Седемте циферблата

Глава двайсет и втораРазказът на графиня Рацка

Графинята дойде на себе си доста по-различно, отколкото Джими Тесиджър. Съвземаше се по-дълго и къде-къде по-артистично.

Именно Бъндъл реши, че е артистично. Девойката направи всичко възможно да свести графинята — главно я пръскаше със студена вода, на която тя незабавно реагира и прокара с въздишка бяла трепереща ръка по челото си.

Тъкмо в този момент в стаята като фурия нахълта Бил, най-сетне приключил със задължението си да извика лекар по телефона, и (според Бъндъл) стана за резил.

Надвеси се над графинята със загрижено и разтревожено лице и започна да говори идиотщини.

— Нищо ви няма, графиньо. Нищо ви няма, повярвайте ми. Не говорете, ще ви навреди. Лежете си. След миг ще се почувствате добре. Ще се почувствате наистина чудесно. А сега мълчете. Не бързайте. Не мърдайте, затворете очи. След малко ще си припомните всичко. Пийнете си още водица. Ще донеса и коняк. Точно така, конякът ще ви оправи. Бъндъл, не мислиш ли, че малко коняк…

— За Бога, Бил, остави я на мира! — сопна му се Бъндъл. — Ще й мине.

Девойката отново поля с опитна ръка тоновете грим на графинята със студена вода.

Жената се окопити и приседна. Изглеждаше значително по-добре.

— Ах! — простена тя. — Жива съм!

— Не бързайте — каза Бил. — Не говорете, докато не се почувствате съвсем добре.

Графинята се опита да прикрие тялото си с доста прозрачния пеньоар.

Огледа малката тълпа, струпала се около нея. Угрижеността изписана върху лицата на присъстващите, нещо не й хареса. Така или иначе, тя се усмихна любезно на единственото лице, което изразяваше съвсем различни чувства.

— Ето ви и вас, мой високи англичанино — каза графинята нежно. — Не се тревожете. Чувствам се добре.

— Сигурна ли сте? — попита Бил все със същия развълнуван тон.

— Съвсем сигурна. — Графинята му се усмихна отново. — Ние, унгарците, имаме стоманени нерви.

Тревогата, изписана върху лицето на Бил, бе заменена от облекчение и блаженство. На Бъндъл й идеше да го срита.

— Пийнете малко вода — рече тя хладно.

Графинята обаче не пожела вода. Джими, изпълнен с повече състрадателност към красотата, изпаднала в затруднения, предложи коктейл. Графинята се отзова на тази идея. След като го изпи, огледа присъстващите още веднъж, този път по-оживено.

— Кажете ми какво се случи? — запита припряно тя.

— Надявахме се вие да ни обясните — отвърна старши инспектор Батъл.

Графинята го погледна с присвити очи. Изглежда, едва сега забеляза едрия мълчалив човек.

— Минах през стаята ви — каза Бъндъл. — Нямаше ви там и от кревата ви личеше, че не сте си лягали.

Девойката погледна с укор графинята, която притвори очи и бавно поклати глава.

— Да, да, сега си спомням всичко. Ох, наистина беше ужасно! — Тя потрепери. — Да ви разкажа ли?

Старши инспектор Батъл и Бил реагираха едновременно. Батъл каза:

— Да, ако обичате.

Бил рече:

— Не сега, ако не сте в настроение.

Графинята погледна първо единия, сетне втория мъж. Батъл изглежда, спечели двубоя.

— Не ми се спеше — започна графинята. — Тази къща ми действа потискащо. Чувствах се, както вие се изразявате, като котка върху нагорещени тухли. От опит знам, че в такова състояние е безсмислено да се опитвам да заспя. Разходих се из стаята. Опитах се да почета малко, но книгите, оставени в спалнята, не ми се сториха интересни. Реших, че ако сляза долу, ще открия нещо по-подходящо.

— Съвсем естествено — вметна Бил.

— Да, напълно е обяснимо — каза Батъл.

— И така, излязох от стаята и отидох на долния етаж. В къщата цареше пълна тишина…

— Извинете — прекъсна я старши инспекторът. — Спомняте ли си в колко часа стана това?

— Никога не знам колко е часът — отвърна надменно графинята и продължи. — Както ви казах, цареше пълна тишина. Ако беше пробягала мишка, щеше да се чуе. Слязох по стълбите, съвсем тихо…

— Съвсем тихо ли?

— Естествено, защо да будя хората? — отговори жената с укор. — Дойдох тук, точно в този ъгъл, и започнах да търся по лавиците подходяща книга.

— Първо обаче включихте осветлението, нали?

— Не, не включих осветлението. Носех малкото си джобно фенерче. Именно с него осветих библиотечния шкаф.

— Ясно — рече старши инспекторът.

— Изведнъж чух някакъв звук — продължи с драматичен глас графинята. — Тих звук. Приглушени стъпки. Загасих фенерчето и се ослушах. Стъпките, ужасяващите стъпки, се приближаваха все повече. Скрих се зад паравана. След малко вратата се отвори и някой включи осветлението. В стаята влезе човекът, по-точно крадецът.

— Да, но… — започна мистър Тесиджър.

Някой го настъпи с голяма обувка по крака. Джими разбра, че старши инспектор Батъл му дава знак да мълчи, и не довърши изречението.

— Насмалко не умрях от страх — продължи графинята. — Опитах се да затая дъх. Човекът остана неподвижен около минута, ослушваше се. След това отново с тези ужасяващи, приглушени стъпки…

Джими пак отвори уста, за да възрази, и пак я затвори, без да каже нищо.

— Отиде при прозореца и надникна през него. Стоя минута-две, сетне прекоси повторно стаята, угаси лампите и заключи вратата. Ужасих се. Реших, че още е в стаята и се прокрадва към мен в мрака. След миг чух, че пак е до прозореца. После стана тихо. Изпълних се с надеждата, че е излязъл оттам. Минаха още няколко минути, през които не чух никакъв звук. Вече бях почти сигурна, че човекът е излязъл, и дори понечих пак да запаля джобното си фенерче, за да проверя какво става, когато се почна всичко.

— Така ли?

— Да! Това бе наистина, наистина ужасно! Никога не ще го забравя! Двама мъже, вкопчили се в смъртна схватка! Какъв ужас! Блъскаха се из стаята и мебелите се разлетяха във всички посоки. Стори ми се, че сетне чух и женски писък. Не в стаята обаче, а някъде отвън. Престъпникът имаше груб глас, наподобяващ по-скоро крякане. През цялото време викаше: „Пусни ме, бе, пусни ме.“ Другият мъж беше джентълмен. Говореше като изискан англичанин.

На Джими му стана приятно.

— Той само ругаеше — продължи графинята.

— Наистина е бил джентълмен — каза старши инспектор Батъл.

— След това — допълни графинята — нещо проблесна и чух изстрел. Куршумът се заби в шкафа до мен. Сигурно тогава съм припаднала.

Тя погледна Бил, който я улови за ръката и я погали.

— Какво ужасно премеждие сте имали! — каза той. — Да знаете колко много ви съчувствам.

„Нещастен идиот“, помисли си Бъндъл.

Старши инспекторът бе отишъл бързо и безшумно при библиотечния шкаф вдясно от паравана. Наведе се и започна да търси. По едно време вдигна нещо от пода.

— Не е било куршум, графиньо — каза Батъл. — Било е гилзата от патрон. Мистър Тесиджър, къде бяхте застанали, когато стреляхте?

Джими зае позиция до прозореца.

— Някъде тук.

Старши инспекторът отиде на същото място.

— Правилно — съгласи се, — гилзата е трябвало да отхвърчи точно в тази посока. От калибър 455 е. Нищо чудно, че в тъмнината графинята я е сметнала за куршум. Ударила се е в шкафа на около педя от нея. Куршумът е докоснал съвсем леко рамката на прозореца и утре ще го открием навън. Освен ако вашият нападател не го носи в тялото си.

Джими поклати глава със съжаление.

— Боя се, че Леополд този път не се покри със слава — каза той покрусен.

Графинята го гледаше възхитено.

— Ръката ви! — възкликна тя. — Превързана е. Нима именно вие…

Джими шеговито се поклони.

— Много се радвам, че говоря като изискан англичанин — рече младежът. — Искам да ви уверя, че за нищо на света не бих произнесъл думите, които изрекох, ако имах и най-малкото подозрение, че в стаята присъства дама.

— Така и не разбрах всичко — побърза да поясни графинята, — макар и като малка да имах гувернантка англичанка.

— Никога няма да чуете такива думи от гувернантки — съгласи се Джими. — От гувернантките човек научава изречения, свързани с писалката на вуйчо му или с чадъра на племенницата на градинаря. Знам го добре.

— Какво все пак се случи? — настоя графинята. — Кажете ми най-сетне!

За миг се възцари мълчание: всички впериха поглед в старши инспектор Батъл.

— Работата е много проста — обясни спокойно той. — Опит за грабеж. От сър Стенли Дигби бяха откраднати някакви политически документи. Крадците почти успяха да се измъкнат с тях, но благодарение на тази млада дама — той кимна в посока към Лорен — плановете им бяха провалени.

Графинята стрелна девойката с бърз, доста странен поглед.

— Ясно — каза хладно тя.

— По една щастлива случайност тя се е оказала там — допълни с усмивка старши инспекторът.

Графинята въздъхна тихичко и отново притвори очи.

— Може да ви се стори нелепо, но още се чувствам крайно отпаднала — промълви тя.

— Напълно ви разбирам — възкликна Бил. — Позволете да ви придружа до стаята. Бъндъл ще остане при вас.

— Ще е много мило от страна на лейди Айлийн — каза графинята, — но предпочитам да съм сама. Наистина вече ми е по-добре. Нали ще имате добрината да ми помогнете да се кача по стълбите?

Тя стана, пое ръката на Бил и отпусната върху нея, излезе от стаята. Бъндъл ги последва до коридора, като отново предложи помощта си. Графинята обаче пак отклони любезността й, вече не без известно раздразнение в гласа, така че Бъндъл не ги придружи до горе.

Застанала в коридора, продължи да наблюдава в гръб изящния силует на графинята, облегнала се върху Бил, когато нещо внезапно привлече вниманието й. Пеньоарът на графинята, както вече споменахме, бе твърде прозрачен. През него девойката успя да види съвсем отчетливо малка черна бенка под дясната лопатка.

Възкликна тихо от удивление и веднага се устреми към старши инспектор Батъл, който току-що бе излязъл от библиотеката. Джими и Лорен бяха на няколко крачки пред него.

— Залостих прозореца отвътре и поставих човек на пост от външната страна — каза Батъл. — Ще заключа вратата и ще прибера ключа. Сутринта ще направим това, което французите наричат „възпроизвеждане на престъплението“. Да, лейди Айлийн, какво има?

— Старши инспектор Батъл, трябва да говоря с вас. Незабавно.

— Да, разбира се. Още…

Внезапно се появи Джордж Ломакс, придружен от доктор Картрайт.

— А, ето ви и вас, Батъл! Вярвам, ще ви бъде приятно да научите, че О’Рорк не е пострадал сериозно.

— Бях сигурен, че на мистър О’Рорк му няма нищо — каза Батъл.

— Били са му инжекция със силно сънотворно — поясни лекарят. — Утре сутрин ще се събуди в най-лошия случай със слабо главоболие. А сега, млади момко, нека огледаме огнестрелната ви рана.

— Хайде, сестро — рече Джими на Лорен. — Ела да помагаш. Ела да наблюдаваш страданията на един силен мъж. Знаеш какво трябва да правиш.

Джими, Лорен и лекарят излязоха. Бъндъл продължи да поглежда отчаяно към старши инспектора, който бе хванат в плен от Джордж.

Батъл търпеливо изчака една пауза в красноречието на Джордж и веднага се възползва от нея.

— Сър, бих искал да поговоря насаме със сър Стенли. Ей там, в малкия кабинет в дъното.

— Разбира се — отвърна Джордж. — Разбира се. Ей сега ще ида да го повикам.

Бързо се качи по стълбите. Батъл дръпна Бъндъл във всекидневната и затвори вратата.

— Какво има, лейди Айлийн?

Девойката му разказа възможно най-сбито за посещението си в клуб „Седемте циферблата“ и последвалите го приключения. След като тя приключи, старши инспектор Батъл въздъхна дълбоко. Както никога безстрастният израз на лицето му бе изчезнал.

— Забележително! — каза Батъл. — Забележително! Не допусках, че е по силите на някого, лейди Айлийн, дори и по вашите. Сега виждам, че съм сгрешил.

— Вие ме насочихте, старши инспектор Батъл. Именно вие ми намекнахте да поговоря с Бил Евърсли.

— Пред хора като вас е опасно да се правят каквито и да е намеци. Никога не съм предполагал, че ще идете дотам.

— Е, старши инспекторе, всичко е наред. Моята смърт не ви тежи на съвестта.

— Засега не — отвърна мрачно Батъл и се замисли. — Направо не проумявам как мистър Тесиджър е допуснал да се излагате на такава опасност — каза най-сетне.

— Той научи, след като всичко приключи — поясни Бъндъл. — Не съм пълна глупачка, старши инспектор Батъл. Освен това мистър Тесиджър е твърде зает с грижите си за мис Уейд.

— А, така значи! Виж ти! — В очите му се появи лукаво пламъче. — Трябва да помоля мистър Евърсли да се погрижи за вас, лейди Айлийн.

— Кой, Бил ли? — отвърна насмешливо девойката. — Старши инспекторе, не сте чули края на моя разказ. Жената, която видях там — Ана, Номер 1 — е графиня Рацка!

Бързо му обясни как я е разпознала по бенката. За нейно учудване старши инспекторът не се изненада.

— Една бенка не означава нищо, лейди Айлийн. Напълно възможно е две жени да имат съвсем еднакви бенки. Освен това не забравяйте, че графиня Рацка е много известна в Унгария.

— В такъв случай това не е истинската графиня Рацка. Уверявам ви, че това е същата жена, която видях в клуба. А и не забравяйте в какво състояние я открихме тази вечер. Изобщо не вярвам, че наистина е припаднала.

— Не бих се съгласил с вас, лейди Айлийн. Една гилза, префучала в такава близост, ще изплаши до смърт всяка жена.

— Но какво е правила там? Човек не търси книги с джобно фенерче.

Батъл се почеса по бузата. Личеше си, че не му се говори. Започна да се разхожда напред-назад из стаята, сякаш му предстоеше да вземе важно решение. Най-сетне се обърна към момичето.

— Знаете ли, лейди Айлийн, ще споделя нещо с вас. Поведението на графинята наистина е подозрително. Знам го не по-зле от вас. Дори е много подозрително, ала трябва да внимаваме. Само това оставаше, да си имаме неприятности с чуждите посолства. Човек трябва да е сигурен в основателността на подозренията си.

— Разбирам ви. С други думи, ако бяхте сигурен…

— Ще ви кажа още нещо. По време на войната, лейди Айлийн, се вдигна голяма шумотевица, че у нас безнаказано се разхождали германски шпиони. Разни всезнайковци затрупваха вестниците с писма. Ние обаче не им обърнахме никакво внимание. Да, наистина оставихме дребните риби на свобода. Защо според вас го сторихме? Защото знаехме много добре, че рано или късно чрез тях щяхме да стигнем до наистина важните шпиони. До най-главния.

— Искате да кажете, че…

— Не се мъчете да разберете какво искам да кажа, лейди Айлийн. Но запомнете: знам за графинята всичко. И държа тя да бъде оставена на мира. А сега — добави с тъжен глас инспекторът — се налага да намеря някакво правдоподобно обяснение за желанието си да говоря със сър Стенли Дигби.