Шест врани

34. Нина

Нина се молеше паниката й да не проличи. Дали Брум я беше познал? Самият той не се беше променил и на йота — все същата дълга, посребряла по слепоочията руса коса, добре изразената челюст и грижливо подрязаната брада, униформата на дрюскеле… Черно и сребърно, със сребристата вълча глава, бродирана на десния ръкав. Не го беше виждала повече от година, но никога нямаше да забрави това лице, нито решителното синьо на очите му.

За последно се бе озовавала на едно място с Ярл Брум в трюма на онзи кораб заедно с Матиас и другите дрюскеле. „Матиас.“ Дали я беше видял да си говори с Брум, стария му ментор? Дали ги гледаше в момента? С мъка се сдържа да не хвърли поглед към тълпата, да не потърси него или Каз сред гостите.

От друга страна, в онзи трюм беше тъмно, а Нина бе мръсна и уплашена, една от множеството пленници. Сега беше чиста и напарфюмирана. Косата й беше с различен цвят, кожата — напудрена. А и този нелеп костюм… слава на светците за него. Така де, Брум беше преди всичко мъж. Дано Иней е била права и той виждаше само червенокосо келско момиче с дълбоко деколте.

Сгъна се в дълбок реверанс и го погледна изпод мигли.

— За мен е удоволствие.

Той плъзна бавно поглед по снагата й.

— Току-виж наистина се оказало удоволствие. Ти си от Екзотичната къща, нали? Кеп йе ном?

— Номм. Фиана — отвърна на келски тя. Изпитваше ли я Брум? — Но можете да ме наричате и другояче, както ви се харесва.

— Мислех, че келските момичета от Менажерията носят червени пелерини от конски косъм.

Нина нацупи устнички.

— Една колежка я настъпи и отпра подгъва. Подозирам, че го направи нарочно.

— Проклето момиче. Дали да не я намерим? Заслужава наказание.

Нина се изкиска.

— И как ще я накажете?

— Казват, че наказанието трябва да съответства на престъплението, но според мен трябва да се избира според престъпника. Ако ти беше моя пленничка, щях да изуча в детайли какво харесваш и какво не харесваш… и от какво се страхуваш, разбира се.

— О, аз съм безстрашна — каза тя и му намигна.

— Наистина? Колко интригуващо, фйерданите ценят високо смелостта. Какво мислиш, за страната ни?

— Вълшебно място — проточи Нина. „Ако харесваш лед докъдето поглед стига.“ Събра кураж. Ако я беше познал, по-добре да го разбере веднага. А ако не… така или иначе трябваше да научи къде държат Бо Юл-Баюр. А каква по-голяма победа от тази да подхлъзне не кого да е, а легендарния Ярл Брум? Пристъпи към него. — Да ви кажа ли къде наистина бих искала да отида?

Той отвърна по същия съзаклятнически начин:

— Ще се радвам да науча всичките ти тайни.

— В Равка.

Брум изкриви устни.

— В Равка ли? Земя на варвари и богохулници.

— Да, но да видя истински Гриша? От плът и кръв? Какво вълнение само.

— Не бих го нарекъл така, повярвай ми.

— Казвате го само защото носите емблемата с вълка. Тя означава, че сте… дрюскеле беше, нали? — попита тя, уж не е сигурна как да произнесе фйерданската дума.

— Аз съм техният командир.

Нина се ококори.

— Значи трябва да сте надвили много гришани в битка.

— Няма чест в сраженията с тях. Предпочитам да вляза в честен бой с хиляда почтени мечоносци, отколкото с едно от онези подли същества и техните противоестествени способности.

„А когато вие се появите с модерните си пушкала и танковете си, когато нападнете деца и безпомощни махали, ние какво, да не използваме оръжията си, така ли?“ Нина силно прехапа вътрешността на бузата си.

— В Керч също има Гриша, нали? — попита Брум.

— И аз така съм чувала, но не съм виждала нито един, било в Менажерията, било в Кацата. Поне не знам де. — Дали да не спомене за юрда парем? Или рискът би бил твърде голям? Откъде би могло да знае за новата дрога момичето, за което се представяше? Притисна се леко към него и сви устнички във веща и донякъде виновата усмивка. Надяваше се, че изглежда жадна за забавления, а не за информация. — Знам, че са ужасни, но… мисълта за тях ме вълнува, сгорещява кръвта ми. Чувала съм, че силите им нямат мяра и ограничения.

— Е… — започна Брум.

Личеше си, че води някакъв вътрешен спор. Моментът е подходящ да му изиграе стратегическо отстъпление, реши Нина и сви рамене.

— Но може би това не е по вашата част — каза тя, надникна над рамото му и улови погледа на млад благородник в бледосиви коприни.

— Искаш ли да ти покажа един Гриша? Тази нощ?

Нина вдигна рязко глава да го погледне. „Няма да е трудно, пич. Просто ми дай огледало.“ Дали Брум не държеше гришански затворници някъде на острова? Целта й беше да получи информация за Бо Юл-Баюр и юрда парем, но и това беше някакво начало. А и ако успееше да го сгащи насаме…

Перна го закачливо по гърдите.

— Занасяте ме.

— Господарката ти ще забележи ли, ако се измъкнем?

— Нали затова сме тук, да? Да се измъкнем?

Той й предложи ръката си.

— Да вървим тогава?

Тя се усмихна и го хвана под ръка. Той нежно потупа нейната.

— Добро момиче.

Доповръща й се. „Може пък да те направя импотентен“ — помисли си мрачно Нина, докато Брум я превеждаше през балната зала, а после и през една терасирана гора от ледени скулптури — вълк, стиснал орел в челюстите си, змия, увила се около мечка.

— Колко… натуралистично — промърмори тя.

Брум се засмя и я потупа отново по ръката.

— Ние сме народ от воини.

„Толкова ли ще е ужасно, ако го убия още сега? — запита се Нина. — Уж е получил сърдечен удар? И да го зарежа тук на студа?“ Но все щеше да издържи още малко похотливите погледи, които Ярл Брум мяташе към деколтето й, ако това е начинът юрда парем да изчезне от лицето на земята.

Освен това, ако наистина държаха Юл-Баюр на този забравен от светците остров, Брум щеше да знае къде е и с малко късмет да я отведе право при него. Стражите при входа на балната зала ги бяха пуснали да минат без никакъв коментар, ако не броим вдигнатите вежди и похотливите усмивки.

Право пред тях, в средата на кръгъл вътрешен двор, се издигаше гигантско дърво с провиснали като сияен балдахин клони. „Свещеният ясен“ — сети се Нина. Явно се намираха в самия център на острова. Дворът беше обточен с арковидна колонада. Ако чертежите на Матиас и Вилан бяха верни, значи сградата от другата страна на двора беше съкровищницата.

Вместо да я преведе през двора, Брум свърна наляво по алея, която минаваше покрай колонадата. В същия миг Нина видя група закачулени хора с черни палта да обикалят около дървото.

— Кои са онези там? — попита тя, макар да се досещаше и сама.

— Дрюскеле.

— Не трябва ли и ти да си с тях?

— Това е церемония по посвещаването на млади братя и военните чинове нямат нищо общо.

— И ти ли си минал през нея?

— Всички дрюскеле са били приемани в ордена чрез същата церемония още откакто Дйел е богопомазал първия от нас.

„Да бе, гигантски бликащ извор е избрал някакъв тип и го е пратил да преследва и убива хора. Тъй ще да е станало.“

— Именно това празнуваме по време на Хрингкяла — продължи Брум. — Всяка година, ако има достойни кандидати, дрюскеле се събират под свещения ясен, за да чуят отново Божия глас.

„Който ви казва, че сте фанатични идиоти, опиянени от собствената си власт. И да дойдете пак догодина.“

— Хората забравят, че това е свещена нощ — измърмори Брум. — Стичат се в палата да пият, да танцуват и да мърсуват.

Нина прехапа език. Заради интереса, който Брум проявяваше към деколтето й, точно неговите помисли едва ли бяха образец за подражание.

— Толкова ли са лоши тези неща? — подкачи го Нина.

Брум се усмихна и стисна пръстите й.

— Стига да са умерени — не.

— Умереното не е сред моите специалитети.

— Това и сам го виждам — каза той. — Харесвам жени, които умеят да се забавляват.

„Най ще ми е забавно да те удуша. Бавно“ — помисли си тя и плъзна пръсти по ръката му. Гледаше го и знаеше, че не го вини само за жестокостите срещу нейните хора. Не, винеше го и за стореното на Матиас. Взел е едно смело и нещастно момче и го е хранил с омраза. Запушил е устата на съвестта му с предразсъдъци и с обещание за божествено общение, което едва ли беше нещо повече от вятър в клоните на древно дърво.

Стигнаха до другия край на колонадата. Нина си даде сметка, че Брум я е превел около вътрешния двор, вместо да минат напряко. Може би не искаше една курва да омърси с присъствието си свещеното място?

„Какъв лицемер!“

— Къде отиваме? — попита тя.

— В съкровищницата.

— Какво, ще ме ухажваш със скъпоценни камъни?

— Не знаех, че момичетата като теб трябва да бъдат ухажвани.

Нина се засмя.

— Е, всички момичета обичат да им обръщат внимание.

— Значи точно това ще получиш. Както и вълнението, за което спомена.

Възможно ли бе да държат Бо Юл-Баюр в съкровищницата? Според Каз вероятно го държаха на най-строго охраняваното място в Ледения палат. Бяха решили, че това е дворецът, но защо да не е съкровищницата? Защо, наистина? Сградата беше кръгла и изградена от лъщящ бял камък като много други сгради тук, но нямаше прозорци, чудати декоративни елементи или драконови люспи. Приличаше на гробница. На пост при тежката й врата стояха двама дрюскеле, а не обикновени стражи.

Нина изведнъж и в пълна мяра си даде сметка какво прави. Беше сама, без подкрепление, в компанията на един от най-опасните мъже във Фйерда, мъж, който с радост би я изтезавал и убил, ако знаеше каква е. Планът беше да завърти главата на човек, който знае къде държат Бо Юл-Баюр, а не да интимничи с най-високопоставения дрюскеле на Белия остров. Плъзна търсещ поглед по дърветата и алеите наоколо, взря се в лабиринта от жив плет край източната стена на съкровищницата. Надяваше се да зърне нечий силует, да разбере, че не е съвсем самичка. Каз се беше заклел, че ще я измъкне от острова, но първият му план беше отишъл на вятъра. Каква беше гаранцията, че същото нямаше да сполети и този?

Войниците дори не мигнаха при появата им, само козируваха отривисто. Брум извади някаква верижка от пазвата си. На верижката висеше странен кръгъл диск. Той пъхна диска в един почти невидим отвор във вратата и го завъртя. Нина се взираше уплашено в ключалката. Това чудо като нищо би затруднило дори Каз Брекер.

Кръглото преддверие беше празно и студено, осветено от същата неприятна ярка светлина като килиите за Гриша в затвора. Без газови фенери, без свещи. Нищо, което вихротворец или огнетворец да може да използва.

Тя присви очи.

— Какво е това място?

— Старата съкровищница. Трезорът преместиха преди години. Тази сграда превърнаха в лаборатория.

„Лаборатория.“ Думата върза стомаха й на възел.

— Защо?

— Такова малко момиче, а с толкова голямо любопитство.

„Висока съм почти колкото теб, тъпанар смотан“ — помисли си тя.

— Съкровищницата се охранява лесно и е на отлично място тук, на Белия остров, така че беше логичният избор за лаборатория.

Думите звучаха достатъчно безобидно, но възелът в гърдите й се стегна още, превърна се в леден юмрук около сърцето й. Вървеше до Брум по коридора, покрай еднообразни бели врати, всяка с малко прозорче.

— Стигнахме — каза Брум и спря пред врата, която с нищо не се различаваше от останалите.

Нина надникна през прозорчето. Килията беше същата като онази на последния етаж в затворническия сектор, но наблюдателният панел беше на отсрещната й стена и оттук се виждаше като голямо огледало. Младеж с окъсан син кафтан, момче почти, крачеше неспокойно из стаята, мърмореше си под нос и се дръгнеше по ръцете. Очите му бяха празни, косата — провиснала. Приличаше досущ на Нестор, преди да умре. „Гриша не се разболяват“ — помисли си тя. Ала това беше друг вид болест.

— Не ми изглежда много опасен.

Брум застана зад нея. Дъхът му облъхна ухото й.

— О, опасен е, повярвай ми.

Кожата й настръхна, но тя стисна зъби и се облегна леко назад.

— Защо го държите тук?

— Заради бъдещето.

Нина се обърна и сложи ръце на гърдите му.

— Има ли и други?

Той изпухтя нетърпеливо и я поведе към следващата врата. Момиче лежеше на хълбок, рошава коса падаше върху лицето му. Облечено беше с мръсна долна риза, ръцете му бяха целите в синини. Брум потропа силно по прозорчето и Нина се стресна.

— Хей, живни малко — извика Брум, но момичето не реагира. Брум посегна към един меден бутон близо до прозорчето и се поколеба. — Ако наистина искаш представление, мога да натисна този бутон.

— Защо, какво прави той?

— Красиви неща. Вълшебни, ако щеш.

Май се досещаше. Бутонът щеше незнайно как да даде на момичето доза от юрда парем. За да се позабавлява Нина. Тя дръпна Брум нататък.

— Остави.

— Нали уж искаше да видиш как Гриша използват силите си.

— О, искам, но онова момиче не ми се стори много забавно. Има ли и други?

— Трийсетина.

Нина трепна. Втора армия беше почти унищожена по време на гражданската война в Равка. Мисълта, че тук държат трийсет гришани, беше непоносима.

— И всички ли са в това състояние?

Той вдигна рамене и я поведе нататък по коридора.

— Някои са по-добре. Други — по-зле. Ако ти намеря някой по-енергичен, каква ще е наградата ми?

— По-лесно ще е да ти покажа — измърка тя.

Видяла бе достатъчно изнемощели и уплашени Гриша. Трябваше й Юл-Баюр. Брум със сигурност знаеше къде го държат. Съкровищницата беше празна, ако не броим нещастниците в стаите. Не бяха видели и един страж, освен онези при входа. Ако вкараше Брум навътре, в някой празен коридор далече от входа… Би ли могла да изтезава опитен дрюскеле като него? Да му изтръгне информация? Вероятно, реши тя. Ще му запуши носа, ще приложи натиск върху ларинкса. Няколко минути борба за въздух току-виж го пречупили.

— Дали да не си намерим някой празен коридор? — предложи тя.

Брум живна и изду гърди.

— Насам, дирре — каза той, използвайки келската дума за „миличка“.

Поведе я по един коридор навътре в сградата и отвори някаква врата с кръглия си ключ.

— Това би трябвало да свърши работа — каза той с лек поклон. — Малко уют и уединение.

Нина му намигна и мина покрай него. Очаквала бе кабинет или стая за почивка, където стражите отдъхват между смените. Но в стаята нямаше нито бюро, нито койка. Беше съвсем празна… освен сифона в средата на пода.

Нина се завъртя на пета миг преди вратата на килията да се затръшне.

— Не! — извика тя и плъзна трескаво длани по гладката повърхност на вратата. Дръжка нямаше.

Лицето на Брум се появи в прозорчето. Изражението му беше самодоволно, очите — студени.

— Може и да преувеличих за уюта, но уединение — колкото искаш, Нина.

Тя се дръпна като опарена.

— Така се казваш, нали? — попита той. — Наистина ли мислеше, че няма да те позная? Помня упоритото ти изражение от роботърговския кораб, а и водим досиета на всички активни гришани в Равка. Поставил съм си задачата да наизустя всичко за тях… дори за онези, които би трябвало да са на морското дъно.

Нина вдигна ръце.

— Давай — каза той. — Взриви очните ми ябълки. Смажи сърцето ми. Вратата не може да се отключи отвътре, а докато успееш да забавиш или ускориш пулса ми, аз ще съм натиснал този бутон. — Нина не виждаше медния бутон, но си представи как пръстът му чака на косъм от него. — Досещаш ли се какво прави той? Знаеш какво причинява юрда парем. Би ли искала да го почувстваш от първа ръка? Под формата на прахче е ефективен, но още по-ефективен е като газ.

Нина замръзна.

— Умно момиче.

От усмивката му косъмчетата по ръцете й настръхнаха. „Няма да го моля“ — каза си тя. Но знаеше, че ще го направи. Опиташе ли веднъж от дрогата, щеше да го моли за още. Вдиша дълбоко от чистия въздух. Напразен напън, детински дори, но беше решена да го задържи в дробовете си възможно най-дълго.

И тогава Брум се поколеба.

— Не. Това отмъщение не е мое. Има друг, който ти дължи много повече.

Изчезна от прозорчето, а миг по-късно там се появи лицето на Матиас. Той я погледна студено в очите.

— Какво? — прошепна Нина, без да знае дали могат да я чуят през вратата.

— Наистина ли мислеше, че ще се обърна срещу родината си? — Гласът му тежеше от отвращение. — Че ще се откажа от каузата, на която съм посветил целия си живот? Предупредих Брум при първа възможност.

— Но ти каза…

— Родината стои над всичко, Зеник. Нещо, което ти не можеш да разбереш.

Нина притисна с ръка устата си.

— Може никога повече да не бъда дрюскеле — продължи той. — Може винаги да живея с обвинението за търговия с роби, но ще намеря друг начин да служа на Фйерда. Ще гледам как те дрогират с юрда парем. Ще видя как убиваш други гришани и се молиш за още една доза. Ще видя как ще предадеш хората, които обичаш, така, както ти поиска от мен да предам своите.

— Матиас…

Той удари с юмрук по стъклото.

— Не смей да произнасяш името ми. — После се усмихна, студено и непрощаващо като северното море. — Добре дошла в Ледения палат, Нина Зеник. Сега вече сме квит.

Някъде навън прозвучаха камбаните на черния протокол.