадела; основата на противоположната й на южния бряг беше във водата. „Изровили са ров през брега“, веднага разбра той. Това щеше да затрудни щурма на кулата. На нападателите щеше да се наложи да газят през водата или да градят понтон през малкия канал. Станис беше поставил долу стрелци, за да обстрелват защитниците, ако някой безразсъдно покаже глава над бойниците, но иначе не беше се престарал.

Нещо проблесна ниско долу, където водата се завихряше около основата на кулата. „Веригата… и въпреки това не са затворили реката. Защо?“

Сигурно щеше да отгатне и това, но не остана време за мислене. От първите кораби се разнесе вик и бойните рогове засвириха отново: врагът беше пред тях.

Между фучащите в бързия ритъм гребла на „Скиптър“ и „Вяра“ Давос видя тънка линия галери, изпъната пряко на реката. Слънцето блестеше от позлатата по корпусите им. Познаваше тези кораби не по-малко от своите. Докато беше контрабандист, винаги се беше чувствал по-сигурно, знаейки дали изпънатото платно на хоризонта издава бърз или бавен кораб и дали капитанът му е жаден за слава младок или старец, дослужващ дните си.

Бойните рогове пак зареваха.

— Скорост за бой — изрева Давос. Откъм левия и десния борд чу как Дейл и Алард повториха командата. Барабаните забиха яростно, греблата се вдигаха и падаха и „Черна Бета“ се понесе устремно напред. Когато се озърна към „Привидение“, Дейл му отдаде чест. „Риба меч“ отново се засуети и се люшна в тромаво усилие да догони по-малките кораби от двете си страни; иначе линията си остана права като стена от щитове.

Реката, която изглеждаше тясна отдалече, сега се разтегли широка като море, но градът също доби гигантски измерения. Навъсена на високия хълм на Егон, Червената цитадела държеше под контрол подстъпите. Увенчаните й с желязо бойници, масивните кули и дебелите червени стени й придаваха вид на разгневен звяр, изправен на задните си лапи над реката и улиците. Брегът, над който се издигаше, беше стръмен и скалист, покрит с лишеи и трънливи дървета. Флотата трябваше бързо да премине под замъка и да стигне до пристанището и града зад него.

Първата линия вече навлезе в руслото на реката, но вражеските галери поеха назад. „Искат да ни привлекат… Искат да се натикаме близо, да се сбием, да не можем да се развърнем по фланговете… и с тази верига зад нас.“ Закрачи по палубата, изпънал врат да види по-добре флотата на Джофри. „Играчките на момчето“, видя той, включваха тежкия „Божия милост“, стария и бавен „Принц Емон“, „Копринената лейди“ и сестра й — „Позорът на лейди“, „Див вятър“, „Кралски десант“, „Бял рогач“, „Пика“, „Морско цвете“. Но къде беше „Лъвска звезда“? Защо никъде не се виждаше красивата „Лейди Лиана“, наречена така от крал Робърт в чест на девицата, която бе обичал и загубил? И къде беше „Чукът на крал Робърт“? Той беше най-голямата бойна галера в кралския флот, четиристотин гребла, единственият кораб, способен да надвие „Ярост“. По всички правила те трябваше да оформят ядрото на отбраната им.

Давос усещаше, че тук има някакъв капан, но не забеляза никакъв вражески съд да се понася зад тях, само армадата на Станис Баратеон — прави редици, проснали се до хоризонта. „Дали няма да вдигнат веригата и да ни разполовят?“ Не виждаше какво би помогнало това. Оставените в залива кораби пак щяха да могат да пренасят мъже северно от града; бавно прехвърляне, но по-сигурно.

От бойниците на замъка се вдигна в полет ято бляскави оранжеви птици, гърнета с горящ катран, които описаха дъга над реката, оставяйки след себе си огнена диря. Водите погълнаха повечето, но няколко улучиха палубите на галери в първата бойна линия и когато се разбиха, пръснаха огъня си. По палубата на „Кралица Алисан“ се разтичаха войници и той видя, че от три места по „Драконово проклятие“ се вдигна пушилка. От планшира на „Котка“ един войник рухна върху греблата и потъна. „Първият загинал днес — помисли Давос. — Но няма да е последният.“

По бойниците на Червената цитадела се вееха знамената на момчето крал: коронованият елен на Баратеон на златно поле, лъвът на Ланистър на поле от пурпур. Полетяха нови гърнета с катран. Давос чу мъжките писъци, когато огънят обхвана „Дръзкия“. Гребците му долу бяха в безопасност, защитени от палубата над тях, но войниците, струпани горе, нямаха този късмет. Точно според опасенията му, крилото на десния борд щеше да поеме всички щети. „Скоро ще дойде и нашият ред“ — напомни си той. „Черна Бета“, шеста в редицата откъм северния бряг, беше съвсем в обхвата на огнените гърнета. Вдясно от него оставаха само „Лейди Маря“ на Алард, тромавият „Риба меч“ — вече толкова назад, че оставаше по-скоро в третата, отколкото във втората линия — и „Благочестие“, „Молитва“ и „Вяра“, на които в крайно уязвимите им позиции щеше да им потрябва цялата възможна намеса на боговете.

Когато и втората линия навлезе между двете нови близначни кули, Давос ги огледа внимателно. Успя да види три брънки от огромна верига, поклащаща се от дупка, не по-голяма от мъжка глава, и изчезваща дълбоко под водата. Кулите имаха по една врата, разположена на цели двадесет стъпки над основата. Лъкометците от покрива на северната кула обстрелваха отгоре „Молитва“ и „Вяра“. Стрелците на „Вяра“ отвърнаха на стрелбата и Давос чу как един от мъжете на кулата изрева, когато го улучиха.

— Сир. — Синът му Матос бе застанал до лакътя му. — Шлемът ви. — Давос го взе с две ръце и го нахлузи на главата си. Шлемът беше без забрало. Давос не понасяше нещо да му пречи да гледа.

Гърнетата с катран заваляха около тях като огнен дъжд. Той видя как едно от тях се пръсна на палубата на „Лейди Маря“, но екипажът на Алард успя бързо да загаси огъня. Откъм левия борд, от „Гордостта на Дрифтмарк“, засвириха бойни рогове. Греблата мятаха бели пръски с всеки удар. Дълга цял разкрач стрела на скорпион профуча няма и на две стъпки от Матос и се заби с глух тътен в дървото на палубата. Пред тях първият ред вече влизаше в стрелковия обхват на врага; между корабите полетяха ята от стрели, засъскаха като нападащи змии.

Южно от Черна вода Давос видя мъже, теглещи груби салове към водата, а зад тях се строяваха редици и колони под хиляди плющящи знамена. Огненото знаме беше навсякъде, въпреки че малкият черен елен, затворен в пламъците, не можеше да се различи от повече разстояние. „Трябваше да развеем коронования елен — помисли той. — Еленът беше гербът на крал Робърт, градът щеше да се зарадва, като го види. Това чуждо знаме само настройва хората срещу нас.“

Не можеше да погледне огненото сърце, без да се сети за сянката, която Мелисандра бе родила в сумрака под Бурен край. „Добре поне, че водим това сражение на светло, с оръжията на доблестни мъже.“ Червената жена и нейните черни чеда тук не участваха. Станис я беше отпратил на един кораб обратно към Драконов камък с племенника си копеле Едрик Буря. Капитаните и знаменосците му настояха, че на полесражението няма място за жена. Само хората на кралицата се бяха противопоставили, и то не особено настойчиво. Въпреки това кралят беше на ръба да им откаже, докато лорд Брус Карън не заяви:

— Ваша милост, ако магьосницата е с нас, след това ще говорят, че победата е нейна, а не ваша. Ще кажат, че дължите короната си на нейните заклинания. — Това обърна вълната. Самият Давос си държа езика зад зъбите по време на целия спор, но честно казано, не съжали никак, когато й видя гърба. Хич не му трябваше на него нито Мелисандра, нито нейният бог.

Откъм десния борд „Вяра“ подкара към брега и пусна талпата. В плитчините наскачаха стрелци, вдигнали високо лъковете си, за да опазят тетивите сухи. Прецапаха до брега, на тясната чакълеста ивица под канарите. От замъка горе се затъркаляха камъни и западаха с трясък, след тях полетяха и стрели и копия, но ъгълът беше остър и не причиниха големи щети.

„Молитва“ акостира на двадесет и няколко разкрача нагоре по течението, а „Благочестие“ вече се плъзгаше към брега, когато защитниците се спуснаха по речния бряг и копитата на бойните им коне захвърляха пръски из плитчините. Рицарите налетяха върху стрелците и ги изтласкаха към корабите и в реката преди някой от тях да успее дори да изстреля една стрела. По-тежко въоръжените ратници наскачаха да ги защитят с копия и брадви и само за три удара на сърцето сцената на битката се превърна в кървав хаос. Давос разпозна кучата глава на шлема на Хрътката. Белият плащ на раменете му се развя, когато подкара едрия си кон по трапа на палубата на „Молитва“, сечейки наред всеки, който му се изпречеше.

Отвъд замъка Кралски чертог се издигаше на своите хълмове зад обкръжаващите го дебели стени. Речният фронт се бе превърнал в овъглена пустош: Ланистърите бяха изпепелили всичко и го бяха прибрали зад Калната порта. В плитчините бяха заседнали овъглени останки от потънали кораби, затварящи всякакъв достъп към дългите каменни кейове. „Тук няма да има дебаркиране.“ Зад Калната порта успя да види върховете на три огромни катапулта. Високо на хълма на Висения слънчевата светлина сияеше от седемте кристални кули на Великата септа на Белор.

Давос не видя началото на битката, но го чу: разкъсващия тъпанчетата трясък на двете сблъскали се галери. Не можеше да разбере кои са. Миг след това над водата отекна нов трясък, а после трети. Под стърженето на цепещото се дърво чу глухото тупкане на предния катапулт на „Ярост“. „Еленът на морето“ разцепи една от галерите на Джофри на две, но „Кучешки нос“ се подпали, а „Кралица Алисан“ се оказа заклещена между „Копринената лейди“ и „Позорът на лейди“ и екипажът й започна ръкопашен бой по двете перила.

Право напред видя как вражеският „Кралски десант“ се вряза между „Вярната“ и „Скиптър“. Първият кораб издърпа греблата на десния борд преди сблъсъка, но левите гребла на „Скиптър“ изпращяха като сноп съчки, когато „Кралски десант“ се отърка в хълбока му.

— Стреляй! — извика Давос и стрелците му изпратиха през водата дъжд от съскащи стрели. Видя, че капитанът на „Кралски десант“ падна, и се опита да си спомни името му.

На брега лостовете на огромните катапулти се надигнаха, един, два, три, и сто камъка полетяха високо в пожълтялото небе. Всеки беше с големината на човешка глава; когато западаха, изхвърлиха огромни пръски вода, разбиха дървени греди и превърнаха живи хора в купчини кости, месеста пихтия и жили. По цялата ширина на реката първата линия вече беше влязла в бой. Захвърчаха куки, железни овни заразбиваха дървените корпуси, десантчици налитаха в абордаж, ята стрели зашептяха в стелещия се дим и мъже умираха… но дотук нито един от неговите хора.

„Черната Бета“ се носеше нагоре по течението, тътенът от барабана на старшия гребец кънтеше в главата на капитана й и той се оглеждаше и търсеше плячката за своя таран. Пленената „Кралица Алисан“ стоеше заклещена между двата бойни кораба на Ланистър, и трите — стегнати здраво в едно от куки и въжета.

— Скорост за таран! — изрева Давос.

Барабанът заби свирепо и „Черната Бета“ полетя, носът й запори водата и я превърна в кипящо мляко. Алард бе видял същия шанс — „Лейди Маря“ до тях се втурна напред. Първата линия се беше разкъсала в мешавица от малки сражения. Трите сплетени на възел кораба изникнаха отпред и се завъртяха, по палубите им цареше кървав хаос, мъжете се сечаха с мечове и брадви. „Още малко — подкани Давос Държеливия своя покровител, Воина, — извърти ми я още малко, откъм широката страна.“

Воина, изглежда, го чу. „Черната Бета“ и „Лейди Маря“ се натресоха в хълбока на „Позора на лейди“ почти едновременно и отцепиха носа от кърмата й с такава сила, че чак от палубата на „Копринената лейди“, на три съда отстояние, изхвърчаха хора. Давос за малко не отхапа езика си, когато зъбите му изтракаха от силата на сблъсъка. Изплю кръв. „Следващия път си дръж устата затворена, глупак!“ Четиридесет години по море, а за първи път разбиваше на таран друг кораб.

— Пълен назад — заповяда той.

Когато „Черната Бета“ загреба назад, водата нахлу в отпрания зев на корпуса и пред очите му „Позорът на лейди“ се разпадна и изсипа в реката десетки мъже. Някои от живите заплуваха, някои от мъртвите се понесоха по течението; облечените в тежки ризници и брони се понесоха бързо към дъното, живи и мъртви. Виковете на давещите се проглушиха ушите му.

В този момент някаква зелена мълния напред и откъм левия борд привлече окото му, и веднага след това гнездо от гърчещи се смарагдови змии се издигнаха, пламнали и съскащи от кърмата на „Кралица Алисан“. Миг по-късно Давос чу смразяващия вик:

— Адски огън!

Лицето му се сгърчи в гримаса. Горящият катран беше едно нещо, адският огън — съвсем друго. Нечестива гадост, с нищо не можеш да го угасиш. Задушиш ли го с наметало, наметалото пламва; плеснеш го с длан да го смажеш, ръката ти пламва. „Изпикаеш ли се върху адски пламък, патката ти ще изгори“, казваха старите моряци. Все пак сир Имри ги беше предупредил да очакват, че може да опитат от коварното вещество на алхимиците. За щастие истинските останали пироманти се брояха на пръсти. „Бързо ще им свърши запасът“ — беше ги уверил сир Имри.

Давос зарева команди; единият ред гребла затласка напред, другият загреба назад и галерата се завъртя. „Лейди Маря“ също беше успяла да се измъкне и толкова по-добре; огънят залази по „Кралица Алисан“ и противниците й по-бързо, отколкото можеше да повярва. Обвити в зелени пламъци мъже заскачаха във водата с нечовешки крясъци. От стените на Кралски чертог огнеметите забълваха смърт, а огромните катапулти зад Калната кула замятаха канари. Една от тях, голяма колкото вол, се стовари във водата между „Черната Бета“ и „Привидение“, разтърси двата кораба и намокри всички по палубата. Друга, не по-малка, улучи „Дързък смях“. Галерата на Веларион се пръсна като детска играчка, хвърлена от кула.

През черния дим и бушуващия зелен огън Давос зърна ято малки лодки, понесени от течението надолу по реката: бъркотия от салове, баржи и лодки, които изглеждаха толкова прогнили, че беше чудно как изобщо се задържат над водата. Миришеше на отчаян ход — такъв нанос от дървени парчетии не можеше да наклони везните на една битка, можеше само да затрудни настъплението им. Забеляза, че бойните линии са безнадеждно разкъсани. Откъм левия борд „Лорд Стефон“, „Дрипавата Дженна“ и „Бързият меч“ бяха пробили и се носеха нагоре по реката. Дясното крило обаче се беше вплело в жестока схватка с противника, а центърът се бе разбил под каменната канонада на катапултите, някои от капитаните бяха обърнали назад по течението, други завъртаха на ляв борд, каквото и да е, само да избягат опустошителния дъжд. „Ярост“ беше провесил кърмовия катапулт, за да отвърна с огън към града, но не му стигаше обхват — буретата с катран се разбиваха под стените. „Скиптър“ беше изгубил повечето си гребла, а „Вярната“ беше пробита с таран и вече се накланяше. Той прекара „Черната Бета“ между тях и забърса странично позлатената баржа за забавления на кралица Церсей, този път натоварена с войници вместо със сладки блюда. Сблъсъкът попиля дузина от тях в реката, където стрелците на „Бета“ ги избиха.

Викът на Матос го предупреди за опасността откъм левия борд. Една от галерите на Ланистър идваше за таран.

— Силно на десен борд! — извика Давос.

Хората му завъртяха галерата така, че да посрещне с носа си връхлитащия „Бял рогач“. За миг Давос се уплаши, че времето няма да му стигне, че ще го потопят, но течението помогна на „Черната Бета“ да обърне и когато дойде сблъсъкът, ударът беше само страничен, двата корпуса изстъргаха един в друг и греблата на корабите се потрошиха. Парче дърво профуча покрай главата му, остро като копие. Давос примижа.

— Абордаж! — изрева той. Замятаха въжета и куки. Той извади късия меч и ги поведе сам в щурма.

Екипажът на „Рогача“ ги посрещна, но бойците на „Черната Бета“ го пометоха като стоманена вълна. Давос си запробива с бой път, озъртайки се за капитана, но докато стигне до него, той бе мъртъв. Докато стоеше над трупа, някой го улучи отзад с брадвата си, но късият шлем пое удара и черепът му само изкънтя, вместо да се разполови. Зашеметен, той се срина на палубата. Нападателят скочи отгоре му. Давос стисна меча си с две ръце и го заби в корема му.

Един от екипажа му го изправи на крака.

— Сир капитан, „Рогачът“ е наш.

Давос се огледа и се увери, че е вярно. Повечето от противниците им бяха мъртви, умираха или се предаваха. Той свали шлема, изтри кръвта от лицето си и тръгна обратно към своя кораб, стъпвайки предпазливо по хлъзгавите и осеяни с вътрешностите на разпрани мъже дъски. Матос му подаде ръка да му помогне да се прехвърли през перилото.

През тези няколко мига „Черната Бета“ и прилепеният към нея „Бял рогач“ бяха като спокойното око в центъра на бурята. „Кралица Алисан“ и „Копринената лейди“, все така залепнали една за друга, се влачеха надолу по течението, мъкнейки останките от „Позора на лейди“ сред бушуващия зелен пъкъл. Една от мирските галери се беше натресла в тях и сега пламъците вече обхващаха и нея. „Котка“ се носеше към мъжете, опразващи бързо потъващия „Дръзки“. Капитанът на „Драконова гибел“ го беше набутал между два кея, откъсвайки дъното му, и екипажът му се изсипваше на брега със стрелците и пехотинците, за да се включи в щурма на стените. Пробитият с таран „Червен гарван“ бавно се накланяше. „Еленът на морето“ се бореше отчаяно както с пламъците, така и с връхлитащите на абордаж врагове, но над „Верни“ на Джофри се вееше флага с пламтящото сърце. „Ярост“, чийто могъщ нос беше разбит от огромен камък, се беше вплел в битка с „Божия милост“. Давос видя как „Гордостта на Дрифтмарк“ на лорд Веларион влезе между два речни бързохода на Ланистър, преобърна единия и подпали другия с огнени стрели. По южния бряг рицарите водеха конете си на баржите и гемиите, а някои от по-малките галери вече бяха готови да тръгнат, натоварени до изнемога с пехота. Трябваше да се промъкват предпазливо между потъващите кораби и петната адски огън, стелещи се по течението. Целият флот на крал Станис вече беше в реката, освен корабите на лисенеца Саладор Саан. Много скоро щяха да овладеят Черна вода. „Сир Имри ще си получи тази победа — помисли Давос, — и Станис ще прехвърли на другия бряг своята армия, но богове милостиви, цената на това…“

— Сир капитан! — Матос го докосна по рамото.

Беше „Риба меч“ — двата й реда гребла се вдигаха и падаха. Така и не беше свалила платната и някое гърне с катран я беше улучило в такелажа. Пред очите на Давос пламъците плъзнаха по въжетата и корабът се понесе като огромна главня от жълт огън. Грозният железен таран с форма на рибата, чието име носеше, пореше водната повърхност пред него. Право напред, понесена по течението към „Риба меч“ и предлагаща сякаш изкусително тлъста плячка, се поклащаше една от гнилите коруби на Ланистър, потънала почти до перилата. Между двата й борда се изливаше мазна зелена кръв.

Сърцето на Давос Държеливия спря да бие.

— Не! — промълви той.

В рева и трясъка ни битката никой не го чу, освен Матос. Във всеки случай капитанът на „Риба меч“ определено не го чу, решен на всяка цена и той да прободе нещо с тарана си. „Риба меч“ тръгна на бойна скорост, а Давос вдигна посечената си ръка и стисна кожената кесийка, в която държеше костите от пръстите си.

Със скърцане, пращене и трясък „Риба меч“ с един удар разцепи гнилата коруба. Тя се пръсна като презрял плод, но едва ли някога плод беше издавал този разкъсващ ушите дървен писък. Давос видя как от вътрешността се заизлива зеленото от хиляди счупени делви — отрова от червата на умиращ звяр, лъскава, блестяща, плъзна се по речната повърхност…

— Пълен назад! — изрева той. — Назад. Махайте се от нея, пълен назад, назад! — Срязаха въжетата и палубата поднесе под краката му и „Черната Бета“ се изтръгна от плена на „Белия рогач“. Греблата й забиха във водата.

После чу едно късо и рязко „вуффф“, сякаш някой духна в ухото му. Последва ревът, палубата изчезна под него, черна вода го шибна в лицето, напълни носа и устата му. Давеше се и потъваше. Объркан къде е долу и къде — горе, Давос заблъска в паника е ръце и крака, докато не изплува на повърхността. Изплю вода, пое въздух, сграбчи с две ръце някаква греда и се задържа.

„Риба меч“ и гнилият корпус бяха изчезнали. Около него цапаха давещи се мъже, вкопчени в пушещи дървени отломки. По водата се вихреше висок двадесет стъпки демон от зелен пламък с дузина ръце, всяка от които стискаше камшик, и каквото докоснеше, лумваше в пламъци. Давос видя, че „Черната Бета“ гори, както и „Бял рогач“ и „Верни“ от двете й страни. „Благочестие“, „Котка“, „Вещица“, „Вярност“, „Ярост“ — всички се бяха взривили, „Кралски десант“ и „Божия милост“ също — демонът беше изял и своите. Бляскавата „Гордост на Дрифтмарк“ на лорд Веларион се мъчеше да обърне, но демонът докосна лениво със зеления си пръст сребристите гребла и те лумнаха като натопени във восък фитили. За миг галерата сякаш погали реката с два реда дълги ярки факли.

Течението го завъртя и той зарита, за да избегне носещото се към него огнено петно. „Синовете ми“ — помисли Давос, но нямаше как да ги потърси сред бушуващия хаос. Към него се носеше друга гнила коруба, натежала от товара си от адски огън. Самата Черна вода сякаш беше кипнала в коритото си и димът от горящи греди и горящи хора, и парчета от изгорели кораби изпълваха въздуха.

„Завлича ме към залива.“ Там щеше да е също толкова зле; трябваше някак да се добере до брега, беше добър плувец. Галерите на Саладор Саан също щяха да са отвън в залива, сир Имри му беше заповядал да остане в тила…

И тогава въртопът го превъртя отново, с лице към залива, и Давос видя какво го чака надолу.

„Веригата. Богове милостиви, вдигнали са веригата.“

Там, където реката се уширяваше, за да се влее в залива Черна вода, веригата се беше изпънала на две-три стъпки над водата. Няколко галери вече се бяха натресли в нея и течението тласкаше други към тях. Почти всички бяха в пламъци, останалите също скоро щяха да пламнат. Давос успя да различи шарените корпуси на корабите на Саладор Саан отвъд, но разбра, че никога няма да ги достигне. Между него и тях се беше изпънала стена от нажежена до червено стомана, горящо дърво и вихрещ се в бесния си танц зелен пламък. Устието на Черна вода се беше превърнало в устие към ада.