Седемте циферблата

Глава двайсет и петаДжими излага плана си

Джими Тесиджър се чувстваше потиснат. Реши да избегне Джордж, защото подозираше, че той ще подхване с него разговор на сериозни теми, и след като приключи обядът тихо се измъкна. Колкото и подробности да бе научил за граничния спор в Санта Фе, нямаше никакво намерение да се явява на изпит по него.

След това се случи нещо, на което той се бе надявал. Лорен Уейд, също сама, мина по една от сенчестите пътеки в градината. Джими веднага отиде при нея. Няколко минути вървяха, без да продумват.

— Лорен! — каза внезапно Джими.

— Да?

— Не ме бива много по приказките, но знаеш ли, какво ще кажеш да уредим необходимите документи, да се оженим и да живеем щастливо?

Лорен не се смути от това ненадейно предложение. Отметна глава и звънко се засмя.

— Не ми се смей — укори я Джими.

— Не можах да се удържа. Беше толкова смешен.

— Лорен, ти си едно малко дяволче.

— Не съм. Напротив, аз съм едно много симпатично момиче.

— Само за тези, които не те познават. И се полъгват по привидното ти добродушие.

— Харесват ми дългите думи, които използваш.

— Научил съм ги от кръстословиците.

— Много са поучителни.

— Лорен, мила, хайде да говорим по същество. Приемаш ли предложението ми?

Изражението на Лорен напълно се измени. Върху лицето й отново се изписа решителност. Девойката присви устни и малката й брадичка се издаде агресивно.

— Не, Джими. Не и при сегашното положение. Нищо не е изяснено докрай.

— Знам, че не свършихме, каквото бяхме намислили — съгласи се Джими, — но така или иначе, една страница е обърната. Документите са на сигурно място в Министерството на въздухоплаването. Правдата тържествува и в момента нямаме никаква работа.

— И какво следва от това, да се женим ли? — попита Лорен с лека усмивка.

— Ти го каза. Точно това следва.

Лорен обаче отново поклати глава.

— Не, Джими, нека първо приключи всичко това и ние бъдем в безопасност.

— Нима смяташ, че нещо ни застрашава?

— А ти?

Върху херувимското лице на Джими се спусна облак.

— Всъщност си права — каза младежът след кратко мълчание. — Ако целият този необикновен разказ на Бъндъл се окаже истина — а допускам, че колкото и невероятно да звучи, той е верен, няма да бъдем в безопасност, докато не приключим с Номер 7.

— А останалите?

— Останалите не влизат в сметката. Плаши ме именно Номер 7. Плаши ме, защото не знам кой е и къде да го търся.

Лорен потрепери.

— Страх ме е — промълви тя. — Страх ме е още откакто убиха Джери…

— Няма от какво да се боиш. Наистина. Остави всичко на мен, Лорен. Уверявам те, че ще видя сметката на Номер 7. Колкото до останалите членове на шайката, едва ли ще ме затруднят, които и да са те.

— Ако успееш да му видиш сметката… А ако той види сметката на теб?

— Невъзможно е — отвърна бодро Джими. — Прекалено умен съм. Винаги имай високо мнение за себе си — това е моят девиз.

— Само като си помисля какво можеше да се случи нощес… — Лорен потрепери.

— Нищо не се случи — каза Джими. — И двамата сме тук живи и здрави. Макар че да ти призная, ръката ме наболява.

— Клетият ти!

— Е, човек трябва да е готов да си изпати в името на едно добро дело. Пък и с това нараняване и с бодрия си дух успях да покоря докрай лейди Кут.

— Според теб важно ли е?

— Би могло да се окаже важно. Имам една идея.

— Каква?

— Младият герой никога не разкрива плановете си — отсече Джими. — Оставя ги да узреят на тъмно.

— Ти си глупак, Джими.

— Знам, знам. Всички мислят така. Мога обаче да те уверя, Лорен, че точно сега умът ми е доста напрегнат. А ти имаш ли планове?

— Бъндъл ми предложи да й погостувам в Чимнис.

— Чудесно — одобри младежът. — Поканата й е много навременна. И без това се чудех как да държа Бъндъл под око. Никога не знаеш какво ще направи в следващия момент. Ужасно непредсказуема е. И най-лошото е, че винаги успява. Да знаеш, Лорен, не е лесна работа да държиш Бъндъл под око.

— С това би следвало да се заеме Бил — предложи Лорен.

— Той е зает с други неща.

— Не му вярвай — каза Лорен.

— Защо да не му вярвам? Ами графинята? Клетото момче е хлътнало по нея.

Лорен обаче поклати глава.

— Има нещо, което не ми е съвсем ясно. Свързано е обаче не с графинята, а с Бъндъл. Тази сутрин разговаряхме с Бил, когато мистър Ломакс се появи и отиде при Бъндъл. Седна при нея, улови я за ръката и започна да й разправя нещо. Като го видя, Бил подскочи като… като ужилен.

— Някои хора имат твърде странен вкус — отбеляза мистър Тесиджър. — Представи си и с теб да разговаря някой и да се опитва да направи нещо повече. Все пак ме изненадваш, Лорен. Бях решил, че нашият простодушен Бил е хлътнал до уши по красивата чуждестранна авантюристка. Знам, че и Бъндъл мисли така.

— Бъндъл може наистина да го мисли — каза Лорен, — но те уверявам, Джими, че нещата стоят иначе.

— Накъде биеш?

— Допускаш ли Бил да се опитва да прави свое разследване?

— Бил ли? Та той няма ум за тази работа.

— Не съм съвсем сигурна. Хора като Бил понякога само се прикриват с привидното си простодушие.

— И с тази маскировка може да свърши доста работа. Съгласен съм, че има известна логика. Все пак не смятам, че с Бил случаят е такъв. Графинята си играе с него като с пале. Не си права, Лорен. Тя наистина е изключително красива — не е мой тип, разбира се — побърза да вметне мистър Тесиджър, — а сърцето на Бил винаги е било широко като хотел.

Лорен поклати глава — явно не бе особено убедена.

— Е, добре — каза Джими. — Мисли, каквото си искаш. Горе-долу ни е ясно какво да правим. Иди при Бъндъл в Чимнис и за Бога, не я пускай отново в оня клуб „Седемте циферблата“. Не се знае какви ще са последиците.

Девойката кимна.

— А сега — допълни Джими — няма да е зле да си поговоря с лейди Кут.

Тя седеше на един стол в градината и бродираше гоблен. На него бе изобразена неутешима и малко обезобразена девойка, надвесила се над гроб.

Лейди Кут направи място на Джими да седне до нея и той, нали бе тактичен, побърза да похвали творението й.

— Харесва ли ви? — попита лейди Кут поласкана. — Започна го още леля ми Селина седмица преди да умре. Почина от рак на черния дроб, клетата.

— Ужасно — съгласи се Джими.

— Как е ръката ви?

— Нищо й няма, благодаря. Малко наболява, но това е в реда на нещата.

— Внимавайте! — предупреди го лейди Кут с грижовен глас. — В такива случаи човек трябва да се пази и от отравяне на кръвта. Можете дори да изгубите ръката си.

— Е, надявам се да не се стигне дотам.

— Аз само ви предупреждавам — каза лейди Кут.

— А сега къде живеете? — полюбопитства мистър Тесиджър. — В Лондон ли?

Лейди Кут въздъхна тежко.

— Сър Осуалд е наел замъка на херцога на Олтън Ледърбъри. Знаете ли го?

— Да, да. Превъзходен е, нали?

— Не знам какво да ви кажа — отвърна лейди Кут. — Видя ми се огромен и много мрачен. Има картинни галерии с портрети на хора, които гледат строго. Всички тези така наречени стари майстори ми действат много потискащо. Да знаете само, мистър Тесиджър, каква хубава малка къщичка си имахме в Йоркшир. Още когато сър Осуалд бе просто мистър Кут. Имахме прекрасен хол с камина, с бели раирани тапети на цветчета! Лично ги избрах, гледах да са светли, светлото винаги ми се е виждало по-хубаво. Само дето трапезарията беше със североизточно изложение, та в нея не влизаше много слънце, но и за нея се погрижих. И там сложих светлорозови тапети и няколко от литографиите, на които са изобразени комични сцени по време на лов. Стана така уютно, че веднага ми се повдигаше настроението!

Развълнувана от тези спомени, лейди Кут изтърва няколко макари с конци, които Джими веднага вдигна и й подаде.

— Благодаря ви — каза жената. — Та за какво говорехме? А, да, за жилища. Обичам уютните къщи. И е за предпочитане човек да си ги обзавежда сам.

— Вероятно някой ден сър Осуалд ще купи подходящо жилище — предположи Джими — и ще го обзаведете по свой вкус.

Лейди Кут тъжно поклати глава.

— Сър Осуалд каза, че щял да ползва услугите на фирма. Знаете какво означава това.

— Е, все пак фирмата ще поиска и вашето мнение.

— Ще купи някоя от тези огромни величествени къщи, дето се гордеят с историята си. Там въобще го няма това, което приемам за удобство и уют. Не че сър Осуалд не се чувстваше добре в стария си дом. Напротив, смея да кажа, че вкусът му не се е изменил. Сега обаче иска да купува само най-доброто. Върви му, наистина много му върви и той държи да го покаже. Понякога обаче се чудя докъде ще го доведе цялата тази работа.

Джими я погледна съчувствено.

— Заприличал е на избягал кон — продължи лейди Кут. — Захапал е тлъстия кокал и търчи ли, търчи. Същото се получи със сър Осуалд. Не знае умора. Вече е сред най-богатите хора в Англия и пак не е доволен? Все не му стига. Иска да стане… вече не разбирам какъв иска да стане. Казвам ви обаче, че понякога ме плаши.

— Значи е заприличал на онзи персийски владетел, който е съжалявал, че няма повече светове за покоряване — вметна Джими.

Лейди Кут кимна, макар и да не разбра думите на младежа.

— Чудя се дали стомахът му ще издържи на това напрежение — продължи тя жаловито. — Ще вземе да стане инвалид с тия неговите амбиции, просто няма да го понеса.

— Изглежда много здрав — успокои я Джими.

— Ох, нещо го тревожи — възрази лейди Кут. — Нещо му тежи. Знам си аз.

— Че какво може да го тревожи?

— Нямам представа. Сигурно някаква неприятност във фабриката. Добре че поне си има мистър Бейтман. Такъв свестен младеж! И толкова добросъвестен!

— Наистина е много добросъвестен — съгласи се Джими.

— Осуалд има високо мнение за мистър Бейтман. Казвал ми е, че той винаги е прав.

— Преди време това бе една от най-лошите му черти — потвърди Джими.

Лейди Кут остана леко озадачена.

— Чудесен уикенд изкарахме с вас в Чимнис — продължи младежът. — Тоест, щеше да бъде чудесен, ако клетият Джери не беше умрял. Бяха дошли хубави момичета.

— Намирам днешните момичета за доста странни — каза лейди Кут. — В тях вече няма нищо романтично. По мое време беше иначе. Спомням си, когато се сгодихме, извезах няколко носни кърпи за сър Осуалд с косми от косата си.

— Наистина ли? — рече Джими. — Колко романтично! Днешните момичета обаче вече нямат толкова дълги коси.

— Да де — съгласи се лейди Кут. — Романтизмът обаче може да се изрази и по други начини. Спомням си, когато бях младо момиче, един от моите — как да го кажа — ухажори взе шепа камъчета и една от приятелките ми каза, че ги бил прибрал, понеже съм стъпвала върху тях. Видя ми се много красиво. По-късно се оказа, че той учел минералогия, или май беше геология, та за това му трябвали камъчетата. Иначе хрумването ми се видя много романтично. И друго правехме тогава, някои момчета крадяха носните кърпички на приятелките си и ги пазеха като съкровища. Ей за тези неща ми е думата.

— Ами ако на момичето му се наложи да си избърше носа? — попита практичният мистър Тесиджър.

Лейди Кут остави гоблена и погледна младежа изпитателно, но и доброжелателно.

— Я си признайте, няма ли някое хубаво момиче, което да е мило на сърцето ви? Някое, за което да ви се иска да се трудите и да му направите дом?

Джими поруменя и смутолеви нещо.

— Останах с чувството, че в Чимнис си допаднахте с едно от момичетата. С Вера Давънтри.

— Със Сокс ли?

— Да, така й викат — призна лейди Кут. — Не разбирам защо. Не ми харесва този прякор.

— Тя е страхотна! — каза Джими. — Много бих се радвал да я срещна отново.

— Следващия уикенд ще ни дойде на гости.

— Наистина ли? — попита младежът, стараейки се да вложи колкото се може повече копнеж в тези две думи.

— Да. А вие бихте ли дошли?

— С най-голямо удоволствие — отвърна сърдечно Джими. — Много ви благодаря, лейди Кут.

Сетне й благодари още веднъж и се отдалечи.

След малко при лейди Кут дойде съпругът й.

— Какво ти досаждаше този безделник? — попита той. — Ей, не мога да го понасям.

— Изключително симпатично момче — възрази лейди Кут. — И много смело. Снощи даже го раниха.

— Да, защото си пъхаше носа, където не му е работа.

— Несправедлив си, Осуалд.

— За две стотинки работа не е свършил през живота си. Досега не бях срещал човек, който така да си пилее времето. За никъде не е, ако му се наложи сам да се оправя в живота.

— Нощес сигурно си си намокрил краката — каза жена му. — Дано не си се простудил. Завчера Фреди Ричардс умря от пневмония. Осуалд, Осуалд, направо настръхвам, като се сетя как нощес си се разхождал из градината. Престъпникът е могъл да те убие. Между другото, поканих мистър Тесиджър да ни дойде на гости следващия уикенд.

— И таз добра! — възкликна сър Осуалд. — Не го искам в дома си! Чу ли, Мария?

— Чух. Защо не го искаш?

— Това си е моя работа.

— Много съжалявам, мили — отвърна лейди Кут, — но вече го поканих. Би ли ми подал макарата с розовия конец?

Сър Осуалд изпълни молбата й, ала лицето му бе заприличало на буреносен облак. Погледна жена си и се поколеба. Лейди Кут спокойно вдяваше конеца в иглата.

— Точно Тесиджър не искам да ми се мярка пред очите следващия уикенд — отсече накрая сър Осуалд. — Много лоши неща чух за него от Бейтман. Били са съученици.

— И какво ти каза мистър Бейтман?

— Нищо хубаво. В известен смисъл дори ме предупреди да се пазя от него.

— Наистина ли? — рече замислено лейди Кут.

— Знаеш, че много ценя мнението на Бейтман. Досега не ме е подвеждал.

— Ох, май пак съм объркала нещо — завайка се жена му. — Разбира се, мили, никога нямаше да го поканя, ако ме беше предупредил. Трябваше да ми кажеш по-рано, Осуалд.

Лейди Кут започна внимателно да прибира бродерията. Сър Осуалд я погледна, понечи да й каже нещо, сетне размисли и сви рамене. Последва я към къщата. Лейди Кут, която вървеше пред него, имаше едва забележима усмивка на лицето си. Обичаше съпруга си. Обичаше обаче също така, ненатрапчиво и съвсем по женски, да прави каквото си е наумила.