Седемте циферблата

Глава дванайсетаСледствието в Чимнис

По темперамент Бъндъл никак не приличаше на баща си, който се открояваше със своето добродушие и инертност. Както справедливо бе отбелязал Бил Евърсли. Бъндъл никога не безделничеше.

На следващата сутрин тя се събуди, изпълнена с енергия. Имаше три конкретни плана, чието осъществяване бе решила да започне още същия ден, и се боеше, че няма да й стигне времето.

Добре че за разлика от Джери Уейд, Рони Деврьо и Джими Тесиджър нямаше навика да се успива. Дори и сър Осуалд Кут би одобрил нейната ранобудност. В осем и половина Бъндъл вече бе приключила със закуската и се бе запътила с колата към Чимнис.

На баща й му стана драго, когато я видя.

— Винаги ме изненадваш — каза той на дъщеря си, — но с идването си ми спестяваш едно телефонно обаждане. Вчера идва полковник Мелроуз — заради следствието.

Полковник Мелроуз бе началник на полицията в графството и стар приятел на лорд Кейтърам.

— Говориш за следствието във връзка със смъртта на Рони Деврьо ли? Кога ще започне?

— Утре в дванайсет. Мелроуз ще ти се обади. Тъй като си открила трупа, трябва да дадеш показания. Но предаде да не се вълнуваш.

— Че защо ще се вълнувам?

— Е, нали го знаеш Мелроуз. Малко е старомоден.

— Добре, ще бъда готова утре в дванайсет, стига да съм още жива.

— Имаш ли основания да смяташ, че няма да си жива?

— Знае ли човек какво може да му се случи в тези напрегнати времена — отвърна Бъндъл. — Във вестниците всеки ден пише…

— Сетих се, че Джордж Ломакс ме покани да му гостувам след седмица. Отказах, разбира се.

— И добре си сторил. Не ти трябва да се замесваш в разни неприятни истории.

— Ще има ли неприятни истории? — попита лорд Кейтърам с внезапно оживление.

— Сам знаеш. Заплашителни писма и така нататък.

— Дали пък няма наистина да убият Джордж? — рече лордът обнадеждено. — Какво ще кажеш, Бъндъл, дали все пак да не ида?

— Татко, опитай се да потиснеш кръвожадните си инстинкти и си кротувай вкъщи — отвърна дъщеря му. — Отивам да поговоря с мисис Хауел.

Това бе икономката, достолепната госпожа, всяла ужас в сърцето на лейди Кут. Тя обаче не предизвикваше никакви страхове у Бъндъл, която наричаше мис Бъндъл открай време, още от дните, преди баща й да наследи титлата, когато тя бе гостувала в Чимнис.

— Е, Хауел — поде девойката, — хайде да изпием по чаша какао и да ми кажеш какво се е случило в дома, докато ме нямаше.

Получи информацията без усилия и я запамети.

Две нови чистачки в кухнята, момичета от село, едва ли будеха подозрения. Нова младша камериерка, племенница на главната камериерка. И тук нямаше нищо съмнително. Хауел май бе поизмъчила съвсем в свой стил клетата лейди Кут.

— Не бях допускала, мис Бъндъл, че ще доживея до деня, когато в Чимнис ще се настанят чужди хора.

— Човек трябва да е в крак с времето, Хауел — отвърна младата жена. — Пак си извадила късмет. Нищо чудно замъкът някой ден да стане и жилищен блок с луксозни апартаменти под наем.

От тези думи реакционният аристократичен гръб на мисис Хауел настръхна целият.

— Никога не съм виждала сър Осуалд Кут — каза Бъндъл.

— Безспорно е много умен — рече неопределено мисис Хауел.

Бъндъл остана с чувството, че прислугата не е изпитвала топли чувства към сър Осуалд.

— Разбира се, за всичко се грижеше мистър Бейтман — продължи икономката. — Твърде делови господин. Много сериозен, знае кое как трябва да се направи.

Бъндъл насочи разговора към смъртта на Джералд Уейд. Мисис Хауел с удоволствие поде темата, изказвайки съжалението си за клетия млад джентълмен, но от думите й девойката не научи нищо ново. Сбогува се с икономката и слезе отново на долния етаж. Веднага извика Тредуел.

— Тредуел, кога напусна Артър?

— Преди около месец, миледи.

— Защо напусна?

— По собствено желание, миледи. Ако не се лъжа, замина за Лондон. Нямах никакви забележки към работата му. Вярвам, миледи, че ще останете удовлетворени от Джон, новия лакей. Разбира от работата си и е старателен.

— Откъде дойде?

— Има чудесни препоръки, миледи. Работил е при лорд Маунт Върнън.

— Да… — каза Бъндъл замислено.

Сети се, че сега лорд Маунт Върнън е на лов в Източна Африка.

— Как му е фамилното име, Тредуел?

— Бауер, миледи.

Тредуел изчака още минута-две и след като видя, че Бъндъл няма повече въпроси, тихо излезе от стаята. Младата жена продължи да седи умислена.

Спомни си, че когато е пристигнала, именно Джон й е отворил вратата и с нещо е привлякъл вниманието й. Очевидно бе опитен слуга, добре обучен и с безизразно лице. Може би стойката му бе по-войнишка, отколкото на повечето лакеи, а и задната част на главата му имаше доста странна форма.

Тези подробности, естествено, бяха несъществени. Бъндъл, която продължаваше да седи смръщена пред писалището, се улови, че неволно изписва името „Бауер“ с молив върху попивателната хартия.

Изведнъж и хрумна нещо и тя отново повика Тредуел.

— Как се пише името „Бауер“? Кажете ми го буква по буква.

— Б-А-У-Е-Р, миледи.

— Не е английско.

— Ако не се лъжа, Джон е от швейцарски произход, миледи.

— Това е всичко, Тредуел, благодаря.

От швейцарски произход ли? Не, от германски. Военна стойка, сплесната глава. Отгоре на всичко се бе появил в Чимнис половин месец преди смъртта на Джери Уейд.

Бъндъл стана. Тук бе приключила. Щеше да продължи другаде. Отиде при баща си.

— Отново излизам. Трябва да видя леля Марша.

— С Марша ли ще се срещаш? — Гласът на лорд Кейтърам бе изпълнен с удивление. — Клетото ми дете, как ти дойде такава мисъл в главата?

— Самостоятелен човек съм, татко. Отговарям за постъпките си.

Лорд Кейтърам изгледа дъщеря си изумено. Не можеше да проумее, че някой изпитва искрено желание да разговаря със страховитата му снаха. Марша, маркиза Кейтърам, вдовицата на покойния му брат Хенри, бе много впечатляваща личност. Лорд Кейтърам бе съгласен, че тя се е проявила като блестяща съпруга и без нейна помощ Хенри едва ли щеше да стане главен секретар в Министерството на външните работи. От друга страна, винаги бе приемал смъртта на брат си като своеобразно избавление.

Реши, че Бъндъл съвсем глупашки си пъха главата в устата на лъва.

— Знаеш ли, все пак не бих го правил. Не знаеш какво ще се получи от един такъв разговор.

— Надявам се да се получи това, което съм си поставила за цел. Нищо ми няма, татко, не се тревожи за мен.

Лорд Кейтърам въздъхна, намести се по-удобно в креслото и пак се зае да прелиства „Фийлд“. След малко обаче Бъндъл отново надникна.

— Прощавай, но искам да те питам още нещо. Що за човек е сър Осуалд Кут?

— Вече ти казах, валяк.

— Нямах предвид личните ти впечатления от него. Как е натрупал състоянието си. Какво е произвеждал, копчета за панталони, метални кушетки или нещо друго?

— А, сега те разбрах. Стомана. Стомана и чугун. Собственик е на най-големите, как им викат там, леярни, в Англия. Е, вече не ги ръководи лично. Преобразува ги на дружество или на дружества. И мен ме вреди там като директор на нещо, забравих на какво. Добре ми дойде. От мен не се иска друго, освен веднъж-дваж в годината да отскоча на заседание в някой от луксозните хотели на Канън Стрийт или Ливърпул Стрийт и да седна на кръгла маса, върху която винаги слагат прекрасни бележници. После Кут или някой друг умник почват да четат доклади, пълни с цифри, но за щастие не си длъжен да ги слушаш. А и нерядко след това дават великолепни обеди.

Бъндъл не се интересуваше от обедите на лорд Кейтърам и излезе от стаята още преди баща й да довърши обяснението си. На път към Лондон се опита да подреди, каквото бе научила.

Не виждаше каква връзка има между производството на стомана и грижите за бедните деца. Тоест, едно от двете, по всяка вероятност второто, трябваше да послужи за маскировка. Мисис Маката и унгарската графиня можеха да бъдат отписани от сметката. Очевидно ги бяха поканили за прикритие. Не, ключова фигура явно бе несимпатичният хер Еберхард. Той не бе от хората, които Джордж Ломакс ще покани. Бил беше подметнал, че германецът се занимавал с някакви изобретения. Пък и на приема бяха поканени министърът на въздухоплаването и сър Осуалд Кут, производителя на стомана. Виж, това се връзваше.

Тъй като нямаше смисъл да прави повече догадки, Бъндъл съсредоточи вниманието си върху предстоящия разговор с лейди Кейтърам.

Тя живееше в голяма мрачна къща в един от аристократичните квартали на Лондон. Вътре миришеше на восък, храна за птици и леко повехнали цветя. Лейди Кейтърам бе голяма жена, голяма във всяко отношение. Бе по-скоро величествена, отколкото едра. Имаше голям крив нос, носеше позлатено пенсне и над горната й устна се виждаше нещо като мустачки.

Бе донякъде изненадана да види племенницата си, но любезно й поднесе бузата си, която Бъндъл почтително целуна.

— Какво неочаквано удоволствие, Айлийн! — отбеляза хладно.

— Току-що се върнахме, лельо Марша.

— Знам. Как е баща ти? Както винаги ли?

Във въпроса й имаше нескрито пренебрежение. Мнението й за Алистър Едуард Брент, девети маркиз на Кейтърам, никак не бе високо. Навярно щеше да го окачестви като „загубеняк“, ако знаеше тази дума.

— Татко е много добре. Сега е в Чимнис.

— Радвам се. Вероятно знаеш, Айлийн, че не одобрих даването на Чимнис под наем. Имението в много отношения е исторически паметник. Не беше редно да се обезценява.

— Сигурно е бил много приятно място, когато чичо Хенри беше жив — въздъхна Бъндъл.

— Виж, Хенри имаше чувство за отговорност — отбеляза лелята.

— Като си помисля какви хора са гостували там — продължи Бъндъл едва ли не в екстаз. — Най-изтъкнатите европейски държавници.

Лейди Кейтърам въздъхна.

— Мога с пълно основание да заявя, че там не един път се е творяла историята — отбеляза тя. — Жалко, че и баща ти…

Не довърши мисълта си и тъжно поклати глава.

— Татко не е по политиката — каза Бъндъл. — Макар че, мен ако питаш, едва ли има по-вълнуващо занимание. Особено ако човек го опознае отвътре.

Бъндъл изрече тази лъжа, без дори да се изчерви. Леля й я погледна с изненада.

— Много се радвам, че мислиш така — каза й. — Досега имах чувството, че в съответствие с днешната мода те интересуват само удоволствията.

— Доскоро беше така — отвърна момичето.

— Вярно, още си твърде млада — рече замислено лейди Кейтърам. — С твоите качества обаче, ако си намериш подходящ мъж, би могла да бъдеш домакиня на някой от най-важните политически салони.

Бъндъл изтръпна. Изпита за миг опасението, че леля й веднага ще й предложи някой конкретен съпруг.

— Чувствам се толкова невежа — рече девойката. — Почти не разбирам от политика.

— Това е лесно поправимо — побърза да възрази лейди Кейтърам. — Мога да ти услужа с каквато литература поискаш.

— Благодаря ти, лельо Марша — каза Бъндъл и пристъпи към втория щурм. — Познаваш ли мисис Маката?

— Разбира се, че я познавам. Изключително достойна жена с блестящ ум. Вярно, по начало не одобрявам присъствието на жените в парламента. Смятам, че съществуват по-женствени начини да въздействат на политиката. — Настъпи пауза, тъй като уважаемата дама си спомни как с женствени усилия бе изтикала на политическата арена своя съпротивляващ се съпруг и как той постигна успех на това поприще. — Все пак времената се менят. Това, което върши мисис Маката, е от общонационална значимост и без съмнение е от полза за всички жени. Да, мисис Маката върши достойна женска работа. Трябва на всяка цена да се запознаеш с нея.

Бъндъл въздъхна тъжно.

— Следващата седмица тя ще бъде на прием у Джордж Ломакс. Поканил е и татко, който, разбира се, няма да отиде. Но изобщо не му е хрумнало да покани и мен. Сигурно ме мисли за глупачка.

Лейди Кейтърам отсъди, че племенницата й определено е започнала да гледа сериозно на живота. Дали не бе изживяла нещастна любов? Според лелята една нещастна любов можеше да бъде само от полза за младите момичета. Караше ги да възприемат живота сериозно.

— Джордж Ломакс едва ли е разбрал — как да се изразя? — че вече си порасла, драга ми Айлийн. Ще имам грижата да поговоря с него.

— Не съм му симпатична — каза Бъндъл. — Знам, че няма да ме покани.

— Глупости! — рече лейди Кейтърам. — Не се тревожи! Познавам Джордж Ломакс от ей такъв. — Тя посочи с ръка една съвсем невероятна височина. — Ще му бъде драго да ми направи услуга. А също да се убеди лично, че днешните момичета от нашата класа проявяват интерес към добруването на страната.

Бъндъл насмалко щеше да я попита дали вярва на собствените си приказки, но успя да се сдържи.

— А сега ще ти дам малко книги — каза леля й. — Мис Конър! — извика с властен глас.

Появи се спретната секретарка с уплашен израз. Лейди Кейтърам й даде указания. След малко Бъндъл се отправи обратно към Брук Стрийт с цяла камара книжлета с удивително скучни заглавия.

Позвъни на Джими Тесиджър. Гласът му издаваше ликуване.

— Уредих всичко — каза й. — Видях зор с Бил, беше си набил в дебелата глава, че ще се чувствам като агне сред вълци. В края на краищата обаче успях да го убедя. Сега съм застанал пред купчина папки и книги, които съм се заел да чета. Убийствено скучни са, но няма как. Хване ли се с нещо, човек трябва да го върши както трябва. Да знаеш нещо за Санта Фе и граничния спор?

— Не — отвърна Бъндъл.

— Е, започнах да го изучавам. Бил е много заплетен и е продължил години. Решил съм да разговарям за него. В наше време човек трябва да се специализира.

— И аз се сдобих с такива четива. Даде ми ги леля Марша.

— Леля коя?

— Леля Марша, татковата снаха. Умира си за политика. Ще уреди и да поканят и мен на приема у Джордж.

— Така ли? Браво! — известно време Джими мълча, сетне продължи: — Може би е по-добре да не съобщаваме на Лорен.

— Всъщност да.

— Нали разбираш? Сигурно ще й стане неприятно, че не я включваме. А за нея наистина е най-добре да стои встрани.

— Така е.

— Думата ми е, че не върви момиче като нея да бъде излагано на опасност.

Бъндъл остана с впечатлението, че Тесиджър не е свръхтактичен. Възможността тя, Бъндъл, да бъде изложена на опасност, изглежда не го смущаваше.

— Там ли си? — попита младежът.

— Да. Просто си мислех нещо.

— Утре ще ходиш ли да те разпитват?

— Да, а ти?

— И аз. Между другото, вече са съобщили във вечерните вестници. Но са забутали материала в ъгълчето на страницата. Мислех си, че ще я публикуват като новина номер едно.

— И на мен ми се виждаше логично.

— Е, да сядам пак над книгите. Бях стигнал до това как Боливия ни изпраща нота.

— И аз трябва да се заема с домашното. Да не би да си решил да учиш цяла вечер?

— Да. А ти?

— И аз, както е тръгнало.

И двамата бяха безсрамни лъжци. Джими Тесиджър чудесно знаеше, че ще води Лорен на вечеря.

Веднага щом затвори телефона, Бъндъл хукна да се преоблича в някакви неописуеми дрехи, които всъщност принадлежаха на камериерката й. После излезе, размишлявайки как най-бързо ще стигне до Клуба на Седемте циферблата — с метро или с автобус.