Седемте циферблата

Глава седмаБъндъл отива на гости

Не бе трудно да се открие Бил. На следващата сутрин Бъндъл отиде с автомобил до града, този път без произшествия, и му позвъни по телефона. На Бил му стана приятно и я покани последователно на обяд, чай, вечеря и танци. Бъндъл отклони всички предложения.

— Нямам нищо против да се срещнем след един-два дни, Бил. Сега ти се обаждам по работа.

— Значи ще ме занимаваш със скучни неща.

— Работата е всичко друго, но не и скучна. Познаваш ли човек на име Джими Тесиджър?

— Разбира се. И ти го познаваш.

— Не го познавам.

— Няма начин да не го познаваш. Всички познават стария Джими.

— Е, аз не съм от всичките.

— Не се ли сещаш? Едно момче с румено лице. На пръв поглед ще го помислиш за глупак, но е не по-малко умен от мен.

— Наистина ли? Сигурно главата много му тежи.

— На подбив ли ме взимаш?

— Правя плахи опити. С какво се занимава Джими Тесиджър?

— В какъв смисъл?

— Ти какво, да не би, след като започна работа във Форин Офис, да забрави родния си език?

— Сега те разбрах. Питаш дали се числи на служба. Не, гледа си живота. За какво му е да работи?

— Значи парите му са повече от ума.

— Не бих се изразил така. Просто исках да кажа, че е по-умен, отколкото изглежда.

Бъндъл не отговори веднага. Съмненията й се засилиха. Един богат безделник не й се виждаше надежден съюзник. И все пак, преди да умре, онзи човек бе изрекъл тъкмо неговото име. Гласът на Бил продължаваше да се лее от слушалката.

— Рони Деврьо открай време има много високо мнение за него. Не може да не познаваш Рони Деврьо. Тесиджър е най-добрият му приятел.

— Рони…

Бъндъл се подвоуми. Очевидно Бил не знаеше за смъртта на Рони. Младата жена изведнъж съобрази, че колкото и да е странно, утринните вестници не са писали нищо за трагедията. Такива сензационни вести никога не се пропускаха от журналистите. Обяснението можеше да бъде само едно: че от някакви свои си съображения полицията е решила засега да потули историята.

Бил продължаваше да говори.

— Не съм виждал Рони от сто години, всъщност от онази неделя, когато гостувахме у вас… и когато умря клетият Джери Уейд. — Той замълча, сетне продължи: — Много неприятна работа. Сигурно вече си научила. На телефона ли си Бъндъл?

— А къде да съм?

— Питам те, защото нещо мълчиш. Стори ми се, че си затворила.

— Не, не. Просто си мислех.

Дали да каже на Бил, че и Рони е мъртъв? По-добре не, не вървеше такива неща да се съобщават по телефона. Скоро обаче трябваше да се срещне с Бил. Много скоро. А дотогава…

— Бил!

— Да.

— Всъщност нямам нищо против утре да вечеряме заедно.

— Чудесно! После ще идем на танци. Имам да ти разправям много неща. Имах си големи неприятности. Извадих лош късмет с…

— Утре ще ми разкажеш — прекъсна го Бъндъл недотам учтиво. — А сега ми дай адреса на Джими Тесиджър.

— На Джими Тесиджър ли?

— Не ме ли чу?

— Живее под наем в един апартамент на Джърмин Стрийт. Всъщност на Джърмин Стрийт ли беше?

— Поразмърдай си великия мозък и си спомни.

— Точно така, на Джърмин Стрийт. Почакай малко да ти кажа и номера. — Последва мълчание. — Бъндъл, там ли си?

— Тук съм.

— Човек никога не може да е сигурен с тези проклети телефони. Номер 103. Разбра ли?

— Да. Номер 103. Благодаря ти. Бил!

— За какво ти е? Нали каза, че не го познаваш?

— Така е, но след половин час ще се запознаем.

— У тях ли ще ходиш?

— Точно така, Шерлок.

— Ама чакай. Първо, той няма да е станал.

— Няма да е станал ли?

— Мисля, че не. Че кой става по това време, освен ако не е длъжен да ходи на работа! Нямаш представа каква мъка е да идвам тук точно в единайсет всяка сутрин. Съвсем мъничко да закъснея, и Умника веднага ми отравя живота. Да знаеш, Бъндъл, какъв кучешки живот…

— Утре вечер ще ми разкажеш всичко — побърза да го прекъсне Бъндъл и затвори.

Погледна часовника. Бе дванайсет без двайсет и пет. Независимо от твърденията на Бил бе склонна да смята, че по това време Тесиджър вече е в състояние да приема посетители. Спря такси и каза на шофьора да я закара на Джърмин Стрийт номер 103.

Отвори й един мъж, самото олицетворение на лакей. Лице като неговото, безизразно и учтиво, можеше да се срещне и на други места в този квартал на Лондон.

— Моля, последвайте ме, госпожице.

Придружи я до горния етаж и я отведе в изключително уютен хол с огромни кресла, тапицирани с кожа. В едно от тях седеше момиче. Бе малко по-младо от Бъндъл, дребно, русокосо и облечено в черно.

— За кого да съобщя, госпожице?

— Няма защо да съобщавате името ми. Искам просто да поговоря с мистър Тесиджър по важен въпрос.

Достолепният лакей се поклони и се оттегли, като затвори безшумно вратата.

Настъпи тишина.

— Тази сутрин времето е много приятно — каза плахо русокосото момиче.

— Да, времето тази сутрин наистина е чудесно — съгласи се Бъндъл.

Отново настана мълчание.

— Дойдох от провинцията с колата — поде пак Бъндъл. — Боях се, че може да има мъгла. За щастие е ясно.

— Да — съгласи се момичето. — И аз дойдох от провинцията.

Бъндъл я огледа по-внимателно. Беше й станало малко неприятно, че я е заварила тук. Бе от енергичните хора, които обичат да свършват бързо това, което са намислили. Реши, че по някакъв начин трябва да се отърве от момичето, ако иска да направи нещо. Не можеше да проведе такъв разговор пред непознати.

Изведнъж й хрумна едно предположение. Дали беше вярно? Да, момичето беше в траур. Бъндъл отсъди, че е на прав път. Пое си въздух.

— Прощавайте, но да не би случайно да сте Лорен Уейд?

Лорен се ококори.

— Да, казвам се така. Откъде знаете? Не помня да сме се запознавали.

— Вчера ви пратих писмо. Аз съм Бъндъл Брент.

— Много мило от ваша страна, че ми пратихте писмото на Джери — рече Лорен. — Аз пък ви изпратих благодарствено писмо. Не очаквах да ви срещна тук.

— Ще ви обясня защо съм дошла. Познавате ли Рони Деврьо?

Лорен кимна.

— Посети ме в деня, когато Джери… Нали разбирате. След това идва още два-три пъти. Беше от най-близките приятели на Джери.

— Знам. Е, той е мъртъв.

Лорен зина от удивление.

— Мъртъв ли? Изглеждаше толкова здрав!

Бъндъл й разказа набързо какво се е случило предишния ден. Върху лицето на Лорен се изписаха страх и ужас.

— Значи е вярно. Наистина е вярно!

— Кое?

— Това, в което винаги съм се съмнявала и, което не ми дава покой от няколко седмици. Че Джери не е умрял от естествена смърт. Че е бил убит.

— Така ли мислите?

— Да. Не беше човек, който да гълта сънотворни. — Лорен тихо се засмя. — И без тях се успиваше. Тази работа още от самото начало ми се стори много странна. И той мислеше така. Знам, че мислеше така.

— Кой?

— Рони. А сега е убит и той. Всъщност заради него съм тук. Веднага след като получих от вас писмото Джери, се опитах да се свържа с Рони, но ми казаха, че го няма. Тогава отсъдих, че е най-добре да се видя с Джими, който също бе голям приятел на Рони. Реших, че той сигурно ще ме посъветва какво да правя.

— Искате да кажете… — Бъндъл си пое дъх. — Имате предвид Седемте циферблата ли?

Лорен кимна.

— Видите ли… — започна тя.

В този момент обаче в стаята влезе Джими Тесиджър.