Четвърта част Умението да падаш

21. Иней

Иней имаше чувството, че двамата с Каз са като воини близнаци, които крачат решително напред и крият куп неща от останалите — тревогите си, болките, нараняванията.

След още два дни стигнаха до канарите над Дйерхолм и оттам преходът към крайбрежието стана по-лесен. Времето се затопли, снегът започваше да се топи, виждаха се първите признаци на пролетта. Смятала бе, че Дйерхолм ще прилича на Кетердам — платно в черно, сиво и кафяво, лабиринт от улички, затиснати от мъгла и въглищен дим, навалица от големи и малки кораби в пристанището, забързан делови пулс на търговски град. Пристанището наистина гъмжеше от кораби, но улиците на Дйерхолм се спускаха към водата в стройни редици, а къщите бяха боядисани в ярки цветове — червено, синьо, жълто, розово, — сякаш напук на бялата пустош и дългите зими на далечния север. Дори пристанищните складове се кипреха в жизнерадостни цветове. Изобщо Дйерхолм приличаше на градовете, които Иней си представяше като малка — всичко чисто, подредено и шарено.

Дали „Феролинд“ вече ги чакаше кротко на някой кей под керчския флаг и с отличителните цветове на плавателна компания „Хаанраат“ — преливащи оттенъци на зеленото и оранжевото? Ако планът на Каз не удареше на камък, утре вечер щяха да прекосят пристанището заедно с Бо Юл-Баюр, да се качат на своя кораб и да излязат в открито море, преди някой във Фйерда да е разбрал какво става.

Иней вдигна поглед към Ледения палат. Комплексът се издигаше като бял великан, приседнал бдително на високата скална стена над пристанището. Матиас твърдеше, че никой не може да изкатери скалната стена, и Иней беше склонна да се съгласи с преценката му. Каменният масив беше невъзможно висок, а отдалече светлата му повърхност изглеждаше чиста и гладка като лед.

— Оръдия — измърмори Йеспер.

Каз примижа, вдигнал поглед към големите топове, насочени към залива.

— Прониквал съм в банки, складове, имения, музеи, трезори, в една библиотека с редки книги, а веднъж и в спалнята на гостуващ келски дипломат, чиято съпруга имаше изразен вкус към изумрудите. Но никога не са ме обстрелвали с топ.

— Точка в полза на разнообразието — подхвърли Йеспер.

Иней сви устни.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това.

— Онези оръдия са защита срещу вражески армади — уверено каза Йеспер. — Не виждам как ще уцелят нашата кльощава шхуна, която препуска по вълните на път към слава и богатство.

— Ще те цитирам с точките и запетайките, когато в скута ми падне гюле — каза Нина.

Планинският път се пресече с пътя от север, който водеше към Горен Дйерхолм, и групичката им се вля без проблеми в потока от пътници и търговци. Горният град представляваше паянтово продължение на същинския град в ниското, разлял се нашироко лабиринт от дюкяни, пазарчета и странноприемници, които обслужваха както гостите на града, така и хората, които работеха в Ледения палат, стражи и прислуга. За щастие, навалицата беше гъста и достатъчно шарена да погълне поредната групичка чужденци. Иней скоро усети как нервите й се отпускат. Бояла се бе, че двамата с Йеспер ще привличат твърде много внимание в морето от руси хора тук, във фйерданската столица. Сигурно и отрядът от Шу разчиташе да мине незабелязано сред шареното множество по улиците.

Личеше си, че местните се готвят за празника Хрингкяла. Дюкяните излагаха на витрините си огромни подноси с курабийки във формата на вълци, стилизирани вълчи фигурки висяха като украса по клоните на големи чепати дървета, а мостът над речната клисура беше окичен с панделки във фйерданско сребърно. Един вход към Ледения палат и един изход. Дали утре щяха да минат по този мост като победители?

— Това какво е? — попита Вилан, спрял пред каручката на амбулантен търговец, отрупана с венци, свити от същите чепати клонки и сребърни панделки.

— Ясенови клонки — отвърна Матиас. — Ясенът е свещеното дърво на Дйел.

— Уж имало голям ясен в средата на Белия остров — каза Нина, без да обръща внимание на предупредителния му поглед. — Там дрюскеле се събират за слушащата церемония.

Каз тропна със сопата си по паважа.

— Защо чак сега чувам за това?

— Ясенът черпи директно от духа на Дйел — обясни Матиас. — Там можем най-ясно да чуем гласа му.

Каз стисна очи с раздразнение.

— Друго питах. Защо дървото не фигурира на чертежите ни?

— Защото е най-свещеното място в цялата страна и няма отношение към нашата мисия.

— Аз решавам какво има отношение. Да си пропуснал нещо друго в пристъп на превелика мъдрост?

— Ледения палат е гигантски комплекс — каза Матиас и му обърна гръб. — Не мога да отбележа на картата всяка пукнатина и кьоше.

— Да се надяваме тогава, че нищо няма да ни скочи в гръб от въпросните кьошета — отвърна Каз.

Горен Дйерхолм нямаше обособен център, но повечето кръчми, странноприемници и пазарища бяха струпани в подножието на хълма, който водеше към Ледения палат. Каз ги водеше на пръв поглед безцелно по улиците, докато не стигнаха до паянтов хан на име „Гестинг“.

— Тук? — взе да мрънка Йеспер, подал глава през прага на главното помещение. Беше влажно, тъмно и вонеше на чесън и риба.

Каз погледна многозначително нагоре и каза:

— Тераса.

— Какво значи „гестинг“? — попита Иней.

— Означава „рай“ — обясни Матиас, но дори и той изглеждаше недоволен.

Нина им уреди маса на покрива, който минаваше за тераса. Нямаше много хора заради студеното време. Или пък ги беше подплашила храната — херинга в миризливо олио, баят черен хляб и някакво масло, което беше хванало мухъл.

Йеспер изпъшка, вперил поглед в чинията си.

— Каз, ако искаш да умра, предпочитам куршум или отрова.

Нина сбърчи нос.

— Когато моят апетит изчезне, значи има сериозен проблем с храната.

— Тук сме заради гледката, а не заради яденето.

От терасата се откриваше, макар и отдалече, отлична гледка към външната порта и първия пропускателен пункт на Ледения палат. Портата представляваше бяла арка от два монументални каменни вълка, изправени на задните си крака, прехвърляща пътя, който водеше нагоре към Палата. Иней и другите ровеха из чиниите си и наблюдаваха трафика, който се нижеше през портата в двете посоки. Чакаха затворническия фургони. Апетитът на Иней най-после се беше върнал след нараняването в Кетердам и през последните дни тя се тъпчеше усърдно с надежда да възстанови силите си, но залоилата се върху супата й мазнина изглеждаше противна.

Кафе не предлагаха, затова си поръчаха чай и малки чашки с прозрачен брянвин, който ти изгаряше гърлото и стомаха, но пък пазеше от студения вятър, развяващ сребърните панделки по клоните на ясените долу.

— Рискуваме да привлечем нежелано внимание — каза Нина. — На това място хората едва ли се заседяват.

— Може би днес няма да карат никого в затвора — предположи Вилан.

— Винаги има кого да закарат в затвора — отвърна Каз, после кимна към пътя. — Вижте.

Четвъртият фургон тъкмо спираше пред караулката при портата. Теглеха го четири яки коне, а покривът и високите му страни бяха покрити с черен брезент. Вратата отзад беше от тежко желязо, с резе и катинар.

Каз бръкна в джоба на палтото си.

— Дръж — каза той и тикна в ръцете на Йеспер тънко книжле с красива корица.

— Какво, ще си четем на глас ли?

— Просто я отвори отзад.

Йеспер отвори книгата и се взря озадачено в последната страница.

— И?

— Вдигни я така, че да не виждаме грозната ти мутра.

— Лицето ми си има характер. Освен това… О!

— Прекрасно четиво, нали?

— Кой да предположи, че съм имал вкус към литературата?

Йеспер даде книжлето на Вилан, който го пое предпазливо.

— Какво пише?

— Просто погледни — инструктира го Йеспер.

Вилан свъси вежди, вдигна книгата, после се ухили.

— Къде си я намерил?

Матиас взе на свой ред книжлето и изгрухтя изненадано.

— Нарича се книга без гръб — обясни Каз, докато Иней вземаше книжлето от Нина и го вдигаше пред очите си.

На страниците бяха отпечатани обикновени проповеди, но в задната корица бяха вградени две лещи, които действаха като далекоглед. Каз я беше предупредил да следи във Вранския клуб за жени, които използват пудра с огледалце с подобна конструкция. С нейна помощ можеха да видят картите на човек в другия край на залата и да дадат знак на партньора си.

— Умно — каза тя и присви очи.

За келнерката и другите клиенти на терасата приличаха на приятели, които си предават книга и обсъждат някой интересен пасаж. В действителност Иней виждаше ясно и отблизо караулката и фургона пред нея.

Портата между двете вълчи статуи беше от ковано желязо със стилизиран символ на свещения ясен, а от двете страни се точеше високата ограда с остри шипове, която отделяше Ледения палат от града.

— Четирима пазачи — отбеляза тя.

Точно както беше казал Матиас. Двама стояха на пост при караулката, единият си приказваше с фургонджията и тъкмо вземаше от него дебела папка с документи.

— Това е първата линия на отбрана — каза Матиас. — Проверяват документите, лични и други, и спират онези, които сметнат за съмнителни. По това време утре портата ще е задръстена от гости за празника и опашката ще се точи чак до клисурата.

— По това време ние вече ще сме вътре — рече Каз.

— Колко често минават затворнически фургони? — попита Йеспер.

— Зависи — каза Матиас. — Сутрин обикновено. Понякога и следобед. Но едва ли ще искат затворниците да влязат в палата по едно и също време с гостите.

— Значи ние трябва да влезем с ранния фургон — рече Каз.

Иней вдигна отново книжлето пред очите си. Фургонджията беше със сива униформа, подобна на стражарската, но без никакви отличителни знаци, пагони, звезди и прочие. Човекът слезе от капрата и мина отзад да отключи желязната врата.

— Светци! — промълви Иней, когато вратата се отвори.

Десетина затворници бяха насядали на пейки по дължината на фургона с окови на китките и глезените и черни качулки на главите.

Иней върна книгата на Матиас, той погледна през лещите и предаде книжлето нататък, а напрежението започна да расте доловимо. Единствено Каз остана невъзмутим.

— Оковани с вериги и с качулки на главите? — каза Йеспер. — Сигурен ли си, че не можем да влезем като артисти? Чувам, че Вилан е истински трепач с флейтата.

— Ще влезем като себе си — отвърна Каз. — Като престъпници.

Нина гледаше през задната корица на книгата.

— Броят ги — каза тя.

Матиас кимна.

— Ако процедурата не се е променила междувременно, при първия пропускателен пост записват бройката на затворниците, а при втория ги броят отново и проверяват фургона отвътре и отвън за контрабанда.

Нина даде книжката на Иней.

— Онзи, дето кара фургона, със сигурност ще забележи, че затворниците са се увеличили с шестима, щом отвори вратата.

— Как не се сетих — сухо отвърна Каз. — Личи си, че нямаш опит с преджобването.

— А на теб ти личи, че пет пари не даваш за прическата си.

Каз се намръщи и прокара пръсти през косата си.

— Нищо й няма на прическата ми. А дори да й има, четири милиона крюге ще отстранят проблема.

Йеспер кривна глава с грейнали очи.

— Ще използваме тлъстачка, нали?

— Именно.

— Тази дума не я знам, тлъстстачка — каза Матиас, произнасяйки неуверено сричките.

Нина изгледа ядно Каз.

— И аз. Ние не сме толкова сведущи относно уличния жаргон като теб, Мръсни ръце.

— Няма и да бъдете — отвърна с усмивка той. — Помните ли нашето приятелче Мишока? — попита той и Вилан се изчерви. — Да речем, че мишокът е турист, който върви през Кацата. Чувал е, че там дебнат джебчии, затова току потупва портфейла си да провери дали още е там и се гордее колко е внимателен и бдителен. Не е някой глупак, я. Естествено, като се потупва я по задния джоб, я по вътрешния на палтото, какво прави всъщност? Показва на всички джебчии по Дъгата къде точно си крие мангизите.

— Светци! — изсумтя Нина. — Това май и аз съм го правила.

— Всички го правят — каза Иней.

Йеспер вдигна високо вежда.

— Не всички.

— Това е само защото ти никога нямаш нищо в портфейла си — озъби му се Нина.

— Много си гадна.

— Не, просто излагам фактите.

— Фактите са за хора без въображение — заяви Йеспер и махна пренебрежително.

— Лошият крадец — продължи Каз, — онзи, който не си разбира от работата, просто ще грабне портфейла и ще си плюе на петите. Обикновено право в ръцете на градската стража. Добрият крадец обаче — като мен — отмъква незабелязано портфейла и оставя нещо друго на негово място.

— Въпросната тлъстачка?

— Това е общо понятие. Идва от тлъста бисквитка. Но може да е камък, сапун, дори стара кифла, стига да е с подходящата форма и размер. Добрият крадец може да прецени тежестта на портфейла само по това колко е провиснало или не мъжкото палто от съответната страна. Прави размяната, а бедният човечец продължава да попипва доволно джоба си. Чак когато понечи да си плати омлета или да заложи на някоя игрална маса, разбира, че са го обрали. Дотогава крадецът се е оттеглил на сигурно място и брои спокойно печалбата.

Вилан се размърда умърлушено на стола си.

— Кражбата от невинни хора не е повод за гордост.

— Е, ако го правиш както трябва. — Каз кимна към затворническия фургон, който вече се клатушкаше по пътя към Ледения палат и втория пропускателен пункт. — Ние ще бъдем тлъстачката.

— Я чакай — каза Нина. — Вратата се заключва отвън. Как хем ще влезем във фургона, хем ще го заключим от външната страна?

— Това представлява проблем само ако не познаваш подходящ крадец. Ключалките оставете на мен.

Йеспер протегна дългите си крака.

— Значи трябва да отключим фургона, да махнем оковите на шестима затворници, като междувременно им запушим устите или светците знаят какво, да заемем местата им и незнайно как да заключим фургона отвън, без стражите или другите затворници да ни усетят?

— Точно така.

— Някакви други невъзможни подвизи, които би искал да извъртим?

Бегла усмивка прекоси лицето на Каз.

— Ще ти направя списък.

* * *

Като оставим настрана свястното джебчийство, Иней много би искала да се наспи като свестните хора в свястно легло, но нямаше начин хем да пренощуват в странноприемница, хем да се намърдат в затворнически фургон и да проникнат в Ледения палат преди началото на Хрингкяла. Много работа трябваше да свършат.

Изпратиха Нина да поразпита местните и да придобие представа къде ще е най-удачно да спретнат засада на фургона. След ужасната херинга в „Гестинг“ настояха Каз да им осигури нещо ядивно и скоро се озоваха на една маса в пълна с клиенти пекарна, държаха чаши кафе, смесено с горещ шоколад, и чакаха доволно Нина сред оскъдните останки от унищожени кифли и курабийки. Само чашата на Матиас стоеше пред него непокътната и изстиваше бавно, докато той гледаше втренчено през прозореца.

— Сигурно ти е трудно — каза му тихичко Иней. — Да се върнеш тук, но без да си наистина у дома.

Той сведе поглед към чашата си.

— Идея си нямаш.

— Може и да имам. Не съм виждала дома си от години.

Каз се обърна към Йеспер и го попита нещо. Винаги правеше така, когато Иней споменеше за Равка. Нямаше никаква гаранция, че Иней ще открие родителите си там. Сулийците не се задържаха на едно място. За тях „дом“ беше семейството.

— За Нина ли се притесняваш? Че е навън? — попита тя.

— Не — отвърна Матиас.

— Много я бива в това, между другото. Родена е за актриса.

— Зная — мрачно кимна той. — Може да бъде каквато си поиска пред когото си поиска.

— Но е най-добра, когато е Нина.

— А коя е Нина?

— Подозирам, че ти знаеш това по-добре от нас.

Той скръсти големите си ръце.

— Смела е — каза накрая неохотно.

— И забавна.

— Глупава по-скоро. Не е нужно всичко да обръщаш на шега.

— Безстрашна — каза Иней.

— Шумна.

— Тогава защо постоянно оглеждаш навалицата за нея?

— Не е вярно — възнегодува Матиас и се намръщи толкова страшно, че Иней се разсмя. Той прокара пръст през купчинка трохи. — Нина е всичко, което ти каза. А то е твърде много.

— Хмм — измуча Иней и отпи от чашата си. — Може би е твърде много за теб.

Преди да е отговорил, звънчето на вратата пропя и Нина влезе в пекарната. Страните й руменееха, вятърът очарователно беше разрошил кестенявата й коса, а гласът й не търпеше възражение:

— Някой да ми даде кифла незабавно.

Матиас можеше да отрича колкото си иска, но облекчението, разляло се по лицето му, едва ли бе плод на въображение, реши Иней.

* * *

Докато те се тъпчеха с кифли и курабийки, Нина беше научила, че повечето затворническия фургони минават край пътнически хан на име „Спирката на тъмничаря“ по маршрута си към Ледения палат. Групичката им измина пешком около три километра извън Горен Дйерхолм, докато открият въпросното заведение. Напразно, оказа се — беше пълно с чифликчии и местни работници, следователно не им вършеше работа. Продължиха по пътя и докато открият подходящо място за целите си, с достатъчно прикритие под формата на горичка, Иней вече бе на ръба на припадъка. Благодари на светците си за неизчерпаемата енергия на Йеспер. Той бодро предложи да продължи напред в ролята на съгледвач. Щом затворническият фургон минел покрай него, щял да изстреля запалителен патрон да предупреди другите, после щял да хукне обратно.

Нина се зае да прекрои ръката на Йеспер под лакътя, от вътрешната страна, където се кипреше татуировката на Утайките. На мястото на татуса се появи зачервено петно кожа. За татуировката на Каз и за своята Нина щеше да се погрижи по-късно същата вечер. Едва ли някой в затвора щеше да познава в детайли характерните знаци на кетердамските банди и бордеи, но нямаше смисъл да рискуват.

— Никакви оплаквачки — извика Йеспер, преди да изчезне в сумрака.

Дългите му крака изяждаха с лекота разстоянието.

— Никакви погребения — отвърнаха те.

Иней каза наум и една истинска молитва. Знаеше, че Йеспер е добре въоръжен и може да се грижи за себе си, но земската му кожа и източената снага със сигурност щяха да привлекат нежелано внимание на пустия път.

Спретнаха си бивак в една обрасла с шубраци клисура и се редуваха да стоят на пост. Земята беше камениста, твърде непривлекателно легло, помисли си Иней. Беше уморена до смърт, но не вярваше, че ще заспи. И все пак, явно се беше унесла на мига, защото щом отново отвори очи, слънцето се беше изкатерило високо над тях и надничаше сърдито през плътните облаци. Сигурно минаваше пладне. Нина седеше до нея и държеше една от вълчите курабийки, които беше купила в Горен Дйерхолм. Някой беше напалил малък огън и в пепелта му се виждаха останки от блокче стопен парафин.

— Къде са другите? — попита Иней и плъзна поглед по празната клисура.

— На пътя. Каз рече да те оставим да се наспиш.

Иней разтърка очи. Сигурно заради нараняването… явно не беше скрила изтощението си чак толкова добре. Чу се остро припукване откъм пътя, тя скочи моментално на крака и извади ножовете си.

— Спокойно — каза Нина. — Това е Вилан.

Явно Йеспер вече бе дал уречения сигнал. Иней грабна курабийката от ръцете на Нина и тръгна с бърза крачка към пътя. Каз и Матиас наблюдаваха Вилан, който се суетеше с нещо при дънера на голяма ела. Прозвуча нова серия припуквания, придружени от тънки панделки бял дим в основата на дървото. С това фойерверките сякаш приключиха, но след миг корените на елата започнаха да се издигат спаружени над почвата.

— Това пък какво е? — попита Иней.

— Солен концентрат — каза Нина.

Иней килна глава настрани.

— Матиас… той моли ли се?

— Нещо такова, фйерданите благославят всяко дърво, което отсекат.

— Всяко?

— Благословията зависи от това как смяташ да използваш отсеченото дърво. Има различни за къща, за мост. — Кратка пауза, после добави: — Има отделна и когато го използваш за огрев.

Бързо изтръгнаха дървото от земята и го събориха напреки на пътя. Корените му стърчаха във въздуха и на пръв поглед елата изглеждаше повалена от болест.

— Щом фургонът спре, дървото ще ни осигури петнайсетина минути, не повече — обясни Каз. — Ще действаме бързо. Затворниците са с качулки, няма да виждат, но ще чуват, затова — нито дума. Никой нищо не трябва да заподозре, фургонът просто е спрял по някаква причина, нищо интересно.

Иней чакаше в клисурата с останалите и си мислеше за всички неща, които могат да се объркат. Затворниците може да не са с качулки. Може да има тъмничар в задната част на фургона. А дори да успееха? Щяха да са пленници на път към Ледения палат. И това не приличаше на особено перспективен вариант.

Тъкмо започваше да се чуди дали Йеспер не е сгрешил със сигнала, когато затворническият фургон се появи зад завоя. Мина покрай тях и спря пред поваленото дърво. Фургонджията и придружителят му ругаеха на висок глас.

Слязоха от капрата и тръгнаха към дървото. Стояха и го гледаха. По-едрият свали шапката си и взе да се чеше по шкембето.

— Ебаси мързелите — измърмори Каз.

Накрая двамата стражи явно приеха, че дървото няма да се премести само. Върнаха се при фургона за намотка дебело въже и разпрегнаха единия кон, за да изтеглят с негова помощ дървото.

— Готови — прошепна Каз и притича към задната страна на фургона.

Оставил бе сопата си в канавката край пътя и кракът сигурно го болеше жестоко. Измъкна шперцовете си от подплатата на палтото и подхвана катинара нежно, почти любовно. След броени секунди катинарът се отвори с щракване и Каз издърпа резето. Хвърли бърз поглед на стражите, които се опитваха да прокарат въжето под дървото, после отвори вратата.

Иней се напрегна в очакване на сигнала. Но Каз само стоеше там и гледаше във фургона.

— Какво става? — прошепна Вилан.

— Може би не са с качулки? — отвърна тя. Не виждаше от мястото си. — Аз ще отида.

Не можеха всички да се скупчат при фургона едновременно.

Притича на пръсти и спря до Каз. Той още стоеше на място като вкаменен. Иней го докосна леко по рамото и той трепна. Каз Брекер трепна. Какво ставаше? Не можеше да го попита от страх, че затворниците ще я чуят, затова просто надникна във фургона.

Всички затворници бяха оковани и с черни торби на главата. Но бяха значително повече от онези, които бяха видели в другия фургон при караулката. Вместо да седят оковани към пейките, тези бяха прави, притиснати един в друг. Ръцете и краката им бяха вързани, имаха и железни яки на вратовете, свързани с вериги към куки, забити в тавана. Веригите бяха къси и всеки, който загубеше почва под краката си или се наклонеше повечко, започваше да се дави. Грозна картинка, но пък затворниците бяха толкова много и нагъсто, че едва ли някой би могъл да падне и да се удуши.

Иней сръга силно Каз. Лицето му си остана бледо, восъчно почти, но сега поне той се раздвижи, вместо да стои като истукан. Качи се тромаво във фургона и започна да отключва яките на затворниците.

Иней даде знак на Матиас, който изскочи от прикритието на клисурата и хукна към тях.

— Ама какво става? — попита уплашено на равкийски един от затворниците.

Тиг! — изръмжа гърлено на фйердански Матиас.

Затворниците се разшумяха разтревожено. Иней осъзна, че и тя неволно е изправила гръб. Само с една дума цялото поведение на Матиас се промени, сякаш бе надянал като по чудо старата си униформа на дрюскеле. Иней го изгледа изпод вежди. Започнала бе да се отпуска в негово присъствие, което беше глупаво и опасно.

Каз освободи шест чифта ръце и крака най-близо до вратата. Иней и Матиас извадиха един по един шестимата затворници. Нямаше време да се съобразяват с ръста и телосложението, нито дори с пола им. Заведоха ги в клисурата, като държаха под око стражите на пътя.

— Какво става? — дръзна да попита друг от затворниците, но Матиас излая отново и онзи млъкна ужасено.

Веднага щом хлътнаха в клисурата, Нина забави пулса им и ги приспа дълбоко. Чак тогава Вилан им махна качулките — четирима мъже, единият доста стар, жена на средна възраст и едно шуанско момче. Не беше идеално, никак даже, но стражите едва ли щяха да забележат. Така де, какви неприятности да очакват от група оковани престъпници?

Нина инжектира затворниците с приспивателно, за да удължи съня им, после Вилан й помогна да ги преместят зад една група дървета на дъното на клисурата.

— И просто ще ги оставим тук? — прошепна той на Иней, докато двамата подтичваха към фургона с качулките в ръце.

Иней следеше с поглед двамата стражи и борбата им с дървото, затова отговори, без да го поглежда:

— Ще се събудят и ще си плюят на петите. Може дори да стигнат до брега и да се качат на някой кораб. Правим им услуга.

— Не ми прилича на услуга. Зарязваме ги беззащитни в крайпътна канавка, ако питаш мен.

— Млъкни — сряза го тя.

Не беше нито времето, нито мястото за морални скрупули. Ако Вилан още не знаеше каква е разликата между това да си свободен и да си в окови, скоро щеше да я научи.

Иней сви ръка около устата си и издаде нисък, тих птичи крясък. Разполагаха с още четири, най-много пет минути, преди стражите да разчистят пътя. За щастие, онези двамата вдигаха доста шум, подвикваха насърчително на коня и си крещяха един на друг.

Матиас окова най-напред Вилан, после Нина. Иней го видя как застива, когато Нина повдигна косата си, за да сложи железния нашийник на бялата й шия. Докато Матиас нагласяваше нашийника, Нина го погледна през рамо, очите им се срещнаха и погледът, който двамата си размениха, можеше да стопи няколко километра северняшки лед. Матиас се дръпна като опарен, а Иней с мъка сдържа смеха си. Излизаше, че един поглед от правилната жена е достатъчен да прогони страшния дрюскеле и да извади на негово място момчето.

Йеспер беше следващият поред, още задъхан от спринта. Намигна й, преди тя да нахлузи торбата на главата му. Чуваха как стражите си подвикват.

Иней закопча нашийника на Матиас и се повдигна на пръсти, за да му сложи качулката. Пристъпи да направи същото с Нина, но тя примигна бързо-бързо с очи и кимна към вратата на фургона. Явно още се тревожеше как Каз ще ги заключи отвън.

— Само гледай — оформи с устни Иней.

Каз й даде знак и тя скочи на земята. Затвори вратата, щракна катинара и сложи резето. Миг по-късно другата врата на фургона се отвори. Каз просто бе свалил пантите. Често използваха този номер, когато някоя ключалка се окажеше твърде сложна или когато искаха кражбата да изглежда като дело на вътрешен човек. „Идеално е, когато искаш убийство да мине за самоубийство“ — беше й казал Каз веднъж. Може би на шега.

Иней хвърли последен поглед на пътя. Стражите бяха приключили с дървото. По-едрият изтупа ръце и погали коня по гърба. Другият вече вървеше към капрата. Иней се покатери в претъпкания фургон, а Каз моментално се зае да върне пантите по местата им. Иней надяна качулка върху сащисаното лице на Нина, после зае мястото си до Йеспер.

Във фургона беше тъмно, но Иней и така виждаше, че Каз няма да успее навреме. Ръцете му във вечните ръкавици бяха необичайно бавни. Какво ставаше с този човек? И защо беше застинал така при вратата на фургона по-рано? Нещо го беше разколебало, но какво?

Чу се остър звън на метал — Каз беше изпуснал един от винтовете. Иней се взря в пода на фургона и побутна с крак винта към него. Опитваше се да запази самообладание, да не чува пулса в главата си.

Каз клекна да нагласи втората панта. Дишаше тежко. Иней си даваше сметка, че му се налага да работи при слаба светлина, кажи-речи само по усет и допир, при това с трижди проклетите кожени ръкавици, които не сваляше от ръцете си, и все пак… едва ли това беше причината за странната му реакция. Чу стъпки отдясно на фургона, единият страж викаше нещо на другия. „Хайде, Каз.“ Не й беше останало време да замете стъпките им в прахоляка. Ами ако стражът ги забележеше? Ако дръпнеше вратата и тя паднеше от пантите? Какво щеше да види сащисаният страж — Каз Брекер, без качулка и без окови.

Още един винт издрънча на пода. Каз изпсува под нос. Вратата се разтресе — стражът беше дръпнал за проба катинара. Каз натисна с ръка пантата. Ивицата светлина под вратата се разшири. Иней вдиша рязко.

Пантите издържаха.

Още един вик на фйердански, още стъпки. После юздите изплющяха, фургонът се сурна напред и заподскача по пътя. Иней издиша бавно. Гърлото й беше пресъхнало съвсем.

Каз зае мястото си до нея. Надяна качулка на главата й и гадната миризма я задуши. Оставаше Каз да сложи своята качулка и да се окове сам. Лесна работа, евтин фокуснически номер, а той беше майстор на фокусите. Ръката му се притисна към рамото й, докато заключваше нашийника около врата си. Тела се раздвижиха зад Иней в опит да се наместят.

Засега нищо не ги заплашваше. Ала въпреки дрънченето на фургона Иней ясно чуваше дишането на Каз — плитко и забързано, като на животно, уловено в капан. Не беше вярвала, че ще чуе този звук от него.

И именно защото слушаше толкова напрегнато, Иней разбра кога точно Каз Брекер, Мръсните ръце, копелето от Кацата и най-опасното момче в Кетердам, припадна.

Загрузка...