Седемте циферблата

Глава седемнайсетаСлед вечерята

Джордж не хващаше вяра на съвременните нововъведения. В абатство Уайвърн нямаше централно отопление. Когато след вечеря дамите отидоха във всекидневната, се оказа, че температурата е съвсем неподходяща за съвременното вечерно облекло. Огънят в добре заредената камина ги привлече като магнит.

— Б-ррр — каза графинята, треперейки от студ.

От нейната уста този звук прозвуча изящно и екзотично.

— Дните стават все по-къси — рече лейди Кут и наметна широките си рамене с ужасен шал на големи цветя.

— Защо Джордж не прокара нормално отопление? — попита Бъндъл.

— Вие, англичаните, никога няма да се научите как да затопляте в домовете си — каза графинята.

След това извади дългото си цигаре и запуши.

— Камината е старомодна — вметна лейди Кут. — Топлината излиза през комина, вместо да затопля стаята.

— Да, да — съгласи се графинята.

Настъпи мълчание. Лейди Кут очевидно така досаждаше на графинята, че разговорът започна да става невъзможен.

— Много е забавно, че децата на мисис Маката са хванали заушка — наруши тишината лейди Кут. — Всъщност не исках да кажа, че е забавно…

— Какво означава „заушка“? — прекъсна я графинята.

Бъндъл и лейди Кут й заобясняваха в един глас.

— Сигурно и в Унгария децата боледуват от заушка? — поинтересува се лейди Кут.

— Какво? — попита графинята.

— За унгарчетата ми е думата. Сигурно и те страдат от заушка.

— Не знам — отвърна графинята. — Откъде да зная?

Лейди Кут я погледна с изненада.

— Бях останала с впечатление, че се занимавате с…

— А, това ли имахте предвид! — графинята се намести по-удобно, взе цигарето в ръка и започна бързо да разказва. — Ще ви разкажа някои ужасни неща — рече тя. — Неща, които видях с очите си. Невероятни неща. Няма да ми повярвате.

Удържа на думата си: заразказва бързо и много образно. Описа им сцени на невероятен глад и мизерия. Започна да описва следвоенна Будапеща и стигна до съвременните й проблеми. Бе убедителна, но Бъндъл не можа да се отърси от чувството, че жената говори като грамофонна плоча. Включваш грамофона и знаеш какво ще чуеш. Известно ти е и кога грамофонът ще спре.

Лейди Кут бе страшно заинтригувана от чутото и й личеше. Наблюдаваше графинята с полуотворена уста, втренчила в нея големите си тъмни и тъжни очи. От време на време се опитваше да вметне някой коментар.

— На една моя братовчедка три от децата й обгоряха до смърт. Ужасно, нали?

Графинята въобще не й обръщаше внимание. Продължаваше да говори и накрая спря така внезапно, както бе започнала.

— Вече ви разказах как стоят нещата. Имаме пари, но нямаме организация. Именно организация ни трябва.

Лейди Кут въздъхна.

— Съпругът ми открай време ми повтаря, че нищо не може да се свърши без организираност. Отдава своя успех само на нея. Смята, че нищо не може да се постигне без организираност.

Отново въздъхна. Пред очите й се мярна съвсем кратко видение — видението за сър Осуалд, който не е преуспял в живота. Сър Осуалд, запазил всички качества на веселия младеж от работилницата за велосипеди. Само за секунда си каза, че животът й може би щеше да е много по-приятен, ако сър Осуълд не бе чак дотам организиран.

От тази мисъл й хрумна една съвсем обяснима асоциация и тя се обърна към Бъндъл:

— Симпатичен ли ви е вашият главен градинар, лейди Айлийн?

— Макдоналд ли имате предвид? Как да ви кажа… — Девойката се поколеба. — Няма как човек като Макдоналд да ти е симпатичен, но не може да се отрече, че е първокласен градинар.

— Да, да, знам — побърза да се съгласи лейди Кут.

— Трябва само да му се напомня да си знае мястото — рече Бъндъл.

— Да, да, права сте, разбира се — каза лейди Кут.

Погледна със завист Бъндъл заради лекотата, с която бе готова да постави Макдоналд на мястото му.

— Обожавам градините с много цветя — намеси се замечтано графинята.

В този момент разговорът бе нарушен. В стаята нахълта Джими Тесиджър и се обърна направо към Бъндъл. Заговори я със странен и припрян глас.

— Ще дойдеш ли най-сетне да ти покажа тези оферти? Отдавна те чакам.

Бъндъл бързо излезе от стаята, следвана от Джими.

— За какви оферти говориш? — попита, след като вратата зад тях се затвори.

— За никакви — каза Джими. — Трябваше просто да те измъкна оттам. Хайде, Бил ни чака в библиотеката. Там ще бъдем само ние.

Бил се разхождаше напред-назад из библиотеката с много смутен вид.

— Знаеш ли — каза й сопнато, — тази работа не ми харесва.

— Какво не ти харесва?

— Не ми харесва, ме се замесваш в цялата тази история. Вероятността да си навлечеш неприятности е десет към едно и при това положение… — Погледна я така грижовно, че на Бъндъл й стана приятно. — Би трябвало да я държим настрани, нали, Джими?

— Вече й обясних — рече Джими.

— Нали ме разбра, Бъндъл? Можеш да си изпатиш.

Бъндъл се обърна към Джими.

— Ти какво му разказа?

— Всичко.

— Още не съм съвсем наясно със случилото се — призна Бил. — Имам предвид ходенето ти в клуб „Седемте циферблата“ и така нататък. Я се откажи!

— От какво да се откажа?

— От тези занимания.

— Откъде-накъде ще се отказвам? Та те ме държат под напрежение.

— Да, да, под напрежение. Забравяш обаче, че могат да бъдат изключително опасни. Виж какво се случи на клетия Рони.

— Видях — каза Бъндъл. — Ако не беше твоят приятел Рони, едва ли, както ти се изразяваш, щях „да се замесвам“. Но вече съм замесена. И колкото и да ми мънкаш и хленчиш, няма да се откажа.

— Знам, че си смело момиче, Бъндъл, обаче…

— Спести си комплиментите и да се хващаме за работа.

Бъндъл почувства облекчение, задето Бил е приел предложението й.

— Оказа се права за формулата — рече той. — Еберхард разполага с някаква формула, по-точно вече я е предал на сър Осуалд. Той пък я е проверил в заводите си. Под най-строга тайна, както си му е редът. Еберхард го е придружавал. Сега всичките са се събрали в кабинета и, тъй да се каже, приключват пазарлъка.

— Сър Стенли Дигби докога ще остане? — поинтересува се Джими.

— Утре заминава за Лондон.

— Да… — каза Джими. — Поне едно е ясно. В случай че, както предполагам, сър Стенли вземе формулата, то ако тук има да става нещо, ще стане тази нощ.

— Сигурно си прав.

— Изобщо не се съмнявам. Поне времето на действие ни е ясно. Престъпниците ще трябва да проявят изключителна съобразителност. Нека започнем с подробностите. Преди всичко да помислим къде ще е свещената формула тази нощ. Дали ще е у Еберхард или у сър Осуалд Кут?

— У нито един от двамата. Доколкото разбрах, тази вечер ще бъде предадена на министъра на въздухоплаването, за да я отнесе утре в Лондон. Сигурен съм, че при това положение ще я съхранява О’Рорк.

— Е, вече ми е ясно какво да правим. Щом очакваме, че нощес някой ще се опита да открадне документа, трябва и ние да бъдем на поста си, драги ми Бил.

Бъндъл отвори уста и понечи да възрази, но размисли и не каза нищо.

— Между другото — продължи Джими, — кого видях тази вечер в антрето? Униформения портиер на „Хародс“ или нашия стар приятел Лестрейд от Скотланд Ярд?

— Доближаваш се до истината, драги Уотсън — отвърна Бил.

— Излиза — каза Джими, — че ще нахълтаме в неговите ловни полета.

— Няма как да го избегнем — рече Бил, — щом сме решили да си свършим работата както трябва.

— Е, разбрахме се — каза Джими. — Ще си разделим нощта на две смени.

Бъндъл отново понечи да каже нещо и пак се въздържа.

— Добре — съгласи се Бил. — Кой ще бъде първа смяна?

— Да хвърляме ли ези-тура?

— Няма да е зле.

— Добре. Ако е ези, аз съм пръв. Ако е тура, си ти. Хвърлям.

Бил кимна. Монетата се завъртя във въздуха. Джими я погледна.

— Ези — каза той.

— Дявол да го вземе, пак извади късмет. Ще изтърва всичко интересно.

— Човек никога не знае — възрази Джими. Престъпниците са непредсказуеми. В колко часа да те събудя? В три добре ли е?

— Да.

Тогава се обади Бъндъл.

— Ами аз? — попита тя.

— Ти ще се прибереш в стаята и ще си легнеш. И толкоз.

— Така ли мислите? В това няма нищо вълнуващо.

— Не бъди толкова уверена — отвърна любезно Джими. — Може да те убият, докато спиш, а ние с Бил през това време да отървем кожата.

— Да, съществува и такава възможност. Знаеш ли, Джими, тази графиня никак не ми харесва. Вижда ми се подозрителна.

— Глупости! — извика разгорещено Бил. — Тя е извън всякакво подозрение.

— А ти откъде знаеш? — сопна му се Бъндъл.

— Знам много добре, защото ми я препоръча един познат от унгарското посолство.

— А, разбирам — отвърна Бъндъл, изненадана от внезапната му разпаленост.

— Всички момичета сте еднакви — изръмжа Бил. — Достатъчно е една жена да е привлекателна, и веднага започвате да…

Бъндъл и друг път бе чувала този несправедлив мъжки аргумент. Беше й втръснал.

— Добре, добре. Гледай само да не прошепнеш всичките ни тайни на розовото й ушенце. Аз ще си легна. Умрях от скука в тази компания и не мисля да се връщам.

Излезе от стаята. Бил впери поглед в Джими.

— Добре познаваш Бъндъл. Страхувах се, че ще си имаме неприятности с нея. Знаеш колко много държи да е в течение на всичко. Радвам се, че в края на краищата разбра как е разумно да постъпи.

— И аз се радвам — каза Джими. — Тя направо ме изненада.

— Въпреки всичко Бъндъл е благоразумна. Разбира кое е възможно и кое — не. Между другото, дали да не се въоръжим с нещо? В такива моменти си е в реда на нещата.

— Вече се сдобих с автоматичен пистолет със синьо-черна цев — рече Джими не без известна гордост. — Тежи няколко фунта и има страховит вид. Когато започне твоето бдение, ще ти го преотстъпя.

Бил го погледна със смесица от завист и уважение.

— И как така се сети? — попита.

— Просто ми дойде на ум — отвърна небрежно Джими.

— Надявам се да не застреляме не този, когото трябва — рече Бил.

— Наистина ще е досадно — отвърна сериозно мистър Тесиджър.