Шест врани

6. Нина

Бунтуващият се стомах на Нина нямаше нищо общо с клатушкането на гребната лодка. Опита се да диша дълбоко, да задържи погледа си върху светлинките на кетердамското пристанище, което изчезваше зад тях, да се съсредоточи върху равномерния плисък на греблата. До нея Каз нагласи маската и наметалото си, а Музен гребеше бързо и енергично, скъсявайки разстоянието до Теренйел, един от малките външни острови на Керч, все по-близо до Адската порта и Матиас.

Мъглата висеше ниско над водата, влажна и завихрена. Пропита бе с миризмата на катран и машини от корабостроителниците на Имперюм, както и с нещо друго — сладката воня на горящи трупове откъм Баржата на Жетваря, където Кетердам решаваше проблема си с онези мъртъвци, които не можеха да си позволят място в гробищата. „Отвратително“ — помисли си Нина и придърпа наметалото си. Не разбираше защо някой би пожелал доброволно да живее в този град.

Музен гребеше и си тананикаше доволно. Нина го познаваше бегло, знаеше, че е негодяй и бияч също като злополучния Болиджър. Самата тя се опитваше да стои далече от Ребрата и Вранския клуб. Каз я подиграваше, че била снобка, но Нина пет пари не даваше какво мисли Каз Брекер за вкусовете й. Загледа се отново в широките плещи на Музен. Зачуди се защо го е взел Каз тази нощ — само за да гребе или защото очаква неприятности.

„Естествено, че ще има неприятности.“ Щяха да проникнат в строго охраняван затвор, не отиваха на парти. „Тогава защо сме облечени като за парти?“

Срещата им бе на Пето пристанище в полунощ и щом Нина се качи в малката гребна лодка, Каз й връчи синьо копринено наметало и воал в същия цвят — облеклото на Изгубената невяста, любим костюм на онези, които идваха да търсят наслади в Кацата. Самият той беше наметнал възшироко оранжево наметало, а на челото му бе вдигната маската на Лудия. Музен беше нагизден досущ като него. Трябваше им само сцена и можеха да изиграят някоя от мрачните и жестоки пиески на Комедия Брута, които жителите и гостите на Керч намираха за толкова забавни.

Каз я ръгна с лакът.

— Спусни си воала — каза той и нагласи маската на своето лице.

Дългият му нос и изпъкналите очи изглеждаха двойно по-чудовищни в гъстата мъгла.

Нина тъкмо отваряше уста да попита защо са им костюмите, когато си даде сметка, че не са сами. През сивкавите валма на мъглата различи още лодки, пълни с герои от Комедия Брута — Лудия, Невестата, Господин Ален, Кралица Скарабей. Защо всички тези хора отиваха към Адската порта?

Каз така и не й обясни какъв е планът, а когато тя настоя, се ядоса и й рече да се качва на лодката. Типично в негов стил. Явно беше наясно, че няма нужда да й казва каквото и да било, защото Нина вече е изгубила връзка със здравия си разум, превъзбудена от мисълта, че ще измъкнат Матиас от затвора. Близо година Нина се опитваше да го уговори за това. И ето че сега Каз най-после се бе съгласил, даже сам го беше предложил, при това беше готов да даде на Матиас много повече от свободата му. Но и цената щеше да е много по-висока от очакваното.

Наближиха каменистия бряг на Теренйел. Само по някоя светлинка се виждаше тук и там. Останалото беше мрак и бурен прибой.

— Не можа ли просто да подкупиш директора на затвора? — прошепна тя на Каз.

— Предпочитам да не знае, че има нещо, което аз искам.

Корпусът на лодката изстърга в пясък и двама мъже притичаха отнякъде да я изтеглят на брега. Другите лодки приставаха в същото заливче и други сумтящи и псуващи мъже ги изтегляха на сушата. Нина не виждаше ясно лицата им през воала, но различи татуировките по ръцете им — дива котка, увита като корона. Символът на Лъвските грошове.

— Парите — изръмжа един от тях, докато Нина се измъкваше от лодката.

Каз тикна пачка крюге в ръцете му, Грошът ги преброи и им даде знак да го последват.

Вляха се в колона от факли, която се катереше по неравна пътечка към за`ветната страна на затвора. Нина обърна глава да погледне към високите черни кули на крепостта, известна под името Адската порта, тъмен каменен юмрук, пробил морската повърхност. И преди я беше виждала отдалече, когато плати на един рибар да я откара до острова. Но въпреки молбите й човекът отказа да се приближи до брега.

— Тук акулите са много зли — беше обяснил той. — Развили са вкус към човешко месо. На затворниците демек.

Нина потръпна при този спомен.

Една врата беше подпряна отворена и друг член на Лъвските грошове поведе Нина и останалите през прага. Озоваха се в тъмна и изненадващо чиста кухня, на куки по стените й висяха огромни казани, по-подходящи за пране, отколкото за готвене. Помещението миришеше странно, на оцет и градински чай. „Като кухнята на търговец“ — помисли си Нина. Местните вярваха, че работата се равнява на молитва. Нищо чудно търговските съпруги да идваха тук и да търкаха до блясък подовете, стените и прозорците в чест на Гезен, бога на трудолюбието и търговията, принасяйки му в жертва вода, сапун и разранените си ръце. Стомахът й се надигна. Да търкат колкото си искат, полза никаква. Под миризмата на препарати за почистване се усещаше вонята на мухъл, урина и немити тела. Само истинско чудо можеше да премахне тази смрад.

Тръгнаха по тъмен коридор и Нина тъкмо реши, че ще продължат към килиите, когато излязоха през друга врата и се озоваха на висока камениста пътечка, която свързваше централната сграда на затвора с някаква кула.

— Къде отиваме? — прошепна тя.

Каз не отговори. Вятърът се усили, вдигна воала й и напръска лицето й с морска вода.

Влязоха в отсрещната кула и Нина с мъка преглътна писъка си, когато нечия фигура се отдели от сенките.

— Иней — прошепна треперливо тя.

Сулийската девойка носеше рогата и туниката с висока яка на Сивото дяволче, но Нина я позна веднага въпреки костюма. Никой друг не се движеше по този начин, сякаш светът е дим, през който просто да минеш.

— Как изобщо дойде тук? — прошепна й Нина.

— Дойдох по-рано с една баржа за доставки.

Нина изскърца със зъби.

— Какво, разни хора просто идват и си тръгват от Адската порта ей така, за забавление?

— Веднъж седмично — каза Иней и малките й рогца кимнаха заедно с главата й.

— Как така веднъж сед…

— Мълчете — изръмжа им Каз.

— Я не ми шъткай, Брекер — прошепна гневно Нина. — Ако е толкова лесно да се влезе в Адската порта…

— Проблемът не е във влизането, а в излизането. А сега млъкни и си отваряй очите.

Нина преглътна гнева си. Трябваше да вярва, че Каз знае какво прави. Благодарение на него нямаше никакъв друг избор.

Продължиха по тесен коридор. Тази кула беше различна от първата, по-стара, изградена от грубо изсечени каменни блокове, почернели от дима на безброй факли. Водачът им от Грошовете отвори една тежка метална врата и им махна да слязат след него по стръмно стълбище. Тук вонята на тела и човешки отпадъци беше по-силна, уловена в капан от солената вода, която се кондензираше по зидовете.

Спускаха се по спирала надолу. Нина вървеше близо до стената. Нямаше парапет и макар дъното да не се виждаше, евентуалното падане едва ли щеше да е приятно. Не изминаха кой знае колко път, но докато стигнат до крайната си цел, тя трепереше цялата, мускулите й се бяха опънали като въжета, не толкова от усилието, колкото от мисълта, че Матиас е някъде тук, в това ужасно място. „Той е тук. Тук, под този покрив.“

— Къде сме? — прошепна тя, докато вървяха приведени по тесни каменни проходи покрай черни каверни, запречени с железни решетки.

— Това е старият затвор — рече Каз. — Зарязали са го, когато са построили новия.

Нина дочу стенание от една килия.

— Още ли държат затворници тук?

— Само най-лошите.

Тя се взря през решетките на една празна килия. Към стената бяха прикрепени окови, потъмнели от ръжда, а може би и от засъхнала кръв.

Някакъв звук стигна до слуха й през зидовете, нещо като равномерни удари. Отначало реши, че чува океанския прибой, но после разбра, че някой напява. Озоваха се в извит тунел. Вдясно се редяха още от старите килии, но отляво, през криви арки, прииждаше светлина. Нина се взря в арките и различи някакви хора, много хора, цяла тълпа, която ревеше в захлас.

Водачът ги насочи по тунела към третата арка, където тъмничар в синьо-сива униформа стоеше на пост с пушка на гръб.

— Водя още четирима — каза на висок глас Грошът, за да надвика множеството, после се обърна към Каз. — Като решите да си тръгнете, тъмничарят ще ви извика ескорт. Тук никой не се разхожда сам, ясно?

— Да, да, разбира се — кимаше Каз иззад нелепата си маска.

— Приятно прекарване — пожела му Лъвският грош с грозна усмивка.

Тъмничарят им даде знак да минават.

Нина мина под арката с чувството, че се е озовала в нечий странен кошмар. Намираха се на изпъкнал скален корниз, надвиснал над нещо като плитък импровизиран амфитеатър. Кулата беше изкормена, за да се отвори място за арена. Останали бяха само черните зидове на стария затвор, покрива отдавна го нямаше, било защото се е срутил под собствената си тежест, било защото са го демонтирали нарочно, но, така или иначе, нощното небе се виждаше високо горе, затлачено с облаци и без нито една звезда. Беше като да се озовеш в издълбания ствол на гигантско дърво, мъртво отдавна, но с чудесна акустика.

Навсякъде около нея мъже и жени с маски и воали се бутаха на скалните корнизи и тропаха с крака, вперили жадни погледи в случващото се долу. Стените около бойната яма бяха осветени от факли, а пясъкът на арената червенееше влажен тук и там.

Пред тъмната паст на някаква пещера стоеше гърчав брадясал мъж в окови, до него имаше голямо дървено колело с рисунки на… сякаш на малки животни. Личеше си, че някога мъжът е бил силен, но сега кожата му висеше около стопените мускули. До него стоеше по-млад мъж с наметало от лъвска кожа с все главата, чиято раззината паст ограждаше лицето му. Очите на мъртвия лъв бяха заменени с излъскани сребърници, а между ушите му бе закрепена кичозна златна корона.

— Завърти колелото! — ревна по-младият мъж.

Затворникът вдигна окованите си ръце и завъртя силно колелото. Червен показалец тракаше по въртящия се кръг и издаваше жизнерадостен звук, който се забави заедно с колелото и накрая спря. Нина беше твърде далече, за да различи символа под показалеца, но тълпата нададе доволен крясък, мъжът изгърби рамене, а един тъмничар пристъпи напред да му махне оковите.

Веригите се свлякоха в краката на затворника, а миг по-късно Нина чу рев, достатъчно силен да надмогне възторженото дюдюкане на тълпата. Мъжът с лъвското наметало и тъмничарят хукнаха към една въжена стълба, изкачиха няколко стъпенки, после други тъмничари ги изтеглиха с все стълбата към един от скалните корнизи. Затворникът взе някакъв паянтов на вид нож от купчина окървавени оръжия, нахвърляни върху пясъка, после се дръпна възможно най-далече от пастта на тунела.

Нина никога не беше виждала създание като онова, което изпълзя оттам. Някакъв вид влечуго несъмнено, масивно тяло, покрито със сивкавозелени люспи, главата — широка и сплескана, очите — малки и жълти. Създанието криволичеше бавно напред, ниско над земята, лениво почти. Белезникава кора беше засъхнала около устата му, а когато отвори паст за поредния рев, от острите му зъби покапа нещо бяло и разпенено.

— Какво е това? — попита Нина.

— Ринка мотен — каза Иней. — Пустинен гущер. Онова, което капе от устата му, е смъртоносна отрова.

— Изглежда доста бавно.

— Да. Така изглежда.

Затворникът се хвърли напред с ножа в ръка. Големият гущер се стрелна толкова бързо, че Нина не разбра какво стана. Уж затворникът тичаше към създанието, а само миг по-късно гущерът се оказа от другата страна на арената. Броени секунди след това гущерът се озова върху противника си, притисна го към земята, а отровата капеше върху лицето на пищящия нещастник и дълбаеше димящи следи при всяко съприкосновение с кожата му.

Създанието отпусна тежестта си върху затворника, чу се отвратително хрущене, после задъвка бавно рамото му, докато човекът лежеше и пищеше от болка и ужас.

Тълпата изригна.

Нина извърна очи.

— Какво става?

— Добре дошла на Адското шоу — рече Каз. — Идеята хрумнала на Пека Ролинс преди няколко години и той я споделил с един от членовете на Съвета.

— Съветът на търговците знае за това?

— Естествено, че знаят, Нина. Тук се печелят пари.

Нина заби нокти в дланите си. Когато Каз говореше така небрежно и снизходително, винаги й идваше да го шамароса.

Името на Пека Ролинс й беше добре познато. Той беше кралят на Кацата, собственик не на една, а на цели две игрални зали — едната луксозна, другата за моряците с по-плитки джобове, — както и на няколко от по-скъпите бордеи. Когато пристигна в Кетердам преди година, Нина нямаше пари, нямаше приятели и беше много далече от дома. Първата седмица прекара в низшите съдилища покрай обвиненията срещу Матиас, но след като даде показания, я изхвърлиха безцеремонно на Пето пристанище с пари колкото да си купи билет за обратния път до Равка. Макар че отчаяно копнееше да се върне в родината, Нина знаеше, че не би могла да зареже Матиас тук, в Адската порта.

Нямаше представа какво ще прави, но явно слуховете за появата на нов Корпоралник в града вече бяха обиколили Кетердам. Хората на Пека Ролинс я чакаха на пристанището с обещание за квартира и безопасност. Заведоха я в Изумрудения дворец, където Пека лично я покани да се присъедини към Лъвските грошове и да отвори свой бизнес в Сладкия дюкян. Беше готова да се съгласи, отчаяно се нуждаеше от средства и още по-отчаяно се боеше от роботърговците, които обикаляха улиците на града. Ала същата нощ Иней пропълзя през прозореца й на последния етаж в Изумрудения дворец с предложение от Каз Брекер.

Нина така и не разбра как Иней е изкатерила шестте хлъзгави от дъжда каменни етажа посред нощ, но предложението на Утайките беше много по-приемливо от това на Пека и Лъвските грошове. Предлагаха й договор, който спокойно би могла да изплати за година-две, стига да внимава как харчи. А и Каз беше изпратил най-подходящия човек, който да говори с нея — сулийско момиче на нейната възраст, което беше отраснало в Равка и беше преживяло една изключително грозна година по договор в Менажерията.

— Какво можеш да ми кажеш за Пер Хаскел? — попита я Нина през онази нощ.

— Не много — призна Иней. — Не е нито по-добър, нито по-лош от другите босове в Кацата.

— А за Каз Брекер?

— Той е лъжец, крадец и е напълно лишен от съвест. Но ще изпълни с точките и запетаите всяка сделка, която сключиш с него.

На Нина не й убягна искрената убеденост в гласа на момичето.

— Той те е освободил от Менажерията, така ли?

— За свобода в Кацата и дума не може да става, само за по-добри условия. Момичетата на Леля Хелен никога не успяват да изплатят договорите си. Тя има грижата това да не се случи. Тя… — Иней млъкна, а Нина ясно долови силния гняв, затъкнал гърлото на момичето. — Каз убедил Пер Хаскел да откупи договора ми. Ако не беше той, досега да съм умряла в Менажерията.

— И с Утайките може да умреш.

Блясък припламна в тъмните очи на Иней.

— Може, да. Но ще умра на краката си и с нож в ръката.

На следващата сутрин Иней помогна на Нина да се измъкне тайно от Изумрудения дворец. Срещнаха се с Каз Брекер и въпреки хладния му маниер и странните кожени ръкавици Нина прие да стане част от Утайките и да работи в Бялата роза. След няма и два дни едно момиче умря в Сладкия дюкян, удушено от клиент, преоблечен като Господин Ален, когото градската стража така и не откри.

Нина се бе доверила на Иней и никога не бе съжалила за решението си, макар че в момента беше бясна на всички. Гледаше как група Лъвски грошове ръгат пустинния гущер с дълги копия. Чудовището се беше укротило след вечерята си и им позволи да го натикат обратно в тунела, масивното му тяло се клатушкаше бавно и мързеливо.

Тълпата взе да дюдюка недоволно, когато тъмничарите се появиха отново на арената да изнесат трупа на затворника, чиято изтерзана плът още димеше.

— Защо се оплакват? — попита гневно Нина. — Нали за това са дошли?

— Дошли са да видят битка — обясни Каз. — Надявали са се затворникът да издържи по-дълго.

— Това е отвратително!

Каз вдигна рамене.

— Единственото отвратително е, че аз не се сетих за това пръв.

— Тези хора не са роби, Каз. Те са затворници.

— Тоест, убийци и изнасилвачи.

— А също крадци и измамници. Твоите хора.

— Нина, сладката ми, никой не ги принуждава да се бият. Надпреварват се за тази възможност. Така си осигуряват по-хубава храна, самостоятелна килия, пиячка, юрда и срещи с момичета от Западната дъга.

Музен изпука кокалчетата си.

— Звучи по-добре от условията в Ребрата.

Нина се загледа в хората, които крещяха и размахваха юмруци. Букмейкъри обикаляха корнизите и приемаха залози. Затворниците в Адската порта може и да се редяха на опашка за възможността да излязат на арената, но истинските пари отиваха при Пека Ролинс.

— Хелвар не… Хелвар не се бие на арената, нали?

— Не сме дошли тук заради приятната атмосфера — отговори Каз.

Да го шамаросаш, че и отгоре.

— Нали знаеш, че само да раздвижа пръсти и ще си напикаеш панталоните?

— По-полека, сърцеломке. Харесвам си панталоните. А ако започнеш да бъзикаш вътрешните ми органи, Матиас Хелвар никога няма да види светлината на слънцето.

Нина изпухтя и се задоволи да се блещи гневно на живота по принцип.

— Нина… — промълви Иней.

— Хайде, не започвай и ти.

— Всичко ще мине по мед и масло. Остави Каз да си свърши работата.

— Ужасен е.

— Ужасен, но ефективен. Да се гневиш на Каз, че е безмилостен, е като да се гневиш на печката, че е гореща. Той си е такъв.

Нина скръсти ръце.

— И на теб съм сърдита.

— На мен ли? Защо?

— Още не знам. Но съм ти сърдита.

Иней стисна леко ръката й и след миг Нина й отвърна със същото. Изгледа следващата битка в ступор, както и тази след нея. Повтаряше си, че е готова за това, че да е готова да види Матиас тук, на това ужасно място. В крайна сметка тя беше Гриша и войник от Втора армия. Виждала беше и по-лоши неща.

Но после Матиас излезе на арената и Нина разбра, че се е заблуждавала. Позна го веднага. Вече цяла година заспиваше с мисълта за лицето му. Не можеше да сбърка златните вежди, изваяните скули. Но Каз не я беше излъгал — Матиас наистина се беше променил много. Момчето на арената долу, което отвръщаше с ярост на хорските погледи, не беше нейното момче.

Спомни си първата им среща в една огряна от луната келска гора. Както и първата си мисъл — че не е честно да е толкова хубав. В някой друг живот сигурно би решила, че е дошъл да я спаси, блестящ рицар със златна коса и очи светли като северните глетчери. Но бързо беше разбрала истината — по езика, на който говореше той, и по отвращението, с което я гледаше. Матиас Хелвар беше дрюскеле, един от фйерданските ловци на вещици, които издирваха гришани, залавяха ги и ги караха в Ледения палат, за да бъдат съдени и екзекутирани, макар че в нейните очи той си остана образ и подобие на свещен воин, окъпан в златна светлина.

Сега обаче лустрото беше изчезнало и Матиас приличаше досущ на убиец. Сигурно защото беше точно такъв. Голият му торс беше като излят от стомана, изглеждаше още по-висок и силен, нещо почти невъзможно само по себе си, сякаш конструкцията на тялото му се бе променила. Кожата му, меднозлатна преди, сега беше бяла като рибешки корем под пластовете мръсотия. А косата му… неговата прекрасна гъста и златна коса, която той носеше дълга като всички фйердански воини… Сега, като на всички други затворници, главата на Матиас беше обръсната до голо, вероятно като предохранителна мярка срещу въшки. На всичкото отгоре тъмничарят, който го е обръснал, явно е бил с две леви ръце. Дори от това разстояние Нина виждаше следите от стари и нови порязвания по скалпа му, както и ивиците светла четина там, където бръсначът е пропуснал. И въпреки това, въпреки всичко, Матиас пак беше красив…

Той изгледа за последно тълпата, после завъртя колелото толкова силно, че едва не го събори.

Щрак, щрак, щрак, щрак. Змии. Тигър. Мечка. Глиган. Колелото се въртеше жизнерадостно, после се забави и спря.

— Не — простена Нина, когато видя къде се е заковал палецът.

— Можеше да е и по-лошо — каза Музен. — Можеше пак да се падне пустинният гущер.

Нина сграбчи ръката на Каз през наметалото и усети как мускулите му се стягат.

— Направи нещо, спри това.

— Пусни ме, Нина. — Дрезгавият му глас беше тих, но тя ясно долови заплахата, която се съдържаше в него.

Дръпна ръката си.

— Моля те, ти не разбираш. Той…

— Ако оцелее, тази нощ Матиас Хелвар ще излезе от затвора с моя помощ, но тази част си зависи само от него.

Нина поклати отчаяно глава.

— Ти не разбираш.

Тъмничарят свали оковите на Матиас и моментално се метна на въжената стълба заедно с „водещия“ на шоуто. Явно нямаше търпение да го изтеглят на безопасна височина. Тълпата полудя, крещеше и тропаше с крака. Матиас стоеше мълчалив и неподвижен, не помръдна дори когато вълците изскочиха от тунела — три едри животни, които ръмжаха и се зъбеха едно на друго в желанието си първи да докопат плячката.

Буквално в последната секунда Матиас се смъкна на едно коляно, събори първия вълк в пясъка, после се превъртя надясно и грабна окървавения нож, който предишният гладиатор беше изпуснал на арената. Скочи на крака, стиснал ножа пред себе си, но Нина ясно долавяше неохотата му. Кривнал глава настрани, Матиас гледаше умоляващо двата обграждащи го вълка, сякаш се опитваше да ги въвлече в мълчаливи преговори. Каквато и молба да излъчваше към тях обаче, тя остана нечута. Вълкът отдясно го нападна, Матиас клекна, завъртя се и заби ножа в корема на животното. То изскимтя жално и звукът сякаш го вкамени. Тази реакция му коства ценни секунди и третият вълк успя да го събори на пясъка. И заби зъби в рамото му. Матиас се превъртя заедно с животното. Улови челюстите на вълка с две ръце и бавно ги разтвори, мускулите му играеха като изопнати въжета, лицето му беше навъсено. Нина стисна очи, но чу ужасно изпукване, от онези звуци, които ти обръщат стомаха. Тълпата нададе рев.

Матиас бе коленичил над вълка. Челюстта на създанието беше счупена и то се гърчеше от болка на земята. Матиас посегна да вземе един камък и го стовари силно върху черепа на раненото животно. То се отпусна, а раменете на гладиатора провиснаха. Публиката ревеше и тропаше с крака. Единствено Нина знаеше какво е коствало това на Матиас, само тя знаеше, че е бил дрюскеле. За тях вълците бяха свещени, отглеждаха се за битка също като гигантските им коне. Вълците им бяха приятели, бяха им компания, сражаваха се рамо до рамо със своите господари.

Първият вълк беше дошъл на себе си и обикаляше около Матиас. „Внимавай!“ — внушаваше му отчаяно Нина. Той се изправи на крака, но движенията му бяха бавни, уморени. Не влагаше сърце в тази битка. Противниците му бяха от сивите вълци, диви и свирепи животни, но все пак братовчеди на белите вълци от фйерданския север. Матиас нямаше нож, само окървавения камък в ръката си, а вълкът обикаляше между него и купчината с оръжия. Животното наведе глава и оголи зъби.

Матиас се стрелна наляво. Вълкът го последва и заби зъби в хълбока му. Той изпъшка и падна тежко на земята. За миг Нина се ужаси, че Матиас ще се откаже от борбата и просто ще се остави на вълка, но той протегна ръка и зашари в пясъка за някакво оръжие. Пръстите му се сключиха около оковите, които бяха стягали китките му допреди броени минути.

Той ги притегли към себе си, уби веригата около шията на вълка и дръпна силно, толкова силно, че жилите по врата му изпъкнаха от усилието. Окървавеното му лице беше заровено наполовина в козината на вълка, очите му бяха стиснати, устните му се движеха. Какво ли изричаше? Някоя дрюскелска молитва? Или се сбогуваше?

Задните крака на вълка застъргаха по пясъка. Очите му се въртяха отчаяно, бялата еклера изпъкваше на фона на сплъстената козина. Писклив вой се изтръгна от гърдите му. А после всичко свърши. Тялото на животното се отпусна безжизнено. И двамата бойци лежаха неподвижно на арената. Матиас не отваряше очи, заровил лице в козината на вълка.

Тълпата крещеше възторжено. Спуснаха въжената стълба, водещият слезе на арената, изправи Матиас на крака, грабна го за китката и вдигна ръката му високо като признание за победата. После го сръга леко в ребрата и Матиас вдигна глава. Нина затаи дъх.

Сълзи бяха набраздили мръсотията по лицето му. Гневът си беше отишъл, а заедно с него бе угаснал и пламъкът в очите му. Очи с цвета на северното море и по-студени от всякога, празни, лишени от всичко човешко. Ето какво му беше причинила Адската порта. И всичко това беше по нейна вина.

Тъмничарите се приближиха към Матиас, издърпаха оковите от вълка и ги стегнаха отново на китките му. Поведоха го към изхода, а тълпата крещеше недоволно за още.

— Къде го водят? — попита Нина с разтреперан глас.

— В килия да си отспи — отвърна Каз.

— Кой ще се погрижи за раните му?

— Имат лекари. Ние ще изчакаме, за да сме сигурни, че е останал сам.

„Аз бих могла да го изцеля“ — помисли си Нина. Но един друг, по-тъмен глас се обади презрително в главата й: „Не ставай смешна! И най-добрият гришански лечител не би могъл да излекува това момче. Благодарение на теб“.

Минутите се точеха бавно, толкова бавно, че Нина се чувстваше на крачка от истерията. Другите изгледаха следващата битка — Музен с жив интерес, коментари и размахани юмруци, Иней — мълчалива и неподвижна като статуя, Каз — неразгадаем както винаги зад страховитата си маска. Нина забави силом дишането си и пулса си, но за трескавите мисли, които се надвикваха в главата й, не можа да стори нищо.

Най-накрая Каз я сръга леко.

— Готова ли си? Започни с тъмничаря.

Тя хвърли поглед към тъмничаря на пост при арката.

— Колко надолу? — На жаргона на Кацата това означаваше нещо друго. „Колко точно искаш да го нараня?“

— Затвори му очите.

„Да изпадне в безсъзнание, но без да пострада сериозно.“

Тръгнаха след Каз към арката, през която бяха влезли. Другите зрители не им обърнаха внимание, загледани в поредната битка долу.

— Да ви повикам ли ескорта? — попита ги тъмничарят.

— Имам един въпрос — рече Каз. Нина вдигна леко ръце под наметалото си колкото да усети движението на кръвта във вените на тъмничаря и тъканта на белите му дробове. — За майка ти и дали слуховете са верни.

Нина усети как пулсът на човека се ускорява и въздъхна.

— Никога не ме улесняваш, нали, Каз?

Тъмничарят пристъпи напред с вдигната пушка.

— Какво рече? Аз…

Клепачите му се спуснаха рязко.

— Ти ще поспиш малко — промърмори Нина, забави още малко пулса му и тъмничарят политна напред.

Музен го хвана, преди да е паднал, а Иней го уби в наметалото на Каз, което той беше смъкнал междувременно от раменете си. Нина не се изненада особено, че отдолу Каз носи униформа на тъмничар.

— Не можа ли просто да го попиташ колко е часът или нещо подобно? — каза тя. — И откъде си взел тази униформа?

Иней нагласи маската на Лудия върху лицето на тъмничаря, а Музен прехвърли едната му ръка през раменете си, все едно мъжът е прекалил с алкохола. Оставиха го на една от пейките край задната стена.

Каз подръпна ръкавите на униформата си.

— Нина, хората охотно се подчиняват на всеки с подходящите дрехи. Имам униформи на градската стража, на пристанищната полиция и ливреи от всички имения в търговския квартал. Хайде, да вървим.

Поеха по тесния коридор.

Вместо да се върнат по стъпките си, тръгнаха в кръг през старата кула обратно на часовниковата стрелка, така че стената към арената, която все така вибрираше от крясъците и тропането на публиката, да остане вляво от тях. Тъмничарите при арките не им обърнаха особено внимание, някои даже кимнаха на Каз, който вървеше с отривиста крачка, навел глава да скрие лицето си в яката.

Нина беше потънала в мисли и не видя кога Каз е вдигнал ръка в знак да намалят. Свърнаха в един страничен тунел между две арки и се озоваха в прикритието на дълбока сянка. Право пред тях един лекар излизаше от килия в компанията на двама тъмничари, единият с фенер в ръка.

— Ще спи през цялата нощ — казваше лекарят. — На сутринта да пие вода и му проверете зениците. Наложи се да му дам силно приспивателно.

Мъжете поеха в противоположната посока и Каз даде знак на своята група да продължи. Вградената в скалата врата беше от масивно желязо с малък отвор за храната на затворника. Каз се наведе към ключалката.

Нина плъзна поглед по тежката желязна врата.

— Това място е варварско.

— Най-добрите гладиатори спят в старата кула — обясни Каз. — Така са далече от останалите затворници.

Нина хвърли поглед наляво и надясно. Откъм арената нахлуваше ярка светлина и при всяка арка стоеше тъмничар на пост. Вниманието им вероятно бе насочено към поредната битка, но стигаше само един от тях да обърне глава и да ги види. И ако ги заловяха тук, щяха ли изобщо да ги предадат на градската стража за съдебен процес, или просто ще ги изтипосат на арената долу да ги изяде някой тигър? „Или нещо по-непретенциозно — помисли си мрачно тя. — Стадо ядосани полски мишки, да речем.“

Междувременно Каз се бе справил с ключалката. Вратата се отвори със скърцане и всички побързаха да влязат в килията.

Вътре беше тъмно като в рог. След миг студената зеленикава светлина на светулка грейна край Нина. Иней държеше малката стъклена сфера високо пред себе си. Сферата съдържаше изсушени и стрити на прах светещи дълбоководни риби. Разнообразната измет в Кацата обичаше светулките — с тях нямаше опасност да ги сгащят изневиделица в някоя тъмна уличка, плюс че им спестяваха необходимостта да мъкнат фенери.

„Поне е чисто — помисли си Нина, докато очите й привикваха към сумрака. — Голо и леденостудено, но относително чисто.“ Видя дюшек, застлан с грубо тъкани одеяла, както и две ведра край стената. През ръба на едното беше преметнат кървав парцал.

Ето за това се състезаваха мъжете в Адската порта — самостоятелна килия, одеяло, чиста вода и кофа за естествените си нужди.

Матиас спеше с гръб към стената. Дори на слабото сияние от светулката заформящите се по лицето му отоци се виждаха ясно. Раните му бяха намазани с някакъв мехлем. Невен, досети се Нина, разпознала специфичния аромат.

Тръгна към него, но Каз я спря с ръка на рамото.

— Нека първо Иней прецени състоянието му.

— И аз мога да… — започна Нина.

— Ти ще се заемеш с Музен.

Иней подхвърли на Каз бастуна с вранската глава — явно го беше крила под плаща си на Сивото дяволче — и приклекна край спящия Матиас със светулката в ръка. Музен пристъпи напред, свали наметалото, ризата си и маската на Лудия. Главата му беше обръсната, панталоните — затворнически.

Нина взе да мести поглед между Матиас и Музен и бързо схвана какво е намислил Каз. Двамата младежи бяха приблизително еднакви на ръст и телосложение, но с това приликите помежду им свършваха.

— Ти сериозно ли искаш Музен да заеме мястото на Матиас?

— Музен не е тук заради умението си да води интелигентни разговори — отвърна Каз. — Ще трябва да възпроизведеш нараняванията на Хелвар. Иней, какво е положението?

— Ожулени кокалчета, един отчупен зъб, две счупени ребра — докладва Иней. — Трето и четвърто отляво.

— Негово ляво или твое ляво? — попита Каз.

— Негово.

— Това няма да свърши работа — каза отчаяно Нина. — Мога да наподобя нараняванията на Матиас, но не съм чак толкова добра шивачка, че да променя лицето на Музен.

— Просто ми се довери, Нина.

— Не бих ти се доверила, че ще ми завържеш обувките, без да откраднеш връзките, Каз. — Вгледа се в лицето на Музен. — Дори с отоците пак няма да мине за Матиас.

— Тази нощ Матиас Хелвар, или по-скоро нашият скъп Музен, ще прояви симптоми на огнена шарка, от вълчия щам, който се пренася от вълци и кучета. Утре сутрин, когато тъмничарите го открият покрит с гнойни пъпки и следователно напълно неузнаваем, ще го поставят под карантина за месец и ще чакат дали ще умре от болестта, или ще оцелее и няма да е заразен. А междувременно Матиас ще е излязъл от затвора. Сега разбираш ли?

— Искаш да направя така, че Музен да изглежда болен от огнена шарка?

— Да, при това бързо, Нина, защото след десетина минути тук ще стане доста горещо.

Нина го зяпаше ококорено. Какви ги плещеше Каз?

— Каквото и да направя с него, няма да издържи цял месец. Няма как наистина да го разболея от шарка.

— Имам свой човек в лечебницата на затвора, който ще има грижата Музен да е достатъчно зле. Нашата задача е да му осигурим диагнозата. Хващай се на работа, момиче.

Нина изгледа преценяващо Музен.

— Ще те боли точно толкова, все едно сам си участвал в онази битка на арената — предупреди го тя.

Музен смръщи чело в очакване на болката.

— Ще се справя.

Тя завъртя очи, после вдигна ръце и се концентрира. Стрелна рязко дясната си ръка над лявата и перна Музен по ребрата.

Той изпъшка и се преви.

— Добро момче — рече Каз. — Справяш се като шампион. Хайде сега кокалчетата, после лицето.

Нина сътвори синини и порязвания по кокалчетата и ръцете на Музен, които да съвпадат с описанието, дадено от Иней.

— Никога не съм виждала огнешарка отблизо — каза Нина.

Познаваше болестта само от илюстрациите в учебниците по анатомия в Малкия дворец.

— Значи си имала късмет — мрачно рече Каз. — Побързай.

Нина се зае със задачата по спомени. Издуваше и цепеше кожата на Музен по лицето и гърдите, създаваше гнойни мехури, докато отоците и пъпките не скриха напълно чертите на лицето му. Едрият мъж пъшкаше жално.

— Защо си се съгласил да участваш в това? — прошепна Нина.

Отеклата плът на лицето на Музен се размърда. Горкият май правеше опит да се усмихне.

— Заради парите — изграчи нечленоразделно той.

Нина въздъхна. Какво друго мотивираше хората в Кацата?

— Достатъчно пари да те затворят в Адската порта?

Каз потропа с бастуна си по пода на килията.

— Стига си задавала въпроси, Нина. Ако Хелвар ни съдейства, и той, и Музен ще получат свободата си веднага щом си свършим работата.

— А ако не съдейства?

— Тогава Хелвар ще се озове обратно в килията, а Музен пак ще си получи парите. И ще го черпя закуска в Кооперома.

— Може ли гофрети? — изломоти Музен.

— Всички ще си поръчаме гофрети. И уиски. Ако работата се провали, по-добре не се навъртайте около мен трезви. Приключваш ли, Нина?

Нина кимна, а Иней я избута, за да превърже Музен така, както лекарят беше превързал Матиас.

— Добре — обади се Каз. — Изправете Хелвар.

Нина приклекна край Матиас, а Каз надвисна над нея със светулката в ръка. Дори в съня си Матиас изглеждаше неспокоен, бялото му чело — навъсено. Нина плъзна пръсти по отеклата челюст в бърза милувка.

— Остави лицето му, Нина. Искам го в движение, а не красив. Изцери го по най-бързия начин, колкото да върви. И само толкова, ако обичаш, иначе като нищо ще почне да се заяжда.

Нина смъкна одеялото и се хвана на работа. „Просто поредното тяло“ — повтаряше си тя. Постоянно я викаха по спешност в Ребрата да цери ранени членове на Утайките, които Каз предпочиташе да не води при редовните лекари — намушкани момичета, момчета със счупени крака или огнестрелни рани, жертви на поредния сблъсък с градската стража или с друга банда. „Представи си, че е Музен — каза си тя. — Или Големия Болиджър, или друг някой глупак. Не познаваш този младеж и толкова.“ И не беше далече от истината, между другото. Момчето, което тя познаваше, може и да се криеше някъде дълбоко в сърцевината на този човек, но всичко останало в него беше различно.

Докосна го нежно по рамото.

— Хелвар! — Той не помръдна. — Матиас!

Буца затъкна гърлото й, усети болката на напиращи сълзи. Целуна го по челото. Даваше си сметка, че Каз и другите я гледат, знаеше, че става за посмешище пред тях, но след дългата раздяла той най-после беше в ръцете й, макар и прекършен.

— Матиас! — повтори тя.

— Нина? — Гласът му беше дрезгав, но и точно толкова чудесен, колкото го помнеше тя.

— О, светци, Матиас! — прошепна Нина. — Моля те, събуди се.

Очите му, светлосините му очи, се отвориха бавно с натежали клепачи.

— Нина — меко каза той. Бръсна с кокалчета страната й. Обхвана с ръка лицето й предпазливо, невярващо. — Нина?

Очите й се насълзиха.

— Шшшш, Матиас. Дойдохме да те измъкнем.

Преди да е мигнала, той я сграбчи за раменете и я притисна към пода с тежестта на тялото си.

— Нина — изръмжа той.

После ръцете му се сключиха около гърлото й.