Седемте циферблата

Глава тринайсетаКлуб „Седемте циферблата“

Бъндъл пристигна на Хънстънтън Стрийт 14 към шест вечерта. Както бе предположила, по това време в клуба нямаше никой. Беше си поставила проста цел. Искаше да поговори с Алфред, бившия лакей. Смяташе, че успее ли веднъж да го притисне до стената, останалото е лесно. Имаше си свой, доста властен стил на общуване с прислугата. Благодарение на него винаги получаваше каквото желае. Не виждаше причини да не го постигне и сега.

Не знаеше обаче колко души работят в клуба. Съвсем естествено, не искаше да бие на очи.

Докато се двоумеше какво точно да направи, опасенията й се разсеяха от само себе си. Вратата се отвори и се подаде самият Алфред.

— Добър ден, Алфред — рече приветливо Бъндъл.

Алфред подскочи като ужилен.

— О, ваша светлост! Прощавайте, ваша светлост, отпърво не можах да ви позная.

Доволна от облеклото на камериерката си, Бъндъл пристъпи към работа.

— Искам да си поговорим, Алфред. Къде можем да го направим?

— Как да ви кажа, миледи, не знам. Кварталът не е от най-подходящите… Просто не ми идва на ум…

Девойката го прекъсна.

— Има ли някой в клуба?

— По това време не, миледи.

— В такъв случай да влезем вътре.

Алфред я последва със смутен и глупав вид. Момичето седна и втренчи поглед в стреснатия лакей.

— Сигурно си даваш сметка — каза остро Бъндъл, — че това, с което се занимаваш тук, е противозаконно.

Алфред запристъпва неловко от крак на крак.

— Е, вярно, полицията ни обискира два пъти — призна той. — Не намери обаче нищо компрометиращо. Мистър Мосгоровски се бе погрижил.

— Нямам предвид само хазарта — уточни девойката. — Говоря за по-сериозни неща. Възможно е някои от тях и да не са ти известни. Чуй ме, Алфред, ще ти задам един въпрос и искам да ми кажеш истината. Колко ти платиха, за да напуснеш Чимнис?

Алфред се заозърта, сякаш търсеше вдъхновение, преглътна три-четири пъти и започна да се държи като слаб човек, който се е подчинил на по-силния.

— Ето какво стана ваша светлост… Веднъж в Чимнис с една туристическа група дойде мистър Мосгоровски. Мистър Тредуел тогава не беше добре, един нокът бе започнал да му расте накриво, та каза аз да разведа хората из замъка. Щом обиколката приключи, мистър Мосгоровски се отдели от групата, даде ми един хубав бакшиш и ме заговори.

— Продължавай — окуражи го Бъндъл.

— С две думи… — Алфред внезапно реши да съкрати повествованието си. — Предложи ми сто лири на ръка, ако напусна Чимнис веднага и започна работа в клуба. Трябвал му човек, който да е служил в най-аристократичните семейства, за да направел заведението по-стилно. Щеше да бъде грехота да откажа. Тук взимам три пъти повече, отколкото като младши лакей.

— Сто лири — повтори Бъндъл. — Това са много пари, Алфред. Каза ли ти кой ще заеме твоето място в Чимнис?

— Ами… колебаех се, миледи. Дали да напускам незабавно, де. Обясних му, че не е прието и някак си не върви. Мистър Мосгоровски обаче ми каза, че познава едно младо момче, оправно и готово да започне работа веднага. Та споменах името му на мистър Тредуел и всичко се уреди.

Бъндъл кимна. Съмненията й се бяха оказали основателни: с Алфред бяха постъпили точно както бе предполагала. Продължи разпита си.

— Кой е мистър Мосгоровски?

— Управителят на заведението. Руснак. Много съобразителен господин ще знаете.

Бъндъл реши засега да не иска повече информация и смени темата.

— Сто лири са много пари, Алфред.

— Никога не бях виждал толкова пари на куп, миледи — отвърна простодушно Алфред.

— А ти не заподозря ли, че може да има нещо гнило?

— Нещо гнило ли, миледи?

— Да. Нямам предвид хазартните игри. Имам предвид нещо много по-сериозно. Нали не искаш да те приберат в затвора, Алфред?

— Не приказвайте така, миледи!

— Завчера бях в Скотланд Ярд — рече важно Бъндъл. — Там чух някои любопитни неща. Искам да ми помогнеш, Алфред. Ако го направиш, ще се застъпя за теб.

— Ще направя за вас каквото мога, миледи. На драго сърце! Даже и да не се застъпите за мен.

— Първо искам да огледам заведението — каза Бъндъл. — Отгоре до долу.

Придружавана от уплашения и озадачен Алфред, огледа старателно цялото заведение. Не откри нищо подозрително, докато не влезе в игралната зала. Там забеляза една невзрачна врата. Бе заключена.

— Това е нещо като изход, миледи — разясни й охотно Алфред. — Зад нея има стая и врата, която води към стълбище, излизащо на съседната улица. Нахълта ли полицията, господата се измъкват оттам.

— Нима полицията не знае за нея?

— Няма как да знае, миледи. Прилича на врата на бюфет.

Бъндъл почувства възбуда.

— Ще вляза — отсече тя.

Алфред поклати глава.

— Няма как да влезете, миледи. Ключът е у мистър Мосгоровски.

— Ще опитаме с други ключове.

Бе забелязала, че бравата е съвсем обикновена, и реши, че сигурно ще пасне някой от ключовете на другите врати. Каза на Алфред да ги донесе. Четвъртият, който девойката опита, отключи вратата. Тя я отвори и влезе.

Озова се в малка стая с овехтяла мебелировка. В средата имаше дълга маса, около която бяха наредени столове. Други мебели нямаше. От двете страни на камината имаше два вградени кухненски бюфета. Алфред й посочи по-близкия.

— Ей тази.

Бъндъл се опита да отвори вратата му, но тя бе заключена. Бравата бе секретна, съвсем различна, можеше да се отвори единствено с ключа за нея.

— Много хитро е направена — обясни Алфред. — Когато я отключиш, не се вижда нищо освен рафтове и лавици. Нищо подозрително. Щом обаче я натиснеш на едно определено място, се отваря навътре.

Но Бъндъл вече бе дала гръб на бюфета и оглеждаше замислено стаята. Първото, което забеляза, бе, че вратата, през която бяха влезли, отвътре е тапицирана. Навярно не пропускаше и звук. След това погледът й се плъзна върху столовете. Бяха седем на брой, по три от всяка страна. Един, по-голям и по-хубав, бе сложен откъм тесния край на масата.

Очите на Бъндъл се изпълниха с удовлетворение. Бе открила това, което търсеше. Бе напълно убедена, че тайната организация провежда срещите си именно тук. Всичко бе замислено превъзходно. Стаята изглеждаше невинна, в нея се влизаше било откъм игралната зала, било през тайния вход. Каквото и да станеше, предпазните мерки можеха да бъдат обяснени с хазарта в съседното помещение.

Девойката прокара разсеяно пръст върху мраморната полица над камината. Алфред забеляза това и изтълкува неправилно действието й.

— Няма да откриете прах. Сутринта мистър Мосгоровски нареди стаята да се почисти и аз го сторих пред очите му.

— Сутринта ли? — попита Бъндъл, замислена.

— Да. От време на време трябва да се разтребва. Макар че всъщност тази стая не се ползва никога.

В следващия момент Алфред насмалко не получи шок.

— Алфред — каза му момичето. — Намери ми място в стаята, където да се скрия.

Мъжът я погледна изумено.

— Невъзможно е, миледи. Ще си имам неприятности и ще си изгубя службата.

— Ако те приберат в затвора, пак ще я изгубиш — отвърна му донякъде грубо Бъндъл. — Но не се тревожи, никой няма да научи.

— Няма къде да се скриете — завайка се Алфред. — Огледайте се, миледи, ако не ми вярвате.

Бъндъл бе принудена да се съгласи, че доводът му не е съвсем безоснователен. Тя обаче бе човек с истински вкус към приключенията.

— Глупости — каза решително. — Все ще намерим къде да се скрия.

— Няма къде, продължи да се вайка Алфред.

Едва ли имаше помещение, по-неподходящо за криене. Мръсните прозорци бяха с щори, а не със завеси. Отвън первазът бе широк някакви си двайсет сантиметра. В стаята нямаше други мебели освен масата, столовете и бюфетите.

В бравата на втория бюфет имаше ключ. Бъндъл я отвори. Вътре имаше рафтове, върху които бяха наредени стари сервизи и кухненски съдове.

— Тези не ги използваме — поясни Алфред. — Сама виждате, миледи, че тук няма къде да се скрие и котка.

Но Бъндъл оглеждаше рафтовете.

— Слаба работа — каза тя. — Има ли долу килер, където да прибереш цялата тази стъклария? Има? Чудесно. Бързо взимай поднос и започвай да я изнасяш оттук. Хайде, че нямаме време за губене.

— Невъзможно е, миледи. Всеки момент ще пристигнат готвачите.

— Мистър Мосго — как му беше името? — сигурно ще дойде по-късно.

— А, той не идва преди полунощ. Но…

— Твърде много дърдориш, Алфред — скастри го Бъндъл. — Хайде, взимай този поднос. Ако продължаваш да спориш с мен, наистина ще си имаш неприятности.

Алфред излезе, кършейки ръце. След малко се върна с подноса. Бе разбрал, че Бъндъл не обръща внимание на възраженията му, и се зае със задачата с невероятна експедитивност.

Девойката правилно бе преценила, че рафтовете не са добре закрепени на местата си. Свали ги, подреди ги до вътрешната стена на бюфета и влезе в него.

— Доста тясно е — отбеляза тя. — А сега, Алфред, затвори внимателно вратата. Така, добре. Става. Донеса ми свредел.

— Свредел ли, миледи?

— Да не си оглушал?

— Не знам дали…

— И таз добра, все някъде има свредел! Ако не намериш тук, иди и купи. Така че търси по-внимателно, за да не се разкарваш.

Алфред излезе и след малко се върна с цял набор инструменти. Бъндъл взе един малък свредел и с него направи отвор във вратата на бюфета на равнището на дясното си око. Продупчи го отвън, за да не лича толкова. Не посмя да го уголеми от страх да не привлече внимание.

— Готово — каза най-сетне.

— Миледи, миледи…

— Какво?

— Ако отворят вратата, ще ви открият.

— Няма да я отворят — отсече Бъндъл, — ще я заключиш отвън и ще прибереш ключа.

— Ами ако мистър Мосгоровски случайно поиска да му го дам?

— Ще му кажеш, че си го изгубил — отвърна сопнато Бъндъл. — Никой обаче няма да ти го поиска. Този бюфет е тук само за да е симетричен на другия и той да не привлича вниманието. Хайде, Алфред, всеки момент може да дойде някой. Заключи ме, вземи ключа и ела да ме изведеш, след като всички си идат.

— Ще ви стане лошо, миледи, ще припаднете…

— Никога не припадам, Алфред — рече девойката, — но няма да е зле първо да ми донесеш един коктейл. Ще ме ободри. После заключи отново вратата на стаята. И да не забравиш да върнеш останалите ключове по местата им. А, и не си гълтай езика от страх. И да стане нещо, ще те измъкна.

„Готово“, рече си младата жена, след като Алфред й остави коктейла и излезе.

Не се боеше, че на Алфред няма да му издържат нервите и той ще я издаде. Знаеше, че има силен инстинкт за самосъхранение. Освен това бе и опитен слуга и умееше да прикрива чувствата си.

Бъндъл се тревожеше само от едно, да не би да не е разбрала правилно причините за сутрешните указания, стаята да се почисти. Нямаше да й е приятно, ако дългите часове на чакане в бюфета отидеха на халост.