Седемте циферблата

Глава деветнайсетаПриключенията на Бъндъл

Бъндъл бе съобразително момиче, при това с богато въображение. Беше се досетила, че Бил, а вероятно и Джими ще се противопоставят на участието й в опасните нощни приключения. Бе решила да не губи време в спорове, тъй като вече си имаше свои планове, които знаеше как да осъществи. Малко преди вечеря бе огледала от прозореца на стаята обстановката и бе останала доволна. Знаеше добре, че сивите стени на абатство Уайвърн са обрасли целите с бръшлян. Бръшлянът до прозореца й изглеждаше дебел и здрав и щеше да издържи човек с нейното телосложение.

Не откри никакви пропуски в замисъла на Бил и Джими, както те го изложиха пред нея. Прецени обаче, че той е недостатъчен. Не ги разкритикува, защото смяташе да се заеме сама с останалото. Накратко, докато Джими и Били умуваха какво ще правят вътре в къщата, Бъндъл реши да посвети вниманието си на онова, което можеше да стане извън нея. Изпита голямо задоволство от лекотата, с която подлъга двамата мъже да повярват в привидното й покорство. Бил, разбира се, никога не се бе славил с пъргав ум. От друга страна пък, би трябвало да я познава. Колкото до Джими Тесиджър, макар да я познаваше съвсем отскоро, той също би трябвало да се досети, че тя, Бъндъл, няма да се остави така лесно да се разпореждат с нея.

Щом се прибра в стаята си, девойката се захвана за работа. Първо се отърва от вечерната рокля и започна да се преоблича, тъй да се каже, основно. Не бе довела камериерката си и сама си бе приготвила багажа. В противен случай французойката сигурно щеше да се озадачи защо миледи слага в куфара само бричове и никакви други дрехи за езда.

Облечена в бричовете, обувки с гумени подметки и тъмен пуловер, Бъндъл бе готова за сражението. Провери колко е часът. Оказа се, че е само дванайсет и половина. Твърде рано. Каквото и да се случеше, щеше да стане по-късно, когато всички в къщата са заспали. Бъндъл определи за начало на операцията един и половина часа.

Изключи осветлението, седна до прозореца и зачака. Точно в един и половина стана, отвори прозореца и прехвърли крак през перваза. Нощта бе приятна, студена и безветрена. Грееха звезди, но нямаше луна.

Спусна се много лесно по бръшляна. Като малки те с двете й сестри бяха лудували на воля из парка на Чимнис и умееха да се катерят като котки. Бъндъл се приземи върху леха с цветя: бе останала без дъх, но иначе дори не се одраска.

Спря за миг, за да реши какво да прави по-нататък. Знаеше, че стаите, в които са настанени министърът на въздухоплаването и неговият секретар, са в западното крило, тоест, в другия край на къщата. Покрай южната и западната й стена имаше тераса, която внезапно завършваше при един зид.

Бъндъл се измъкна от лехата, зави и се озова в южната част на терасата. Запромъква се покрай къщата, като се криеше в нейната сянка. При втория ъгъл, тъкмо да свърне, се стресна: там стоеше мъж, който явно смяташе да й препречи пътя.

Веднага го разпозна.

— Старши инспектор Батъл! Изкарахте ми ума!

— Затова съм тук — отвърна спокойно старши инспекторът.

Бъндъл го изгледа от глава до пети. И преди й бе правило впечатление, че той трудно може да скрие присъствието си. Бе твърде висок и едър — биеше на очи. Имаше твърде английска външност. Едно обаче девойката знаеше с положителност: старши инспектор Батъл не бе глупак.

— Какво всъщност правите тук? — прошепна тя.

— Дебна да не се навърта някой, който няма работа тук.

— О! — възкликна изненадана Бъндъл.

— Вие например, лейди Айлийн, едва ли имате навика да се разхождате по никое време.

— Искате да се прибера ли? — попита бавно младата жена.

Старши инспектор Батъл кимна одобрително.

— Бързо съобразявате, лейди Айлийн. Точно това искам. Всъщност как се оказахте тук? От врата ли излязохте или от прозорец?

— През прозореца. Никак не е трудно да се слезе по бръшляна.

Батъл огледа замислено бръшляна.

— Да. Напълно права сте.

— А сега да се прибера, така ли? Не изпитвам такова желание. Разхожда ми се по западната тераса.

— Не е изключено и на друг да му се разхожда — отвърна Батъл.

— Веднага ще ви забележат — рече Бъндъл хапливо.

Старши инспекторът изпита по-скоро удоволствие от тези думи.

— Дано. Никакви неприятности! Такъв е моят девиз, лейди Айлийн. А сега извинявайте, но според мен ви е време да си лягате.

В гласа му се бе появила твърдост, от която Бъндъл разбра, че няма място за пазарлъци. С оклюмал гребен пое обратно. Вече бе изкатерила половината бръшлян, когато внезапно й хрумна нещо, от което насмалко щеше да отслаби хватката и да падне.

Ами ако старши инспектор Батъл подозираше нея?

Да, в държането му определено имаше нещо, което издаваше подобни съмнения. Девойката едвам се сдържа да не се изкикоти, след като прекрачи перваза и пак се озова в спалнята. Само това оставаше солидният полицай да подозира именно нея!

Макар и да бе изпълнила заповедта на Батъл да се върне в стаята, Бъндъл нямаше никакво намерение да си ляга и да заспива. Пък и Батъл едва ли го очакваше от нея. Не беше човек, който да иска невъзможното. А за Бъндъл бе абсолютно невъзможно да кротува и мирува, докато наблизо стават интересни и вълнуващи събития.

Погледна часовника си. Беше два без десет. След кратко двоумене тя отвори внимателно вратата. Не се чуваше нищо. Всичко тънеше в тишина. Бъндъл се промъкна предпазливо по коридора.

Спря само веднъж, тъй като й се стори, че някъде изпуква дъска от дюшемето. След това обаче се убеди, че е сгрешила, и продължи нататък. Излезе в главния коридор и се насочи към западното крило. Стигна ъгъла и внимателно се озърна. Сетне застина от изумление.

Наблюдателният пост бе пуст. Джими Тесиджър го нямаше.

Бъндъл бе смаяна. Какво се е случило? Защо Джими е напуснал поста си? Какво означаваше това?

Точно в този момент часовникът удари два часа.

Девойката продължаваше да стои неподвижно и да мисли какво да прави по-нататък, когато сърцето й внезапно трепна и сякаш застина. Дръжката на вратата на стаята на Терънс О’Рорк бавно се раздвижи.

Сякаш омагьосана, Бъндъл не можа да отлепи поглед от нея. Вратата обаче не се отвори. Вместо това дръжката малко по малко се върна в първоначалното си положение. Какво ли означаваше това?

Младата жена внезапно взе решение: кой знае защо Джими бе напуснал поста си и тя трябваше да извика на помощ Бил.

Върна се бързо и безшумно по обратния път и нахълта съвсем безцеремонно в стаята на Бил.

— Бил, събуди се! Събуди се веднага!

Каза го шепнешком, но не получи никакъв отговор.

— Бил! — прошепна отново Бъндъл.

С нетърпеливо движение включи осветлението и остана изумена от видяното.

Стаята беше празна, никой не беше лягал в леглото.

Къде в такъв случай беше Бил?

Изведнъж затаи дъх. Това не беше стаята на Бил. Върху един стол бе метнат тъничък пеньоар, върху друг — черна кадифена вечерна рокля. Разбира се, в бързината Бъндъл бе объркала стаите. Това бе спалнята на графиня Рацка.

Но къде тогава беше графинята?

Тъкмо когато девойката си задаваше този въпрос, нощната тишина бе нарушена, и то по недвусмислен начин.

Шумотевицата се разнасяше откъм долния етаж. Бъндъл мигновено изскочи от стаята на графинята и затича надолу по стълбището. Звуците идваха от библиотеката: някой бе съборил стол.

Девойката се опита с все сила да отвори вратата, но напразно. Бе заключена. Съвсем ясно обаче Бъндъл чу боричкане: някой охкаше и пъхтеше, друг ругаеше, от време на време се прекатурваше някой по-крехък мебел, озовал се на полесражението.

След това прокънтяха, зловещи и отчетливи, два изстрела от пистолет.