Собствено правосъдие

11

Автобусите на „Грейхаунд“ не стигаха до Дивайн, Вирджиния. Линията се обслужваше от един ръждясал рейс с износени гуми и неравен надпис „Ларис Туре“ от двете му страни. Стоун и Дани седяха най-отзад, притиснати между някакъв мъж, който беше качил босите си крака върху кафез с жива кокошка, и възрастна жена. Тя бе насочила цялото си внимание към Стоун, очевидно решена да му разкаже всички перипетии от седемдесетгодишния си живот. За щастие, слезе преди тях, посрещната от възрастен мъж с древно комби, на което липсваха две от вратите.

Най-сетне стигнаха до крайната цел на пътуването си. Мястото можеше да бъде наречено спирка на края на света. В сравнение с него гарата, на която бяха слезли от влака, изглеждаше като оживена столица.

— Сега какво? — попита Стоун и преметна сака на рамото си.

— Вървим и се молим на Господ да ни качат на автостоп — отвърна Дани и взе малкия си куфар. — Може да извадим късмет, може и не.

Извадиха, въпреки че беше един и нещо през нощта. Стигнаха до Дивайн в каросерията на очукан пикап, в която бяха принудени да правят компания на шопара Лутър — носител на многобройни награди според гордия му собственик. През цялото време Лутър завираше розовата си зурла в слабините на Стоун.

В далечината се очертаха силуетите на няколко триетажни сгради, заобиколени от тесни и високи кули, които чезнеха в нощното небе. Пространството между кулите проблясваше на слабата лунна светлина.

— Какво е това? — попита Стоун.

— Да не попадаш там. Затвор за опасни рецидивисти, казваме му Скалата на смъртта.

— Защо му казвате така?

— Построен е на мястото на изоставена каменовъглена мина. Преди трийсет години в нея станало срутване и загинали двайсет и осем миньори. Телата им все още са някъде там, защото спасителите така и не могли да стигнат до тях. После мината била запечатана и върху нея издигнали затвора. Място за най-гадната измет. Адът на земята.

— Познаваш ли някого там? — попита Стоун.

Дани мълчаливо извърна глава.

Мрачният комплекс бавно се стопи в далечината. Стоун изведнъж осъзна какво блестеше на лунната светлина — телена ограда с остри метални пластини, режещи всичко, което се докосне до тях.

Не след дълго пикапът ги стовари на шосето и изчезна в мрака. Нататък трябваше да ходят пеш. Дивайн спеше. Само тук-там можеха да се видят запалени лампи. Задмина ги някакъв пикап, насочил се на изток. После се появи втори, трети. Стоун преброи общо осем. През мръсните стъкла се очертаваха фигурите на мъже с цигари в уста, приведени над кормилото. Прозорците бяха свалени наполовина, за да изхвърлят канцерогенния пушек в мразовития нощен въздух. Усещаше тежките сенки на близката планина, по-тъмни и от нощта.

Погледна часовника си. Беше едва два след полунощ.

— Тук се става рано, а? — подхвърли той, кимайки след малкия керван от немити фордове и шевролети.

— Те са миньори.

— На работа ли отиват?

— Не. Първата смяна започва в седем. Тези момчета отиват в поликлиниката, за да си получат дозата метадон срещу тринайсет долара. А после ще идат на работа.

— Метадон ли?

— Някои хора закусват с мляко и сирене, но миньорите предпочитат разреден метадон. Поне тук е така. По-евтино е от смъркането на кокаин или боцкането. Освен това урината ти остава чиста и не си губиш разрешителното за работа в мините. — Дани посочи към малка витрина, сгушена между някакъв склад и магазин за дрехи. Явно големите търговски вериги като „Хоум Депо“ и „Уолмарт“ все още не бяха стигнали до затънтения Дивайн. — Това там е на мама.

Стоун спря поглед върху рекламната табела „При Рита: бар-ресторант“.

— Майка ти се казва Рита, така ли?

— Тц — тръсна глава Дани и се ухили. — Рита е предишната собственичка, но майка ми така и не събра пари, за да смени табелата. А после, когато вече можеше да си го позволи, реши да не си прави труда. И без табела хората знаеха, че заведението е нейно. Казва се Абигейл, но всички й викат Аби.

Извади ключ, отвори вратата на ресторанта и му махна да влиза.

— Тук ли живее майка ти?

— Не, но горе има стая с легло. Качи се да поспиш там.

— А ти?

— Имам малко работа. Трябва да се видя с едни хора, а и да се пооправя.

Ръката му се плъзна по носа и слезе надолу, към краката.

— Ще ходиш на лекар по това време?

— Не ми трябва лекар. Все едно, че е петък вечер, след поредния мач. Дреболии, които не бива да ти развалят живота. Лесно ще се оправя.

— Сигурен ли си, че мога да пренощувам тук?

— О, да. Аз ще се върна още преди мама да отвори и ще й обясня.

Стоун бавно се огледа. Дълъг бар от полиран махагон с високи столове пред него. Две стари маси за билярд в дъното, джубокс от 50-те години край стената. Пространството между тях беше заето от масички с карирани покривки и табуретки. Въздухът не миришеше на кръчма, а по-скоро на свеж лимон. По всичко личеше, че Абигейл Райкър поддържа идеален ред и чистота.

— Дали мога да си намеря някаква работа тук, Дани? — попита Стоун. — Напоследък нещо съм го закъсал с парите.

— Ще видя какво мога да направя.

Младежът го поведе към втория етаж. Две минути по-късно изтощеният Стоун се тръшна на тясното легло и потъна в дълбок сън.

След няколко часа се събуди от нещо твърдо и студено, опряно в бузата му.

Нещо, което привлече цялото му внимание.

Цевите на дванайсеткалибровите пушки обикновено привличат вниманието.