Седемте циферблата

Глава двайсет и четвъртаБъндъл недоумява

Старши инспектор Батъл определено бе изпаднал в неловко положение. Замислено прокара пръсти през брадичката си.

— Сър Осуалд е прав, Батъл — каза Джордж. — Трябвало е да го заловите. Има ли надежда да го хванете?

— Може и да има, сър. Наистина има нещо гнило. Разбира се, човекът би могъл да се появи. В Чимнис, де.

— Смятате ли, че е възможно?

— Не бих казал — призна Батъл. — Наистина всички следи водят към Бауер. Не проумявам обаче как се е измъкнал от имението незабелязан.

— Вече ви казах какво мисля за компетентността на вашите хора — рече Джордж. — Представиха се отчайващо зле. Не искам да обвинявам вас, старши инспекторе, но… — мълчанието на Джордж бе красноречиво.

— Е, добре — отвърна Батъл. — Свикнал съм да поемам отговорност. — Поклати глава и въздъхна. — Извинете, господа, но се налага да се обадя незабавно по телефона. Съжалявам, мистър Ломакс. Май наистина обърках работата. Тя обаче е странна, много по-странна, отколкото си представяте.

Батъл излезе бързо от стаята.

— Ела с мен в градината — каза Бъндъл на Джими. — Искам да поговоря с теб.

Излязоха през френския прозорец. Смръщен, Джими гледаше към ливадата.

— Какво се е случило? — попита Бъндъл.

Джими й разказа как са хвърляли пистолета.

— Чудя се защо Батъл накара Кут да метне пистолета. Сто на сто е имал някакви съображения. Пистолетът падна десет ярда по-нататък от мястото, където се очакваше да падне. Батъл е много съобразителен, Бъндъл, знаеш го.

— Наистина е изключителен човек — съгласи се девойката. — Искам да ти разкажа нещо във връзка със снощната случка.

Описа му подробно разговора си със старши инспектора. Джими я изслуша внимателно.

— Значи графинята е Номер 1 — каза той замислено. — Всичко съответства. Номер 2 е Бауер, който идва от Чимнис, покатерва се в стаята на О’Рорк, като знае, че графинята е успяла някак да го упои с приспивателно. Уговорката е била той да хвърли документите на графинята, която го е чакала долу. След това тя е трябвало да се прибере през библиотеката в стаята. Дори и да бяха заловили Бауер, нямаше да открият у него нищо. Да, планът им е бил добър, но се е провалил. Още в библиотеката графинята е чула моите стъпки и се е скрила зад паравана. Станало й е твърде неприятно, тъй като не е успяла да предупреди съучастника си. Номер 2 открадва документите, наднича през прозореца, вижда жена, която мисли за графиня, мята й документите и започва да се спуска по бръшляна. Долу го очаква неприятна изненада, а именно моя милост. На графинята, спотаила се зад паравана, не й издържат нервите. Предвид всичко това, тя разказа доста правдоподобна история. Да, всичко пасва идеално.

— Прекалено добре — отвърна решително Бъндъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита изненадан Джими.

— Ами Номер 7? За този Номер 7, който никога не се появява, но дърпа конците. Говориш ми за графинята и за Бауер. Нещата не ми изглеждат толкова прости. Добре, Бауер е бил снощи тук, съгласна съм с теб. Но е бил колкото за презастраховка, в случай, че нещата не се развият по предвидения план, както и стана. Задачата на Бауер е била да отклони вниманието, да привлече евентуалните подозрения към Номер 7 върху себе си.

— Бъндъл — рече Джими, — напоследък май си чела твърде много криминални романи.

Девойката му отвърна с поглед, изпълнен с укор и достойнство.

— Добре де — продължи Джими. — Не съм като Червената кралица. Не мога да повярвам в шест невъзможни неща преди закуска.

— В книгата е след закуска.

— И след закуска. Имаме една съвсем добра хипотеза, която се връзва с фактите, а ти я отхвърляш като неправдоподобна само защото искаш да усложниш нещата.

— Съжалявам — каза Бъндъл, — но съм повече от убедена, че тайнственият Номер 7 е вътрешен човек.

— Бил какво мисли?

— Бил е невъзможен — отвърна хладно девойката.

— Сигурно вече си му разказала за графинята? — попита Джими. — Би трябвало да го предупредиш. В противен случай един Бог знае какво ще й наговори.

— Няма да чуе и думица срещу нея — каза Бъндъл. — Направо се е видиотил. Я му обясни за тази бенка!

— Забравяш, че не съм се крил в шкафа — възрази Джими. — Пък и предпочитам да не споря с Бил за бенката на приятелката му. Не може обаче да е чак такъв глупак, та да не си дава сметка, че всичко се връзва.

— Може — възрази с горчивина Бъндъл. — Джими, направи голяма грешка, когато посвети и него.

— Съжалявам — каза Джими. — Тогава наистина не си дадох сметка. Както и да е, вече няма смисъл да се вайкаме. Онова магаре Бил…

— Знаеш що за жени са чужденките авантюристки — допълни Бъндъл. — Как могат да те омаят.

— Не, не знам — отвърна Джими. — Мен не се е опитвала да ме омае нито една — изпъшка той.

Настъпи кратко мълчание. Младежът се бе замислил. Колкото повече умуваше, толкова по-неудовлетворение чувстваше.

— Май каза, че Батъл настоява никой да не закана графинята.

— Да.

— И че смята чрез нея да стигне до някой друг по-важен?

Девойката кимна.

Джими се смръщи и пак се замисли. Опита се да разбере какво си е наумил инспекторът.

— Нали рано тази сутрин сър Стенли Дигби замина за града?

— Да.

— И О’Рорк се прибра заедно с него.

— Да, струва ми се.

— А не допускаш ли… Не, това е невъзможно.

— Кое е невъзможно?

— Че О’Рорк е замесен.

— Възможно е — отвърна замислено Бъндъл. — Той е от хората, за които обикновено казваме, че са чешити. Не, не би ме изненадало. Всъщност вече нищо не би ме изненадало. Честно казано, има само един човек, за когото съм сигурна, че не е Номер 7.

— Кой?

— Старши инспектор Батъл.

— Аз пък си помислих, че ще посочиш Джордж Ломакс.

— Тихо, идва!

Джордж наистина се бе запътил право към тях. Джими си измисли някакво извинение и се измъкна. Джордж седна до Бъндъл.

— Драга ми Айлийн, наистина ли се налага да си тръгваш?

— Изглежда, татко наистина е притеснен. В такива моменти предпочитам да съм до него и да го държа за ръката.

— Тази малка ръчица навярно действа успокояващо — каза Джордж, след което хвана ръката й и започна да си играе с нея. — Скъпа ми Айлийн, разбирам мотивите ти и ги уважавам. В днешните времена, когато обстановката в страната е нестабилна…

„Пак се почна“, помисли си отчаяно Бъндъл.

— … когато и семейните ценности са под заплаха, подобава именно на нашата класа да покаже, че поне ние не сме застрашени от покварата на съвремието. Наричат ни „трудно умиращите“. Аз пък се гордея с това. Да, наистина се гордея. Има неща, които наистина би трябвало да умират трудно: достойнството, красотата, скромността, свещените семейни добродетели, синовната обич. Така е, можем ли да кажем, че съществува смърт, когато всичките тези неща са живи? Та както бях почнал да ти казвам, скъпа ми Айлийн, завиждам ти за твоята младост. Младост! Красиво нещо! Прекрасна дума! А ние започваме да я ценим едва когато навлезем в — как ли да се изразя? — по-зряла възраст. Признавам, скъпо дете, че в миналото бях разочарован от твоето лекомислие. Едва сега съзнавам, че е било не лекомислие, а очарователното безгрижие на дете. Едва сега разбирам сериозната, искрена красота на твоя разум. Ще ми позволиш, надявам се, да те напътствам в подбора на четивата?

— Разбира се, благодаря ви — отвърна Бъндъл с отпаднал глас.

— И никога повече не се страхувай от мен! Бях смаян, когато лейди Кейтърам ми каза, че се срамуваш от мен. Искам да те уверя, че аз съм един много обикновен човек.

Бъндъл онемя от удивление, че Джордж е започнал да разиграва театър и да се преструва на скромен. Той продължи:

— Не се притеснявай от мен, дете мое. И през ум да не ти минава, че би могла да ми досадиш. За мен ще е голямо удоволствие да помогна напъпилият ти разум да разцъфти. Да бъда твой наставник в политиката. В партията не сме изпитвали такава потребност от млади, талантливи и очарователни жени, както днес. А кой знае, може би съдбата ти е отредила да поемеш пътя на вуйна си, лейди Кейтърам.

Бъндъл направо изтръпна от тази ужасяваща перспектива. Изгуби ума и дума и погледна безпомощно Джордж. Това обаче не го обезкуражи, напротив. Той критикуваше жените най-вече задето говорели твърде много. Много рядко откриваше хора, които да възприема като добри слушатели. Усмихна се доброжелателно на девойката.

— Приличаш на пеперуда, измъкваща се от пашкула. Прекрасно сравнение, нали? Имам един много интересен труд по политическа икономия. Ще ти го дам, преди да тръгнеш за Чимнис. Когато го прочетеш, ще го обсъдим заедно. Не се колебай да ми пишеш, ако нещо ти се стори неясно. Вярно, претоварен съм с важни държавни дела, но винаги намирам време за своите приятели. Ей сега ще ида да взема книгата.

Джордж се оттегли. Бъндъл го проследи с озадачен поглед. Сепна я неочакваното появяване на Бил.

— Я ми кажи — попита той — защо, по дяволите, Умника те бе хванал за ръката?

— Не за ръката — възрази младата жена, — а за напъпилия ми разум.

— Я не се прави на глупачка, Бъндъл.

— Съжалявам, Бил, но съм малко смутена. Спомняш ли си, каза ми, че Джими се излага на голям риск?

— Така си е — потвърди Бил. — Няма отърване от Умника, ако си втълпи, че си му интересен. Джими ще се окаже в капан още преди да се е усетил.

— Не Джими, а аз се хванах — въздъхна тъжно Бъндъл. — Сега ще ми се наложи да се срещам с безброй дами като мисис Маката, да чета трудове по политическа икономия и да ги обсъждам с Джордж. Един Бог знае как ще завърши всичко това!

Бил подсвирна от удивление.

— Клетата ми Бъндъл! Изглежда, наистина са те впримчили.

— Май да. Чувствам се ужасно.

— Не се безпокой — опита се да я утеши Бил. — Джордж не вярва, че жените ги бива за парламента, така че няма да ти се наложи да се изтъпанчваш по трибуни, да говориш глупости и да целуваш мръсни бебета в Бърмъндзи. Я по-добре да пийнем по коктейл. Вече наближава време за обяд.

Бъндъл стана и послушно го последва.

— Отгоре на всичко мразя до смърт политиката — промърмори жаловито девойката.

— Естествено. Всички разумни хора я мразят. Не я мразят единствено хора като Умника и Орангутана, които не само че я приемат на сериозно, ами й се наслаждават. Така или иначе — внезапно се върна Бил към началната си забележка — не бива да позволяваш на Умника да те държи за ръката.

— Защо? — попита Бъндъл. — Та той ме познава от малка.

— Защото не ми е приятно.

— Колко си добродетелен… Я виж, това не е ли инспектор Батъл?

Бъндъл издаде последното възклицание тъкмо когато минаваха край една странична врата. Беше отворена и водеше към малко помещение, нещо като килер. В него бяха складирани стикове за голф, ракети за тенис, кегли за боулинг и други подобни предмети, с които човек се развлича, когато е извън града. Старши инспектор Батъл разглеждаше много старателно няколко стика за голф. Реагира съвсем разсеяно на възклицанието на Бъндъл.

— Голф ли ще играете, старши инспектор Батъл?

— Защо не, лейди Айлийн? Казват, че никога не е късно да се научиш. Отгоре на това имам и едно добро качество, което се проявява при всички игри.

— Кое е то? — попита Бил.

— Никога не мога да разбера кога съм победен. Ако нещата тръгнат зле, започвам отново.

С поглед, изпълнен с решителност, старши инспектор Батъл заключи вратата и се присъедини към тях.