Седемте циферблата

Глава двайсет и деветаСтранното поведение на Джордж Ломакс

— Пристигна мистър Ломакс, милорд!

Кейтърам подскочи: погълнат от тънкостите на това как да не се използва лявата китка, не бе чул безшумните стъпки на иконома върху меката трева. В погледа, с който се втренчи в Тредуел, имаше повече страдание, отколкото гняв.

— Обясних ти, Тредуел, че тази сутрин ще бъда много по-зает от обичайното.

— Да, милорд, обаче…

— Кажи на мистър Ломакс, че си сбъркал и че не съм тук. Че съм отишъл до селото. Че съм тежко болен. Ако не повярва и на това, кажи му, че съм умрял.

— Милорд, мистър Ломакс вече ви е забелязал, докато е идвал с колата насам.

Кейтърам въздъхна дълбоко.

— Има си хас да не ме забележи. Добре, Тредуел. Идвам…

В нрава на лорд Кейтърам бе да изразява чувства, противоположни на тези, които всъщност изпитва. Никога досега не бе показвал такава сърдечност при среща с Джордж.

— Драги ми приятелю! Скъпи ми приятелю! Радвам се да те видя! Колко се радвам, наистина! Седни. Изпий нещо. Чудесно си сторил, че си решил да наминеш.

След като натика госта в едно огромно кресло, седна срещу него и започна да примигва нервно.

— Отдавна исках да проведа важен разговор с теб — поде Джордж.

— А, така ли? — отвърна тихо лорд Кейтърам и запрехвърля бързо наум всички ужасяващи варианти, криещи се зад тези простички думи.

— Много важен разговор — натърти Джордж.

Лордът съвсем оклюма. Реши, че се задава нещо, много по-страшно от всичко, което бе предполагал.

— Кажи — рече той, като се помъчи да говори нехайно.

— Айлийн вкъщи ли е?

Лорд Кейтърам изпита облекчение, но и бе изненадан.

— Да, да, у дома си е. На гости й е една приятелка, малката Уейд. Много мило момиче, наистина. Някой ден от нея ще стане чудесна играчка на голф. Има такъв замах…

Продължи да бърбори, докато Джордж не го прекъсна безцеремонно.

— Радвам се, че Айлийн е вкъщи. Дали бих могъл да поговоря с нея?

— Разбира се, драги ми приятелю, разбира се. — Лордът още бе много изненадан, но се радваше и на облекчението. — Стига да не ти е скучно.

— Едва ли има нещо, което да ми е по-малко скучно — отвърна Джордж. — Ти, Кейтърам, май не си осъзнал, че Айлийн е пълнолетна. Вече не е дете. Вече е жена, и то с твое разрешение, изключително очарователна и умна. Мъжът, който успее да спечели любовта й, ще е голям късметлия. Повтарям — голям късметлия.

— Да, да, сигурно си прав — рече лорд Кейтърам. — Само дето не я свърта на едно място повече от две минути. Е, да, днес младежите не обръщат внимание на тези работи.

— Искаш да кажеш, че не понася скуката. Айлийн е умна, Кейтърам, амбициозна е. Изпитва жив интерес към актуалните проблеми и подхожда към тях с цялата сила и жизненост на младия си разум.

Лордът го изгледа. Реши, че бремето на това, което хората наричат „напрегнатостта на съвременния живот“, най-сетне се е стоварило върху Джордж. Описанието, което той бе дал на Бъндъл, му се стори съвсем нелепо.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита го съчувствено.

Джордж нетърпеливо махна с ръка.

— Може би, Кейтърам, вече си започнал да се досещаш за целта на днешното ми посещение. Не съм човек, който поема необмислено отговорности. Напротив, славя се със здравия разум, което вероятно се дължи и на заемания от мен пост. Към всеки проблем подхождам внимателно и задълбочено. Бракът, особено на моята възраст, не е нещо, към което да се отнасям лекомислено. Еднаквото потекло, близките вкусове, взаимното привличане, принадлежността към едно и също вероизповедание — това са все неща, които трябва да се вземат предвид, когато се претеглят плюсовете и минусите. Струва ми се, че съм в състояние да предложа на съпругата си обществено положение, което не е за пренебрегване. Айлийн би подхождала чудесно на тази роля не само по силата на потеклото и възпитанието си, но и защото със своя ум и политически усет би могла да даде тласък на моята кариера за благото и на двама ни. Разбира се, Кейтърам, давам си сметка, че разликата във възрастта е голяма. Мога да те уверя обаче, че съм изпълнен с енергия и се чувствам като юноша. Пък е и редно съпругът да е по-възрастен. На Айлийн един по-възрастен съпруг ще й приляга повече, отколкото някой празноглав младеж без житейски опит. Смея да те уверя, драги ми Кейтърам, че ще имам най-грижовно отношение към крехката й младост. Ще се грижа за нея и ще я уважавам. Какво щастие ще е за мен да наблюдавам как узрява умът й! И като си помисля, че досега никога не си бях давал сметка…

Джордж поклати глава, сякаш се укоряваше. Лорд Кейтърам, който се бе посъвзел, проговори вяло:

— Добре ли съм разбрал, драги ми приятелю, че… Не мога да допусна, че сериозно искаш да се ожениш за Бъндъл.

— Да де, изненадан си. Идва ти като гръм от ясно небе. Да разбирам ли, че съм получил разрешението ти да разговарям с нея?

— Естествено — отвърна лорд Кейтърам. — Щом смяташ, че ти трябва разрешение, имаш го. Знаеш ли обаче, Ломакс, на твое място не бих го правил. Бих се прибрал у дома и бих обмислил всичко още веднъж. Бих броил до двайсет и така нататък, преди да взема решение. Човек се чувства като глупак, когато направи предложение за женитба и получи отказ.

— Вярвам, че ми даваш този съвет напълно доброжелателно, драги ми Кейтърам, но се изразяваш малко странно. Обмислил съм всичко и съм решил да си опитам късмета. Мога ли да разговарям с Айлийн?

— Вече ти казах, че нямам отношение към тези неща — рече припряно лордът. — Айлийн е господарка на живота си. Ако утре се яви при мен и каже, че е решила да се омъжи за шофьора, нейна работа. Днес времената са такива. Децата могат наистина да ти отровят живота, ако не се съгласяваш във всичко с тях. Открай време съм казвал на Бъндъл: „Прави каквото знаеш, само не ме безпокой.“ Уверявам те, че тя твърдо се придържа към това правило.

Джордж обаче бе непоколебим.

— Къде мога да я открия?

— Нямам представа — отвърна Кейтърам. — Както ти казах, не се задържа повече от минута на едно място.

— А дали и мис Уейд е с нея? Струва ми се, Кейтърам, че е най-добре да кажеш на иконома да я повика и да й предаде, че бих искал да поговоря с нея няколко минути.

Лордът послушно натисна звънеца.

— Тредуел, открий, ако обичаш, миледи. Кажи й, че мистър Ломакс желае да поговори с нея в моя кабинет.

Тредуел излезе. Джордж сграбчи ръката на Кейтърам и започна енергично да я стиска, от което лордът се почувства неудобно.

— Хиляди благодарности — каза му. — Надявам се скоро да те зарадвам с добри новини.

После излезе бързо от стаята.

— Я виж ти! — рече си лорд Кейтърам. — Какво ли е направила Бъндъл?

Вратата отново се отвори.

— Тук е мистър Евърсли, милорд.

След като Бил нахълта в стаята, Кейтърам го хвана за ръката и заговори угрижено:

— Здравей, Бил! Сигурно търсиш Ломакс. Знаеш ли, ако искаш да сториш едно добро дело, бързо иди в кабинета ми и му кажи, че министерският съвет ще провежда извънредно заседание, накратко намери начин да го разкараш оттук. Наистина няма да е честно да позволя клетия човечец да става за смях само заради шегите на едно глупаво момиче.

— Не ми трябва Умника — каза Бил. — Дори не знаех, че е тук. Дойдох заради Бъндъл. Къде е тя?

— Няма да можеш да я видиш — рече лордът. — Поне за сега. Отиде да поговори с Джордж.

— И какво от това?

— Мен ако питаш — уточни Кейтърам, — по всяка вероятност сега Джордж дрънка възможно най-големите глупости. Защо да му утежняваме положението?

— И какво говори?

— Един Бог знае — отвърна лордът. — Някакви небивалици. Винаги съм смятал, че в такива случаи човек не бива да говори много. Достатъчно е да хване момичето за ръката и да остави събитията сами да се развиват.

Бил го погледна удивено.

— Сър, много бързам, наистина. А пък се налага да поговоря с Бъндъл…

— Е, едва ли ще чакаш много. Да ти призная, радвам се, че дойде. След като разговорът приключи, Ломакс сигурно ще поиска да дойде и да сподели с мен как е минало.

— Как е минало какво? Какво всъщност прави Ломакс?

— Тихо — каза лордът. — Прави предложение.

— Предложение ли? Че какво предлага?

— Брак. На Бъндъл. Не ме питай защо. Вероятно е навлязъл във възрастта, която някои наричат опасна. Другояче не мога да си го обясня.

— Да предлага брак на Бъндъл? На неговата възраст? Я го виж ти дъртия му нерез!

Лицето на Бил стана мораво.

— Каза, че се чувствал като юноша — рече предпазливо лорд Кейтърам.

— Той ли? Не виждате ли, че е грохнал и изкуфял? — задави се Бил от възмущение.

— А, едва ли. По-млад е от мен цели пет години — възрази хладно лордът.

— Бре, проклетият му дъртак! Умника и Бъндъл! Момиче като Бъндъл! Как сте позволили!

— Никога не се меся — рече лордът.

— Трябваше да му кажете какво мислите за него!

— За съжаление в днешните цивилизовани времена не е прието — каза Кейтърам не без съжаление. — Ако бяхме в каменната ера — да. Впрочем и това нямаше да му го кажа, тъй като съм благ човек.

— Бъндъл! Така и не посмях да помоля Бъндъл да се омъжи за мен, защото ме беше страх, че ще ми се изсмее. А Джордж, този отвратителен празноглавец, този мехур с въздух, този безскрупулен лицемер и търгаш, този надут пуяк…

— Продължавай, продължавай — окуражи го лордът. — Приятно ми е да те слушам.

— Божичко! — възкликна Бил. — Трябва да си тръгвам.

— Не си отивай. Остани да ми правиш компания. Нали искаше да видиш и Бъндъл?

— Друг път. Всичко ми изскочи от главата. Да знаете случайно къде е Джими Тесиджър? Щеше да гостува на семейство Кут. Дали е още при тях?

— Мисля, че вчера се е прибрал в Лондон. В събота там ходиха и Бъндъл с Лорен. Ако можеш да почакаш…

Бил обаче енергично поклати глава и излезе като хала от стаята. Лорд Кейтърам тихо се измъкна в коридора, взе си шапката и бързо излезе през страничната врата. Отдалеч видя как Бил взима форсирано завоя с колата.

„Това момче ще се пребие някъде“, помисли си лордът.

Бил обаче благополучно пристигна в Лондон и след малко паркира колата на площад Сейнт Джеймс. Отправи се към апартамента на Джими Тесиджър. Джими си беше у дома.

— Здравей, Бил. Какво става с теб? Изглеждаш ми нещо притеснен.

— Да, притеснен съм — потвърди младежът. — По начало си бях притеснен, а сетне чух нещо, което съвсем ми отрови настроението.

— Колко разбираемо говориш! — възкликна Джими. — Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо?

Но Бил не отговори. Седна и впери поглед в килима. Имаше такъв странен и нещастен вид, че у Джими се събуди силно любопитство.

— Нещо необичайно ли се е случило, Уилям? — попита тихо младежът.

— Нещо изключително странно. Нищо не разбирам.

— Нещо във връзка със Седемте циферблата ли?

— Да. Сутринта получих писмо.

— Писмо ли? Какво писмо?

— Писмо от адвокатите на Рони Деврьо.

— Боже мой! Защо чак сега?

— Изглежда, е оставил завещание с изричното указание, в случай че умре внезапно, да ми изпратят запечатан плик точно половин месец след смъртта му.

— И те изпратиха ли ти го?

— Да.

— Ти отвори ли го?

— Да.

— И какво пише в него?

В отговор Бил го погледна така странно и уплашено, че Джими се изненада.

— Я вземи и се стегни! — каза Джими. — Не знам какво е станало, но не си съвсем на себе си. Пийни нещо!

Наля набързо уиски и сода и поднесе чашата на Бил, който послушно я пое. Въпреки това продължаваше да гледа като замаян.

— Не съм на себе си заради онова, което пише в писмото — поясни той. — Просто не мога да повярвам.

— Глупости — каза Джими. — Създай си навика да повярваш в шест невъзможни неща преди закуска. Аз го правя редовно. Хайде, разкажи ми какво става. Впрочем чакай малко. — Домакинът излезе от стаята. — Стивънс!

— Да, сър.

— Би ли ми купил цигари, че свършиха?

— Веднага, сър.

Джими изчака да чуе затварянето на входната врата, после се върна в хола. Бил тъкмо оставяше върху масичката празната си чаша. Вече изглеждаше по-добре, бе започнал да се владее.

— Отпратих Стивънс, за да съм сигурен, че няма да ни подслуша никой — уточни Джими. — А сега ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Звучи ми толкова невероятно!

— В такъв случай е вярно. Хайде, почвай.

Бил си пое дълбоко въздух.

— Добре. Ще ти кажа всичко от игла до конец.