Седемте циферблата

Глава осемнайсетаПриключенията на Джими

Тук нашето повествование ще се раздели на три части — съвсем обособени и напълно различни. Нощта, която предстои, ще се окаже богата откъм събития, които всеки един от тримата участници ще оцени от своя гледна точка.

Ще започнем с приятния и мил младеж Джими Тесиджър, който пожелаваше лека нощ на съзаклятника си Бил Евърсли.

— Не забравяй! — каза Бил. — В три часа сутринта! Ако все още си жив, разбира се — добави любезно.

— Може наистина да съм глупак — рече Джими, спомняйки си с раздразнение какво му е казала Бъндъл, — но не съм чак толкова тъп, колкото изглеждам.

— Преди време се изрази така и за Джери Уейд — пророни Бил. — Спомняш ли си? И същата нощ…

— Престани, глупако! — каза Джими. — Как можеш да си толкова нетактичен?

— Изобщо не съм нетактичен — отвърна Бил. — Аз съм млад дипломат, а всички дипломати са тактични.

— Ако е така, значи си в зародишната фаза на дипломацията.

— Още си мисля за Бъндъл — рече Бил, внезапно сменяйки темата. — Определено се променя към добро. Да, към добро!

— Каза го и началникът ти — уточни Джими. — Заяви, че е приятно изненадан.

— По едно време ми се стори, че Бъндъл малко преиграва — продължи Бил, — но Умника е такъв тиквеник, че ще приеме за чиста монета всичко, което му кажат. Е, лека нощ. Сигурно ще ти бъде малко трудно да ме събудиш, но ако упорстваш, ще го сториш.

— Едва ли, ако поемеш пътя на Джери Уейд — рече Джими хапливо.

Бил го погледна укорително.

— Какво удоволствие ти доставя да се заяждаш? — попита го.

— Просто ти го връщам — отвърна Джими. — Хайде, прибирай се.

Бил обаче не последва съвета му. Продължи да го гледа смутено, като пристъпваше от крак на крак.

— Виж какво — каза младежът.

— Да?

— Виж какво, нищо няма да ти се случи. Но като си помисля за клетия Джери и за клетия Рони…

Джими го погледна отчаяно. Бил безспорно беше добронамерен, ала с дрънканиците си само усложняваше нещата.

— Виждам, налага се да ти покажа Леополд — каза Джими. Бръкна в джоба на тъмносиния костюм, който току-що бе облякъл, извади оттам нещо и го показа на Бил. — Истински автоматичен пистолет със синьочерна цев — каза скромно.

— Виж ти! Истински ли е? — възкликна Бил.

Съвсем определено видяното му бе направило впечатление.

— Купи го Стивънс, моят камердинер. Изряден и педантичен човек. Ти само натискаш спусъка, а останалото го върши Леополд.

— Джими… — започна Бил.

— Да?

— Моля те, внимавай с това нещо. Не го насочвай наляво и надясно. Ще е ужасно, ако очистиш стария Дигби, в случай, че се окаже сомнамбул.

— Не бери грижа — отвърна Джими. — Да де, ще ми се да видя Леополд в действие, след като съм дал пари за него. Ще положа всички усилия обаче да удържа кръвожадните си инстинкти.

— Е, лека нощ — каза Бил за четиринайсети път и вече наистина се прибра в стаята си.

Останал сам, Джими, застъпи на пост.

Сър Стенли Дигби бе настанен в стая в дъното на западното крило. От едната й страна имаше баня, а от втората — врата към друга, по-малка стая, която сега се заемаше от мистър Терънс О’Рорк. Вратите на трите помещения водеха към къс коридор. Ако някой речеше да не ги изпуска от наблюдение, задачата му бе съвсем лесна. Кресло, сложено уж случайно в сянката на вградения дъбов шкаф точно на мястото, където късият коридор се свързваше с основния, осигуряваше идеална позиция за наблюдение. До стаите в западното крило можеше да се стигне единствено оттам и бе невъзможно човек, решил да се промъкне, да остане незабелязан. Една от електрическите крушки в коридора още светеше.

Джими се разположи удобно, преметна крак върху крак и зачака. Леополд, в пълна бойна готовност, бе върху коляното му.

Младежът погледна часовника си. Беше един без двайсет. Бе изминал едва час, откакто гостите и прислугата си бяха легнали. Тишината бе пълна, ако не се броеше тиктакането на някакъв стенен часовник в далечината.

Този звук не разтревожи Джими, но му напомни нещо: за Джери Уейд и седемте тиктакащи будилника върху полицата. Кой ли ги бе поставил там? И защо? Джими настръхна целият.

Беше му неприятно да чака. Нищо чудно, че на спиритични сеанси се случва какво ли не. Седиш си в мрака, очакваш да стане нещо и не знаеш как ще реагираш и на най-слабия звук. Хрумва ти какво ли не!

Рони Деврьо! Рони Деврьо и Джери Уейд! И двамата млади и изпълнени с живот и енергия, и двамата симпатични и весели младежи. Къде бяха сега? В земята, при червеите. Уф, защо не можеше да си избие тези ужасни мисли?

Отново погледна часовника. Един и двайсет. Колко бавно течеше времето!

Бъндъл наистина бе страхотна! Да намери сили и смелост да се вмъкне в клуб „Седемте циферблата“! Защо Джими не се сети да го направи? Навярно защото щеше да му се стори фантастично.

Номер 7. Кой, по дяволите, беше Номер 7? Дали сега не беше в къщата, преоблечен като слуга? Едва ли беше някой от гостите. Не, бе изключено да е някой от гостите. Всъщност, замислеше ли се човек, цялата работа изглеждаше невероятна. Ако Джими не бе се уверил в истинността на думите на Бъндъл, можеше да си помисли, че разказът й е измислен от начало до край.

Прозина се. Колко странно: да ти се спи и в същото време да си нащрек! Отново погледна часовника. Два без десет. Времето напредваше.

Изведнъж затаи дъх, наведе се и наостри уши. Бе чул нещо.

Минутите продължаваха да текат… Ето, звукът се повтори… Изпука дъска от дюшемето… Звукът обаче идваше някъде от долния етаж. Отново отекна. Съвсем лек пукот. Някой се разхождаше из къщата, като внимаваше да не вдига шум.

Джими безшумно се изправи и се промъкна при стълбището. Тишината изглеждаше пълна. И все пак той бе сигурен, ме е чул тези тихи звуци. Те не бяха плод на неговото въображение.

Слезе внимателно по стълбището, стиснал Леополд в дясната си ръка. В големия коридор цареше пълно безмълвие. Значи приглушеният звук, който беше чул, бе дошъл отдолу, от библиотеката.

Джими се прокрадна до вратата и се вслуша, но не чу нищо. След това с рязко движение я отвори и запали лампите.

Нищо. Голямото помещение бе окъпано в светлина. Ала бе празно.

Джими се намръщи.

— Готов съм да се закълна… — промърмори под нос.

Библиотеката бе просторна, с три прозореца, гледащи към терасата. Джими прекоси помещението. Средният прозорец не бе залостен отвътре.

Отвори го, излезе през него на терасата и се огледа. Нищо!

— Всичко, изглежда, е наред — прошепна младежът. — И все пак…

Размишлява известно време, след което се върна в библиотеката. Затвори вратата, заключи я и прибра ключа в джоба си. После изгаси осветлението. Около минута напряга слух, след което отиде тихо до прозореца и застана до него с Леополд в ръка.

Наистина ли дочуваше стъпки по терасата, или само си въобразяваше? Стисна пистолета и продължи да слуша.

Някъде в далечината един стенен часовник отбеляза два часа.