Седемте циферблата

Глава трийсет и първаСедемте Циферблата

Бавно започна да се свестява. Стори й се, че е потънала в море от въртящ се непрогледен мрак, предизвикващ в главата й силна пулсираща болка. Болката бе съпроводена от звуци, от познат глас, който непрестанно повтаряше едно и също нещо.

Мракът отслабна. Болката започна да затихва. Бъндъл усети в себе си достатъчно сили, за да прояви интерес към това, което казваше гласът.

— Милата ми Бъндъл! Мъртва е. Няма я вече. Мъртва е, знам. Ох, любимата ми Бъндъл! Толкова те обичам, Бъндъл! Мила моя!

Бъндъл, макар и вече да бе в съзнание, продължи да лежи със затворени очи. Разбра какво става: Бил я бе стиснал в прегръдките си.

— Милата ми Бъндъл! Прекрасната ми Бъндъл! Бъндъл, моя любов, какво ще правя сега? Сладката ми Бъндъл! О, Боже, какво да сторя? Аз съм виновен. Аз. Аз я убих!

Макар и без желание, Бъндъл проговори:

— Не си ме убил, глупчо — каза тя.

— Бъндъл, жива си!

— Разбира се, че съм жива.

— Откога? Тоест, откога си в съзнание?

— От пет минути.

— Тогава защо не отвори очи? Защо не каза нещо?

— Защото не исках. Беше ми приятно.

— Приятно ли?

— Да. Беше ми приятно да те слушам. Никога повече няма да кажеш тези неща така хубаво. Ще започнеш да важничиш.

Лицето на Бил бе с цвета на керемида.

— Бъндъл, нали не ми се сърдиш? Влюбен съм в теб. Открай време съм влюбен, но така и не посмях да ти го кажа.

— Защо, глупчо?

— Защото се боях да не ми се изсмееш. Винаги съм мислил, че ти с твоя ум и чар ще се омъжиш за някой изключителен човек.

— Като Джордж Ломакс ли? — поясни Бъндъл.

— Глупости! Естествено, че не става дума за някое надуто магаре като Умника. Мислех си за някое свястно момче, което наистина да те заслужава. Всъщност такова няма — заключи Бил.

— Голям сладур си, Бил.

— Бъндъл, дали би могла? Дали би могла да намериш в себе си сили за това?

— За какво?

— Да се омъжиш за мен. Знам, че невинаги съобразявам бързо, но наистина те обичам, Бъндъл. Готов съм да ти бъда роб и вярно куче.

— Наистина приличаш на куче — каза Бъндъл. — Обичам кучетата. Верни са, с добри сърца и се държат дружелюбно. Струва ми се, че ще намеря сили да се омъжа за теб. Е, разбира се, при някои усилия.

В отговор Бил отпусна хватката си и се дръпна назад. Погледна я удивено.

— Бъндъл, сериозно ли говориш?

— Май не ме разбра. Изглежда, се налага да припадна отново.

— Бъндъл, мила! — Бил я притегли към себе си. Целият трепереше. — Бъндъл, говориш сериозно, нали? Нямаш представа колко много те обичам!

— Ах, Бил! — отвърна девойката.

Няма защо да възпроизвеждаме в подробности казаното през следващите десет минути. Състоеше се главно от повторения.

— Значи наистина ме обичаш? — попита Бил недоверчиво за двайсети път и най-сетне я поотпусна.

— Да, да и да. Но нека бъдем разумни. Още ме боли главата, а и насмалко не ме удуши. Да се върнем към действителността. Къде сме и какво се е случило?

Бъндъл за пръв път след свестяването си се огледа, разбра, че са в тайната стая и че вратата й е затворена. Навярно бе и заключена. Значи бяха пленници!

Отново извърна поглед към Бил. Той не бе отговорил на въпроса й и продължаваше да я гледа влюбено.

— Бил, мили — каза тя. — Стегни се. Трябва да се измъкнем оттук.

— Какво? — попита Бил. — А, да. Лесна работа.

— Вижда ти се лесна, защото любовта ти дава сили. И аз изпитвам същото. Всичко ми се струва лесно и осъществимо.

— Права си. Сега, след като знам, че ме обичаш…

— Престани! Започнем ли отново, няма да можем да поговорим сериозно. Ако не се стегнеш и не бъдеш разумен, може и да размисля.

— Няма да ти позволя. Нима допускаш, че след като веднъж съм получил съгласието ти, ще разреша да се отметнеш?

— А ти ще се опиташ ли да ме принудиш да направя нещо против волята си? — попита тя с престорена театралност.

— И още как!

— Наистина си голям сладур, Бил. Опасявах се, че ще бъдеш мекушав, но сега виждам, че няма такава опасност. След още половин час ще започнеш и да ми нареждаш какво да правя. Ох, пак започваме да говорим глупости. Хайде, Бил, трябва да се измъкваме оттук.

— Казах ти, че е лесно. Ей сега ще…

Спря, защото междувременно Бъндъл го стисна за ръката. Беше се навела и бе наострила уши. Да, не грешеше. Отвън се чуваха стъпки. Някой пъхна ключ в бравата и отключи. Бъндъл затаи дъх. Дали Джими бе дошъл да ги спаси? Или бе някой друг?

Вратата се отвори и на прага й се появи чернобрадият мистър Мосгоровски.

Бил веднага направи крачка напред и застана пред Бъндъл.

— Искам да поговорим насаме — каза му.

Руснакът не отвърна веднага. Започна да приглажда дългата си лъскава брада и се усмихна.

— Така значи — рече най-сетне. — Дамата обаче ще дойде с мен.

— Добре — рече Бил. — Иди с него, Бъндъл. Не се бой. Повярвай ми, знам какво говоря.

Бъндъл се изправи послушно. В гласа на Бил бе усетила нотка на властност, която я изненада. Изглеждаше съвсем самоуверен и говореше като човек, който владее положението. Какъв ли коз държеше?

Излезе от стаята и мина пред руснака, който й даде път. Последва я, затвори вратата зад себе си и я заключи.

— Оттук, ако обичате — каза мъжът.

Посочи й стълбището и тя послушно се заизкачва по него. Сетне влязоха в малка неугледна стая, за която Бъндъл реши, че е на Алфред.

— Почакайте ме тук, моля — каза Мосгоровски. — И пазете тишина.

После излезе, затвори вратата и я заключи.

Бъндъл седна на един стол. Главата продължаваше да я боли и й бе трудно да мисли. Успокояваше я мисълта, че Бил очевидно държи положението под контрол. Реши, че рано или късно все някой ще дойде да й отвори.

Времето течеше. Часовникът на Бъндъл бе спрял, но тя прецени, че е изминал около час, откакто руснакът я е довел тук. Какво ли ставаше? Какво всъщност се бе разиграло?

Най-сетне отново чу стъпки. Влезе Мосгоровски, който се обърна към нея със съвсем официален тон:

— Лейди Айлийн Брент, поканена сте на извънредно заседание на Дружеството на Седемте циферблата. Моля, последвайте ме.

Поведе я надолу по стълбите. Отвори вратата на тайната стая и Бъндъл влезе в нея. Дъхът й секна от удивление.

Пред очите й отново се разкри гледката, която първия път бе успяла да зърне през малкия отвор на шкафа. Маскираните фигури бяха насядали около масата. Още преди Бъндъл да излезе от вцепенението си, Мосгоровски седна на своето място и си сложи маската.

Този път обаче главният стол бе зает. Номер 7 бе там.

Сърцето на Бъндъл затуптя лудо. Застанала срещу него, тя впери поглед в смехотворната маска, която закриваше лицето му.

Номер 7 не помръдваше и Бъндъл остана със странното усещане, че излъчва някаква сила. Неподвижността му не бе причинена от слабост. Девойката изпита силно, почти истерично желание той да проговори, да каже нещо, да направи някакво движение, а не само да седи като паяк в паяжината в очакване на плячка.

Потрепери, когато Мосгоровски се изправи. Разнесе се гласът му, плътен, приятен и убедителен. На Бъндъл й се стори, че го чува някъде отдалеч.

— Лейди Айлийн, присъствали сте на тайно заседание на нашето дружество, без да сте поканена. Тоест налага се да се присъедините към нашите цели и нашите желания. Както навярно сте забелязали, мястото на Два часът е свободно. То е отредено за вас.

Бъндъл зина от удивление. Стори й се, че преживява невероятен кошмар. Нима наистина на нея, Бъндъл Брент, й предлагаха да се присъедини към една престъпна тайна организация? Дали са предложили същото и на Бил и той го е отхвърлил с възмущение?

— Не мога да приема — отсече девойката.

— Не избързвайте с отговора.

Макар и лицето на Мосгоровски да бе скрито от маската, на Бъндъл й се стори, че той се усмихва.

— Та вие, лейди Айлийн, все още не знаете какво отказвате.

— Мога да се досетя — каза Бъндъл.

— Нима?

Този въпрос бе зададен от Седем часът. Гласът му се стори познат на Бъндъл.

Номер 7 много бавно вдигна ръка към главата и маската си.

Девойката затаи дъх. Най-сетне щеше да узнае кой е той.

Маската падна.

Бъндъл усети, че е вперила поглед в безизразното безстрастно лице на старши инспектор Батъл.