Сблъсък на крале

ДЖОН

„Бяло дърво“. Така беше обозначено селото на картата на Сам. Джон не можеше да го приеме за село. Четири схлупени едностайни къщички от груб ломен камък, обкръжаващи празна мера и кладенец. Къщите бяха покрити с чимове, а прозорците — запушени с кожени дрипи. А над тях се издигаха белите клони и тъмночервените листа на огромно язово дърво.

Беше най-голямото, виждано някога от Джон Сняг, стволът му — близо осем стъпки на ширина, а клоните се протягаха толкова дълги, че цялото селце оставаше заслонено под техния покров. Големината не го притесни толкова, колкото лицето… особено устата, не просто изрязана в дървото резка, а дълбоко издълбана хралупа.

„Това там обаче не са овчи кости. Нито пък ей онзи череп в пепелта е от овца.“

— Старо дърво. — Мормон слезе от коня си и се намръщи.

— Старо — съгласи се гарванът на рамото му. — Старо, старо, старо.

— И силно. — Джон усещаше мощта му.

Торен Малък лес, тъмен в бронята и ризницата си, слезе до дървото.

— Вижте лицето. Нищо чудно, че хората са се бояли от тях, когато дошли във Вестерос. Бих взел една брадва, че да сека, да сека, докато я съборя тази проклетия.

А Джон каза:

— Милорд баща ми вярваше, че никой не може да изрече лъжа пред едно дърво на сърцето. Старите богове знаели кога човек лъже.

— Баща ми вярваше същото — рече Стария мечок. — Я да погледна този череп.

Джон слезе от коня. През рамото си, в ножницата от черна кожа, беше преметнал Дълъг нокът, кривия меч с широката дръжка, който Стария мечок му дари затова, че спаси живота му. Меч копеле за копеле, шегуваха се мъжете. Дръжката беше оформена като за него, с вълча глава от светъл камък, но самото острие беше от валирианска стомана, старо, леко и смъртно остро.

Коленичи и бръкна в дървената паст. Отвътре хралупата беше почервеняла от изсъхналата мъзга и почерняла от огън. Под черепа имаше друг, по-малък и със счупена челюст. Беше почти изгорял, станал на пепел и ронливи парчета кост.

Когато занесе черепа на Мормон, Стария мечок го вдигна с две ръце и се взря в празните очни кухини.

— Диваците изгарят мъртвите си. Винаги сме го знаели. Жалко, че не ги попитах защо, докато все още се намираха от тях да ги попита човек.

Джон Сняг си спомни за възкръсналата твар с блесналите сини очи на бялото лице. Беше сигурен, че знае защо.

— Де да можеха костите да говорят — изръмжа Стария мечок. — Това приятелче щеше да ни каже много. Как е умрял. Кой го е погребал и защо. Къде са се дянали диваците. — Въздъхна. — Горските чеда са могли да говорят с мъртвите, казват. Но аз не мога. — Хвърли черепа обратно в зейналата уста на дървото и той тупна сред облак пепел. — Огледайте тези къщи. Великане, качи се на това дърво, огледай. Да доведат и хрътките. Този път може би следата ще е по-прясна. — Тонът му издаваше, че не разчита много на последното.

Във всяка от къщите влязоха по двама мъже, за да са сигурни, че няма някой да изчезне. На Джон се падна да отиде с вечно намусения Едисон Толет, скуайър с посивяла коса и тънък като прът, когото останалите братя наричаха Скръбния Ед.

— Не стига, че мъртъвците възкръсват и вървят — рече той на Джон, докато прекосяваха пасището сред селото, — а сега Стария мечок и да говори с тях ли иска? Казвам ти, нищо добро няма да излезе от това. И кой да ти каже дали и костите не лъжат? Откъде накъде смъртта ще прави човек по-искрен или по-умен? Мъртвите сигурно са много досадни, ще ти досадят с оплакванията си — студено ми е в земята, гробът ми трябваше да е по-голям, защо той си има повече червеи от мен…

На Джон се наложи да се приведе, за да мине през ниската врата. Подът бе от отъпкана пръст. Нямаше никакви вещи и мебели, никакъв признак, че тук са живели хора, освен малко пепел под дупката на огнището в покрива.

— Какво окаяно място за живеене — каза той.

— Аз съм роден в една къща точно като тази — заяви Скръбния Ед. — Най-вълшебните ми години. Виж, после дойдоха трудни времена. — В единия ъгъл на стаята имаше постеля от суха слама. Ед я погледна с копнеж. — Всичкото злато на Скалата на Кастърли бих дал да мога отново да легна в постеля.

— Ти на това постеля ли му викаш?

— Щом е по-меко от земята и има покрив над главата, постеля му викам. — Скръбния Ед подуши въздуха. — Мирише ми на тор.

Миризмата беше съвсем смътна.

— Стара тор — каза Джон. Къщата като че ли беше опразнена преди много време. Той коленичи и зарови в сламата да види дали няма нещо скрито в нея. После огледа стените. Не му отне много време. — Тук няма нищо.

Не че беше очаквал нещо. Бяло дърво беше четвъртото село, през което минаваха, и навсякъде — едно и също. Хората ги нямаше, изчезнали бяха някъде с оскъдните си вещи и каквито там животни са имали. В никое от селата не намериха следи от нападение. Бяха просто… празни.

— Какво според теб се е случило с всички тях? — попита Джон.

— Нещо по-лошо, отколкото можем да си представим — предположи Скръбния Ед. — Е, аз сигурно мога да си го представя, но предпочитам де не го правя. Стига ми, че знам, че отиваме към ужасен край — няма защо да мисля за него предварително.

Когато излязоха навън, две от хрътките душеха пред вратата. Другите псета обикаляха из селцето. Чет ги ругаеше шумно, с онзи негов яд, който никога не го оставяше. От светлината, процеждаща се между кървавочервените листа на язовото дърво, мехурите по лицето му изглеждаха още по-възпалени. Когато видя Джон, кучкарят присви очи — не го обичаше.

Другите къщи не разкриха нищо.

— Заминали — заграчи гарванът на Мормон, плесна с криле и кацна на язовото дърво над тях. — Заминали, заминали, заминали.

— Само преди година в Бяло дърво е имало диваци.

Торен Малък лес повече приличаше на лорд от Мормон, облечен в черната бляскава ризница и украсената със сребърни релефи броня на сир Джаръми Рикър. И с плаща на сир Джаръми… но възкръсналата твар бе взела живота на сир Джаръми, а Нощния страж нищо не можеше да хвърли на вятъра.

— Преди година Робърт беше крал, а в страната царуваше мир — заяви Джармън Бъкуел, — набитият як мъж, който командваше съгледвачите. — Много неща се променят за една година.

— Едно не се е променило — настоя сир Маладор Локи. — Колкото по-малко диваци, толкова по-малко грижи. Няма да скърбя, каквото и да ги е сполетяло. Разбойници и убийци са, цялата им пасмина.

Джон чу шумолене в червените листа над главите им. Два от клоните се разтвориха и той зърна дребно човече, което се движеше от клон на клон леко като катеричка. Бедвик беше не повече от пет стъпки висок, но сивите кичури в косата издаваха възрастта му. Другите щурмоваци го наричаха Великана. Седна на един раздвоен клон над главите им и каза:

— На север има вода. Езеро ще да е. На запад се издигат няколко хълма, не много високи. Друго нищо не се вижда.

— Можем да лагеруваме тук през нощта — предложи Малък лес.

Стария мечок погледна нагоре да зърне небето през бледите клони и червените листа на язовото дърво.

— Не. Великане, колко ни остава до мръкване?

— Три часа, милорд.

— Ще продължим на север — реши Мормон. — Ако стигнем това езеро, можем да стануваме на брега и да хванем риба. Джон, донеси лист, време е да драсна на майстер Емон.

Джон извади къс пергамент, перо и мастило от дисагите си и ги занесе на лорд-командира. „Бяло дърво — надраска Мормон. — Четвъртото село. Съвсем празно. Диваците са си заминали.“

— Намери Тарли и му кажи да го пусне. — поръча той и даде писмото на Джон. Подсвирна и гарванът плесна с криле, спусна се от клоните и кацна на главата на коня му.

— Жито — подкани гарванът и заклати глава. Конят изцвили.

Джон яхна коня си, обърна го и препусна. Извън сянката на язовото дърво мъжете от Нощния страж стояха под по-малки дървета, триеха конете си, дъвчеха късове осолено говеждо, пикаеха, чешеха се и си говореха. Когато им предаде командата да потеглят отново, приказките секнаха и те се качиха по седлата. Първи тръгнаха съгледвачите на Джармен Бъкуел, а авангардът на Торен Малък лес поведе същинската колона. После тръгна с главната сила Стария мечок, след него сир Маладор Локи с обоза и товарните коне и накрая сир Отин Витърс и ариергардът. Двеста души всичко, с триста коня.

Денем вървяха по пътеките на дивеча и деретата на малките потоци, „пътищата на щурмоваците“, които ги вкарваха все по-навътре в пустинята от зелени листа и корени. Нощем лагеруваха под звездното небе и зяпаха кометата. Черните братя бяха напуснали Черен замък в добро настроение, шегуваха се и си разправяха истории, но напоследък мрачната тишина на леса сякаш ги отрезви всички. Шегите се разредиха, нервите се опънаха. Никой нямаше да признае, че се страхува — бяха мъже на Нощния страж, в края на краищата — но Джон долавяше безпокойството. Четири празни села, никакви диваци, дивечът като че ли дори беше избягал. Гората на духовете никога не бе изглеждала толкова призрачна и това го признаваха дори ветераните щурмоваци.

Без да спира, Джон свали ръкавицата да проветри изгорелите си пръсти. „Колко са грозни.“ Изведнъж си спомни как разрошваше с тях косата на Аря. Онази пръчица, малката му сестричка. Замисли се как ли е тя. Малко го натъжи, че сигурно никога вече няма да може да й разроши косата. Раздвижи китката си и започна да свива и отпуска пръсти. Знаеше, че ако остави ръката за меча да се вкочани, това ще е краят му. А човек имаше нужда от меча си отвъд Вала.

Намери Самуел Тарли при другите стюарди. Пояха конете. Трябваше да се грижи за три коня: своя и два товарни, всеки натоварен с по два плетени от пръчки кафеза с гарвани. Птиците запляскаха с криле при появата на Джон и му заграчиха през пръчките. Няколко врясъка подозрително му прозвучаха като думи.

— Да не си ги учил да говорят? — попита той Сам.

— Няколко думи. Три могат да казват „сняг“.

— Не стига, че един ми грачи името — каза Джон, — но снегът е последното, което един черен брат би искал да чува. — На север снегът често значеше смърт.

— Имаше ли нещо в Бяло дърво?

— Кости, пепел и празни къщи. — Джон подаде на Сам навитото парче пергамент. — Стария мечок иска да се изпрати вест на Емон.

Сам взе една от птиците в кафезите, погали я по перата, привърза писмото и рече:

— Хайде, полети ми, храбрецо. Към дома. — Гарванът му изкъркори нещо неразбрано и Сам го подхвърли във въздуха. Птицата плесна и се понесе към небето през дърветата. — Жалко, че не може да ме отнесе със себе си.

— Все още?

— Е — каза Сам, — да, но… Честно, не съм толкова уплашен, колкото бях. Първата нощ, щом чуех някой да става да пусне вода, си мислех, че някой дивак се промъква да ми среже гърлото. Беше ме страх да затворя очи, че може да не ги отворя повече, само че… ами… съмваше се в края на краищата. — Усмихна се тъжно. — Може да съм страхливец, но не съм глупак. Целият съм натъртен и гърбът ме боли от ездата и от спането на земята, но изобщо не ме е страх. Виж. — Протегна ръка, та Джон да види, че не трепери. — Работя над картите си.

„Светът е странен“ — помисли Джон. Двеста мъже бяха напуснали Вала и единственият, който вместо все повече да се плаши ставаше все по-спокоен, беше Сам, самопризналият се страхливец.

— Ще излезе от теб щурмовак — пошегува се той. — Следващия път мисля да изляза със съгледвачите на Грен. Да кажа ли на Стария мечок?

— Да не си посмял! — Сам придърпа гуглата на огромното си черно наметало и тромаво закрачи назад при коня си. Беше земеделско животно, пригодено за оране, голямо, бавно и тромаво, но можеше по-добре да понесе тежестта му от дребните кончета, които яздеха щурмоваците. — Надявах се, че ще се задържим в селото — каза той ядосано. — Щеше да е добре да поспим пак под покрив.

— Няма да стигнат покривите за всички ни. — Джон се усмихна на Сам за довиждане и потегли. Колоната вече бе тръгнала, затова той свърна покрай селото, да избегне най-големия наплив. Видял бе достатъчно от Бяло дърво.

Дух изникна от храстите толкова неочаквано, че конят се дръпна подплашено и се изправи на задните си крака. Белият вълк диреше плячка далече от пътя на колоната, но късметът му не беше по-голям от този на тиловаците, които Малък лес изпращаше за плячка. Горите бяха празни като селата, каза му Дивен една нощ край огъня.

— Голяма група сме — отвърна му Джон. — Дивечът сигурно се плаши от шума, който вдигаме по пътя.

— Изплашен е той от нещо, няма спор — отвърна Дивен.

След като конят се успокои, Дух затича леко до него. Джон настигна Мормон, докато извиваше покрай гъстия трънак.

— Птицата излетя ли? — попита Стария мечок.

— Да, милорд. Сам ги учи да говорят.

Стария мечок изсумтя.

— Ще съжалява. Проклетите твари вдигат голям шум, но нищо свястно няма да чуеш от тях.

Продължиха да яздят мълчаливо. Накрая Джон каза:

— Ако чичо ми също е намерил всички тези села празни…

— …щеше да си постави за цел да разбере защо — довърши вместо него лорд Мормон, — и най-вероятно някой или нещо не е искало да го разбере. Е, когато и Корин се присъедини към нас, ще станем триста. Каквото и да ни дебне напред, няма да му е толкова лесно да се справи с нас. Ще ги намерим, Джон, обещавам ти.

„Или те ще намерят нас“ — помисли Джон.