Шест врани

3. Каз

Аплодисменти и поздравления посрещнаха Каз, когато той се появи изпод източната арка. Йеспер го следваше по петите и верен на себе си, навярно изпадаше в едно от мрачните си настроения.

Дирикс, Роти и другите се втурнаха към тях с викове и доволно дюдюкане, револверите на Йеспер танцуваха победоносно във въздуха. Момчетата едва ли бяха видели много от случилото се в двора на Борсата, но вероятно бяха чули повечето. И сега приказваха един през друг:

— Бурщраат гори! Утайките нямат вода!

— Не мога да повярвам, че Гийлс подви опашка! — смееше се Роти. — Държеше зареден пистолет в ръка!

— Кажи ни какво имаш срещу стража, моля те — прекъсна го Дирикс.

— Сигурно е нещо особено мръсно.

— Чух за един тип в Слокен, който обичал да се овъргаля в ябълков сироп и после две…

— Нищо няма да ви кажа — прекъсна го Каз. — Холст може да ни е от полза и в бъдеще.

Настроението беше напрегнато, смехът им — нервен, като на хора, които знаят, че са се отървали на косъм. Част от тях бяха очаквали битка и ръцете още ги сърбяха. Но Каз знаеше, че има и друго — не му беше убягнал фактът, че нито един не спомена името на Големия Болиджър. Предателството ги беше разтърсило из основи — както заради неочакваното разкритие, така и заради начина, по който Каз беше наказал предателя. Под триумфалното дюдюкане и приповдигнатите шеги се криеше страх. „Добре.“ Каз знаеше, че Утайките до един са убийци, крадци и лъжци, и разчиташе на това. Въпросът беше да не лъжат него.

Изпрати двама да наблюдават отдалеко Големия Бол — ако случайно оцелее, задачата им беше да видят дали наистина ще напусне града. Останалите можеха да се върнат в Ребрата и Вранския клуб, където да удавят тревогите си във вино, да направят някоя простотия и да разпространят новината за тазнощните събития. Щяха да разкажат какво са видели, да си измислят останалото и с всеки преразказ Мръсните ръце щеше да става все по-луд и по-безскрупулен. Колкото до самия Каз, той имаше да свърши още нещо и първата му спирка щеше да е Пето пристанище.

Йеспер се изстъпи на пътя му.

— Трябваше да ми кажеш за Големия Болиджър — прошепна ожесточено той.

— Не ми казвай как да си гледам работата, Йес.

— Мислиш, че и аз съм подкупен, така ли?

— Ако мислех така, сега щеше да си държиш червата в шепи насред двора на Борсата като Големия Бол, така че си затваряй устата.

Йеспер поклати глава и отпусна ръце върху дръжките на револверите, които си беше прибрал от Дирикс. Избиеха ли му нервите, обичаше да сложи ръка на оръжие като дете, което търси утеха в любимата кукла.

Каз лесно би могъл да се разбере с него. Достатъчно би било да му каже, че не се съмнява в лоялността му, иначе не би го избрал за единствения си истински секундант в свада, която е можела да свърши катастрофално. Вместо това каза:

— Изчезвай, Йеспер. Във Вранския клуб те чака нелош кредит. Играй до сутринта или докато късметът ти изневери, което се случи по-напред.

Йеспер се навъси, но не успя да скрие алчното пламъче в очите си.

— Още един подкуп, а?

— Аз съм човек на навика.

— За твой късмет и аз съм такъв. — Поколеба се, преди да добави: — Не искаш ли да дойдем с теб? Момчетата на Гийлс ще са в лошо настроение.

— Нека ми дойдат — рече Каз и тръгна по Намщраат, без да каже друго.

Ако не си в състояние да се разхождаш сам по улиците на Кетердам след залез-слънце, по-добре си окачи табелка с надпис „смотльо“ и чакай някой да те набие.

Усещаше погледите на Утайките дори след като тръгна по моста. Не беше нужно да чува шепота им, за да знае какво си говорят. Искаха да седне с тях в клуба, да вдигнат наздравица и да им обясни как е разбрал, че Големия Болиджър се е спазарил с Черните шипове, да им опише физиономията на Гийлс, когато е избил пистолета от ръката му. Но никога нямаше да получат тази информация от Каз и ако това не им харесваше, можеха да си намерят друга банда.

Каквото и да си мислеха за него обаче, тази нощ щяха да вървят с високо вдигнати глави. И това беше основната причина да останат с него, да му бъдат верни, доколкото им е по силите. Каз бе станал официално член на Утайките едва дванайсетгодишен, по време, когато бандата беше истинско посмешище, улични хлапета и изпаднали просяци, които въртяха дребни измами и припечелваха по нещичко от „тука има, тука нема“, а щабквартира им беше една порутена къща в най-лошата част на Кацата. Но Каз нямаше нужда от велика банда, а просто от банда, която да направи велика… Банда, която да има нужда от него.

Сега Утайките имаха своя собствена територия, своя игрална зала, а порутената къща се беше превърнала в Ребрата, сухо и топло място, където да получиш добра храна или да се окопаеш, ако си ранен. Сега Утайките внушаваха страх. Каз им беше осигурил това. Не им дължеше празни любезности в добавка.

Пък и Йеспер щеше да се успокои. Няколко чашки и малко късмет с картите щяха неизбежно да възкресят доброто настроение на стрелеца. Държеше на сръдни толкова, колкото държеше и на пиене, а и умееше да обрисува победите на Каз така, сякаш принадлежат на цялата банда.

Каз продължи покрай един от по-малките канали, който минаваше недалече от Пето пристанище, и изведнъж си даде сметка, че се чувства… светци, чувстваше се почти обнадежден. Май трябваше да отиде на лекар. Черните шипове му дишаха във врата от седмици, а сега той най-после ги беше принудил да изиграят коза си. Пък и кракът не го тормозеше чак толкова, въпреки лошото време. Болката беше негов постоянен спътник, но тази нощ бе утихнала до тъпо пулсиране. И все пак упорито го глождеше мисълта, че преговорите са били един вид изпитание, на което го е подложил Пер Хаскел. Хаскел беше напълно способен да убеди сам себе си, че той е геният, осигурил просперитет на Утайките, особено ако някой му нашепваше ласкателства в ухото. Тази представа не беше от приятните, но за Пер Хаскел Каз щеше да се тревожи утре. Сега оставаше да провери дали всичко тече по график в пристанището, а после да поеме към Ребрата и най-сетне да поспи.

Знаеше, че Иней го следва. Следваше го още от Борсата. Не я извика. Сама щеше да прецени кога да се покаже. Каз ценеше високо тишината. Всъщност с радост би запушил устата на повечето хора. Но поискаше ли, Иней знаеше как да направи мълчанието си осезаемо. Толкова осезаемо, че да ти опъне нервите.

Каз издържа чак до железния парапет на моста Зентц, накичен с парченца въже, стегнати в сложни възли, моряшки молитви за спокойно плаване. Суеверни глупаци! Накрая Каз се предаде и каза:

— Изплюй камъчето, Привидение.

Гласът й долетя от мрака:

— Не изпрати никого на Бурщраат.

— Че защо да пращам?

— Ако Гийлс не стигне там навреме…

— Никой няма да пали номер деветнайсет.

— Но аз чух сирената…

— Щастлива случайност. Черпя вдъхновение, от където дойде.

— Значи наистина си блъфирал. Нищо не е заплашвало момичето.

Каз сви рамене, защото не искаше да й отговаря. Иней постоянно се опитваше да изцеди някаква почтеност от него.

— Когато всички са убедени, че си чудовище — каза накрая все пак, — няма нужда да си губиш времето с чудовищни постъпки. Поне не всеки път.

— Защо изобщо си се съгласил на срещата, щом си знаел, че е капан?

Тя беше някъде вдясно от него, вървеше, без да вдига никакъв шум. Другите членове на бандата казваха, че се движи като котка, но Каз подозираше, че котките с радост биха вземали уроци от нея.

— Аз бих нарекъл тази нощ успешна — каза той. — А ти?

— Едва не загина. Йеспер също.

— Гийлс изпразни кесията на Черните шипове за безполезни подкупи. Разкрихме предател в редиците си, върнахме си контрола над Пето пристанище, а аз нямам и драскотина по себе си. Нощта беше добра.

— Откога знаеш за Големия Болиджър?

— От седмици. Ще трябва да му намерим заместник в клуба. Което ме подсеща — искам да уволниш Рояке.

— Защо? Той е най-доброто ни крупие.

— Всеки глупак може да раздава карти. Рояке е една идея твърде добър. Краде.

— Той е добро крупие и има семейство, което разчита на него. Можеш да го предупредиш, да му отрежеш пръст.

— Тогава няма да раздава толкова добре картите, не мислиш ли?

Когато хванеха крупие да краде, управителят на игралната зала обикновено отрязваше едно от кутретата му. Поредното нелепо наказание, превърнало се незнайно как в традиция сред бандите. Липсващото кутре принуждаваше крадеца да промени начина, по който раздава картите, и служеше като предупреждение за бъдещите му работодатели. Но в същото време се отразяваше зле на работата му — вместо да наблюдава играчите, нещастникът внимаваше да не изпусне тестето.

Каз не виждаше лицето на Иней в мрака, но ясно долавяше неодобрението й.

— Алчността е богът, комуто се кланяш ти, Каз.

Той едва не се разсмя.

— Не, Иней. Алчността се кланя на мен. Тя е мой слуга и мое средство за давление.

— На кой бог служиш тогава?

— На всеки, който ми носи късмет.

— Не мисля, че боговете работят така.

— Аз пък не мисля, че давам и пет пари.

Тя изпръхтя с раздразнение. Въпреки всички изпитания Иней все още вярваше, че се ползва с благоволението на своите сулийски светци. Каз го знаеше и обичаше да я дразни на тази тема. Жалко, че не можеше да види лицето й в момента. Онази бръчица между черните й вежди винаги му оправяше настроението.

— Откъде знаеше, че ще стигна навреме до Ван Даал? — попита тя.

— Винаги го правиш.

— Трябваше да ме предупредиш предварително.

— Реших, че твоите светци ще харесат предизвикателството.

Тя мълча известно време, после Каз я чу някъде иззад себе си:

— Хората се подиграват с боговете, докато те не им потрябват, Каз.

Не я видя да си тръгва, но усети отсъствието й.

Поклати глава с раздразнение. Имаше й доверие, но никога не би го признал на глас. Пред себе си трябваше да признае обаче, че се е научил да разчита на нея. Решението му да изкупи дълга й към Менажерията беше по-скоро инстинктивно, решение, изпразнило опасно кесията на Утайките. Наложило се бе дълго да убеждава Пер Хаскел, но вече всички знаеха, че Иней е една от най-добрите му инвестиции. Умението й да остава невидима я превръщаше в първокласен крадец на тайни, най-добрия в Кацата. От друга страна, способността й да изчезва от погледа буквално го изправяше на нокти. Тя дори миризма нямаше. Всички хора миришеха и миризмите им разказваха истории — едва доловимият дъх на белина по ръцете на жена или миризмата на дим от дърва за огрев в косата й; влажната вълна на нечий костюм или беглият мирис на барут, задържал се по маншетите на ризата. А Иней не миришеше на нищо. Овладяла бе изчезването до съвършенство. Беше ценен актив. Така че защо просто не си вършеше работата и не му спестеше нравоученията си?

Каз изведнъж усети, че отново не е сам. Спря и се заслуша. Свърнал бе в тясна уличка с разкалян канал в средата. Тук нямаше улично осветление, почти нямаше и пешеходци, само луната и малките вързани лодки, които се полюшваха в канала. Свалил бе гарда си, допуснал бе мислите му да го разсеят.

Тъмен мъжки силует се очерта във входа на уличката.

— По каква работа? — попита го Каз.

Мъжът се хвърли към него. Каз замахна ниско с бастуна си. Очакваше да подкоси мъжа, но бастунът разсече въздуха. Каз залитна, загубил равновесие от силата на собствения си замах.

А после, незнайно как, мъжът се изстъпи току пред него и го фрасна с юмрук в челюстта. Каз тръсна глава да разкара звездите. Завъртя се и пак замахна. Но мъжът отново не беше там, където би трябвало да бъде. Тежката глава на бастуна разсече празния въздух и удари стената.

Каз усети как някой вдясно от него изтръгва бастуна от ръцете му. Нима имаше и втори нападател?

А после някаква фигура излезе от стената. Каз напразно търсеше обяснение на видяното, а пред очите му петното гъста мъгла се уплътни в плащ, ботуши и бледо лице.

„Призраци“, помисли си Каз. Детски страх, но съвсем реален в момента. Явно Йорди най-после е дошъл да потърси отмъщение. „Време е да платиш дълговете си, Каз. Никога не получаваш нещо срещу нищо.“

Тази мисъл се стрелна през главата му, понесена от вълна на унизителна паника, а после призракът го връхлетя и Каз усети убождане във врата си. „Призрак със спринцовка?“

„Глупак“, помисли си той. След това потъна в мрак.

Събуди го силна миризма на амоняк. Каз отметна глава назад и рязко дойде на себе си.

Старецът пред него беше облечен като университетски лекар. Държеше шишенце с ароматни соли и махаше с ръка под носа му. Вонята беше непоносима.

— Разкарай се! — изгъгна Каз.

Лекарят го изгледа безучастно и прибра шишенцето със солите. Каз раздвижи пръсти, но повече от това не можа да направи. Беше вързан на стол с ръце зад гърба. С каквото и да го бяха инжектирали, направо му бяха разказали играта.

Лекарят се дръпна, а Каз примигна няколко пъти с надежда да прочисти главата си и да открие някакъв смисъл в абсурдно луксозната обстановка. Би било очаквано да се събуди в бърлогата на Черните шипове или в коптора на друга конкурентна банда. Но това тук не беше евтиният кич на Кацата. Обстановка като тази се постигаше само с истински пари — махагонова ламперия с изящна дърворезба на разпенени вълни и летящи риби, натежали от книги рафтове, прозорци с оловно стъкло, а можеше да се закълне, че онова там на стената е истински ДеКапел. От онези скучни маслени портрети на дама с разтворена книга в скута и агънце в краката. Мъжът, който го наблюдаваше иззад голямото писалище, имаше вид на истински заможен търговец. Но ако това беше неговата къща, защо на вратата пазеха въоръжени членове на градската стража?

„Мамка му — помисли си Каз, — арестуван ли съм?“ Ако е така, значи този търговец го чака изненада. Благодарение на Иней Каз разполагаше с информация за всички съдии, пристави и съветници в Керч. Щеше да излезе от килията преди съмване. Само дето не беше в килия, а окован към стол незнайно къде, така че какво се случваше, по дяволите?

Мъжът беше на четирийсет и няколко, с изпито, но красиво лице и коса, която решително се оттегляше назад. Той срещна погледа на Каз, изкашля се и събра върховете на пръстите си.

— Господин Брекер, дано не се чувствате твърде зле.

— Кажи на тоя старчок да ми се махне от главата. Добре съм.

Търговецът кимна на лекаря.

— Свободен сте. Изпратете ми сметката си, моля. Ще ви бъда благодарен, разбира се, ако проявите дискретност.

Лекарят грабна чантата си и излезе. Търговецът стана и взе купчина документи от бюрото. Облечен беше с отлично ушити фрак и жилетка, запазената марка на всички търговци в Керч, тъмни, от най-високо качество и съзнателно сдържани. Само че джобният часовник и иглата на вратовръзката говореха сами за себе си — верижката на часовника беше от масивни брънки, оформени като лаврови листа, а иглата бе увенчана с голям и съвършен рубин.

„Ще изтръгна тоя тлъст рубин от обкова му, а иглата ще забия в търговския ти врат като награда, задето си ме вързал така“ — помисли си Каз. Но на глас каза само:

— Ван Ек.

Мъжът кимна. Леко кимване, разбира се, а не поклон. Търговците не се кланяха на пройдохи от Кацата.

— Познавате ме, значи?

Каз знаеше символите и скъпоценните камъни на всички търговски домове в Керч. Гербът на Ван Ек беше червено лаврово дърво. Не беше нужно да си професор, за да стигнеш до правилния извод.

— Знам кой си — каза той. — Един от войнстващите търговци, които открай време се опитват да разчистят Кацата.

Ван Ек кимна отново.

— Опитвам се да намеря почтена работа за хората.

Каз се разсмя.

— И каква е разликата между това да залагаш в казиното на Вранския клуб и да спекулираш в брокерската зала на Борсата?

— Едното е кражба, другото — търговия.

— Когато губиш, става трудно да откриеш разликата.

— Кацата е свърталище на пороци, насилие, болести…

— Колко от корабите, които отплават от пристанищата на Кетердам с вашата благословия, никога не се връщат?

— Това няма нищо…

— Един на всеки пет, Ван Ек. Един от всеки пет кораба, които изпращате да търсят кафе, юрда или коприна, потъва на морското дъно, разбива се в скали или става жертва на пирати. Един от всеки пет екипажа предава богу дух, труповете им гният в чужди води, стават храна за рибите. Така че хайде да не си говорим за насилие.

— Няма да споря за морал с момче от Кацата.

Каз и не очакваше друго. Просто печелеше време, докато прецени колко здраво са вързани ръцете му. Опипа белезниците и веригата, докъдето можа, като продължаваше да се чуди къде го е довел Ван Ек. Не се познаваха лично, но преди време Каз бе имал своите причини да проучи основно разположението на къщата му отвън и отвътре. Нямаше представа къде се намират в момента, но определено не бяха в имението на търговеца.

— Щом не си ме довел тук да философстваме, тогава по каква работа? — С този въпрос се откриваше всяка делова среща. Поздрав между равни, а не жалба от затворник.

— Имам предложение за вас. Или по-точно, Съветът има.

Каз скри изненадата си.

— Съветът на търговците с побой ли започва всяка делова среща?

— Приемете го като предупреждение. И демонстрация.

Каз си спомни онзи силует в уличката, как се появяваше и изчезваше досущ като призрак. „Йорди.“

Срита се мислено. „Не е Йорди, глупак такъв! Съсредоточи се.“ Хванали го бяха, защото се беше разсеял, опиянен от победата. Това му беше наказанието, а същата грешка нямаше да повтори. „Това не обяснява призрака.“ Каз избута тази мисъл за по-нататък.

— И за какво съм притрябвал аз на Съвета?

Ван Ек разлисти документите, които държеше в ръце.

— За пръв път са ви арестували на десет години. На четиринайсет градската стража ви е прибрала при операция срещу незаконна игрална зала, но оттогава не сте задържан.

Вярно беше. От три години насам никой не беше успял да пипне Каз.

— Взех се в ръце — каза той. — Намерих си почтена работа, живея трудолюбиво и богобоязливо.

— Не богохулствайте — меко каза Ван Ек, но в очите му блесна гняв.

„Явно е набожен“, отбеляза си Каз, докато правеше наум инвентаризация на всичко, което знаеше на Ван Ек — богат, благочестив, вдовец, наскоро оженил се повторно за млада жена. Както и загадката около сина му, разбира се.

Ван Ек продължи да разлиства документите.

— Приемате залози за незаконни борби, конни надбягвания, както и в собственото си казино. Повече от две години управлявате Вранския клуб. Вие сте най-младият човек, управлявал подобно заведение, и за две години сте удвоили печалбата му. Освен това се занимавате с изнудване…

— Търгувам с информация.

— Измами.

— Създавам възможности.

— Разврат и убийства.

— С курви не се занимавам и не убивам без причина.

— А каква е причината да убивате?

— Същата като твоята, търгаш. За печалба.

— Как се сдобивате с информацията си, господин Брекер?

— Да речем, че никоя ключалка не може да ми се опъне.

— Явно сте много добър в това занимание.

— Определено. — Каз се облегна леко назад. — Виж, всеки човек е като сейф, като трезор, пълен с тайни и желания. Някои мои колеги залагат на грубата сила, но аз предпочитам по-деликатния подход — точното количество натиск, приложено в точния момент и на точното място. Деликатно, както казах.

— Винаги ли говорите с метафори, господин Брекер?

Каз се усмихна.

— Не беше метафора.

Скочи от стола още преди веригите да са паднали на пода. Метна се върху писалището, като в движение грабна нож за отваряне на писма, а с другата си ръка посегна към Ван Ек и стисна предницата на ризата му. Фината материя се сгърчи грозно в ръката му, а върхът на ножа потъна в гърлото на търговеца. Главата му още се въртеше, ръцете и краката му бяха схванати от неудобната поза на стола, но денят винаги е по-слънчев, когато държиш оръжие в ръка.

Стражите го бяха наобиколили с изтеглени мечове и насочени пушкала. Сърцето на търговеца биеше бързо под вълнената материя на фрака.

— Хайде да не губим време със заплахи — рече Каз. — Или ми кажи как да стигна до вратата, или и двамата скачаме през прозореца.

— Мисля, че ще мога да променя решението ви.

Каз го разтърси леко.

— Не ми пука кой си, нито колко е голям рубинът ти. Нямаш право да ме отвличаш от собствените ми улици. Нито да ми предлагаш сделка, докато ме държиш окован.

— Мика — извика Ван Ек.

И тогава се случи отново. Някакво момче влезе през стената на библиотеката. Беше бледо като труп и носеше бродираното синьо палто на вълнотворец в комплект с червено-златна панделка на ревера, която го бележеше като част от домакинството на Ван Ек. Но дори гришаните не можеха да минават през стени.

„Упоили са ме — помисли си Каз в опит да не изпада в паника. — Дали са ми нещо.“ Или пък беше някакъв фокус, от онези, които правеха по панаирите — срязано на две половини момиче, гълъби, излитащи от чайник…

— Какво е това, мамка му? — изръмжа той.

— Пуснете ме и ще обясня.

— И така можеш да обясниш.

Ван Ек издиша на пресекулки.

— Това, което виждаш, се дължи на юрда парем.

— Юрда е обикновен стимулант. — Дребни изсушени цветчета, които се отглеждаха в Новий Зем и се продаваха легално из цял Кетердам. Когато се присъедини към Утайките, Каз ги дъвчеше редовно, за да е нащрек по време на нощните операции. Зъбите му оставаха оранжеви с дни. — Безобидна е — добави той.

— Юрда парем е нещо различно и със сигурност не е безобидно.

— Значи наистина си ме упоил.

— Не вас, господин Брекер. Мика.

Каз се загледа в момчето. Лицето му имаше болнав цвят с тъмни сенки под очите, тялото му трепереше изпито и крехко като на човек, който не се е хранил от дни и не дава пукната пара.

— Юрда парем е братовчед на обикновената юрда — продължи Ван Ек. — Извлича се от същото растение. Не сме сигурни как точно става това, но мостра от дрогата беше изпратена на Съвета от учен на име Бо Юл-Баюр.

— Шуанец?

— Да. Иска политическо убежище в Керч, затова решил да ни изпрати мостра, така че сами да се убедим в изключителния ефект на дрогата. Моля ви, господин Брекер, нека сложим край на тази крайно неудобна поза. Ако искате, ще ви дам пистолет, но нека седнем и обсъдим това като цивилизовани хора.

— Пистолет и бастуна ми.

Ван Ек даде знак на един от стражите, който излезе и след малко се върна с бастуна на Каз… Слава богу, поне този излезе през вратата, а не през някоя стена.

— Първо пистолета — рече той. — Бавно.

Стражът извади пистолета си от кобура и го подаде на Каз с дръжката напред. Каз го изтръгна от ръката му, вдигна предпазителя с бързо движение, после пусна Ван Ек, метна ножа за отваряне на писма върху бюрото и грабна бастуна си от стража. Пистолетът беше по-полезен, разбира се, но бастунът му носеше утеха, която Каз предпочиташе да не анализира.

Ван Ек отстъпи с няколко крачки, отдалечавайки се от Каз и заредения пистолет. Явно нямаше намерение да сяда. Същото важеше и за Каз, който остана близо до прозореца, готов да се хвърли през него при нужда.

Ван Ек си пое дълбоко дъх и приглади ризата си.

— Този ваш бастун е голяма работа, господин Брекер. Дело на фабрикатор?

Наистина беше дело на гришански фабрикатор, подсилен с олово и с идеалната тежест да чупи кости.

— Не е твоя работа. Говори, Ван Ек.

Търговецът се изкашля.

— Когато Бо Юл-Баюр ни изпрати мострата от юрда парем, ние я изпробвахме върху трима гришани, по един от всеки орден.

— Които несъмнено са се включили доброволно и с охота?

— Не, бяха слуги с договор — призна Ван Ек. — Първите двама бяха фабрикатор и лечител на договор при съветник Хойде. Мика е вълнотворец. Той е мой. Сам видяхте на какво е способен под въздействието на дрогата.

Хойде? Откъде му беше познато това име?

— Не знам какво точно видях — каза Каз и хвърли поглед на Мика.

Момчето гледаше втренчено Ван Ек, сякаш чакаше с нетърпение следващата заповед. Или следващата доза.

— Обикновеният вълнотворец може да контролира приливите и отливите, водните течения, да призовава вода или влага от въздуха или от близък водоизточник. Те управляват приливите в нашето пристанище. Но под влиянието на юрда парем вълнотворецът може да променя собственото си състояние от твърдо в течно и в газообразно, и обратно, както и да го прави с други предмети. Дори със стена.

Каз се изкушаваше да изсумти пренебрежително, но истината бе, че не се сещаше за друго обяснение на видяното.

— Как?

— Трудно е да се каже. Знаете, предполагам, за муските, които някои гришани използват?

— Виждал съм да носят такива — кимна Каз. Животински кости, зъби, люспи. — Намират се трудно, доколкото знам.

— Много трудно. Но дори те могат единствено да увеличат силата на гришаните. Юрда парем променя възприятията им.

— И?

— Гриша манипулират материята на нейните най-фундаментални нива. Наричат го Малката наука. Под въздействието на парем тази манипулация става много по-бърза и по-прецизна. На теория юрда парем е просто стимулант, не по-различен от обикновения си братовчед. Но по всичко личи, че изостря усещанията на гришаните. Помага им да създават връзки с изключителна бързина. Прави възможни неща, които не би трябвало да са възможни.

— А как действа на бедни загубеняци като теб и мен?

Ван Ек май не се зарадва особено, че попада в един кюп с Каз, но все пак обясни:

— Смъртоносно е. Обикновеният мозък не може да издържи въздействието на парем дори в минимална доза.

— Каза, че сте го дали на трима гришани. Как влияе на тях?

— Нека ви покажа — каза Ван Ек и посегна към едно от чекмеджетата на писалището си.

Каз вдигна моментално пистолета.

— Полека.

С много бавни движения Ван Ек пъхна ръка в чекмеджето и извади оттам бучка злато.

— Това беше олово.

— Да бе!

Ван Ек вдигна рамене.

— Видях го с очите си. Фабрикаторът взе в ръце бучка олово и след броени секунди вече държеше това.

— Откъде си сигурен, че е истинско злато? — попита Каз.

— Има същата точка на топене, същото относително тегло и ковкост. И да не е идентично със златото във всички отношения, разликата засега ни убягва. Пробвайте и вие, ако искате.

Каз пъхна бастуна си под мишница и взе от Ван Ек тежката буца. Пусна я в джоба си. Без значение дали беше истинско злато, или убедителна имитация, тази жълта бучка можеше да купи много неща по улиците на Кацата.

— Може да си я намерил къде ли не — изтъкна Каз.

— Бих довел фабрикатора на Хойде да демонстрира лично, но не се чувства добре.

Каз стрелна с поглед прежълтялото лице на Мика и потното му чело. Дрогата очевидно имаше висока цена.

— Да речем, че всичко това е вярно, а не някакъв евтин фокус. Какво общо има с мен?

— Сигурно сте чули как Шу изведнъж решиха да платят целия си дълг към Керч в злато? И за покушението срещу търговския посланик на Новий Зем? Кражбата на документи от една военна база в Равка?

Значи това била тайната зад убийството на посланика в умивалнята! А златото в трюмовете на трите пристигнали от Шу кораба е било дело на фабрикатор. За равкийските документи Каз не беше чувал нищо, но въпреки това кимна.

— Според нас всички тези неща са дело на гришани под контрола на шуанското правителство и под въздействието на юрда парем. — Ван Ек прокара ръка по брадичката си. — Господин Брекер, искам да се замислите за миг върху онова, което ви казвам. Хора, които минават през стени — никой трезор или крепост не може да ги спре. Хора, които получават злато от олово или от каквото и да било друго всъщност, които могат да променят градивния материал на света. Финансовите пазари ще се сринат в хаос. Световната икономика ще се срине.

— Много вълнуващо! Какво искаш от мен, Ван Ек? Да ти открадна някой товар? Да свия формулата?

— Не, искам да ми откраднете човека.

— Искате да отвлека Бо Юл-Баюр?

— Да го спасите. Преди месец получихме писмо, в което той ни моли за политическо убежище. Беше притеснен заради плановете на своето правителство във връзка с юрда парем и ние се съгласихме да му помогнем. Уговорихме си среща, но попаднахме на засада.

— Шу?

— Не, фйерданите.

Каз свъси вежди, фйерданите явно имаха шпиони дълбоко в управлението на Шу Хан или Керч, щом бяха научили толкова бързо за дрогата и плановете на Бо Юл-Баюр.

— Ми пратете свои агенти да го намерят.

— Дипломатическата ситуация е деликатна. Жизненоважно е нашето правителство да не се свързва по никакъв начин с Юл-Баюр.

— Нали си давате сметка, че човекът най-вероятно е мъртъв? Фйерданите мразят Гриша. Никога не биха допуснали да се разчуе за новата дрога.

— Според наши източници Юл-Баюр е жив и здрав, но го чака съдебен процес. — Ван Ек се изкашля. — В Ледения палат.

Каз дълго се взира в търговеца, после избухна в смях.

— Е, беше ми приятно да ме пребиеш и отвлечеш, Ван Ек. Бъди сигурен, че ще се отплатя подобаващо за гостоприемството ти, като му дойде времето. А сега накарай някой от лакеите си да ме изведе оттук.

— Готови сме да платим пет милиона крюге.

Каз пъхна пистолета в джоба си. Вече не се боеше за живота си, само се ядосваше, че този тъпак му е загубил времето.

— Може и да се изненадаш, Ван Ек, но ние, каналните плъхове, ценим живота си не по-малко от вас.

— Десет милиона.

— Какъв е смисълът от богатство, щом няма да доживееш да го видиш? Къде ми е шапката… не ми казвай, че твоят вълнотворец я е зарязал в уличката.

— Двайсет.

Каз спря. Имаше зловещото усещане, че дори рибите върху дървената ламперия са застинали насред скока си в очакване на неговия отговор.

— Двайсет милиона крюге?

Ван Ек кимна. Не изглеждаше особено щастлив.

— Ще трябва да убедя куп хора, цял отряд, да тръгнат на самоубийствена мисия. Това няма да е евтино. — Не беше и напълно вярно също така. Въпреки твърдението му отпреди малко в Кацата имаше много хора, които не бяха особено привързани към живота си.

— Двайсет милиона крюге едва ли минават за „евтино“ — тросна се Ван Ек.

— Никой никога не е прониквал в Ледения палат.

— Точно затова имаме нужда от вас, господин Брекер. Може би Бо Юл-Баюр вече е мъртъв или е издал всичките си тайни на фйерданите, но ние вярваме, че все още може да се направи нещо, в бърз порядък, преди тайната на юрда парем да е излязла наяве.

— Ако Шу разполагат с формулата…

— Юл-Баюр твърди, че е успял да измами началниците си и е запазил в тайна ключови елементи от формулата. Смятаме, че разполагат само с ограничените количества, които Юл-Баюр е оставил.

„Алчността ми се кланя.“ Дали пък не попрекали със самочувствието си по този въпрос? Защото сега алчността беше в услуга на Ван Ек. Лостът се беше задвижил, преодоляваше съпротивата на Каз и го тласкаше към грешно решение.

Двайсет милиона крюге. Що за задача му поставяше Ван Ек? Каз не разбираше нищо от международен шпионаж и дипломатически боричкания, но от друга страна, с какво отвличането на Бо Юл-Баюр от Ледения палат беше по-различно от обира на нечий сейф? „Най-добре защитеният сейф в света“ — напомни си той. Ще трябва да събере специален отряд, хора с конкретни умения, при това достатъчно отчаяни, за да не се уплашат от реалната вероятност да не оцелеят след поставената им задача. Отряд, в който ще трябва да привлече и външни хора, а не само членове на Утайките. А това означаваше, че ще трябва да си пази гърба дори повече от обикновено.

Но ако успееше, дори след като отдели дела на Пер Хаскел, собственият му дял щеше да е толкова голям, че да промени всичко и най-после да осъществи мечтата, която Каз таеше толкова отдавна — още откакто изпълзя от студеното пристанище с жажда за мъст, прогаряща дупка в сърцето му. Щеше най-после да плати дълга си към Йорди.

Щеше да има и други ползи, разбира се. Съветът на Керч ще му е задължен, да не говорим как ще се отрази този удар на собствената му репутация. Да се промъкне в непревземаемия Леден палат и да изведе шуанския учен от бастиона на фйерданското благородническо и военно съсловие! С такъв удар в биографията си и с толкова пари в кесията Пер Хаскел нямаше да му е нужен повече. Можеше да създаде своя собствена банда.

Но нещо го смущаваше.

— Защо мен? Защо Утайките? Има по-опитни банди в града.

Мика се закашля и Каз видя кръв на ръкава му.

— Седни — каза нежно Ван Ек на момчето, помогна му да седне на един стол и му даде кърпичката си. После каза на един от стражите да донесе вода.

— Е? — подкани го Каз.

— На колко години сте, господин Брекер?

— На седемнайсет.

— И не сте арестуван от четиринайсетгодишна възраст. А понеже не ми се вярва, че междувременно сте се превърнали в богобоязлив и почиташ законите мъж, значи притежавате качеството, което ми е необходимо — не ви хващат. — Ван Ек се усмихна едва доловимо. — А стои и въпросът с моя ДеКапел.

— Нямам представа за какво говориш.

— Преди половин година маслено платно на ДеКапел на стойност сто хиляди крюге изчезна от дома ми.

— Сериозна загуба.

— Така е, особено предвид предпазните мерки, които бях взел. Уверяваха ме, че галерията ми е отлично защитена, а ключалките на вратите не могат да бъдат разбити.

— Май четох нещо за това във вестниците.

— Да — призна Ван Ек с тих смях. — Горделивостта е опасно нещо. Нямах търпение да се изфукам с придобивката си, както и с мерките, които съм взел, за да я защитя. Но въпреки всичко, въпреки кучетата, алармените системи и най-лоялния персонал в Кетердам, картината изчезна.

— Моите съболезнования.

— Още не се е появила на световния пазар.

— Може би крадецът вече е имал договорка с бъдещия купувач.

— Възможно е, разбира се. Но съм склонен да вярвам, че крадецът я е взел по друга причина.

— Каква?

— За да покаже, че може.

— Глупав риск, ако питаш мен.

— Е, кой знае какви са мотивите на крадците?

— Аз със сигурност нямам представа.

— Предвид онова, което знам за Ледения палат, човекът, откраднал моя ДеКапел, е най-подходящ и за тази задача.

— Значи трябва да наемете него. Или нея.

— Така е. Но ще трябва да се задоволя с вас.

Ван Ек задържа погледа му, сякаш се надяваше да прочете самопризнание, написано между очите му. Накрая попита:

— Значи се договорихме?

— Не бързай толкова. Ами лечителят?

Ван Ек вдигна вежди озадачено.

— Кой?

— Каза, че сте изпробвали дрогата върху гришани от всички ордени. Мика е вълнотворец, тоест гришан от Етералките. Фабрикаторът, който е превърнал оловото в злато, е Материалник. Питам за гришана от Корпоралките. Лечителят.

Ван Ек примижа леко, после каза:

— Ще дойдете ли с мен, господин Брекер?

Каз хвърли поглед на Мика и стражите, преди да тръгне след Ван Ек. Излязоха от библиотеката и тръгнаха по коридора. Къщата вонеше на търговско богатство — стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво, подовете бяха настлани с плочки в черно и бяло, всичко говореше за отличен вкус, сдържаност и майсторска изработка. Но едновременно с това се усещаше като гробище. Стаите бяха празни, завесите — дръпнати, мебелите — покрити с бели чаршафи, и всяка призрачна стая, покрай която минаваха, приличаше на самотен морски пейзаж, задръстен с айсберги.

„Хойде.“ Сега вече името си дойде на място. Чуло се бе за някаква злополука в имението му на Гелдщраат миналата седмица. Имението беше оградено и пълно с градски стражи. Каз беше чул слухове за огнище на огнена шарка, но дори Иней не успя да научи нищо повече.

— Това е къщата на съветник Хойде — рече Каз и усети как кожата му настръхва. Не искаше да има нищо общо с епидемията, но пък търговецът и стражите му не изглеждаха притеснени. — Мислех, че мястото е под карантина.

— Случилото се тук не е заплаха за нас. И ако си свършите работата, господин Брекер, никога няма да бъде.

Ван Ек го изведе през една врата в отлично поддържана градина, ухаеща на ранни минзухари. Ароматът удари Каз като юмрук в челюстта. Нощта бе извикала спомените за Йорди и за миг Каз се озова другаде. Не в градината на богат търговец до самия канал, а сред пролетни треви до коленете, жежко слънце топли страните му, а гласът на брат му го вика да се прибере у дома.

Каз се отърси мислено. „Трябва ми голяма чаша от най-тъмното и най-горчиво кафе, което мога да намеря — помисли си той. — Или як юмрук в челюстта.“

Ван Ек го водеше към навес за лодки край канала. Водеше се навес, но си беше малка къща. Светлината се процеждаше през капаците на прозорците и шареше в градината. Стражът при вратата застана мирно, докато Ван Ек отключваше. Вонята от затвореното помещение го заля изведнъж и Каз вдигна ръка да стисне носа си — смрад на урина и изпражнения. Дотук с пролетните минзухари.

Два стъклени фенера на стената осветяваха помещението. Подът беше посипан с парченца стъкло. Група стражи стояха с лице към голяма желязна клетка. Някои бяха с лилавата униформа на градската стража, други — с морскозелените ливреи на дома Хойде. През счупения прозорец на клетката Каз видя друг мъж от градската стража да стои пред празна маса и два прекатурени стола. Също като другите стражи в помещението, и този стоеше с отпуснати покрай тялото ръце, празна физиономия и втренчени в нищото очи. Ван Ек усили светлината на един от фенерите и Каз видя тяло в лилава униформа да лежи на пода със затворени очи.

Ван Ек въздъхна и приклекна да обърне тялото.

— Изгубили сме още един — каза той.

Млад мъж, още момче почти, с рехав мустак над горната устна.

Ван Ек даде заповеди на стража при вратата и с помощта на човек от неговата свита двамата вдигнаха трупа и го изнесоха. Останалите стражи в помещението не реагираха, все така гледаха право пред себе си.

Каз позна един от тях — Хенрик Далман, капитана на градската стража.

— Ей, Далман? — повика го той, но човекът явно не го чу.

Каз размаха ръка пред лицето му, после го перна силно по ухото. Нищо, само бавно и безразлично примигване. Каз вдигна пистолета си и го насочи право към челото на капитана. Вдигна петлето. Капитанът не трепна, не реагира. Зениците му не се свиха.

— Бройте го мъртъв — каза Ван Ек. — Стреляйте, ако искате. Пръснете му мозъка по стените. Той няма да възрази, а другите няма да реагират.

Каз смъкна оръжието си, изтръпнал до кости.

— Какво е това? Какво се е случило с тези мъже?

— Тази гришанка била Корпоралка на служба в дома на Хойде. Младо момиче. Той решил, че понеже е лечителка, а не сърцеломка, ще е безопасно да тества парем върху нея.

Логично. Каз беше виждал сърцеломи в действие. Те можеха да ти взривят клетките, да ти разкъсат сърцето в гърдите, да откраднат въздуха от дробовете ти или да забавят пулса ти толкова, че да изпаднеш в кома, при това без да те пипнат с пръст. Ако казаното от Ван Ек беше вярно дори отчасти, то мисълта един от тях да получи доза юрда парем беше… сърцераздирателна. Затова са решили да изпробват дрогата върху лечител. Само че нещата очевидно не са минали по план.

— Дали са й от дрогата и тя е убила господаря си?

— Не точно — каза Ван Ек и се изкашля. — Затворили я в тази кутия да я наблюдават. Броени секунди след като взела парем, тя подчинила на волята си стража в килията…

— Как?

— Не знаем точно. Но както и да го е направила, успяла е да подчини и останалите.

— Това не е възможно!

— Не е ли? Мозъкът е просто орган в тялото, съвкупност от клетки и импулси. Защо един Гриша под въздействието на юрда парем да не поеме контрол над тези импулси?

Явно му бе проличало, че не вярва и на една дума, помисли си Каз, защото Ван Ек продължи настоятелно:

— Погледнете тези хора. Тя им казала да чакат. И те точно това правят оттогава… точно и само това.

Каз огледа по-внимателно неподвижната група. Очите на мъжете не бяха празни или мъртви, телата им не бяха съвсем отпуснати. Не, тези мъже бяха в очакване. Каз потисна поредната ледена тръпка. Виждал бе всякакви странности, виждал бе изключителни неща, но нищо не можеше да се сравнява с видяното тази нощ.

— Какво е станало с Хойде?

— Наредила му да отвори вратата, а после да отреже палеца на едната си ръка. Знаем какво се е случило само защото едно момче от кухненските помощници е било тук. Младата гришанка оставила момчето на мира, но по неговите думи Хойде си отрязал палеца без колебание и усмихнат до уши.

На Каз никак не му допадаше идеята разни гришани да местят неща в главата му. Но Хойде сигурно си е получил заслуженото. По време на гражданската война в Равка много гришани бяха потърсили спасение в Керч. Плаването никак не беше евтино и те се бяха съгласили да изплатят дълга си, като работят по договор, без да си дават сметка, че реално се продават в робство.

— Търговецът е мъртъв, така ли?

— Съветник Хойде е изгубил много кръв, освен това е в същото състояние като тези мъже. Откараха го в провинцията със семейството му и част от домашната прислуга.

— Лечителката в Равка ли се е върнала? — попита Каз.

Ван Ек го подкани с жест да излезе от помещението и заключи вратата.

— Сигурно това е искала да направи — отвърна той, докато вървяха обратно през градината и покрай къщата. — Знаем, че е взела малка лодка и вероятно е тръгнала към Равка, но два дни по-късно морето изхвърлило трупа й близо до Трето пристанище. Смятаме, че се е удавила в опит да се върне в града.

— Че защо да се връща?

— За още юрда парем.

Каз се сети за напрежението в очите на Мика и восъчната му кожа.

— Толкова ли е пристрастяващо?

— Явно една доза е достатъчна. След като действието отмине, гришаните се чувстват зле и копнеят за още. Много неприятно.

„Много неприятно“ май беше твърде меко казано. Съветът на приливите контролираше входа към пристанищата на Кетердам. Ако младата лечителка се е опитала да се върне посред нощ с малка лодка, не е имала почти никакъв шанс срещу течението. Каз пак се сети за изпитото лице на Мика, за хилавото телце на момчето. Дрогата му беше причинила това. Беше се надрусало с юрда парем и копнееше за следващата доза. Освен това изглеждаше на края на силите си. Колко ли можеше да издържи един Гриша по този начин?

Интересен въпрос, но нямаше връзка с настоящия проблем. Стигнали бяха до портата. Време беше да подпечатат сделката.

— Трийсет милиона крюге — каза Каз.

— Разбрахме се за двайсет! — повиши глас Ван Ек.

— Нищо не сме се разбирали. Очевидно е, че сте отчаяни. — Каз хвърли многозначителен поглед към навеса за лодки, където куп мъже чакаха да умрат. — И вече зная защо.

— Съветът ще ми вземе главата.

— Не, ще те възхваляват до бога, щом им докладваш, че Бо Юл-Баюр е прибран на сигурно място, там, където смятате да го държите.

— Новий Зем.

Каз вдигна рамене.

— Може и в кафеник да го заключите, не ми пука.

Ван Ек го погледна втренчено.

— Видяхте на какво е способна тази дрога. И това е само началото, уверявам ви. Ако юрда парем стане достъпна, ще последва война. Търговските ни маршрути ще бъдат унищожени, пазарите ни ще се сринат. Керч няма да оцелее. Възлагаме надеждите си на вас, господин Брекер. Ако се провалите, целият свят ще плати йената за провала ви.

— О, има и по-лошо, Ван Ек. Ако се проваля, няма да ми платите.

Отвращението по лицето на Ван Ек беше достойно за свое маслено платно ала ДеКапел, което да го обезсмърти.

— Няма нужда да изглеждаш чак толкова разочарован. Само си помисли колко по-неприятно би било за теб, ако този канален плъх, демек аз, имаше патриотични чувства. Тогава волю-неволю би се наложило да ме третираш с уважение, вместо да стискаш устни с погнуса.

— Благодаря ви, че ми спестявате това неудобство — каза с презрение Ван Ек. Отвори портата и спря. — Обаче наистина се питам какво би излязло от младеж с вашата интелигентност при други обстоятелства.

„Питай Йорди“ — помисли си горчиво Каз. Но не каза нищо, само сви рамене.

— Просто щях да крада от глупаци с по-добро потекло. Трийсет милиона крюге.

Ван Ек кимна.

— Трийсет. Имаме сделка.

— Имаме сделка — повтори Каз и двамата си стиснаха ръцете.

Когато грижливо поддържаната ръка на Ван Ек се сви около кожената ръкавица на Каз, търговецът присви очи.

— Защо постоянно носите ръкавици, господин Брекер?

Каз вдигна вежда.

— Убеден съм, че сте чували слуховете по този въпрос.

— Да, и всеки е по-нелеп от предходния.

Каз също ги беше чувал. Ръцете на Брекер били оцапани с толкова кръв, че не можела да се измие. Не, ръцете му били целите в белези. Брекер имал лапи с дълги нокти вместо пръсти, защото бил отчасти демон. Не бе, докосването му горяло като негасена вар — само да те пипне с ръка и кожата ти се сбръчквала като от огън.

— Изберете си един — рече Каз, преди да изчезне в мрака и мислите му да поемат към трийсетте милиона крюге и хората, които трябваше да събере, за да ги заслужи. — Във всеки има по нещо вярно.