Сблъсък на крале

АРЯ

Реката беше синкавозелена лента, блеснала на утринното слънце. Тръстиките растяха нагъсто в плитчините покрай брега и Аря видя водна змия да се плъзга по повърхността — зад нея малки вълнички браздяха гладката повърхност. В небето на лениви кръгове се рееше сокол.

Мястото изглеждаше мирно… докато Кос не забеляза мъртвеца.

— Ей там, в тръстиките. — Посочи и Аря го видя. Труп на войник, безформен и подут. Подгизналото му наметало беше провиснало от един изгнил дънер и ято сребристи рибки хапеха лицето му.

— Казах ви, че тук има трупове — обяви Ломи. — Усетих го по вкуса на водата.

Йорен се изплю и каза:

— Добер, виж дали му е останало нещо, което си струва да се прибере. Ризница, нож, пари някакви, каквото намериш. — После пришпори коня си и навлезе в реката, но животното заседна в меката кал, а отвъд тръстиките водата стана по-дълбока. Йорен подкара назад ядосан, конят му беше оклепан до коленете с лепкава кафява тиня. — Тук няма да можем да прекосим. Кос, ти ела с мен нагоре по реката да потърсим брод. Вот, Джерен, вие надолу по течението. Останалите чакате тук. Сложете пост.

Добер намери в колана на мъртвеца кожена кесия. Вътре имаше четири медника и кичур руса коса, вързана с червена връв. Ломи и Тарбър се съблякоха голи и нагазиха да поцапат във водата, а Ломи загреба с шепи от мазната кал, хвърли по Горещата баница и завика:

— Кална баница! Кална баница!

Отзад във фургона им Рордж запсува, засипа заплахи и им каза да му свалят веригите, докато го няма Йорен, но никой не му обърна внимание. Курц хвана риба с голи ръце. Аря видя как го направи — застана над плиткото вирче спокоен като блатна вода и ръцете му се гмурнаха бързи като змии, когато рибата мина наблизо. Не изглеждаше толкова трудно, колкото ловът на котки. Рибите нямаха нокти.

Другите се върнаха по обед. Вот съобщи за дървен мост на половин миля надолу по течението, но някой го изгорил. Йорен отлюспи лист горчивец от балата.

— Конете, да речем, ще преплуват, магаретата също, ама да прекараме и фургоните няма начин. А на север и запад дими, пак пожари, май ще останем от тая страна на реката. — Взе една дълга пръчка и начерта в калта кръг, с крива линия, продължаваща под него. — Това тук е Окото на боговете, с реката, както тече на юг. Ние сме ей тук. — Боцна до линията на реката под кръга. — Не можем да заобиколим езерото от запад, както мислех. На изток ще излезем пак на кралския път. — Той премести пръчката нагоре, където се срещаха линията и кръгът. — Ей тука някъде, доколкото помня, имаше град. Твърдината е каменна и е седалище на някакъв дребен лорд, само една кула, но си има стража и един-двама рицари сигурно. Тръгнем ли по реката на север, трябва да стигнем там преди тъмно. Трябва да имат лодки и мисля да наемем една. — Прокара пръчката през кръга на езерото. — Боговете ако са добри, ще хванем вятър и ще преплаваме през Окото до града на Харън. — Заби върха най-отгоре на кръга. — Там можем да купим нови коне или поне да се подслоним в Харънхъл. Там е седалището на лейди Уент, а тя винаги е била приятел на Стража.

Горещата баница опули очи.

— Ама то… нали в Харънхъл има духове?

Йорен се изплю.

— Духове. Бабината ти трънкина. — Хвърли пръчката в калта. — На конете.

Аря помнеше приказките на баба Нан за Харънхъл. Злият крал Харън се оградил със стени, затова Егон насъскал драконите си и превърнал замъка в горяща клада. Нан разправяше, че свирепи духове все още обитавали почернелите му стени. Понякога хора си лягали най-спокойно да спят и на заранта ги намирали мъртви и целите обгорени. Аря не го вярваше, а и да беше истина, било е много, много отдавна. Горещата баница беше глупав. В Харънхъл нямаше да заварят духове, щяха да намерят рицари. Аря можеше да се разкрие през лейди Уент, а рицарите щяха да я придружат до дома й и да я закрилят. Нали затова бяха рицарите — да закрилят, особено жените. Може би лейди Уент щеше да помогне и на едно плачещо момиче.

Пътечката покрай реката не можеше да се сравни с кралския път, но си беше съвсем добра, щом като фургоните тръгнаха гладко. Около час преди свечеряване видяха първата къща, схлупена селска ферма със сламен покрив, обкръжена от житни ниви. Йорен пое напред, подвикна, но не му отговори никой.

— Мъртви са сигурно. Или се крият. Добер, Рей, елате с мен.

Тримата влязоха във фермата.

— Котлите ги няма, нищо не е останало — измърмори Йорен, като се върнаха. — И стока няма. Избягали са. Сигур сме ги срещнали някъде по кралския път. — Поне къщата и нивите не бяха подпалени, а и трупове не се виждаха наоколо. Тарбър намери градина зад къщата, та си понабраха лук и ряпа и напълниха един чувал със зеле преди да продължат.

Малко по-нататък по пътя мернаха горянска колиба, обградена от стари дървета и спретнато подредени дънери, подготвени за цепене, а след това — наколно жилище, вдигнато на десет стъпки високи колове. И двете се оказаха изоставени. Подминаха още ниви, жито, царевица и ечемик, които зрееха на късното слънце, но тук нямаше накачени по дърветата мъже, нито да обикалят синорите с коси в ръцете. Накрая пред погледа им се появи и градчето: купчина бели къщурки, пръснати около стените на малка крепост, голяма септа с дървен покрив и кулата на тукашния владетел, кацнала на едно малко възвишение на запад… и никаква следа от хора, никъде.

Йорен остана да седи на коня, намръщен зад рошавата си брада.

— Не ми харесва — отрони най-сетне водачът им, — но е това. Ще идем да огледаме. Ама внимателно. Да не се е изпокрил народът. Може да са оставили някоя лодка или оръжие, да ни влезе в работа.

Черният брат остави десетима да пазят фургоните и хлипащото момиченце, а останалите раздели на четири групи, които да претърсят селището.

— Отваряйте си очите на четири, а ушите на шест — предупреди ги той и пое към кулата да види дали не е останала някаква следа от господаря и стражите му.

Аря се озова в една група с Джендри, Горещата баница и Ломи. Вот някога беше натискал весло в галера и се падаше най-опитният „моряк“ от всички, затова Йорен му каза да ги поведе към брега на езерото да огледат за лодка. Докато минаваха покрай смълчаните бели къщи, кожата на Аря настръхна. Това пусто градче я изплаши почти толкова, колкото изгорената селска твърдина, където намериха плачещото момиче и едноръката му майка. Защо хората бяха побягнали и бяха оставили домовете си и всичко? Какво би могло да ги изплаши толкова?

Слънцето се беше смъкнало ниско на запад и къщите мятаха дълги тъмни сенки. Внезапен трясък я накара да посегне за Игла, но се оказа само разлюлян от вятъра капак на прозорец. След открития речен бряг затвореното градче изопна нервите й.

Щом зърна езерото оттатък къщите и дърветата, Аря смуши коня си, препусна в галоп покрай Вот и Джендри и излезе на зелената морава до чакълестия бряг. Под гаснещото слънце гладката водна повърхност блестеше като кована мед. Беше най-голямото езеро, което бе виждала, отвъдният бряг се губеше. Вляво от себе си видя запуснат хан, построен над водата на тежки дървени пилони. Вдясно навътре в езерото се протягаше дълъг кей, други като него се виждаха още по на изток, като дървени пръсти, протегнати от градчето. Но единственият виждащ се съд беше лодка, обърната с дъното нагоре върху скалите до ханчето, прогнила и с голяма дупка.

— Отишли са си — каза отчаяно Аря. — Ами сега какво ще правим?

— Има хан — каза Ломи, след като и останалите спряха на брега. — Мислите ли, че са оставили храна? Или бира?

— Ти хана го зарежи — сряза го Вот. — Йорен каза да намерим лодка.

— Лодките са ги взели. — Кой знае защо, Аря беше убедена в това. Можеха да претърсят цялото градче и пак да не намерят нищо освен тази пробитата. Обезверена, тя слезе от коня си и клекна до езерото. Водата пляскаше тихо около краката й. Излязоха няколко светулки и фенерчетата им замигаха. Зелената вода беше топла като сълзи, но без сол. Имаше вкус на лято, на кал и водорасли. Тя натопи лицето си да измие праха и потта от дългия ден. Когато се отпусна назад, струйките потекоха по врата и под яката й. Стана й добре. Съжали само, че не може да си свали дрехите и да заплува, да се плъзне по топлата вода като тънка розова видра. Сигурно можеше да доплува чак до Зимен хребет.

Вот й викаше да помогне с търсенето и тя се подчини, започна да наднича в лодкарските колиби и навеси, докато конят й пасеше покрай брега. Намериха някакви платна, пирони, буци втвърден катран и една котка с няколко новородени котенца. Но не и лодки.

Дойде Йорен с другите и каза:

— Кулата е празна. Лордът сигурно е заминал да се бие някъде, или да опази хорицата си, кой знае. Нито кон, нито прасе не е останало в пустото градче, но ще ядем. Видях тук там гъски и пилета, а и в Окото на боговете има хубава риба.

— Лодки няма — съобщи Аря.

— Можем да закърпим дъното ей на онази — предложи Кос.

— Четирима от нас може и да издържи — рече Йорен.

— Има пирони — каза Ломи. — И дъски. Защо не си направим лодки за всички?

Йорен се изплю.

— Ти какво разбираш от строене на лодки, бояджийско ратайче?

— Сал — предложи Джендри. — Сал може да построи всеки, и дълги колове за бутане.

Йорен го погледна умислено.

— Много е дълбоко това езеро за бутане, но ако държим по плитчините край брега… само че ще трябва да оставим фургоните. Може пък това да е най-добре. Като легна да поспя, ще помисля.

— Не можем ли да останем в хана? — попита Ломи.

— Ще останем в крепостта и ще залостим портите — каза старецът. — Като легна да спя, много обичам около мене да има каменни стени.

Аря не можа да се сдържи.

— Не трябва да оставаме тук — обади се тя. — Хората са избягали. Избягали са всички, даже господарят им.

— Ари го е страх — обяви Ломи и се засмя.

— Не ме е страх! — сряза го тя. — Но те наистина са избягали.

— Умник — каза Йорен. — Работата е, че тукашните сигурно са във война. Ние не сме. Нощния страж не взима страна, тъй че никой не ни е враг.

„И никой не ни е приятел“ — помисли тя, но този път си сдържа езика. Ломи и другите я гледаха и не искаше да изглежда страхливец в очите им.

Портите на крепостта бяха обковани с железни пирони. Вътре намериха два железни лоста, дупки в каменния под и железни скоби на портата. Когато пъхнаха прътите в скобите, се образува здрава стега с форма на буквата X. „Не е Червената цитадела“, обяви Йорен, след като огледаха крепостта от горе додолу. Но ставаше и щеше да ги защити за една нощ. От северната страна имаше задна вратичка, а Джерен намери капак под сламата в стария дървен плевник, водещ към тесен, виещ се надолу тунел. Той мина през него и излезе при езерото. Йорен ги накара да докарат един от фургоните над тайника, за да са сигурни, че никой няма да влезе оттам. Раздели ги на три поста и прати Тарбър, Курц и Кътджак горе на изоставената кула, да наблюдават отвисоко. Курц имаше рог, с който щеше да изсвири, ако се появеше някаква заплаха.

Вкараха фургоните и животните си и залостиха портите. Плевникът беше порутен, но достатъчно голям да побере половината животни в селището. Заслонът, предвиден за местните хора в случай на опасност, беше още по-голям, дълъг, нисък и изграден от камък, със сламен покрив. Кос излезе през задната портичка и се върна с една гъска и две пилета, а Йорен позволи да запалят огън. Вътре в крепостта имаше голяма кухня, макар че всички гърнета и котли бяха взети. Джендри, Добер и Аря се заеха с готвенето. Добер каза на Аря да оскубе птиците, докато Джендри нацепи дърва.

— Защо аз да не нацепя дървата? — попита тя, но никой не я чу. Намусена, Аря започна да скубе едно от пилетата, а Йорен седна на пейката и започна да точи камата си.

Когато яденето стана готово, Аря изяде едно пилешко бутче и малко лук. Никой не обелваше дума, дори Ломи. След това Джендри се усамоти и взе да лъска шлема си с една такава физиономия, сякаш се отнесе нанякъде. Плачещото момиче хлипаше и ронеше сълзи, но когато Горещата баница й подаде малко от гъската, я излапа и се огледа за още.

На Аря се падаше втората смяна, затова тя си намери една бала слама под навеса. Сънят обаче не дойде лесно, затова поиска бруса от Йорен и се захвана да точи Игла. Сирио Форел й беше казал, че тъпото оръжие е като куц кон. Горещата баница клекна на балата до нея и я загледа.

— Ти откъде го намери тоя хубав меч? — попита я, но като видя как го изгледа, вдигна ръце. — Не съм казвал, че си го откраднал, исках само да разбера откъде си го намерил.

— Брат ми ми го даде — промълви тя.

— Не знаех, че имаш брат.

Аря спря и се почеса под ризата. В сламата имаше бълхи, макар да не разбираше защо още някоя в повече ще й досади толкова.

— Много братя имам аз.

— Тъй ли? Те по-големи ли са от тебе, или по-мънинки?

„Не бива да приказвам така. Йорен каза да си държа езика зад зъбите.“

— По-големи — излъга. — И си имат мечове, големи и дълги мечове, и ми показаха как да убивам, ако някой вземе да ми досажда.

— Ама аз ти говорех, не съм ти досаждал. — Горещата баница я остави на мира и Аря се сви върху сламата. Чуваше плачещото момиче в другия край на навеса. „Да можеше да млъкне. Защо трябва непрекъснато да плаче?“

Сигурно беше заспала, макар да не помнеше кога е затворила очи. Сънува вълчи вой и звукът беше толкова страшен, че веднага се събуди. Седна на балата с разтуптяно сърце.

— Горещата баница, събуди се. — Аря стана. — Вот, Джендри, не чухте ли? — Напипа единия си ботуш и го обу.

Мъжете и момчетата около нея се размърдаха.

— Какво има? — попита Горещата баница.

— Какво да чуем? — поиска да разбере Джендри.

— Ари е сънувал лош сън — обади се някой.

— Не, чух го — настоя тя. — Вълк.

— На Ари все вълци се въртят в главата — ухили се Ломи.

— Да вият колкото си щат — каза Джендри. — Те са навън, ние сме вътре.

Вот се съгласи.

— Не съм виждал вълк да щурмува крепост — заговори Горещата баница. — И нищо не чух.

— Вълк беше — викна им тя, докато обуваше втория ботуш. — Нещо лошо става, идва нещо. Ставайте.

И тогава звукът разтърси нощта… само че този път не беше вълк, а Курц засвири с ловния си рог сигнала за опасност. След миг всички навлякоха дрехите си и награбиха кой каквото оръжие имаше подръка. Аря затича към портата, а рогът изсвири отново. Когато профуча покрай плевнята, Хапка се замята бясно във веригите си, а Джакън Х’гхар извика от задницата на фургона:

— Момченце! Мило момченце! Война ли това, червена война? Момче, освободи нас! Човек може бие! Момчее! — Тя не го погледна, продължи напред и чу тропота и цвиленето на коне и мъжки викове оттатък стената.

Бързо се изкатери на тясната пътека зад бойниците. Парапетите бяха прекалено високи, а Аря — прекалено ниска: трябваше да се надига на пръсти между процепите, за да може да погледне надолу. За миг й се стори, че селището е пълно със светулки. После осъзна, че това са мъже с факли и че препускат между къщите. Видя как един от покривите лумна, пламъците облизаха корема на нощта с горещи оранжеви езици, щом сламата се подпали. Последва го друг, после още един и скоро пожарът закипя отвсякъде.

Джендри се качи при нея с шлема на главата.

— Колко са?

Аря се опита да преброи, но те яздеха много бързо, факлите им политаха от ръцете им и се завъртаха във въздуха.

— Сто. Двеста може би, не знам. — Виковете надмогваха рева на огъня. — Скоро ще дойдат за нас.

— Идват — посочи Джендри.

Една колона ездачи пое между горящите къщи към малкото каменно укрепление. Светлината от пожара се отразяваше в металните шлемове и проблясваше с оранжеви и жълти петна по ризниците и броните им. Един носеше знаме на дълга пика. Стори й се, че е червено, но беше трудно да се определи в тъмното, с бушуващия наоколо огън. Всичко изглеждаше червено, черно или оранжево.

Огънят скачаше от къща на къща. Пред очите на Аря пожарът погълна едно дърво, пламъците пропълзяха по клоните му и то изпъкна на фона на нощта, облечено в халат от побеснял оранж. Всички вече бяха по пасажа или се мъчеха да укротят подплашените животни в двора. Чуха се виковете на раздаващия команди Йорен. Нещо се удари в крака й, Аря погледна надолу и видя впилото се в нея плачещо момиче.

— Махни се! — Тя дръпна крака си. — Какво правиш тук? Бягай и се скрий някъде, глупачко! — Избута момичето от себе си.

Конниците спряха пред портата.

— Ей, вие, в крепостта! — извика отдолу някакъв рицар с висок шлем с остър шип на върха. — Отворете, в името на краля!

— Тъй. И кой ще да е този крал? — изрева в отговор старият Райсън преди Вот да го сръга да замълчи.

Йорен се качи на бойниците до портата, вързал дрипавото си черно наметало на дървен прът.

— Вие долу, почакайте! — извика. — Градските хора ги няма.

— А ти кой си, старче? Някой от страхливците на лорд Берик? — извика рицарят с шипа на шлема. — Ако оня дебел глупак Торос е вътре, питай го тоя пожар дали му харесва.

— Няма такъв тука — ревна му отгоре Йорен. — Тук са само момчета за Стража. Не взимаме страна в тая ваша война. — Вдигна пръта нагоре да видят цвета на наметалото му. — Вижте. Туй е черно, цветът на Нощния страж.

— Или черното на дома Дондарион — извика мъжът, който носеше вражеското знаме. Сега, на светлината на горящия град, Аря успя да види по-ясно цвета му: златен лъв на червено поле. — Гербът на лорд Берик е пурпурна мълния на черно поле.

Аря изведнъж си спомни онази сутрин, когато беше хвърлила портокала в лицето на Санса и сокът оплеска глупавата й рокля от светложълта коприна. Тогава на турнира имаше едно южняшко лордче, в което глупавата приятелка на сестра й, Джейни, се беше влюбила. Той носеше на щита си мълния и баща й го беше изпратил да обезглави брата на Хрътката. Сякаш хиляда години бяха изтекли оттогава, сякаш всичко това се беше случило е някой друг, в нечий друг живот… на Аря Старк, дъщерята на кралската Ръка, а не на сирачето Ари. Откъде можеше Ари да знае за лордове и разни такива неща?

— Сляп ли си бе, човек? — Йорен размаха пръта, за да се развее наметалото. — Да виждаш случайно проклета мълния?

— Нощем всички знамена изглеждат черни — отбеляза рицарят с шипа на шлема. — Отворете, инак ще знаем, че сте беззаконници, съюзили се с враговете на краля.

Йорен се изплю.

— Кой ви командва вас?

— Аз. — Отразените пламъци от горящите къщи вяло заиграха по тъмната броня на бойния кон, когато другите се раздвоиха да му отворят път. Мъжът беше едър, с грифон на щита и златни спирали по стоманения нагръдник. Зад вдигнатото забрало на шлема му нагоре към тях погледна дебело розово лице със свински очи.

— Сир Амори Лорч, знаменосец на лорд Тивин Ланистър от Скалата на Кастърли, Ръката на краля. На истинския крал, Джофри. — Гласът му беше висок и тънък. — В негово име, заповядвам ви да отворите тази порта.

Градчето гореше. Нощният въздух се изпълни със задушлив дим и хвърчащите искри надмогваха светлината на звездите. Йорен се намръщи.

— Не виждам защо. В града правете каквото искате, все ми е едно, но нас оставете на мира. Не сме ви врагове.

„Вижте с очите си“, прииска й се на Аря да изкрещи на мъжете долу, но само прошепна:

— Не виждат ли, че не сме нито лордове, нито рицари?

— Не мисля, че ги интересува, Ари — отвърна й шепнешком Джендри.

А тя се вгледа в лицето на сир Амори, както Сирио я беше учил да се вглежда, и разбра, че е прав.

— Щом не сте предатели, отворете портата — извика сир Амори. — Ще се убедим, че казвате истината, и ще ви пуснем.

Йорен дъвчеше горчивец.

— Казах ти, само ние сме тук. Имаш ми думата.

Рицарят с шипа на шлема се изсмя.

— Враната ни дава честна дума.

— Да не си се загубил, старче? — подигра се един от копиеносците долу. — Валът е доста на север оттук.

— Заповядвам ти отново, в името на крал Джофри, да докажете верността си, като отворите тази порта — каза сир Амори.

Йорен премисли дълго. Накрая викна.

— А бе, няма да отворя аз.

— Така да бъде. Отхвърляте кралската заповед, значи сами се обявявате за бунтовници, все едно дали сте черни плащове, или не.

— Имам малки момчета тука бе, човек! — изрева му Йорен.

— Малките мрат също като големите. — Сир Амори вдигна лениво юмрук и едно копие профуча от огнените сенки зад него. Целта му трябваше да е Йорен, но улучи застаналия до него Вот. Острието прониза гърлото му и изскочи отзад, тъмно и мокро. Вот сграбчи дръжката с две ръце и рухна на пътеката.

— Щурмувайте стените и ги избийте всички — извика отегчено сир Амори. Полетяха още копия. Аря дръпна долу Горещата баница за пеша на палтото му. Отвън задрънча стомана, чу се стържене на мечове, излизащи от ножниците, трясък на копия и щитове, смесени с мъжки ругатни и тропота на конски копита. Над главите им прелетя захвърлена факла и тупна на двора.

— На оръжие! — викна Йорен. — Пръснете се и бранете стената. Кос, Урег, вие на задната порта. Ломи, измъкни това копие от Вот и застани на мястото му.

Горещата баница се опита да извади късия меч от ножницата си и го изтърва. Аря му го натика обратно в ръката.

— Не знам да се бия с меч — каза й той опулен.

— Лесно е — отвърна Аря, но лъжата замря в гърлото й, когато една ръка се показа отвън и се впи в каменния парапет. Видя я на светлината на горящото градче така ясно, сякаш времето бе спряло. Пръстите бяха груби, мазолести, с гъсти черни косми между кокалчетата, успя да види дори мръсотията, събрала се под нокътя на палеца. „Страхът сече по-дълбоко от мечовете“ — спомни си Аря, а върхът на шлема изникна зад ръката.

И тя удари с все сила, и в замък кованата стомана на Игла захапа дращещите по камъка пръсти между кокалчетата.

— Зимен хребет! — изкрещя Аря. Плисна кръв, пръстите отхвърчаха и лицето под шлема изчезна толкова бързо, колкото се появи.

— Отзад! — извика Баницата и Аря се извъртя като вихър.

Вторият беше брадат и без шлем, с кама между зъбите, за да останат ръцете му свободни за катеренето. Тъкмо докато прехвърляше единия си крак през парапета, тя замахна към очите му. Игла така и не го докосна, но мъжът залитна назад и падна. „По лице да падне дано и да си отреже езика.“

— Тях гледай, не мен! — изкрещя Аря на Баницата. Когато и третият се опита да се покатери при техния участък на стената, момчето засече по ръцете му с късия меч, докато мъжът не се пусна и не полетя надолу.

Сир Амори нямаше стълби, но стените на укреплението бяха изградени от груби неодялани камъни, без спойка и лесни за катерене, а враговете им сякаш край нямаха. Веднага щом Аря посечеше някого, намушкаше го или успееше да го избута, друг изпълзяваше на негово място по стената. Рицарят с шипа на шлема се изкатери на бастиона, но Йорен метна черното си знаме около шипа и заби острието на камата си през бронята му, докато мъжът се мъчеше да се освободи от плата. Извърнеше ли Аря очи нагоре, всеки път виждаше още повече полетели факли, повлекли дългите си огнени езици, гаснещи някъде зад погледа й. Видя златен лъв на червено поле и помисли за Джофри, и съжали, че го няма тук, за да намушка с Игла озъбеното му лице. Когато четирима долу заблъскаха портата с брадвите си, Кос ги простреля със стрелите си, един по един. Добер се сбори с един нападател, за да го свали на пътеката, а Ломи пръсна главата му с камък преди мъжът да успее да се вдигне и зарева от възторг, докато не видя ножа, забит в корема на Добер и не разбра, че и той няма да може повече да стане. Аря прескочи трупа на някакво момче, не по-голямо от Джон и с отсечена над лакътя ръка. Не мислеше, че е от нея, но не беше сигурна. Чу вика на Кайл за милост малко преди някакъв рицар със златна оса на щита да премаже лицето му с боздугана си. Навсякъде всичко вонеше на кръв, на желязо и на пикня, но скоро всичко това се сля сякаш в една миризма. Тя така и не видя как хилавият мъж се прехвърли през стената, но когато го направи, се втурна срещу него с Джендри и Горещата баница. Мечът на Джендри пръсна шлема му и го смъкна от главата му. Беше плешив и уплашен, с изпадали зъби и рехава сива брада, но още докато я обземаше чувство на жал към него, тя го убиваше и викаше: „Зимен хребет! Зимен хребет!“, а Горещата баница до нея крещеше „Горещата баница! Горещата баница!“ и сечеше тънкия врат на окаяника.

Когато мършавият издъхна, Джендри измъкна меча му и скочи долу в двора, за да се пребори с други. Аря погледна натам и видя стоманени сенки, тичащи през двора на укреплението, и разбра, че са проникнали някъде през стената или са пробили през задната порта. Скочи долу при Джендри и се приземи както я беше учил Сирио. Нощта кънтеше от грохота на стомана и виковете на ранени и умиращи. За миг Аря замръзна на място, без да знае какво да прави, нито накъде да тръгне. Смъртта беше навсякъде.

И тогава се появи Йорен, разтърси я и изкрещя в лицето й.

— Момче! — изрева старецът, както той си знаеше. — Махай се оттук, тук всичко свърши, загубихме! Подкарай всички, крито можеш, двамата с него и другите, момчетата, изведи ги навън. Бягай!

— Как? — каза Аря.

— Капака! — ревна той в лицето й. — Под плевника.

И за миг изчезна от очите й, затича нанякъде да се бие, размахал меча в старческата си ръка. Аря сграбчи Джендри за ръката.

— Той каза да се махаме! Плевнята! Там е изходът!

Зад процепа на шлема очите на Бивола блеснаха с отразени пламъци. Той кимна. Извикаха Горещата баница от стената и намериха Ломи Зелените ръце да лежи в кръв, със забито в прасеца копие. Намериха и Джерен, но беше много зле и не можеше да мръдне. Докато тичаха към плевника, Аря зърна плачещото момиченце, седнало сред вихрещия се хаос, обкръжено от пушек и викове. Спря, хвана го за ръката и го задърпа. Другите вече тичаха напред. Момичето не искаше да тръгне дори след като го зашлеви през лицето. Аря го повлече с дясната ръка, стискайки Игла в лявата. Нощта отпред грееше мрачно червена. „Плевникът гори“ — осъзна тя. Една факла беше паднала върху сламения покрив и пламъците ближеха стените, и тя чу изплашеното цвилене на затворените вътре животни. От плевника се показа Баницата.

— Аря, побързай! Ломи тръгна! Остави я, щом не ще!

Аря стисна зъби и задърпа още по-силно, повлече след себе си плачещото момиче. Горещата баница се шмугна вътре и ги остави… но Джендри се върна — пламъците блестяха по лъскавия му шлем толкова ярко, че роговете му сияеха оранжеви. Изтича към тях и метна на рамо плачещото момиче.

— Бягай!

Да се втурнеш през вратите на плевника беше като да тичаш в пещ. Въздухът се беше запълнил с облаци сив дим, а задната стена се бе превърнала в огнен параван. Конете и магаретата ритаха, изправяха се на задните си крака, цвилеха и ревяха. „Горките животни“ — помисли Аря. После видя фургона и тримата мъже, приковани долу. Хапката се мяташе във веригите и кръв течеше по раздралите ръцете му железни пранги. Рордж сипеше проклятия и риташе дървото.

— Момче! — викна по нея Джакън Х’гхар. — Мило момче!

Отвореният тайник беше само на няколко стъпки, но огънят пълзеше бързо, поглъщаше старото дърво и сухата слама по-бързо, отколкото можеше да повярва. Аря си спомни ужасното обгорено лице на Хрътката.

— Тунелът е тесен! — изрева Джендри. — Как ще минем?

— Дърпай я! — извика му Аря. — Бутай я.

— Добри момчета, мили момчета — отново извика Джакън Х’гхар и се закашля, задавен от пушека.

— Махнете ги тия шибани вериги! — изрева Рордж.

Джендри изобщо не погледна към тях.

— Ти скачай първа, после тя и накрая аз. Бързай, пътят е дълъг.

— Като цепеше дървата — попита Аря, — къде остави брадвата?

— Навън при навеса. — Той хвърли поглед към окованите. — Най-напред бих спасил магаретата. Няма време.

— Взимай я! — изрева тя. — Изкарай я навън! Давай!

Огънят изплющя в гърба й с нажежените си червени криле, когато изскочи от горящия плевник. Хладът отвън беше благословен, но наоколо гинеха хора. Видя как Кос хвърли оръжието си да се предаде и видя как го посякоха на място. Пушекът беше навсякъде. От Йорен нямаше и помен, но тя намери брадвата там, където я беше оставил Джендри, до купа дърва пред навеса. Когато я издърпа, една желязна ръка я сграбчи за рамото. Аря се извъртя като вихър и посече с все сила между краката му. Лицето му така и не видя, само кръвта, бликнала изпод ризницата. Връщането в плевника се оказа най-трудното нещо, което бе правила в живота си. Пушекът се изливаше през отворената врата като грамадна черна гърчеща се змия и отвътре се чуваха писъците и ревовете на обречените животни и хора. Аря прехапа устна, скочи през рамката и се сви на топка ниско, където димът не беше толкова гъст.

Огнен пръстен беше стегнал едно от магаретата и то ревеше от ужас и болка, и тя усети миризмата на горяща козина. Покривът летеше нагоре и разни неща падаха надолу, парчета горящо дърво и слама, и сено. Аря покри с длан устата и носа си. От пушека не можа да види фургона, но още се чуваха писъците на Хапката. Запълзя натам.

И после видя надигащото се над нея колело. Фургонът подскочи и се отмести на половин стъпка, когато Хапката се замята отново да се отскубне от веригите. Джакън я видя, но беше много трудно да си поеме дъх, камо ли да проговори. Тя замахна и хвърли брадвата във фургона. Рордж я хвана, вдигна я над главата си и по безносото му лице потече пот на черни вади. Аря тичаше и кашляше. Чу зад гърба си трясъка на стоманата в старото дърво, и отново, и пак. Миг по-късно тя изтрещя като гръм и дъното на фургона се срина сред облак трески.

Аря се претърколи с главата напред в тунела и пропадна пет стъпки надолу. Устата й се напълни с пръст, но й беше все едно, чудесен беше вкусът, вкус на кал, на вода и на червеи, и на живот. Под земята въздухът беше студен и тъмен. Горе нямаше нищо освен кръв и яростно червено и задушаващ дим и писъци на умиращи коне.

Тя завъртя колана, за да не й пречи Игла, и запълзя. Малко по-надолу в тунела чу ужасния звук, като рев на чудовищен звяр, и зад гърба й изригна нажежен пушек и черна прах, и замириса на седмия кръг на ада. Аря затаи дъх, целуна калта на пода и заплака. За кого — не знаеше.