Седемте циферблата

Глава четвъртаПисмото

— Това е проява на неуважение — рече лорд Кейтърам. Говореше с тих и укорителен тон и изглеждаше доволен от думата, която бе използвал. — Точно така, на неуважение. Забелязал съм, че хората без потекло, които са се издигнали в обществото, често се държат така. Сигурно точно затова натрупват такива състояния.

Лордът хвърли тъжен поглед върху наследствените си земи. Днес отново бе влязъл във владение над тях.

Дъщеря му, лейди Айлийн Брент, известна сред приятелите си, а и в обществото с прякора Бъндъл, се засмя.

— Ти никога няма да натрупаш огромно състояние — отбеляза тя сухо, — макар и да взе за Чимнис добри пари от онова приятелче Кут. Що за птица е? Представителен ли е поне?

— Един от тези огромни мъже с червендалести квадратни лица и стоманеносива коса. — Лорд Кейтърам потрепери. — Излъчва мощ, от хората е, за които казваме „силни личности“. Ако валякът придобие човешки вид, ще изглежда точно като него.

— Досаден ли е? — попита Бъндъл.

— Ужасно. Изпълнен е от най-потискащи добродетели от типа на умереност и точност. Не знам кои са по-лоши, силните личности или убедените политици. Аз предпочитам веселите несретници.

— На един весел несретник нямаше да му е по джоба да плати наема, който поиска за този порутен мавзолей — напомни Бъндъл.

Лорд Кейтърам се понамръщи.

— Не ми е приятно, че използваш тази дума, Бъндъл. Тъкмо бяхме започнали да се отдалечаваме от темата.

— Защо приемаш случилото се толкова присърце? — попита Бъндъл. — Хората трябва да умират все някъде.

— Не е необходимо да умират в моя дом — рече баща й.

— Е, чудо голямо! Тук са умирали мнозина. Доста прадядовци и прабаби.

— Това е различно — каза лорд Кейтърам. — Естествено, че очаквам ние, представителите на рода Брент, да умираме именно тук, то е друго. Не ми е приятно обаче тук да умират външни хора. Не обичам и полицейските следствия. Както е тръгнало ще станат нещо обичайно, случва се вече за втори път. Помниш ли какви разправии си имахме преди четири години? Между другото, тогава бе виновен единствен Джордж Ломакс.

— А сега хвърляш вината върху клетия стар валяк Кут. Убедена съм, че и на него му е било неприятно от случилото се, както на всички останали.

— Бе проявено неуважение, там е работата — повтори заинатено лорд Кейтърам. — Хора със склонност да вършат такива неща не би трябвало да бъдат канени. Можеш да говориш каквото си искаш, Бъндъл, но аз не понасям полицейските разследвания. Не са ми приятни и никога няма да ми станат.

— Е, сега е по-различно — каза Бъндъл, за да го успокои. Този път няма убийство.

— Все едно е имало, ако се съди по данданията, дето я вдигна дебелоглавият инспектор. След случката от преди четири години очевидно си е втълпил, че всяка смърт в този дом е насилствена и с важни политически последици. Нямаш представа какъв шум е вдигнал. Тредуел ми разказа. Взели отпечатъци от пръсти от къде ли не. Разбира се, открили отпечатъците единствено на покойника. Случаят е от ясен по-ясен. Не се знае само дали е било самоубийство, или нещастен случай.

— Срещала съм се веднъж с Джери Уейд — каза Бъндъл. — Беше приятел на Бил. Щеше да ти стане много симпатичен, татко. Не съм виждала по-весел несретник от него.

— Не може да ми стане симпатичен човек, който умира в дома ми, колкото за да ми създава неприятности — продължи вироглаво лорд Кейтърам.

— Но е изключено някой да го е убил — допълни Бъндъл.

— Разбира се, че е изключено — заяви баща й. — За всекиго освен за онзи глупак инспектор Раглан.

— Когато търси отпечатъци от пръсти, май придобива самочувствие — каза Бъндъл. — Заключението обаче беше „смърт вследствие на злополука“, нали?

Лорд Кейтърам кимна.

— Трябваше да проявят уважение към чувствата на сестра му.

— Имал е сестра? Не знаех.

— Сестра по бащина линия, ако не се лъжа. Много по-млада от него. Старият Уейд се бе залюбил с майка й. Съвсем в негов стил. Привличаха го единствено жените, които вече принадлежаха на друг.

— Добре че нямаш поне този лош навик — отбеляза дъщеря му.

— Винаги съм водил порядъчен и богобоязлив живот — рече лорд Кейтърам. — Не правя зло никому, а пак не ме оставят на мира. Би било…

Той млъкна, забелязал, че дъщеря му излиза през френския прозорец.

— Макдоналд! — извика тя звънко и властно.

Самодържецът се приближи. Върху лицето му мярна нещо, което можеше да мине и за усмивка. Тя обаче веднага бе изместена от мрачното изражение, подобаващо на един истински главен градинар.

— Да, миледи? — попита Макдоналд.

— Как сте? — поинтересува се Бъндъл.

— Не бих казал, че се чувствам особено добре.

— Щеше ми се да поговорим за игрището за кегли. Тревясало е. Нали имате грижата някой да го окоси?

Макдоналд поклати глава в знак на съмнение.

— Това, миледи, би означавало Уилям да се смъкне на долния предел.

— Долният предел да върви по дяволите — отсече Бъндъл. — Веднага да го окосят. Освен това, Макдоналд…

— Да, миледи?

— Нека ни донесат от гроздето в крайния парник. Знам, че сега не му е сезонът, но искам да го опитам. Нали разбрахте?

Бъндъл се върна в библиотеката.

— Извинявай, татко. Боях се да не изтърва Макдоналд. Та какво ми казваше?

— Да, казвах ти нещо, но вече няма значение — рече лорд Кейтърам. — Какво нареди на Макдоналд?

— Опитвам се да го излекувам от мисълта, че е Господ-Бог. Това, разбира се, е невъзможно. Общуването със семейство Кут явно му се е отразило зле. Макдоналд не би се уплашил и от най-големия валяк. Лейди Кут как изглежда?

Кейтърам дълго обмисля отговора си.

— До голяма степен отговаря на представата ми за мисис Сидънс3 — каза най-сетне той. — На младини сигурно е участвала в някой любителски театрален кръжок. Била много потисната от историята с будилниците.

— Какви будилници?

— Тредуел ми разказа току-що. Изглежда, останалите гости са решили да се пошегуват с младия Уейд. Накупили будилници и ги скрили в стаята му. Сетне клетото момче умряло. Какъв ужас!

Бъндъл кимна.

— Тредуел ми разправи за будилниците още нещо, което ми се видя доста странно — продължи лорд Кейтърам, който очевидно вече се забавляваше от разказа си. — След като горкият човек се споминал, някой ги събрал и ги подредил на полицата.

— Какво странно има в това?

— И на мен в началото не ми се стори странно — рече баща й. — Но никой не е признал, че го е направил. При разпита всички слуги са се заклели, че не са и докосвали зловещите предмети. Така и не се разбрало кой ги е подредил. След това и съдебният лекар ги измъчвал с какви ли не въпроси. Знаеш колко е трудно да обясниш някои неща на такива хора.

— Да де — съгласи се Бъндъл.

— Разбира се — продължи лорд Кейтърам, — мине ли малко време, е твърде сложно да проумеем какво точно се е случило. Не открих никакъв смисъл поне в половината от нещата, които ми разказа Тредуел. Между другото, Бъндъл, младежът е умрял в твоята стая.

Върху лицето на дъщеря му се изписа недоволство.

— Защо трябва някой да умира в моята стая? — попита тя доста възмутено.

— Нали точно това ти обяснявах досега — отвърна доволно баща й. — Че е проява на неуважение. Днес никой не зачита никого.

— Е, голяма работа! — отвърна предизвикателно Бъндъл. — Откъде-накъде ще се притеснявам!

— Аз щях да се притеснявам и то много. Щях да се страхувам, че ще почнат да ми се привиждат разни ръце и вериги.

— Да де, но нали баба Луиза умря в твоето легло — напомни му Бъндъл. — Не знам дали си забелязвал нейният призрак да витае над главата ти.

— Понякога витае — рече лорд Кейтърам и потрепери, — особено ако съм ял раци.

— Е, слава Богу, че поне не съм суеверна — заяви дъщеря му.

Въпреки това вечерта, докато седеше по пижама пред камината в спалнята си, тя установи, че мислите й се връщат към жизнерадостния и лекомислен Джери Уейд. Не й се вярваше човек, изпълнен с толкова обич към живота, да извърши самоубийство. По всяка вероятност вярно беше другото заключение. Джери бе взел приспивателен сироп и по погрешка бе изпил повечко. Виж, това бе възможно. Не й се вярваше младежът да е бил обременен от прекалено могъщ интелект.

Погледът й се плъзна по полицата над камината и тя се сети за будилниците. Камериерката й бе разправила надълго и нашироко за някои подробности, добавени от една прислужница. Тредуел очевидно ги бе сметнал за маловажни, когато бе информирал лорд Кейтърам, те обаче събудиха любопитството на Бъндъл.

Върху полицата открили подредени един до друг седем будилника. Осмият, последният, бил намерен на ливадата отвън, някой очевидно го е изхвърлил от прозореца.

Бъндъл се замисли. Всичко това й се стори съвсем безсмислено. Тя реши, че някоя старателна камериерка сигурно е подредила будилниците на полицата, а сетне при разпита от уплаха го е отрекла. Но защо ще изхвърля един от будилниците през прозореца?

Дали пък не го е сторил Джери Уейд, когато първият часовник го е разбудил? И това обаче бе невъзможно. Бъндъл помнеше: според следствието смъртта му е настъпила в ранните утринни часове, тоест доста преди това той е бил в кома.

Младата жена се намръщи. Тази история с будилниците наистина бе любопитна. Непременно трябваше да поговори с Бил Евърсли. Знаеше, че и той е бил сред гостите.

При Бъндъл нямаше промеждутък между решения и действия. Тя се изправи и отиде при писалището. Бе сгъваемо, с капак. Седна, взе лист хартия и започна да пише:

Опита се да отвори капака докрай. Нещо обаче пречеше. Бъндъл се сети, че капакът често заяжда. Веднъж в жлеба бе паднал плик. Девойката взе нож за рязане на хартия с тънко острие и го пъхна вътре. Усилията й се увенчаха с успех: след малко тя придърпа с острието крайчеца на бял лист. Хвана го с пръсти и го измъкна. Бе първата страница на писмо, доста смачкана.

Вниманието й бе привлечено най-напред от датата. Бе изписана с размах, така че биеше на очи. Двайсет и първи септември.

— Двайсет и първи септември — бавно каза Бъндъл. — Но нали именно в този ден…

Да, точно така, бе напълно сигурна. Джери Уейд бе намерен мъртъв на двайсет и втори. Излизаше, че е писал писмото вечерта преди трагедията.

Бъндъл приглади листа с ръка и прочете писмото. Бе недовършено.

Тук писмото свършваше.

Бъндъл се смръщи. Седем циферблата. Какво ли беше това? Май се казваше така един от най-западналите квартали на Лондон. Думите „Седем циферблата“ й напомняха още нещо, но в момента тя не можа да се сети какво. Вниманието й междувременно бе привлечено от други две изречения: „Чувствам се чудесно“ и „Затварят ми се очите“.

Те нещо не се връзваха едно с друго. Ама никак. Нали именно тази вечер Джери Уейд бе поел такава доза приспивателно, че после не се бе събудил? Ако пък твърденията му в недовършеното писмо бяха искрени, защо му е било да взима приспивателно?

Бъндъл поклати глава. Огледа стаята и усети как я побиват тръпки. Дали Джери Уейд не я наблюдаваше отнякъде? Нали бе умрял точно в тази стая!

Тя притаи дъх. Тишината бе нарушавана единствено от тихото цъкане на малкия й златен часовник. Звукът й се стори неестествено силен и многозначителен.

Бъндъл премести очи към полицата и си представи една доста убедителна гледка. На кревата лежи мъртвец, а през това време седем будилника, подредени на полицата, тиктакат силно и зловещо. Тиктакат ли, тиктакат…