Седемте циферблата

Глава двайсет и седмаСреднощно приключение

В един слънчев есенен следобед Джими Тесиджър пристигна в Ледърбъри и бе посрещнат радушно от лейди Кут и хладно и с нескривана неприязън от сър Осуалд. Усетил, че домакинята го държи под око, се постара да се държи изключително любезно със Сокс Давънтри.

О’Рорк също бе там и се радваше на чудесно настроение. В началото бе склонен да се държи официално и да си мълчи, когато стана дума за тайнствените събития, разиграли се в Уайвърн. Сокс обаче настоя да чуе какво е станало и той, смени тактиката. Започна да описва историята в такава фантастична светлина, че никой да не разбере каква точно е била истината.

— Четири маскирани мъже с револвери? Нима е възможно? — попита сериозно Сокс.

— А, щях да забравя, имаше още петима-шестима, които се мъчеха да ме озаптят и да ми напъхат отрова в устата. Едва оцелях.

— И какво точно се опитаха да откраднат?

— Какво друго освен съкровищата на руското царско семейство? Мистър Ломакс ги бе получил тайно и ги бе дал на съхранение в Английската банка.

— Лъжеш като циганин — каза безстрастно Сокс.

— Аз да лъжа? Та съкровищата ги донесе лично един мой приятел със самолет. Всичко това трябва да се пази в тайна. Ако не вярваш на мен, питай Джими Тесиджър. Само не оставай с впечатлението, че му имам доверие.

— Вярно ли е — попита Сокс, — че когато слязъл, Джордж Ломакс забравил да си сложи изкуствените зъби?

— Имаше два револвера — вметна лейди Кут. — Отвратителни неща. Видях ги с очите си. Клетият младеж не бе убит по чудо.

— Писано ми е да свърша на бесилката — отсече Джими.

— Чух, че там имало и една руска графиня с изключителна красота — каза Сокс. — И че се опитала да прелъсти Бил.

— Някои от нещата, които ни разказа за Будапеща, бяха наистина ужасяващи — рече домакинята. — Осуалд, да не забравим да пратим нещо за благотворителната акция.

Сър Осуалд изпухтя.

— Записах си, лейди Кут — намеси се Рупърт Бейтман.

— Благодаря ви, мистър Бейтман. Така ще се отблагодарим на съдбата, че бе благосклонна към сър Осуалд. По едното чудо отърва куршума, та ако щете и смъртта от пневмония.

— Не говори глупости, Мария — скастри я сър Осуалд.

— Винаги съм изпитвала ужас от крадци — отвърна лейди Кут.

— Да се срещнеш лице в лице с крадец! — промълви Сокс. — Колко вълнуващо!

— Може да бъде и доста болезнено — каза Джими и докосна дясната си ръка.

— Как е клетата ви ръка? — заинтересува се лейди Кут.

— Оправя се, благодаря. Много неудобно е обаче да вършиш всичко с лявата ръка, не съм свикнал.

— Децата от малки трябва да ги учат да боравят еднакво добре с двете ръце — вметна сър Осуалд.

— Като тюлените ли? — попита Сокс, без много да мисли.

— Сър Осуалд нямаше предвид да бъдат дресирани като земноводни — поясни мистър Бейтман. — Искаше да каже, че трябва да вършат всичко еднакво умело и с дясната, и с лявата ръка.

— Ах! — възкликна Сокс и погледна сър Осуалд с уважение. — Вие умеете ли?

— Разбира се. Мога да пиша и с двете ръце.

— Но не и с двете едновременно, нали?

— Едва ли е практично — отсече домакинът.

— Да — съгласи се Сокс замислено. — Няма да е и деликатно.

— За едно правителствено учреждение е твърде полезно лявата ръка да не знае какво върши дясната — отбеляза мистър О’Рорк.

— И вие ли боравите еднакво добре с двете ръце?

— Не. Всичко върша само с дясната.

— Снощи обаче забелязах, че раздавате картите с лявата — каза наблюдателният Бейтман.

— Е, но това е съвсем различно — отвърна небрежно мистър О’Рорк.

Ударът на гонга възвести, че е време всички да се приберат в стаите си, за да се преоблекат за вечеря.

След вечерята сър Осуалд, лейди Кут, мистър Бейтман и мистър О’Рорк седнаха да играят бридж, а Джими се зае да ухажва Сокс. Когато излизаше от стаята, чу как сър Осуалд прави бележка на жена си.

— Никога няма да се научиш да играеш бридж, Мария.

— Знам, мили, знам, и друг път си ми го казвал. Не забравяй, че задлъжня на мистър О’Рорк с още една лира.

Два часа по-късно Джими се промъкна безшумно (поне така си мислеше) надолу по стълбите. Надникна бързо в трапезарията и се запъти към кабинета на сър Осуалд. Ослуша се и се захвана на работа. Повечето чекмеджета в бюрото бяха заключени, но с помощта на парче жица със странна форма Джими се справи.

Прегледа ги старателно едно по едно, сетне внимателно подреди нещата в тях. От време на време спираше и надаваше ухо, понеже му се струваше, че е доловил подозрителни звуци. Всичко обаче бе спокойно.

Приключи и с последното чекмедже. Разбра, че стига да бе пожелал, можеше да се запознае с множество любопитни сведения за производството на стомана, ала не намери нищо от онова, което го интересуваше — някаква информация, свързана с откритието на хер Еберхард или със самоличността на тайнствения Номер 7. Всъщност не бе хранил големи надежди, но все пак бе решил да рискува.

Провери още веднъж чекмеджетата, за да се увери, че ги е заключил. Знаеше колко наблюдателен е Рупърт Бейтман и затова се огледа още веднъж. Искаше да се убеди, че не е оставил никакви следи от своето присъствие.

„Тук няма нищо — каза си тихичко. — Е, дано утре сутрин имаме повече късмет. Стига, разбира се, момичетата да си изиграят добре ролите.“

Излезе от кабинета, затвори вратата и я заключи. За миг му се стори, че е доловил звук току до себе си, но реши, че му се е причуло. Тръгна безшумно по дългия коридор. Светлината, която проникваше през високите сводести прозорци, бе съвсем слаба, но все пак достатъчна, та той да се придвижва, без да се препъва.

Чу отново тих звук: този път не му се бе сторило. В коридора имаше още някой. Някой, който се движеше не по-малко безшумно от него. Сърцето му изведнъж заби лудо.

С внезапен скок се оказа при електрическия ключ и запали осветлението. От силната светлина примига, но успя да забележи на някакъв си метър от себе си Рупърт Бейтман.

— За Бога, Орангутане, уплаши ме! Промъкваш се в мрака като крадец!

— Чух шум — обясни строго мистър Бейтман. — Реших, че в дома са проникнали бандити, и слязох да проверя какво става.

Джими погледна замислено обувките с гумени подметки на мистър Бейтман.

— За всичко мислиш, Орангутане — рече с възхищение. — Взел си и смъртоносно оръжие.

Бе преместил погледа си върху издутия джоб на Бейтман.

— Не е излишно да носиш оръжие. Не знаеш кой ще ти се изпречи на пътя.

— Добре, че не стреля — каза Джими. — Омръзна ми да стрелят по мен.

— Като нищо щях да го направя — рече мистър Бейтман.

— Щеше да нарушиш закона — поясни Джими. — Не можеш да стреляш по никого, преди да си се уверил, че е нахълтал в къщата ти. В такива случаи е опасно да се бърза. Щеше да ти се наложи да даваш обяснения защо си застрелял един от гостите на дома, който невинно се е разхождал по коридора.

— И все пак какво търсиш на този етаж?

— Бях гладен — отговори Джими. — Реших, че един сухар ще ми дойде добре.

— Сухари има и в тенекиената кутия до леглото ти — възрази Рупърт Бейтман, бе започнал да наблюдава съсредоточено Джими през очилата с рогови рамки.

— Е, точно тук прислугата не е на равнище, драги ми приятелю. Видях, че в стаята ми има тенекиена кутия със сухари за изгладнели гости. Когато обаче като изгладнял гостенин я отворих, вътре нямаше нищо. Затова и реших да се разходя до трапезарията.

С наивна и доброжелателна усмивка Джими измъкна от джоба на халата си няколко сухара.

Настъпи кратко мълчание.

— А сега да си легна — каза Джими. — Лека нощ, Орангутане!

С безгрижна походка се заизкачва по стълбището, следван от Рупърт Бейтман. Щом стигна вратата на стаята, спря, сякаш да пожелае отново лека нощ на спътника си.

— Тази работа със сухарите ми се вижда много странна — каза мистър Бейтман. — Имаш ли нещо против, ако…

— Разбира се, приятелю, провери сам.

Мистър Бейтман прекоси стаята, отвори кутията и се убеди, че е празна.

— Колко немарливи са наистина! — възкликна той. — Е, лека нощ!

След като излезе, Джими седна на кревата и се ослуша.

— Този път ми се размина на косъм — промърмори младежът. — Ужасно мнителен е този Орангутан. Вечно е буден и е нащрек. Отгоре на това се разхожда с револвер в джоба, много лош навик.

Стана и отвори едно чекмедже. Под няколко вратовръзки имаше малка купчинка сухари.

— Няма как, налага се да ги изям — рече си Джими. — Бас държа, че сутринта Орангутана ще намери начин да провери.

Въздъхна и се зае със сухарите, макар изобщо да не беше гладен.