Сблъсък на крале

КЕЙТЛИН

Мястото на срещата беше тучна морава, осеяна със сиви гъби и гнили дънери на паднали дървета.

— Ние сме първите, милейди — каза Халис Молън, щом спряха при дънерите, сами между двете войски. Знамето с вълчището на дома Старк плющеше на върха на пиката му. Оттук Кейтлин не можеше да види морето, но усещаше близостта му. Соленият мирис лъхаше силно с набиращия сила вятър от изток.

Тиловаците на Станис Баратеон бяха изсекли дърветата заради обсадните кули и катапулти. Кейтлин се зачуди колко ли стара е била гората и дали нейният Нед е отдъхвал тук, когато е водил войската си на юг към Бурен край. В този ден той беше спечелил голяма победа. Наистина голяма, защото беше била безкръвна.

„Дано боговете дадат и аз да направя същото“ — помоли се Кейтлин. Подчинените й мъже я мислеха за луда, че изобщо бе поискала да дойде тук.

— Тази битка не е ваша, мйлейди — беше й казал сир Вендел Мандърли. — Сигурен съм, че кралят не би пожелал майка му да се изложи на такъв риск.

— Всички сме изложени на риск — отвърна му тя, може би прекалено остро. — Смятате ли, че самата аз искам да съм тук, сир? — „Мястото ми е в Речен пад при умиращия ми баща, в Зимен хребет при синовете ми.“ — Роб ме изпрати на юг да говоря от негово име и аз ще говоря от негово име. — Кейтлин знаеше, че няма да е лесно да изкове мир между двамата братя, но за доброто на страната трябваше поне да опита.

Отвъд подгизналите от дъждовете поля се виждаше големият замък на Бурен край, издигащ се към небето, извърнат с гръб към невидимото море. Под тази грамада от бледосив камък обкръжилата го армия на лорд Станис Баратеон изглеждаше нищожна, като развели знамена мишлета.

В песните се казваше, че Бурен край бил съграден в древни времена от Дъран, първия крал на Бурята, който спечелил любовта на хубавата Еленай, дъщеря на морския бог и на богинята на вятъра. В първата им брачна нощ Еленай отдала девствеността си в любов със смъртен и така се обрекла на смъртност, а скръбните й родители развихрили гнева си и пратили ветрове и води да сринат крепостта на Дъран. Приятелите, братята му и сватбените им гости били премазани от падащите камъни или издухани в морето, но Еленай заслонила в прегръдката си Дъран, така че той не пострадал, и когато най-сетне дошла зората, той обявил война на боговете и се заклел да съгради твърдината.

Вдигнал още пет замъка, всеки по-голям и по-як от предишния, само за да ги види премазани от бурните ветрове, виещи откъм залива Коработрошач и вдигащи пред себе си огромни вълни. Лордовете му го умолявали да строи навътре в сушата; жреците му го убеждавали, че трябва да умилостиви боговете, като върне Еленай на морето; дори простите хора го молели да отстъпи. Дъран не искал да ги чуе. Седми замък вдигнал, по-огромен от всички. Според някои горските чеда му помогнали да го построи, като оформяли камъните с магия; други твърдяха, че едно малко момче му казвало какво да прави, момче, което щяло да порасте и да стане Бран Строителя. Но както и да се разказваше приказката, краят й беше един и същ. Макар гневните богове да хвърляли срещу него буря след буря, седмият замък си оставал горд и непокорен и Дъран Божията скръб и хубавата Еленай доживели там заедно до края на дните си.

Но боговете не забравят и бурите продължаваха да бушуват. Въпреки това Бурен край продължаваше да удържа от столетия и столетия, замък като никой друг. Сто стъпки беше висока огромната му външна стена, цяла-целеничка до последната амбразура и малка врата, закръглена отвсякъде, гладка, камъните й така изкусно съединени, че нямаше нито цепнатина, нито пукнатина, през която вятърът да проникне вътре. Казваха, че стената била дебела цели четиридесет стъпки в най-тясната си част и близо осемдесет при източната си страна, откъм морето, двоен зид камъни с пясък и чакъл отвътре. И зад тази могъща грамада кухните, конюшните и дворовете предлагаха сигурен подслон срещу вятъра и вълните. Кула имаше само една, колосален цилиндър, без прозорци откъм морето и толкова голяма, че служеше за зърнохранилище, за казармени жилища, зала за пир и за покоите на самия владетел — всичко в едно, увенчана с масивни бойници, които отдалече й придаваха вид на юмрук с шипове на кокалчетата на изпънатата към небесата гигантска ръка.

— Милейди — извика Хол Молън. Откъм спретнатия малък военен бивак под замъка се приближаваха двама ездачи. — Това трябва да е крал Станис.

— Несъмнено. — Кейтлин се загледа към ездачите. „Станис трябва да е, но това знаме не е на Баратеон.“ Беше яркожълто, не като тъмното злато на щандартите на Ренли, и гербът му беше нещо червено, макар да не можа да различи формата.

Ренли щеше да пристигне последен. Беше й го казал на тръгване. Смяташе да яхне коня си чак когато види, че брат му се е отдалечил достатъчно от хората си. Първият, който пристигнеше, трябваше да чака втория, а Ренли не искаше да чака. Някаква кралска игра си играеха. Е, тя не беше крал, така че нямаше нужда да я играе. Пък и беше свикнала да чака.

Когато се приближи, забеляза, че Станис носи корона от червено злато с върхове, оформени като пламъци. Коланът му беше украсен с гранати и жълт топаз, а в дръжката на меча, който носеше, беше вграден ръбест рубин. Иначе облеклото му беше скромно: обшит с метални копчета кожен елек върху подплатено палто, изтъркани ботуши и панталони от груба кафява аба. Знакът на слънчево жълтото му знаме изобразяваше червено сърце, обкръжено от оранжеви пламъци. Да, имаше го и коронования елен… свит и затворен вътре в сърцето. А още по-странен беше носачът на знамето — жена, облечена цялата в червено, със скрито под дълбоката качулка на пурпурното й наметало лице. Червена жрица. Кейтлин се учуди. Сектата беше многобройна и влиятелна в Свободните градове и по далечния изток, но в Седемте кралства червените жреци бяха малко.

— Лейди Старк — каза с хладна учтивост Станис Баратеон, след като дръпна юздите. И кимна. Темето му беше по-плешиво, отколкото го помнеше.

— Лорд Станис — отвърна му тя със същия тон.

Тежката му челюст под късо подстриганата брада се стегна, но за титли не се заяде. За което му беше много благодарна.

— Не мислех, че ще ви намеря при Бурен край.

— Не бях мислила да идвам тук.

Хлътналите му очи я изгледаха. Този мъж не беше свикнал с лековати учтивости.

— Съжалявам за смъртта на вашия съпруг — рече той, — макар Едард Старк да не ми беше приятел.

— Но никога не ви е бил и враг, милорд. Когато лордовете Тирел и Редвин ви държаха пленник в онзи замък, умиращ от глад, Едард Старк беше този, който свали обсадата.

— По заповед на моя брат, а не от обич към мен — отговори Станис. — Лорд Едард изпълни дълга си, няма да го отрека. Аз да не съм го правил някога? Аз трябваше да стана Ръката на Робърт.

— Това беше волята на брат ви. Нед изобщо не го искаше.

— Но го прие. Онова, което трябваше да е мое. Въпреки това ви давам думата си, че ще получите справедливост за убийството му.

„Колко обичат да обещават смърт мъжете, които искат да са крале.“

— Вашият брат ми обеща същото. Но ако трябва да сме честни, предпочитам да си върна дъщерите, а справедливостта да оставя на боговете. Церсей все още държи Санса, а за Аря не знаем нищо от деня на смъртта на Робърт.

— Ако децата ви се намерят, когато завзема града, ще ви бъдат върнати. — „Живи или мъртви“, загатваше тонът му.

— И кога ще бъде това, лорд Станис? Кралски чертог е близо до вашия Драконов камък, но ето че ви намирам тук.

— Откровена сте, лейди Старк. Добре, аз също ще ви отговоря откровено. За да взема града, ми трябва силата на южните лордове, която виждам отрупана от другата страна на полето. Брат ми ги държи. Трябва на всяка цена да му ги отнема.

— Хората предлагат своята вярност там, където пожелаят, милорд. Тези лордове са се заклели във вярност на Ренли и на дома Баратеон. Ако вие с брат ви оставите настрана враждата си…

— Нямам вражда към Ренли, стига да докаже, че е послушен. Аз съм по-големият и неговият крал. Искам само онова, което е мое по право. Ренли ми дължи лоялност и подчинение. Държа да го получа. От него, както и от другите лордове. — Станис се вгледа в лицето й. — А каква кауза е довела вас на това поле, мйлейди? Да не би домът Старк да е свързал съдбата си с моя брат?

„Този никога няма да се прегъне“ — помисли тя, но все пак беше длъжна да опита. Твърде голям беше залогът.

— Синът ми властва като крал на Севера, по волята на нашите лордове и народа. Той не прегъва коляно пред никого, но протяга ръка за приятелство на всички.

— Кралете нямат приятели — грубо отвърна Станис, — само поданици и врагове.

— И братя — извика весел глас зад нея. Кейтлин се озърна през рамо към Ренли, чийто изящен кон грациозно пристъпваше през дънерите. По-младият Баратеон беше великолепен в зеления си кадифен жакет и сатененото наметало, поръбено с катерича козина. Короната със златните рози лежеше на слепоочията му като жив гирлянд, нефритовата глава на елен се издигаше над челото му. Дългата му черна коса се спускаше назад. Късчета черен диамант красяха колана на меча му и верижка от злато и смарагди се полюшваше на шията му.

Ренли също беше избрал жена да носи знамето му, макар че Бриен криеше лице и тяло зад броня, която не издаваше пола й. На върха на дванадесет стъпки дългата й пика коронованият елен стоеше изправен на задните си крака, от черно и златно, и морският бриз разгръщаше дългия плат като вълна. Поздравът на брат му беше сдържан.

— Лорд Ренли.

— Крал Ренли. Това наистина ли си ти, Станис?

Станис се намръщи.

— Кой друг може да е?

Ренли сви безгрижно рамене.

— Когато видях този твой щандарт, не можех да съм сигурен. Чие знаме носиш?

— Моето си.

Червенодрехата жрица заговори.

— Кралят е приел за своя знак пламтящото сърце на Господаря на Светлината.

Това, изглежда, развесели Ренли.

— Толкова по-добре. Ако двамата бяхме с едно и също знаме, битката щеше ужасно да се обърка.

— Да се надяваме, че битка няма да има — каза Кейтлин. — Тримата имаме един и същ общ враг, който може да унищожи всички ни.

Станис я изгледа мрачно.

— Железният трон е мой по право. Всички онези, които ми го отричат, са мои врагове.

— Цялото кралство ти го отрича, братко — каза Ренли. — Старците го отричат с предсмъртния си хрип, неродените деца го отричат в майчините си утроби. Отричат го в Дорн, както го отричат и на Вала. Никой не иска ти да си му крал. Съжалявам.

Станис стисна челюсти и лицето му се вкочани.

— Заклех се да не преговарям с теб, докато носиш изменническата си корона. Трябваше да спазя клетвата си.

— Това са глупости — сряза ги Кейтлин. — Лорд Тивин чака в Харънхъл с двадесет хиляди меча. Останките от армията на Кралеубиеца се прегрупират при Златния зъб, друга войска на Ланистър се събира под сянката на Скалата на Кастърли, а Церсей и синът й държат Кралски чертог с драгоценния ви Железен трон. Всеки от вас нарича себе си крал, а кралството кърви и никой не вдига меч да го защити освен сина ми.

Ренли сви рамене.

— Вашият син спечели няколко битки. Аз ще спечеля войната. Ланистърите могат да почакат благоволението ми.

— Ако имаш някакви предложения, направи ги — подкани го навъсен Станис, — ако не — да си ходя.

— Добре — каза Ренли. — Предлагам да слезеш от коня, да прегънеш коляно и да ми се закълнеш във васална вярност.

Станис преглътна гнева си.

— Това не ще получиш никога.

— Ти служи на Робърт, защо не и на мен?

— Робърт беше по-големият ми брат. Ти си по-малкият.

— По-млад, по-храбър и много по-хубав…

— …и крадец и узурпатор освен това.

Ренли сви рамене.

— Таргариените наричаха Робърт узурпатор. Той, изглежда, успяваше да понесе този срам. Аз също ще го изтърпя.

„Нищо няма да стане.“

— Чуйте се и двамата! Ако ми бяхте синове, щях да ви хвана за главите и да ги чукна една в друга, и да ви затворя в спалнята, докато не ви дойде умът и не си спомните, че сте братя.

Станис я погледна намръщено.

— Твърде много си позволявате, лейди Старк. Аз съм законният крал, а вашият син е не по-малко изменник от брат ми тук. И неговият ден ще дойде.

Голата закана разпали гнева й.

— Много лесно наричате другите предатели и узурпатори, милорд, но с какво вие сте по-различен? Твърдите, че вие единствен сте законният крал, но защо ми се струва, че Робърт имаше двама синове? По всички закони на Седемте кралства принц Джофри е неговият законен наследник, а след него е Томен… и всички ние сме изменници, колкото и основателни доводи да имаме.

Ренли се засмя.

— Трябва да извиниш лейди Кейтлин, Станис. Тя съвсем наскоро пристигна от Речен пад, а пътят на кон покрай брега е дълъг. Боя се, че не е виждала писъмцето ти.

— Джофри не е от семето на моя брат — заяви безцеремонно Станис. — Нито Томен. Те са копелета. Момичето също. И тримата са изчадия, родени в позорен инцест.

„Възможно ли е дори Церсей да е толкова луда?“ Кейтлин онемя.

— Не е ли забавна тази историйка, милейди? — попита Ренли. — Бях на стан при Рогов хълм, когато лорд Тарли получи писмото му, и трябва да призная, че останах без дъх. — Усмихна се на брат си. — Не подозирах, че си толкова умен, Станис. Стига да беше вярно, ти наистина щеше да си законният наследник на Робърт.

— Да беше вярно? Ти лъжец ли ме наричаш?

— Можеш ли една дума да докажеш от тази басня?

Станис стисна зъби.

„Робърт не го е знаел — помисли Кейтлин, — иначе Церсей щеше да загуби главата си тутакси.“

— Лорд Станис — попита тя, — ако сте знаели, че кралицата е извършила такива чудовищни престъпления, защо сте го премълчали?

— Не съм го премълчал — заяви Станис. — Споделих подозренията си с Джон Арин.

— Вместо с родния си брат?

— Отношението на брат ми към мен никога не е било по-топло от сухото чувство за дълг — каза Станис. — Изказани от мен, подобни подозрения щяха да изглеждат като проява на недоволство и егоистични, средство да се поставя на първо място в реда на наследниците. Бях убеден, че Робърт ще е по-склонен да се вслуша, ако обвиненията дойдат от лорд Арин, когото той обичаше.

— Ах — каза Ренли. — Значи разполагаме със свидетелството на един покойник.

— Да не мислиш, че Арин умря случайно, сляп глупако? Церсей нареди да го отровят от страх, че може да я разкрие. Лорд Джон тъкмо събираше сигурни доказателства…

— …които несъмнено са умрели с него. Колко неприятно.

Кейтлин си припомняше някои неща и напасваше късчетата от мозайката.

— Сестра ми Лиза обвини кралицата в убийството на съпруга си в писмо, което ми изпрати в Зимен хребет — сподели тя. — По-късно, в Орлово око, тя хвърли вината за убийството върху брата на кралицата, Тирион.

Станис изсумтя.

— Стъпиш ли в змийско гнездо, има ли значение коя змия ще те ухапе първа?

— Всичко това за змиите и инцеста е забавно, но не променя нищо. Дори да си имаш своите по-убедителни претенции, Станис, моята войска все пак е по-голямата. — Ръката на Ренли се пъхна под плаща. Станис посегна към дръжката на меча си, но преди да успее да извади стоманата, брат му извади… праскова. — Искаш ли една, братко? — попита Ренли усмихнат. — От Планински рай. Уверявам те, такова сладко нещо никога не си вкусвал. — Отхапа и от ъгъла на устните му потече сок.

— Не съм дошъл тук да ям плодове! — кипна Станис.

— Благородни господа! — каза Кейтлин. — Сега би трябвало с вас да ковем условията за съюза, а не да си подхвърляме подигравки.

— Човек никога не бива да отказва да опита една праскова — каза Ренли и хвърли костилката. — Може да не получи повече такава възможност. Животът е кратък, Станис. Спомни си какво казват Старките. Зимата иде. — Изтри уста с опакото на ръката си.

— Не съм дошъл и да слушам заплахи.

— И не ги слушаш — сряза го Ренли. — Когато те заплаша, ще го разбереш. Ако трябва да сме честни, никога не съм те обичал, Станис, но ти все пак си от моята кръв и нямам никакво желание да те посичам. Така че ако искаш Бурен край, взимай го… като братски дар. Както Робърт някога го даде на мен, аз ти го давам.

— Не е твой, че да ми го даваш. Мой е по право.

Ренли въздъхна и се извърна на седлото.

— Какво да правя с този мой брат, Бриен? Праскова ми отказва, замък ми отказва, дори не ме уважи на сватбата ми…

— И двамата знаем, че тази твоя сватба беше фарс. Само преди година кроеше да превърнеш момичето в една от курвите на Робърт.

— Преди година кроях да превърна момичето в кралицата на Робърт — каза Ренли, — но има ли значение? Глиганът взе Робърт, аз взех Марджери. Може би ще си доволен да научиш, че тя дойде при мен девица.

— В твоето легло сигурно ще си умре такава.

— О, очаквам до една година да имам син от нея. Моля, ти колко сина имаше, Станис? О, да — нито един. — Ренли се усмихна невинно. — Колкото до дъщеря ти — разбирам. Ако жена ми приличаше на нея, и аз щях да пратя шута си да я обслужва.

— Стига! — изрева Станис. — Няма да търпя подигравки, чу ли ме? Няма!

И измъкна дългия меч от ножницата. Стоманата заблести странно ярко на смътната още слънчева светлина, ту червена, ту жълта, ту ослепително бяла. Въздухът около него сякаш затрептя като от нажежена пещ.

Конят на Кейтлин изцвили и отстъпи, но Бриен застана между братята с извадено оръжие.

— Приберете си стоманата! — извика тя на Станис.

„Церсей Ланистър сега е останала без дъх от смях“ — помисли Кейтлин с тъга.

Станис посочи брат си с бляскавия меч.

— Не съм без милост — прогърмя той, за когото самата дума „милост“ беше непонятна. — Нито искам да скверня Светлоносеца с братска кръв. Заради общата ни родна майка ще ти дам тази нощ да премислиш глупостта си, Ренли. Свий знамената и ела при мен преди да съмне, и ще ти дам Бурен край и старото ти място в съвета, дори ще те посоча за свой наследник, докато ми се роди син. В противен случай ще те унищожа.

Ренли се засмя.

— Станис, този меч е много красив, признавам ти го, но се боя, че блясъкът му е заслепил очите ти. Огледай отвъд полето, братко. Виждаш ли всички онези знамена?

— Мислиш ли, че няколко топа плат могат да те направят крал?

— Мечовете на Тирел ще ме направят крал. Роуан и Тарли и Карън ще ме направят крал, със своите брадви, боздугани и бойни чукове. Стрелите на Тарт и пиките на Пенроуз, Фосоуей, Куи, Мълъндор, Естермонт, Селми, Хайтауър, Оукхарт, Крейн, Касуел, Блакбар, Морегин, Бийзбъри, Шермър, Дън, Футли… дори домът Флорент, братята и чичовците на собствената ти жена, те ще ме направят крал. Цялата конница на юга е тръгнала с мен, и това е само най-малката част от войската ми. Отзад идва пехотата ми, сто хиляди меча, копия и пики. И ти ще ме унищожиш? С какво, моля те? С онази жалка сган, която виждам скупчена под стените на замъка? Пет хиляди да ги нарека — ще съм щедър, лордове на треската, рицари на лука и наемници. Половината от тях ще притичат към мен още преди да е започнало сражението. Съгледвачите ми донасят, че разполагаш с по-малко от четиристотин души конница — свободни ездачи в кожени ризници, които една минута няма да устоят срещу бронираните пиконосци. Не ме интересува колко опитен воин си въобразяваш че си, Станис, тази твоя войска няма да издържи на първия щурм на моя авангард.

— Ще видим, братко. — Част от светлината сякаш се скри от света, когато Станис прибра меча си в ножницата. — Нека съмне и ще видим.

— Дано новият ти бог да е милостив, братко.

Станис изсумтя надменно, обърна коня и препусна в галоп назад. Червената жрица се задържа малко след него.

— Помислете за греховете си, лорд Ренли — каза тя и обърна коня.

Кейтлин и лорд Ренли се върнаха заедно в лагера, където ги очакваха неговите хиляди и нейните малцина.

— Беше много забавно, макар и не чак толкова от полза — отбеляза той. — Чудно, откъде е успял да си намери такъв меч? Какво пък, не се съмнявам, че Лорас ще ми го подари след битката. Тъжно ми е, че ще се наложи да се стигне до това.

— Някак много ви е весело в тъгата — отвърна Кейтлин, която не криеше отчаянието си.

— Нима? — Ренли сви рамене. — Все едно. Признавам, че Станис никога не е бил любимият ми брат. Допускате ли, че тази приказка е вярна? Ако Джофри е копеле на Кралеуб…

— …то брат ви е законният наследник.

— Докато е жив — отстъпи Ренли. — Макар че законът е глупав, нали ще се съгласите? Защо най-големият син, а не най-подходящият? Короната ще ми отива така, както не отиваше на Робърт, и няма да стои добре на Станис. Дадено ми е по рождение да бъда велик крал, силен, но и щедър, умен, справедлив, грижлив, верен на приятелите си и вдъхващ ужас на враговете си, но и способен на опрощение, търпелив…

— …скромен? — помогна му Кейтлин.

Ренли се засмя.

— Е, ще позволите на един крал и някои слабости, милейди.

Кейтлин се чувстваше много уморена. Цялото усилие се оказа за нищо. Братята Баратеон се канеха да се удавят един друг в кръв, докато синът й трябваше сам да се опълчи срещу Ланистърите и каквото и да кажеше или да направеше тя, нямаше да ги спре. „Крайно време е да се връщам в Речен пад и да затворя очите на баща си — помисли тя. — Това поне мога да направя. Може би съм лош пратеник, но поне съм добра оплаквачка, боговете дано се смилят.“

Лагерът им беше разположен на билото на нисък каменист хълм, спускащ се от север на юг. Беше много по-подреден от просторния бивак на Мандър, макар и само четвъртина от неговия. Когато научи за настъплението на брат си срещу Бурен край, Ренли беше разделил войската си на две, подобно на Роб при Близнаците. Огромната си маса пехота беше оставил назад при Горчив мост с младата си кралица, с фургоните и колите на обоза си, с цялата тромава обсадна машинария, докато самият той поведе рицарите и свободните конници устремно на изток.

Колко много приличаше на Робърт дори в това… само че Робърт винаги бе имал до себе си Едард Старк да обуздава буйната му храброст с предпазливостта си. Нед със сигурност щеше в случая да се наложи над Робърт да доведе цялата си сила, да обкръжи Станис и да подложи обсадителите на обсада. Този по-разумен ход Ренли беше отказал в устремния си напор да се счепка с брат си. Беше се отдалечил от тила си, беше оставил продоволствие и фураж на дни зад гърба си с всичките фургони, мулета и волове. Наистина трябваше скоро да започне битка, иначе войската му щеше да загине от глад.

Кейтлин изпрати Хол Молън да се погрижи за конете им, а тя самата придружи Ренли в кралския му павилион в средата на лагера. Капитаните и лордовете му знаменосци очакваха новини за преговорите.

— Брат ми не се е променил — каза им младият крал, докато Бриен разкопчаваше плаща му и сваляше от челото му короната от злато и нефрит. — Замъци и жестове на добросърдечие не го задоволяват, кръв иска той. Е, смятам да му изпълня желанието.

— Ваша милост, не виждам необходимост да се воюва тук — вметна лорд Матис Роуан. — Замъкът е защитен със силен гарнизон и е добре снабден, сир Кортни Пенроуз е опитен командир, а досега не е построявана каменохвъргачка, която да пробие стените на Бурен край. Да оставим лорд Станис да го обсажда колкото си иска. Няма да му хареса, а докато седи тук на студеното, гладен и без никаква сполука, ние ще завземем Кралски чертог.

— И да позволя хората да помислят, че съм се уплашил от Станис?

— Само глупците ще го помислят — възрази лорд Матис.

Ренли погледна останалите.

— Какво ще кажете?

— Аз казвам, че Станис е заплаха за вас — заяви лорд Рандил Тарли. — Оставите ли го безкръвно, силите му само ще нараснат, докато вашите ще се топят с всяка битка. Ланистърите няма да ги сразим за един ден. Докато приключим с тях, Станис ще стане силен колкото вас… ако не и повече.

Другите в хор изразиха съгласието си. Кралят остана доволен.

— Тогава ще се бием.

„Провалих Роб, както провалих Нед“ — помисли Кейтлин.

— Милорд — каза тя. — Щом тръгвате на битка, моята мисия тук приключи. Моля ви за разрешение да се върна в Речен пад.

— Не ви го давам. — Ренли седна на походния стол.

Тя се вцепени.

— Надявах се да ви помогна за мира, милорд. Няма да ви помагам за война.

Ренли сви рамене.

— Смея да твърдя, че ще надделеем и без вашите двадесет и пет души, милейди. Нямам предвид да взимате участие в боя, само ще гледате.

— Аз бях при Шепнещия лес, милорд. Нагледах се достатъчно на клане. Дойдох тук като пратеничка…

— И като пратеничка ще се върнете — каза Ренли, — но по-поумняла, отколкото дойдохте. Държа да видите със собствените си очи каква е съдбата на бунтовниците, за да може синът ви да го чуе от собствените ви устни. Но ще ви пазим, не се безпокойте. — Обърна й гръб и се зае с разпределението на задачите. — Лорд Матис, вие ще водите центъра на главната битка. Брус, поемаш левия фланг. Десният е мой. Лорд Естермонт, вие ще командвате резерва.

— Няма да ви проваля, ваша милост — отговори лорд Естермонт.

— Кой ще води авангарда? — запита лорд Матис Роуан.

— Ваша милост — каза сир Джон Фосоуей. — Моля да ме удостоите с честта.

— Моли колкото искаш — заяви сир Гиард Зеления. — По право един от нас, седемте, трябва да нанесе първия удар.

— За да атакуваш стена от щитове, се иска доста повече от един красив плащ — обяви Рандил Тарли. — Аз водих авангарда на Мейс Тирел, когато ти все още беше сукалче на ненката на майка си, Гиард.

Други мъже също се надигнаха да изразят претенциите си и павилионът се изпълни с врява. „Рицари на лятото“ — помисли Кейтлин. Ренли вдигна ръка.

— Достатъчно, господа. Ако имах дузина авангарди, всички щяхте да получите по един, но най-великата слава по право се полага на най-великия рицар. Сир Лорас ще нанесе първия удар.

— На драго сърце, ваша милост. — Рицарят на цветята коленичи пред краля. — Дарете ми само благословията си и един рицар, който да язди до мен със знамето ви. Нека еленът и розата влязат в битка рамо до рамо.

Ренли се озърна.

— Бриен.

— Ваша милост? — Тя все още беше в синкавата си стоманена броня, макар да си беше свалила шлема. В претъпканата палатка беше горещо и потта беше сплъстила жълтеникавата й коса по широкото й добродушно лице. — Мястото ми е до вас. Аз съм заклетият ви щит.

— Един от седемте — напомни й кралят. — Не се безпокой, четирима от твоите съратници ще са с мен по време на битката.

Бриен падна на колене.

— Щом трябва да се отделя от ваша милост, дайте ми поне честта да ви облека бронята, преди да влезете в боя.

Кейтлин чу как някой се изкиска зад гърба й. „Тя го обича. Бедното същество. Играе си на негов скуайър само за да може да го докосне и не си дава сметка за каква глупачка я мислят.“

— Давам ти я. Сега ме оставете. Всички. Дори кралете трябва да отдъхнат преди битка.

— Милорд — каза Кейтлин, — в последното село, през което минахме на идване, имаше една малка септа. Щом не ми позволявате да си тръгна за Речен пад, разрешете ми поне да отида там, за да се помоля.

— Както желаете. Сир Робар, осигурете на лейди Старк безопасен ескорт до тази септа… но гледайте да се върне при нас до съмване.

— Вие също бихте могли да се помолите — добави Кейтлин.

— За победа?

— За разум.

Ренли се засмя.

— Лорас, остани и ми помогни да се помоля. Толкова отдавна беше, че почти съм забравил. Колкото до останалите, искам всички да са по местата си на зазоряване, снаряжени, въоръжени и на конете. Ще дадем на Станис такава зора, каквато няма скоро да забрави.

Мракът падаше, когато Кейтлин напусна павилиона. Сир Робар Ройс тръгна до нея. Познаваше го смътно — един от синовете на Джон Бронзовия, симпатичен, макар и грубоват малко, прочут турнирен войн. Ренли го беше дарил с плащ с цветовете на дъгата и доспехи от кървавочервена броня и го бе назначил за един от своите седмина лични рицари.

— Доста далече сте от Долината, сир — каза му тя.

— Както и вие от Зимен хребет, милейди.

— Аз знам какво ме доведе тук, но вие защо сте дошли? Това не е вашата битка, както не е и моя.

— След като признах Ренли за свой крал, то и битката стана моя.

— Ройс винаги са били знаменосци на дома Арин.

— Милорд баща ми дължи вярност на лейди Лиза, както и неговият наследник. Един втори син трябва да търси славата си, където може. — Сир Робар сви рамене. — На човек му омръзват турнирите.

Не можеше да е по-голям от двадесет и една години, помисли Кейтлин, на годините на своя крал… но нейният крал, нейният Роб бе по-разумен на своите петнадесет, отколкото едва ли щеше да е някога този младеж. Така поне се надяваше.

В малкия бивак на Кейтлин Шад режеше картофи в едно котле, Хол Молън хвърляше зарове с трима от мъжете си от Зимен хребет, а Лукас Блакууд седеше и точеше камата си.

— Лейди Старк — рече Лукас, като я видя — Молън разправя, че утре заран ще има битка.

— Казал ви е истината — отвърна тя. „И е развързал езика си освен това, както изглежда.“

— Ние бием ли се, или бягаме?

— Ние се молим, Лукас — отговори тя. — Молим се.